четвъртък, 22 февруари 2018 г.

Змейова люспа


Йоан стоеше сам на билото и гледаше в далечината към замъка на огромния змей, който още не беше погълнал всички души в царството си, но беше на път да го направи.
Замъкът бе заобиколен от всички страни с високи стени и населен с армия от слуги, които носеха знака на змея и се хранеха с парченца от неговите люспи. За тия парценца, с които можеше да се купи всичко, те бяха готови да погубват нови и нови души, които не можеха да си платят за проклетите люспи. А и обикновените поданици на царството, уморени отдавна от битки за оцеляване, се предава вече сами и за стотна от стотната на една змейова люспа.
Само с няколко такива люспи всеки змейов слуга можеше да си купи, каквото поиска, да си построи къща-палат, да се вози в златни каляски и да има, при това на безценица, всяка от употребените от змея жени. А обикновените поданици на царството даже не си и помисляха, че могат да придобият в живота си дори само една цяла люспа.
Змеят, впрочем, отдавна вече не крадеше моми и невести. Те сами идваха при него и се бутаха на тълпи коя по-първо да привлече вниманието му. А той, преситен от тия тълпи, понякога подаряваше на слугите си по някой и друг екземпляр от драговолната плячка, или пък изхвърляше вече употребените си булки в задния двор на замъка, където слугите отиваха и си взимаха която им хареса.
В царството на змея никой вече не можеше да прави нищо, да купува и да продава, да съгради дом и да отгледа деца, ако няма скъпоценни парченца от змейовите люспи. Които змеят отделяше от огромното си туловище всяка пролет, и то ако бе успял да се нахрани с достатъчно човешки души през съответната година. Иначе ставаше много изнервен и зъл, пускаше огън от ноздрите си и изгаряше всеки, изпречил се неволно на пътя му. Слугите бяха длъжни да купуват с тези люспи, с които можеше да се купи всичко, душите на змейовите поданици. А най-добре се чувстваше змеят, ако му доведяха някоя непокварена, смела душа, която се беше борила до последно. Защото от такива души на змея му поникваха после не само нови, по-остри зъби, не само нови, по-лъскави люспи, но и крилата му ставаха някак си по-големи.
Йоан беше от тези упорити, непокорни души, които още не се бяха предали на змея. Той помнеше още как в малката стая, в която израсна, имаше окачена дъсчица с образа на Светеца-воин, убил прапрадядото на сегашния змей, заради похитена от него девойка. И освободил тогавашните хора от тягостното змейско иго, макар и не завинаги. Защото наследниците на прапрадядото змей се запазили живи и тяхното потомство се възцарило пак, подпомогнато от човешката алчност и страх, и всичко потънало пак в още по-голям страх и невежество.
И така до времето, в което Йоан се роди и порасна, и в което родителите му се бореха с много лишения, за да не предадат душите си, както и душата на Йоан, на змея. При това, когато Йоан беше още млад, не всичко се мереше със змейови люспи. Но после лека-полека, колкото повече души се предаваха и за стотна от стотната на една змейова люспа, и колкото повече души бягаха далеч, в други царства и страни, от проклетия тукашен змей, толкова по-скъпа ставаше цената на мерната единица за всичко в страната на Йоан – змейова люспа.
И дори, когато избягалите надалеч се връщаха за малко по родните си места и се сещаха за клетата си, ограбена от змея родина, те също можеха да купуват и продават, само ако притежаваха частици от змейови люспи. Пък били те и от някой чуждоземски змей, защото нашенският си имаше ош-беш с разни роднини по света – може би не толкова нагли и чудовищни като него, но все пак змейове. Разликата за избягалите обаче се състоеше в това, че там, където бяха избягали, змейовете не притежаваха всичко. Имаше някъде дори такива змейове, които изглеждаха почти опитомени. И макар и с много труд и усилия, в чуждите, далечни страни, избягалите души можеха да живеят някак по-човешки. Можеха дори да си купят с чуждоземски люспи или части от тях някой и друг имот, а и някоя друга човешка душа от родината.
Да, дори това се случваше. Човешка душа в родината да бъде купена от някой избягал сънародник. Но това беше по-скоро изключение. Повечето души, пребиваващи тук, в родината на Йоан, бяха отдавна или слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бяха вече на път към огромния му търбух.
Това поголовно унищожение и изгонване на души беше стигнало вече дотам, че жива душа не остана незасегната в царството на нашия змей. Всички или бяха слуги на змея, или слуги на неговите слуги, или бъдеща храна за него. И той, както и слугите му, можеше да се наложи да заминат някой ден за други земи, за да има какво да продават, купуват и да пълнят ненаситния търбух на чудовището – защото то имаше нужда от нови и нови души, за да диша, да се покрива с люспи и да размахва зловещо криле над имотите си.
Но това дали ще има нови души, които да отидат за храна на змея, и той отново да се покрие с люспи, с които се купува и продава всичко, не интересуваше Йоан. Той знаеше, че змеят няма да си тръгне никога, докато не успее да напъха в търбуха си и последните, най-силните и чисти души – защото освен, че единствени му се съпротивляваха, те бяха и най-добрата храна за него.
