вторник, 17 ноември 2015 г.

В името на Аллах, Всемилостивия...



Едно от нападнатите кафенета в Париж. Петък, 13 ноември 2015 г

Те сигурно си мислили, че ще отидат в рая, при хуриите. Но няма да отидат там и никакви хурии няма да ги чакат. А тези, които са ги научили, че „в името на Бога“, „в името на Аллах“, могат да убиват, обикновено остават живи. Но дори и да не остават, идват други на тяхно място, никнат като гъби след дъжд. И джихадът не като вътрешна битка за усъвършенстване, а като война за превземане на света на „неверниците“, се захранва непрекъснато като вирус в пандемия.

Как се отглежда един човешки живот и колко е крехък той в началото, знае всяка майка и почти всеки баща. И тези, които стрелят с автомати по случайни „неверници“, също са били в началото един много крехък човешки живот. Но са израсли така, че никой не ги е научил да ценят живота – нито чуждия, нито своя. Даже напротив – да вярват, че да убиеш или да се взривиш „в името на Аллах“ е героична кауза. „В името на Аллах, Всемилостивия…“.

Защо? Заради някои сури в Корана, които могат да се прочетат така, че да оправдаят избиването на „неверници“, или заради това, че е пълно с проповедници, които казват какво бил казал пратеникът Мохамед или самият Аллах. „Аллах казва…“ – казват проповедниците, сякаш самите те са говорили с Него. Или ако не с него, то с пратеника Мохамед, сякаш са били негови съвременници. И е пълно с овце, които вярват на това. С овце, които вървят след демони и после стават вълци.

През туй време „неверниците“, някои от които наистина са такива, продължават да водят празни политкоректни дебати. Те не познават добре нито вярата на другите, нито своята, както е прието да се казва, традиционна вяра. Те са постхристияни. За тях „Бог е мъртъв“ от времето на Ницше насам или е заменен с вяра в свободата на човека да пее на някоя голяма сцена с брада и рокля, защото така му харесва.

А сега някои цитати:

„Не тръгвайте да обикаляте света в търсене на мъдрост.
Всичко е вътре във вас.
Вместо да изследвате външния свят,
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите също толкова много чудеса.
Осемнадесетте хиляди вселени са там.
Тази една истинска точка, която е Бог е там.
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите Бог и себе си.“
Мохамед Рахим Бава Мухаеддин
„Трябва да се научите да обичате хората, дори когато те не ви обичат. Това е тайната в познаването на Аллах.

Имам Искендер Али Михр

Как се съчетават подобни мъдрости с масовите убийства „в името на Аллах“ в Париж и с всякакви подобни акции?

Никак. В убийствата няма никаква мъдрост, но те ще продължават да се случват. Защото в ислямският свят, с всичката условност на това обобщение, не доминира мъдростта, която съществува в третата световна монотеистична вяра. Това, което доминира, е най-вече фундаментално невежество, оплетено с политика и нечисти интереси, при това добре финансирано. А нечистите интереси не се срещат разбира се само в ислямския свят, срещат се навсякъде. Даже доста много се срещат. Но така или иначе, благодарение на всякакви такива интереси, фундаменталното невежество се пресели вече и в Европа.

И още един цитат:

„Има само един Бог.
Бог е един.
Той е Tози, който има най-прекрасните качества,
Онзи, който има мир и спокойствие.
Той е Всемогъщият, който създава, предпазва,
и поддържа всичко.
Този Бог е Един,
и от този Един, бяха сътворени тези хора и творения, които
донесоха Истината.
Ресулите, Божиите пратеници,
Олимаргалите, светлинните същества,
Кулбтите, божествено мъдрите същества,
Евлия, светиите,
Ембия, пророците,
и Гнасисите, мъдреците,
всички те дойдоха да утвърдят и покажат, че има само един Бог.“

Мохамед Рахим Бава Мухаеддин

В името на този един Бог хората ще престанат да убиват и ще престанат да се заблуждават, докато възможно повече мюсюлмани по света не разберат защо вяра без култура и просветен, не спекулативен разум, е обречена на „тъмно средновековие“. Каквито тенденции впрочем, въобще не се забелязват в центъра на третата световна монотестична вяра, където, докато пъдят дявола с камъни в Мека, хората продължават да са безпросветни тълпи. Но не само там не се забелязва това. И на много други места не се забелязва.

