сряда, 25 януари 2017 г.

In Memoriam отец Янко Янков



Днес около 15 свещенослужители и монаси изпратиха в последния му път протойерей Янко Янков*. Храмът, в който той беше енорийски свещеник в последните двайсетина години от живота си, и където се състоя опелото, беше препълнен с хора. Храмът, в който през последните две години си отец Янко продължаваше да служи, макар и покосен от много тежка болест, беше пълен с духовници. Млади и стари, с различен сан, познати и непознати за местните хора.

Спомних си, че отецът ми беше казвал приживе, че когато опяват свещеник, службата е по-специална. Но това, което видях в храма „Свети Димитър“ в Панчарево днес, беше опело като за епископ, не за протойерей. Сигурна съм, че отец Янко заслужаваше тази особено тържествена заупокойна служна, тази особена почит, която му бе засвидетелствана. Сигурна съм, че той не беше обикновен, именно защото беше такъв - обикновен, непатетичен, знаеш много и за земното, и за небесното, и за Църквата, и за хората, за всичко.

Спомних си обаче също и това, че когато отец Янко не можеше да служи литургии, защото тежката болест го остави вече съвсем без сили, „Свети Димитър“ оставаше на някои празници  без църковна служба или идваше някой негов колега, с когото той се бе уговорил. Но често нямаше кой да служи в храма в последните месеци, или ако имаше, това беше грижа на самия отец Янко, който, макар и тежко болен, трябваше да плати на някой свой колега, за да дойде той да служи вместо него.

А днес, в деня на неговото погребение, черквата беше пълна с толкова много свещеници и монаси. Имаше и представители на Софийската света митрополия. Всички те участваха в неговото опело. Всички заедно изпратиха един уж обикновен енорийски свещеник в последния му път. И храмът, огласен от толкова молитви и гласове, тържествено се прощаваше с един храбър човек и свещеник, който служеше в него, дори когато едвам се държеше на краката си... Сам със своя кръст и сам пред Бога.

Нека почива в мир. Там, където няма вече горест и болка... Там, където всички ще отидем някой ден.

Сбогом, отец Янко. Нека бъде светло по пътя ти. И макар че няма вече как да се върне на земята, нека се върне там, на небето, твоята мъдра и светла усмивка.


                                              Черквата "Св. Димитър" в Панчарево

-------------------------------------------------------------------------------------------------

* Янко Янков е роден през 1949 г. в Кърджали. Завършил е Софийската духовна семинария (тогава на гара Черепиш) през 1974 г., а след това и Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София. Ръкоположен е за дякон на 29 февруари 1976 г., а за свещеник на 14 март с.г. През 2012 г. е отличен с офикията "протойерей". Преди да започне да служи като свещеник в черквата „Св. Димитър“ в Панчарево, е служил в черквата в близкото село Герман. Отец Янко си отиде от този свят на 22 януари т.г.

понеделник, 14 ноември 2016 г.

Нов президент, но и нова политическа криза

България има нов президент, но и нова политическа криза. Която можеше да бъде избегната, ако премиерът не беше решил, че когото и да предложи за президент, той ще бъде избран. Както и ако не беше направена тази категорична обвързаност между президентски и парламентарни избори, която самият премиер направи като заяви още преди време, че ако новоизбраният президент не е от ГЕРБ, той ще подаде оставка.