Влизайки в неговото туловище, пълно с толкова предварително смлени и смазани хора (от които му порастваха после тънки, изкривени люспи), тези, другите души, можеха да влеят в кръвта му качества, които той нямаше. Можеха да го направят наистина силен и смел. Не толкова тресящ се от напрежение дали слугите му ще успеят да му доставят достатъчно храна за новия сезон. Дали ще опазят всичките му многобройни резиденции, имоти, складове и тържища за хора. Дали пък и някой друг, чуждоземен змей, няма да се усили толкоз, че да вземе да го измести, да се настани на трона му, който слугите му, усъвършенствали до безумие в продажничество, едва ли щяха да защитят. Те просто щяха да се закълнат във вярност на новия господар и да предадат стария. Като всички слуги, можеше да разчита на тях само заради страх, алчност и лакейство. А страхът, който неговите слуги му имаха, можеше да бъде достатъчно силен, само ако и той самият беше такъв.
Затова на змея му трябваше душата на Йоан. И на малкото останали хора като него, които не се бяха още продали. Тези последни живи души, обаче, не бяха до Йоан и той не беше до тях. Те се бяха скрили в най-тайните, неоткрити от змея пещери и в последните неопоскани от слугите му гори. Затова нито Йоан можеше да победи змея, погълнал толкова много покорни души, заедно с техните страхове; нито змеят можеше да победи Йоан.
Въпреки че Йоан беше сам, а змеят не беше, змеят можеше да го победи, само взимайки част от силата на смела душа. Затова той бе пратил свои потери от слуги да претърсват последните пещери и гори, за да отрият някоя още жива, не продала се душа, която да бъде изядена. А Йоан можеше да победи змея, само ако срещу страховете на хилядите и хиляди души, погълнати в ненаситния змейски търбух, застанеше не само неговата, но и нечия друга смелост. Не само неговата, но и нечия друга решителност – за да победят заедно страховете на всички отдавна продали се хора.
Когато последната потеря от слуги излезе от тежките врати на замъка и се запъти на лов на души, Йоан стоеше още на билото на планината. Той обаче не искаше да гледа към потерята и изгубените души в нея. Затова извика в съзнанието си образите на близки и приятели, на другари по съдба, които бе изгубил. После си спомни си как едни от тях се предадоха и станаха слуги на змея; как други се удавиха в блатната змейска мизерия; как трети избягаха надалеч; а четвърти дори се опитаха да изнудват Йоан, защото, въпреки че мразеха издъно тукашния змей, бяха решили и те, че всичко се продава и купува. Спомни си за всички тях, извади от пазвата си дъсчицата с образа на Светеца-воин, пробол прапрадядото на сегашния змей, целуна този образ и се приготви да се хвърли от най-високото място на билото. Ако имаше късмет, можеше никой змейски слуга да не намери тялото му и да го предаде, макар и мъртво, за огромния търбух на змея. И змеят нямаше да знае, освен това, че един от последните наследници на Светеца-воин вече е напуснал тази грешна земя и няма да изправи копието си срещу него.
И може би някой ден, въпреки всичката продажност, алчност, мизерия, ужас и страх, които пиеха последните живи сокове от души и тела, и се опитваха да похитят децата още от утробите на майките им, може би щеше да се роди някой друг Йоан, който да не е сам и който да се изправи срещу огромното туловище на змея. Да го убие, подкрепен от свои другари, и да освободи тази красива и тъжна страна, в която Йоан се роди и живя. Да изхвърли боклука и да направи послушни слуги на народа дори децата на змея.
С тази мисъл Йоан полетя надолу, а Светецът-воин слезе от високите небеса и, поемайки уморената душа на Йоан на своите невидими рамене, взе и копието му, и хвърли това копие към големия замък на змея. Копието изсвистя като стрела, изгуби се в далечината и, стигайки през всички дебели стени и безбройни слуги до леговището на змея, се заби право в сърцето му. Змеят изхриптя, задави се с кръвта и жилите на всички, които беше погълнал в търбуха си, а после очите му се изцъклиха. Като видяха това, слугите почнаха да пълнят панически джобовете си със змейови люспи и да бягат от замъка. Те не знаеха, че с тези люспи вече няма да може да се купува и продава всичко, но след като чудовището бе вече мъртво, само за тях можеха да се хванат…
После, когато се разбра и разчу, че огромният змей е бил поразен, а слугите му са се разбягали, някои другари на Йоан решиха все пак да се върнат в озлочестената си родина. Те се сетиха и за Йоан, и поразпитаха малкото все още останали живи човешки души, излезли вече от гори и пещери, дали не знаят нещо за него. Никой обаче не знаеше нищо за Йоан и никой не го намери. Само едно дете от завърналите се намери в тревата, недалече от опразнения замък на змея, дъсчица с образа на светец-воин и попита родителите си кой е човекът, който е нарисуван там. „Не знаем – казаха те. – Май това е образът на един забравен светец воин, който преди да си заминем оттук, дори служителите в храмовете продаваха за стотна от стотната на една змейова люспа“. После се загледаха по-внимателно в крехката, стара дъсчица, и избледнелият образ им заприлича не само на Светеца-воин, роден и живял преди толкова векове, но и на човека от тяхното време, когото така и не намериха.