Забелязват се обаче все по-големи злини. Забелязва се „Ислямска държава“, която се опитва да замени Аллах Всемилостивия с царя на бесовете. Забелязва се и една световна мрежа от готови да убиват и да умират в името на лукавия заблудени човешки души.

А от другата страна е една постхриянска Европа, която е минала оттатък своето Просвещение. Тя отдавна се е разделила с тъмните векове на християнския фундаментализъм, но, провъзгласявайки свободата за основна ценност, е забравила, че не можеш да дадеш свобода на несвободните. Защото и да им я дадеш, те могат да я използват, за се опитат да разрушат една цивилизация, градена с векове. Която цивилизация не е трудна за рушене не само заради отворените си граници, „евроатлантически ценности“ и празни политкоректни дебати, но и заради това, че е изгубила своята вертикална ос. Въпреки високите си катедрали, строени също с векове.

Новите „варвари“ са усвоили добре техническата част на тази цивилизация. Тя къде по-лесно се усвоява. Независимо дали става дума за автомобили, таблети, сматфони или сглобяване на бомби по рецепти от интернет. Но културата не е нещо, което се усвоява по същия начин. И не може да поникне на чужди корени. Може на свои.

Затова:

„Не тръгвайте да обикаляте света в търсене на мъдрост.
Всичко е вътре във вас.
Вместо да изследвате външния свят,
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите също толкова много чудеса.
Осемнадесетте хиляди вселени са там.
Тази една истинска точка, която е Бог е там.
изследвайте вътрешния си свят и ще намерите Бог и себе си.“

Мохамед Рахим Бава Мухаеддин

.

събота, 24 октомври 2015 г.

За един човешки живот - апел към институциите и към хората

Тази публикация съдържа писмо, изпратено до различни български министерства и ведомства. В писмото, публикувано тук с леки съкращения, се апелира за тяхното съдействие за решаването на спешен и комплициран проблем, от който зависи един човешки живот.  Ако някой смята, че може да помогне с нещо за случая, който е описан в това писмо, може да остави коментар и да поиска координатите на автора на блога.




До

Министерството на труда и социалната политика на Р. България
Агенцията за социално подпомагане към МТСП
Министерство на здравеопазването на Р. България
Министерството на вътрешните работи на Р. България
Главна дирекция "Национална полиция"
Столична дирекция на вътрешните работи
Второ РУ на МВР – София

Копие:

Община Исперих
Община Русе

Уважаеми дами и господа,

Пиша Ви това писмо във връзка с един български гражданин – Ивайло Колев Колев, който се намира в много трудно положение. Ако в най-скоро време той не успее да си издави документ за самоличност и няма възможност за медицинско лечение, има реалност опасност за живота му.

Какъв е случаят?

Ивайло Колев Колев е роден на 24 декември 1954 г. в гр. Исперих, където по това време се е намирала майка му, която е родом от този град. Затова неговият акт за раждане е бил издаден там. Той е живял в гр. Русе, където са живели родителите му, които са починали преди доста години. Още през 70-те години, след казармата, Ивайло Колев започва да живее в София, първоначално по квартири. Работил е в МК „Кремиковцци“, както и за известно време в Сирия. Като се връща оттам, той купува апартамент в ж.к. „Свобода“ (следва точния адрес - б.а). Живее в този апартамент на семейни начала с една жена, с която няма официално сключен брак. Ражда му се син. В началото на 90-те години Ивайло Колев се скарва с жената, с която е живял на семейни начала, преписва апартамента на сина си, който тогава е бил още малък, и напуска жилището си.

След като напуска жената, с която е живял, и апартамента си в ж.к. "Свобода", Ивайло Колев започва да работи като строителен работник в околностите на София. Понякога е имал квартира, понякога не, случвало му се е да спи в мазета, гаражи, каросерии на камиони и пр. Въпреки това той се кани неведнъж да си извади лична карта, но поради това, че не е запазил акта си за раждане, издаден в Исперих пред 1954 г., както и средства за пътуване дотам, както и поради това, че често остава без средства за препитание и без дом, той си остава без валиден документ за самоличност. Има само своя стар зелен паспорт, издаден от МВР - Русе, с отдавна изтекъл срок на годност, в който паспорт може да се види, че има печати за адресна регистрация в ж.к. „Свобода“ в София, където е живял доста години, но лична карта няма. Както и здравноосигурителни права.

От няколко месеца Ивайло Колев започва да не може да се храни, пие само сокове и бульони, защото не може да преглъща друго. С помощта на приятели отива първо на преглед при общопрактикуващ лекар, който изказва съмнение, че става въпрос за рак на гърлото, и праща Ивайло Колев на преглед при специалист уши нос и гърло. Приятелите му плащат прегледа, както и някои изследвания, като кръвна картина и ЕКГ. Преди няколко дни Ивайло Колев успява да отиде на преглед при д-р Райнов в болница ИСУЛ в София, който след като го преглежда, казва, че пациентът няма много време. Трябва да му се направи биопсия – да се вземе проба от образувание, който той има на гърлото си, и за да се направи това, той трябва да влезе за един ден в болница. Очертава се също така, че ако диагнозата се потвърди, Ивайло Колев трябва да влезе и за по-дълго за болнично лечение. Междувременно този човек, който е отслабнал много, все по-трудно и по-трудно е в състояние да преглътне дори бульоните, които единствено могат да минат през гърлото му. И освен от образуванието, което се развива в тялото му, е застрашен да умре и от глад, понеже не може да се храни.

За да влезе един човек в която и да било болница в България, както е известно, му трябва документ за самоличност. И пари, за да си възстанови здравноосигурителните права – вероятно няколкостотин лв. в случая, или пък ако трябва на свободни начала да си плаща в болницата, още повече. Ивайло Колев няма тези пари. Не е в състояние и да работи, защото вече е доста слаб и болен.

Не знам колко струва човешкият живот в нашата държава, уважаеми Дами и Господа. За бедните хора, отишли на социалното дъно в България, той изглежда не струва нищо. Никой не се интересува от това дали те могат да с позволят медицински грижи или не. Дори когато става дума буквално за техния живот. Затова, че могат да умрат бавно, агонизирайки и без надежда, че има начин да не бъдат оставени така, без никаква адекватна помощ. И се водят дебати, в същото време, за това дали здравноосигурените пациенти да влизат в болница с пръстови отпечатъци и дали се да се сложат данъци на някои видове храни, които се смятат за по-вредни. Но ако някой беден, много беден човек, който няма нищо друго, освен живота си, е на път да го загуби – а такива хора има немалко, впрочем, тук – системата не се интересува от това. Ако действително нямат пари за болница и за медицински грижи, проблемът се оказва само техен.

Случаят, заради който се обръщам към Вас, уважаеми Дами и Господа, е по-комплициран не само защото човекът, за когото става дума, наистина няма никакви пари, за да плати лечението си и за да възстанови здравноосигурителните си права. Случаят е по-сложен и защото този човек, както вече споменах, няма валиден документ за самоличност. За да си извади такъв документ, му трябва копие от акта за раждане, но дори сега да успее да намери някой, който да го закара до Исперих за своя сметка, в Община Исперих може да поискат някакъв документ за самоличност, за да му извадят копие от акта за раждане. А в тази община вероятно вече трудно ще се намерят хора, които да го познаят и да свидетелстват, ако се наложи, че той именно е Ивайло Колев Колев, роден в Исперих на 24 декември 1954 г., понеже майка му, която е от този град, се е намирала преди Коледа на 1954-та година там.