петък, 8 декември 2017 г.

Сбогуване



















Когато нямаш нищо, имаш всичко,
което тъй отдавна си изгубил.
Когато имаш нещо средно и прилично,
се утешаваш, че не си се влюбил.

Когато нямаш нищо, спи тъгата
в сребристобели, дрипави дантели
и можеш още да обичаш вятъра
и бурите, които са те взели.

Не можеш да нагазиш във водата,
в която някога си се удавил.
И средна и прилична е тъгата,
когато се сбогуваш с минал жребий.

.

понеделник, 29 май 2017 г.

Когато си сам















Когато си сам, нищо няма значение.

Дори веселбата сърдечна с приятели свършва
и се разотиват по своите пътища.

Когато си сам, любовта е тъга и спасение.

Но как ли изглеждаше тя, Боже мой,
как ли изглеждаше тя...

Вече няма значение.


неделя, 23 април 2017 г.

Вятърна мелница за думи



Имало едно време едно голямо наше село, което се било разселило по разни краища на земята. В единия края на това голямо село живеели Гюро и Марко, а в другия – Пънчо и Добри. Когато Пънчо и Добри живеели от тая страна на селото, те не се познавали с Гюро и Марко. То и въобще никой от тях не познавал никого от останалите, когато се родили и отраснали в тоя край на глобалното село, от който и днес, уважаеми читатели, хората продължават да бягат.