А Ивайло Колев, както вече споменах, няма нито пари, нито време. Време да чака за възможност за медицински изследвания и грижи. За да се спаси този човек или поне да се спаси от опасността да угасне бавно и жестоко в агония, без достъп до адекватни медицински грижи, той се нуждае от съдействие от страна на институциите, които представлявате. Трябва да му се издаде, първо, временна бележка от МВР, че това е същото лице, данни за което разбира се има в служба ЕСГРАОН, до която имат достъп държавните и общински служители в Р. България, където и да се намират те. Ивайло Колев разбира се има своя уникален, единствен като за всеки български гражданин Единен граждански номер. Неговият ЕГН е (следва цифрите от ЕГН-то - б.а.). И дори в служба ЕСГРАОН да не е отразена по някакви причини неговата последна адресна регистрация в ж.к. „Свобода“, където е живял доста години и където е имал апартамент, и за която адресна регистрация има печати в стария му паспорт, да се направи изключение и тази временна бележка да се издаде от Второ РУ на МВР – София, към което е ж.к. „Свобода“. Да се изиска, също така, по служебен ред от Община Исперих копие от неговия акт за раждане. Да се отпусне, освен това на Ивайло Колев социална помощ за издаването на лична карта и да не се глобява, по възможност, този беден и болен човек, затова, че няма лична карта, каквато, доколкото знам, е процедурата в случая. Защото през този конкретен случай прозира и един друг неглижиран социален проблем в България, който се заключава в това, че има хора, български граждани в тази страна, които нямат издадени лични карти просто защото са много, много бедни. Да се глобяват такива хора заради това, че не са си извадили документи за самоличност, е като, метафорично казано, да глобиш босия затова, че няма цървули...

И след като – ако, надявам се, с Ваша помощ, уважаеми Дами и Господа, на този човек се издаде лична карта, и то по възможност в кратки срокове, защото той наистина няма време да чака, с оглед на състоянието, в което се намира, да се осигури от Службата за социално подпомагане достъп за него за медицинско лечение – изследвания и престой в болница не по обичайния ред, за който той просто няма пари, наистина няма, а чрез някакви специфични социални инструменти, каквито надявам се все пак има в тази държава.

[...]

Затова Ви моля, уважаеми Дами и Господа, оценявайки спешността и комплицираността на този случай, да направите необходимото за това, на този човек да бъде издаден документ за самоличност и той да има възможността за изследвания и лечение в болница. Защото по нормалния административен ред, поради причините, които описах в това писмо до Вас, това няма как да се случи. А в случая наистина става дума за един човешки живот, за един български гражданин с много сериозно заболяване, който ако не получи адекватни медицински грижи в скоро време, наистина е застрашен от това не само животът му да свърши, но и да свърши по жесток и агонизиращ начин.

С най-добри пожелания и в очакване на бързи и резултатни реакции от Ваша страна,

Мариана Христова

сряда, 23 септември 2015 г.

* * *

















И е бяла душата на стареца,
бяла като протрито платно
и се къса пердето на залеза
като стреме под старо седло.

И потегля отново към себе си
там, където смъртта го държи
върху стъпки от стари безвремия
и отдавна протрити лъжи.

И е бяла душата на стареца
и дете е той, пълно с живот,
но отдавна не тича към лятото,
а стои сам пред края суров.

събота, 18 юли 2015 г.

Отплаване




















Морето, в което се влюбих отдавна,
далече, далече в тъга се превръща.
Морякът си спомня шума на прибоя
и тайно в съня си го чува отново.

Морето, което при мене се връща
на картичка стара, забравена в шкафа.
Стихия, която надува платната
далече, далече от моя прозорец.

Но аз те обичам, тъга необятна,
и моята лодка стои на брега ти.
Докато се скъса въжето внезапно
и с нея свободен отплава духът ми.

събота, 11 юли 2015 г.

Както и да го въртиш, все при Пеевски отива



Нагледах се в последните месеци на реклами в прайм тайма на телевизии с национален обхват за това, че не бива да се поддържа контрабандата на цигари. И аз, ако съм съвестен гражданин, как така ще я поддържам тази контрабанда, вместо чинно да си плащам акциза, т.е. косвен данък за бюджета, както и за оборота на „Булгаргатабак“?

Колко са стрували тези реклами по телевизиите, не ща и да се замислям. Макар че тези големи суми за реклама, те пак включително и от моя джоб са взети. От джоба на плащач на пряк десятък и от най-мижавия си хонорар. Нейсе. Важното е, че по разни сайтове, както и в социалните мрежи, видях тези дни да се мъдрят плакати, апелиращи към моите граждански чувства. „Не купувайте контрабандни цигари, не помагайте на модела Пеевски!“, „Контрабандата на цигари ограбва!“ и пр. А, де. А аз да не знам, че съм поддържала и модела КОЙ… (То и „Булгартабак“ по модела КОЙ го приватизираха, ама кой ти гледа такива „незначителни“ подробности…)

Обаче как да не го поддържаш този модел и по официално заклеймения начин, като финансовият недоимък води понякога не до отказ от тютюнопушене, а до засилване на зависимостта. И понеже този недоимък не може да покрие законно утвърдения коствен данък от всяка законна кутия цигари, да плати за акциза, който прави тази цена многократно по-висока от производствената – те на, не бях съвестен гражданин, признавам си. Затова плащах за нелегалните приходи на модела Пеевски, на всякакви знайни и незнайни фигури по веригата, стига да се доберях до някоя от крайните й брънки, което не винаги ми се удаваше, впрочем. Така че чат-пат и по законен начин плащах на разбойниците, ама по-рядко. А сега, когато законността победи и така щяло да бъде поне до изборите (както ми каза под сурдинка една „крайна брънка“), всеки ден си плащам по по-високата тарифа. А зависимостта, пустата зависимост, вместо да избледнее и да пуша по-малко (което бях постигнала преди последното увеличение на цените на законните цигари в България), взе, че още повече се увеличи…

Опитах се да се утеша с призива на здравния министър, че ако не пуша няколко дни и не пия кафе, мога да си платя одма здравната застраховка и да бъда съвестен гражданин – какъвто, както вече си признах, не съм. Понеже не успях с доход в последните години, никога не стигнал необлагаемия минимум (което хич не пречи от всеки заработен и счетоводно отчетен мой хонорар системата автоматично да си взима данък), да плащам и на Здравната каса. Като се разболея, или се моля учтиво на кварталния аптекар да ми препоръча някое лекарство, или влизам в някоя черква и моля Бог да ме освободи от изпитанието „болен, който не може без лекарска помощ, но не може и да си я позволи“. Е, отидох веднъж на лекар на свободен прием, нямаше как, седмици самолечение с кви да е лекарства не помогна. И лекарката като ме прегледа, вика: „Пушиш ли, защото това се забелязва някак в кашлицата ти?“. „Пуша – отговорих й. Мислех да се пропия, но не стана“. И вярно, с пиенето определено нямам успех, а с пиене по-лесно се забравя. („Тежко, тежко вино дайте, пиян дано аз забравя туй, що глупци вий не знайте позор ли е или слава…“, както е казал Поетът, чийто портрет виси по кабинетите на разни управници.)

Но да се върнем към темата за законността и контрабандата. Поради това, че законността победи, както каза и сам премиерът, докато е така, ще мога да помагам на модела Пеевски (който разбира се се простира не само в контрабандни практики, а и по всякакви официални институции и решения), само по законен начин. Съвсем законно ще продължават да крадат от нужните ми за друго левчета от всяка закупена кутия цигари, понеже така било положението в Европейския съюз. (И да се радваме едва ли не, ние, неплатежоспособните български пушачи, че в други европейски страни, чийто стандарт е много по-висок от нашия, цените на цигарите са по-високи от тези в България.)