Пънчо и Добри заминали и те, когато били все още млади. И като поживели и пошетали по света, взел да им липсва нещо онзи край, от който заминали като млади. Пънчо създал една вятърна мелница за думи, в която да мели словесно брашно и да после пече хляб като онзи, който бил останал в родния край, в родния дом, в родния език. А Добри, който не можел да лекува души и тела в родния си край, се посветил да спасява хора на другия край на световното село.

Гюро и Марко пък, от тая страна, опъвали каиша на живота в тоя край. Те също били преживели много. И били граждани на света не по-малко от всички онези, които се разселили по него. Но пътищата им саморасли не ги отвели далече в пространството, отвели ги далече по друг начин.

Един ден се случило така, че Пънчо и Гюро се срещнали случайно в паралелния свят на глобалното село, което си било произвело виртуално копие. И Гюро, който поначало си бил самият той една въртоглава вятърна мелница, се наел да върти и той мелницата за думи, дето била собственост и дело на Пънчо. И като се емнали тия двамата, завъртели по едно време мелницата здраво от разни краища на света, защото двама винаги са повече от един и защото светът наистина не може да се побере цял в ничие село. Зажужал паралелният свят, завъртели се мелничните камъни и смелили доста брашно и опекли после хляб да нахранят разни гладни души из това голямо световно село, в което хората от тоя забравен от Бога край се били разселили.

Така един ден, покрай вятърната мелница, Пънчо се запознал с Добри в оня край на селото, а Гюро срещал своя другар Марко в тоя край. Добри също бил добър в меленото на словесно брашно, той, дето се казва, си го имал това на сърце. А Марко също можел да прави много неща. Толкова бил сръчен, умен и схватлив, че само с каквото не се бил захващал, само него не владеел добре.

И тези четиримата наши герои се сбрали в един момент от двете страни на глобалното село и създали заедно една много красива шарена черга от думи, в която били втъкани цветовете и нишките на десетки техни сънародници, и на техните собствени, малки, отделни вятърни мелници.

Човек би помислил даже, че поговорката „Хубава работа, ама българска“ не е вярна; и че в тоя край на глобалното село, който се нарича България, и в оня край, в който българите са се населили - всички заедно, с дружни усилия, могат да правят и добри неща.

Но не би…

Междувременно Пънчо и Гюро, както си му е редът за всички родени и пораснали в прекрасния, забравен от Бога край (където и да са отишли после), престанали да мелят брашно заедно и се скарали. И то така се скарали, че вече не искали и да чуят един за друг.

Всеки тръгнал сам по своя път. Но Гюро, като един истински Гюро Михайлов, продължил на върти мелницата от думи на Пънчо, който хем не искал вече Гюро да му върти мелницата, хем не можел вече сам да си я върти. Тя даже вече почти не го интересувала.

Марко продължил да опъва каиша на собствените си дела. Добри продължил да лекува души и тела, и тук-там да мели думи.

Завъртяло се още веднъж земното кълбенце около старото, почти вечно слънце.

И се събрали пак много думи, от всякакви вятърни мелници, чийто словеса се стичали към мелницата на Пънчо, нищо, че той вече почти не се вясвал в нея. Гледал ги тия словеса Гюро, гледал ги, пък накрая ги спретнал и подредил. А Добри гледал отстрани, гледал и вече не вярвал в нищо. Но един ден не му издържало сърцето, не изтраяло, включил се и той. И веднага Марко не останал и той по-назад. Намерили се и други гюро-михайловци и марко-тотевци, които решили, че това дело не е съвсем изгубено. Изградена била кула, висока кула от думи. Спасена била още една „българска работа“ от разпадане.

А след като станало ясно, че е спасена, Добри се вдъхновил даже за нова, по-голяма вятърна мелница, в която да се стичат словеса от вятърните мелници на разни разселници по света. И не само да се стичат, ами да се закачат направо с цели чували слово за мелене за вятърната мелница на Пънчо.

Но скърцала вече старата, малка, изоставена вятърна мелница, в която Гюро бил почти напълно сам. Скърцала и се въртяла вече като на магия. Как от такава разклатена, паянтова постройка да съградиш нова, по-широка и по-голяма? Как да спасиш словото, с което дори, както се казва в Светото писание, е бил създаден светът?