Що се отнася до общоевропейската акцизна солидарност, в Европейския съюз разбира се никакъв български Ципрас няма, нито ще се появи, за да вземе да каже например, че да, акцизи за цигарите трябва да има, но те в най-бедната страна от ЕС са прекомерни за една значителна част от пушачите. Затова тези пушачи, щат не щат, са поддържали досега контрабандата на цигари в България, и винаги, когато могат, пак ще я подкрепят. Не защото не искат законност и не вярват в законността, а защото не вярват в социалната и политическа адекватност на своите управници. Не вярват, че те ще се решат някога да преборят контрабандата по най-верния и естествен начин (полезен и за местното производство, и за спестяването на разходи за борба с контрабандния трафик) – а именно чрез поносими и за по-бедните пушачи цени на масовите законни цигари.

Но това са мечти разбира се, дето няма да се случат. Нито в българския, нито в европейския парламент някой ще се сети или осмели да каже подобно нещо. Така че, плащайте на „Булгартабак“, уважаеми колеги пушачи, акцизът за това подпомага модела КОЙ по законен начин, защото трябва да се увеличават приходите в държавните служби и частните предприятия на този модел. А, ако след изборите наесен моделът КОЙ се преструктутира нещо и се промени нещо зад кулисите, може да продължите да му помагате, както и досега, незаконно, търсейки последните дребни брънки от веригата, които след „възцаряването на законността“ са почти толкова нещастни, колкото и вие.
.

П.С.: Жалко е, че моите пушачески левчета не отиват всъщност в джоба на отрудените производители на тютюн в България, а в джоба в крайна сметка на модела КОЙ. Жалко е и, че прекомерно високият акциз логично доведе до бум на контрабанден внос в последните години и ограничи потребността от местно производство. Но ако ида сега на кварталното площадче и си купя кафе и цигари от Lafka-та на Пеески (заменила кафенето на дребен местен предприемач, за да се настани там поредната Пеевска будка), и взема, та изглупея достатъчно, че да си купя и някой вестник на Пеевски – тогава може би ще стана съвестен гражданин, де да знам… А на всички онези, които биха си помислили, че високият акциз автоматично води до намаляване на употребата на цигари и до вредата от тях в общество като българското – на тях мога да кажа само, че високият акциз доведе не до това, а до пушене на по-некачествени цигари, както и до усилване на психологическата зависимост от тях. Когато един пушач реши да отказва цигарите, той много рядко може го направи, понеже няма пари да си ги купи. Невъзможността обикновено усилва зависимостта, а не обратното. Затова написах този текст, защото се уморих да гледам евтини манипулации по темата за контрабандата с цигари, както и скъпи реклами с фалшива загриженост към законността в страната и към здравето на пушещите по принуда какви ли не боклучиви цигари пушачи.


неделя, 3 май 2015 г.

За преклонената глава и за отсечената

На моя прапрапрадядо Ангел войвода
и на всички, които са имали смелостта да бъдат свободни
във времена, когато това е значело да си заложат живота

Из един текст за Ангел войвода, в който се цитира част от песен за него. Източник: atil.blog.bg
Из текст за Ангел войвода, в който се цитира част от песен за него. Източник: atil.blog.bg

Споровете и дискусиите, възникнали след поредното честване на Априлското въстание и смисъла на дума „робство“ по време на османския период, ме провокираха да напиша тези редове.

Разбира се, че не е имало робство по време на Османската империя, в смисъла на това едни хора да бъдат изцяло притежание на други хора, да са закрепостени към тях, да не могат да имат свои къщи, имоти, свобода на пътуват и пр. Такова робство – може би само с някои изключения от първите векове, след като тази империя завладява Балканите (когато има и случаи на продажба на хора, откъдето е и споменът за „три синджира роби) – не е имало. Но защо нашите предци, и то дори тези от Възраждането, са наричали това управление, това владичество робство? Защото те, които са го живели, са го наричали така – а ние, родените много по-късно, които не сме го живели, и които се смятаме за по-образовани и запознати със значението на термина, не го наричаме така?

Защото не го разбираме така, както са разбирали и чувствали те. Не разбираме цената на това да си постоянно подчинен и постоянно да се кланяш. Може би затова. Не разбираме и този „естествен подбор“ сред покорените, изразяващ се в българската поговорка „Преклонена главичка сабя не я сече“. Много свободни глави от много поколения са падали от раменете си –  главите, които не са могли постоянно да се кланят на завоевателя, завзел земите им, страната им, наложил им своите нрави и порядки, и считащ ги за по-долно качество поданици – за рая, т.е. стадо. Налагащ им понякога дори т.нар. зъбен данък, да не говорим за кръвния данък, за взимането на момчета от техните семейства за еничарския корпус, този елитен корпус на султана, който е служел да се поддържа неговата власт.

Самите наши предци са нарекли този период робство, така са го чувствали, изразили са го в народните си песни, в борбите и въжделенията си, в стихийни и или организирани бунтове и завери. Но понеже разбира се и християните в империята са имали къщи, имоти, търгували са даже някои от тях, вътре и извън империята, и някои от тях са забогатявали, ставали са тежки търговци – те не са били никакви роби, ако ги сравним примерно с робите в Римската империя или пък с робите от памуковите плантация преди отмяната робството в САЩ. В този класически смисъл на думата робство нашите предци въобще не са били роби.

Но нещата не бива да се опростяват. И за да се разбере какво са влагали нашите предци под думата робство, трябва да се опитаме да си представим може би как ние бихме живели, ако трябваше, за да построим примерно някоя нова църква, която често е трябвало да бъде вкопана в земята, да не надвишава височината на турчин, възседнал кон – та за да се построи дори една църква е трябвало да се правят специални прошения и разрешения чак от султана. Как бихме се чувствали, ако властта вземе някое от децата ни и го прати, без значение дали искаме или не, войник на султана да става в еничарския корпус? И ако после някой в нашето село или град се осмели да се разбунтува за нещо – нашите синове, обучени от империята да й служат, да дойдат да потушават бунта, биейки със самите нас, със своя род, корени, идентичност? Как бихме се чувствали, ако трябваше да плащаме дори зъбен данък за това, че някои от по-висшите поданици, не рая като нас, са си изхабили зъбите, докато са се хранели на нашата трапеза, и трябва да им платим за „изхабените зъби“? Как бихме се чувствали, ако трябваше, за да оцелеем, непрекъснато да се страхуваме и да се покланяме?

Дали не бихме нарекли това робство – нищо, че имаме къщи, ниви или пък дюкяни на някоя селска или градска чаршия? Дали бихме се чувствали свободни хора? Едва ли. Може би затова и тези, които са били по-буйни, независими и свободолюбиви, са си слагали главата в торбата и са тръгвали по балканите. А после за най-смелите и справедливите от тях – онези, дето ежедневно са се покланяли, са измисляли и са пели песни. Защото лудите глави са изразявали и техния стремеж за повече свобода и човешко достойнство.

*

Накрая бих искала да кажа няколко думи и на моите съграждани и съвременници турци и мюсюлмани. Обичам ви. Ние всички сме деца на един и същ Творец и Създател. Ние всички сме хора и разбира се не етносът или вярата са тези, които априори ни правят добри или лоши, достойни или недостойни. Но ако искаме, ние съвременниците, родените по-късно, в други времена – независимо от това дали се казваме Иван или Ахмед, Мария или Фатме; дали прадедите ни са били по-висшите поданици или по-низшите в една империя, която отдавна я няма; и дали дедите и родителите ни е трябвало да страдат, заради това, че имената им са Ахмед и Фатме, или не е трябвало да страдат заради това, че имената им са Иван и Мария; ние всички трябва да можем да видим историята – и по-далечната, и по-близката, през очите на другия, не само през нашите, и да се опитаме да си представим и неговите чувства, неговата родова и историческа памет. Както и това, че далеч не винаги преклонената глава струва повече от онази, която е била отсечена.

петък, 6 март 2015 г.

Бела



Тя беше само едно улично куче, което просеше хляб и целуваше после ръцете ми. Имаше красиви очи, голяма захапка и невероятен спринт. Бела беше част от пейзажа на площадчето пред кварталното магазинче, където внучето на сестра ми, на връщане от училище, се гонеше с нея и й даваше неизядената си баничка или тутманик, които му дават там, и които и без това не стават за друго. Всеки път, когато го взимах от училище и се изкачвахме на баира пред кварталното магазинче, малкият й хвърляше залъчета и я гледаше прехласнато как ги лови още във въздуха.