Защото, уважаеми читатели, Словото все пак може да създава и да спасява, само когато хората, които го носят в себе си, не са избрали да изрекат най-лошите от всички лоши думи, с които нищо не се ражда, а може само да се убива. И когато никой не иска да унижи, да смаже другия, само защото не може да го подчини на своето собствено несъвършенство. Другият си има друго, свое собствено несъвършенство. И не бива да бъде мразен и наказван заради това, което е. А ако не сме разбрали кой какъв е и само си мислим, че знаем – то е заради нашето собствено несъвършенство, не заради чуждото.

Какво станало накрая с мелницата, може би ще попитате? Събират ли се още там словесни зърна, мели ли тя още брашно, за да има хляб, с който да се възраждат душите, вместо да се смаляват?

Не знам, да ви кажа. Не знам дали още е там мелницата. Знам само, че думите, които спасяват, винаги са крехки, те никога не стават по шаблон. А грозните,  грозните са твърди и устойчиви.



----------------------------------------------

Илюстрация: Gallery-Victoria.com



сряда, 25 януари 2017 г.

In Memoriam отец Янко Янков



Днес около 15 свещенослужители и монаси изпратиха в последния му път протойерей Янко Янков*. Храмът, в който той беше енорийски свещеник в последните двайсетина години от живота си, и където се състоя опелото, беше препълнен с хора. Храмът, в който през последните две години си отец Янко продължаваше да служи, макар и покосен от много тежка болест, беше пълен с духовници. Млади и стари, с различен сан, познати и непознати за местните хора.

Спомних си, че отецът ми беше казвал приживе, че когато опяват свещеник, службата е по-специална. Но това, което видях в храма „Свети Димитър“ в Панчарево днес, беше опело като за епископ, не за протойерей. Сигурна съм, че отец Янко заслужаваше тази особено тържествена заупокойна служна, тази особена почит, която му бе засвидетелствана. Сигурна съм, че той не беше обикновен, именно защото беше такъв - обикновен, непатетичен, знаеш много и за земното, и за небесното, и за Църквата, и за хората, за всичко.

Спомних си обаче също и това, че когато отец Янко не можеше да служи литургии, защото тежката болест го остави вече съвсем без сили, „Свети Димитър“ оставаше на някои празници  без църковна служба или идваше някой негов колега, с когото той се бе уговорил. Но често нямаше кой да служи в храма в последните месеци, или ако имаше, това беше грижа на самия отец Янко, който, макар и тежко болен, трябваше да плати на някой свой колега, за да дойде той да служи вместо него.

А днес, в деня на неговото погребение, черквата беше пълна с толкова много свещеници и монаси. Имаше и представители на Софийската света митрополия. Всички те участваха в неговото опело. Всички заедно изпратиха един уж обикновен енорийски свещеник в последния му път. И храмът, огласен от толкова молитви и гласове, тържествено се прощаваше с един храбър човек и свещеник, който служеше в него, дори когато едвам се държеше на краката си... Сам със своя кръст и сам пред Бога.

Нека почива в мир. Там, където няма вече горест и болка... Там, където всички ще отидем някой ден.

Сбогом, отец Янко. Нека бъде светло по пътя ти. И макар че няма вече как да се върне на земята, нека се върне там, на небето, твоята мъдра и светла усмивка.


                                              Черквата "Св. Димитър" в Панчарево

-------------------------------------------------------------------------------------------------

* Янко Янков е роден през 1949 г. в Кърджали. Завършил е Софийската духовна семинария (тогава на гара Черепиш) през 1974 г., а след това и Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София. Ръкоположен е за дякон на 29 февруари 1976 г., а за свещеник на 14 март с.г. През 2012 г. е отличен с офикията "протойерей". Преди да започне да служи като свещеник в черквата „Св. Димитър“ в Панчарево, е служил в черквата в близкото село Герман. Отец Янко си отиде от този свят на 22 януари т.г.