Бела си и имаше другарче, едно по-малко на ръст и по-страхливо, безименно куче, което внучето Съни нарече Кафявко – то беше кафеникаво на цвят. А Бела беше бяла, красива и смела. И ако някое непознато куче минеше през площадчето, или пък заблудена котка се изпречеше отнякъде пред погледа й, Бела можеше да стигне до тях невероятно бързо. Въпреки годините си, които не знам колко бяха, но не беше млада, Бела имаше в себе си много живот.

Преди време Бела си имаше и стопани – едно семейство с вила в района, които обаче я изоставиха. От тях остана само името, което й бяха дали и което й отиваше. Лека-полека Бела се беше превърнала в кучето на махалата, което различни милостиви хора хранеха кой с каквото намери.

Бела и Кафявко, на което само аз и внучето на сестра ми знаехме името, бяха по едно време удостоени с внимание и от общината, която изпрати някакви хора да ги скопят и после пак да ги пуснат там, откъдето ги бяха взели. Дали някой не смяташе, че бездомните кучета не могат да станат агресивни, когато ги погне глад, и когато този глад и студът през зимата се стоварят немилостиво върху кучешкия им живот, не е ясно. Но Бела и Кафявко не бяха агресивни, те бяха две кучета, които поради липса на по-добър избор, бяха приели всички, които ги хранеха, за свои стопани.

И така... до днес.

Днес някой нахрани доверилата се на всички двуноги четиринога красавица Бела и нейният приятел Кафявко така, че те вече никога повече няма да изпитат глад. Днес, по тъмно, за да не видят другите, някой ги нахрани така, че след известна мъчитба, те са напуснали този свят. За тяхната смърт ми разказа собственичката на кварталното магазинче, която се тюхкаше, че не е разбрала навреме, че са били отровени, за да им даде мляко и да се опита да ги спаси.

Като излязох от магазина, видях до една кофа за боклук безжизненият вече Кафявко. Разбрах по-късно, че той бил добре преди това, стоял до Бела и я близал с език, а минувачите не знаели защо Бела лежи в снега. А Бела изглежда се е вдигнала от снега и с последни сили е успяла да пропълзи до парното помещение на една къща срещу магазинчето, в която живеят няколко деца, които я хранеха и обичаха.

...Не знам какво ще кажа на малкия Съни, когато се изкачим с него пак на площадчето пред кварталното магазинче, където Бела вече няма да ни посрещне. Не знам дали да му кажа, че Бела най-накрая си е намерила стопанин, отишла е при Стопанина на всички ни, където няма болка, студ, коварство и глад, или да му кажа, че за разлика от кучето Бела, не всички хора имат душа.


П.С.: Кучето на снимката не е Бела, макар че прилича на нея. Намерих тази снимка в нета, понеже нямам снимка на уличното куче Бела. Почивай в мир, Бяла красавице, и ми прости, че все бързах за някъде и нямах време да ти покажа, че хората също могат да обичат.

сряда, 25 февруари 2015 г.

Тази пролет, едвам ненастъпила




















И ми иде да вия в кресливото
Изсушено от глупости време
Но мълча и потъвам в незримото
Като сянка от нечий друг жребий

Светлината потъва в сърцето ми
Като сребърна тиха въздишка
И я крия дори и от себе си
За да мъкна товара си лишен

Оглушава от крясъци времето
Оглушавам и аз от тълпите му
Всеки крачи обратно на себе си
И се чуди защо не го виждат

И ме вика детето забравено
В оня чист, мимолетен прозорец
В който всички не знаехме нищо
Но светът беше тайнствен и виждащ

На шега си играехме с вятъра
И на слънцето шепнехме приказки
А сега знаем пътя към края
И цената на всичко излишно

Тази пролет, едвам ненастъпила
Ще ме чуе ли, въпреки крясъка
Или просто ще мина по края й
Натоварена с всичко предишно