След като бяха обявени предварителните резултатите от президентските избори, сочещи категорична победа за Румен Радев, Бойко Борисов обяви, че в началото на седмицата неговият кабинет ще подаде оставка. И, че имало вече друго мнозинство в парламента, което можело ако иска да излъчи нов кабинет. Което разбира се не е възможно при този парламент и едва ли Борисов не знае това. Председателката на БСП впрочем, Корнелия Нинова, каза на пресконфенцията след изборите, че БСП няма да излъчва кабинет в състава на този парламент. И, че в БСП щели да се борят на предсрочните парламентарни избори да станат първа политическа сила, която после да състави кабинет.
В очерталата се политическа ситуация, която е доста сложна, излиза като единствено възможен вариантът служебно правителство, което трябва да бъде назначено от сегашния президент Росен Плевнелив и да работи и при новия президент Румен Радев, докато бъдат извършени предсрочни парламентарни избори. Или пък, ако успеят да се разберат помежду си старият и новият президент, да определят състава на това служебно правилство така, че новият президент после да не прави ново служебно правителство, докато се проведат предсрочните парламентарни избори. При това по конституция парламентът не може да бъде разпускан в последните три месеца от мандата на действащия президент, което значи, че парламентът не може да бъде разпуснат и трябва да продължи да работи до провеждането на тези предсрочни избори. Ситуацията се услужнява и от това, че следващите предсрочни парламентарни избори най-вероятно ще се проведат по мажоритална избирателна система, за която обаче въобще не е ясно точно каква ще е и на какъв пазарлък между парламентарно представените политически сили ще бъде резултат.
Междувременно стои за приемане държавният бюджет за следващата година, който е минал вече през повечето парламентарни комисии, но не и през всички. И този парламент, в който има осем различни партии и коалиции, и който си гласува почти през цялото време на предизборната президентска кампания всякакви прекъсвания и ваканции, отлагайки другата си работа, ще се тресе и той в тази обща политическа криза, като ще зависи от волята на политическите ръководства на тези партии и коалции дали поне бюджетът на държавата ще бъде приет навреме и дали няма да бъде предлаган в някакъв нов вариант. Освен това държавната администрация ще се прави, че работи – което обикновено не се случва преди, по време и непосредствено след каквито и да е избори – още доста месеци, до края на политическата криза.

А новият президент, за когото се оказа, според социологическите проучвания, че са гласували дори симпатизанти на ГЕРБ, освен членове и симпатизанти на Патриотичния фронт, ДПС, Реформароски блок, както разбира и странно многото избиратели на Марешки от първия тур на президентските избори, ще започне своя мандат без политически опит, влизайки с летящ старт във врящ политически казан.

Да се надяваме, че генералът от ВВС Румен Радев, който стана държавен глава, ще издържи на този напън. Както и, че политическите пазарлъци, боричкания, сметки, сръдни, изхвърляния и пр., няма да направят тази политическа криза по-тежка и дълга, отколкото мнозина български граждани, който трябва да продължат да се борят с ежедневните си проблеми и да изкарат календарната зима, биха могли да издържат.
Един генерал – премиер, който има достатъчно дълъг политически опит, но въобще успя да реши добре една политическа задача, а направо я забатачи, ще остави на друг генерал – президент, да се опитва да се доказва, че наистина е независим, както поне твърди, в една твърде сложна политическа ситуация. А парламентарно представените партии и депутатите, които от немай къде ще стоят в парламента, ще мислят отсега за новите избори и кой как да извлече политически дивиденти за тях. А не за това, че в България и без тази нова политическа турбуленция кризата е начин на живот.

събота, 12 ноември 2016 г.

Болничен лист



Имало едно време един лекар, който лекувал всякакви хора безплатно. И такива, които наистина имали сериозни проблеми, и такива, които го търсели най-вече от суета. Цял ден този лекар се занимавал с какви не случаи и заболявания. Чак в края на деня започвал да се занимава и с едни по-специални пациенти, които имали нужда да им отдели много повече време и внимание от останалите, и били готови да си платят за това. Когато тези пациенти го питали колко ще им струва лечението, той обикновено се чудел какво да им каже, но каквото и да кажел, то било скромно. Било му неудобно да каже друго, а и макар, че бил беден, знаел отдавна, че талантите и знанията му не са такива, че да ги мери с пари.

Имало обаче дни, когато нашият доктор се оказвал максимално зает. Търсели го откъде ли не, за какво ли не, пишели му и му се обаждали от разни краища на света, и той гледал ако може на никого да не откаже. В такива дни обаче привечер, когато трябвало да отдели време за по-специалните си пациенти, той понякога бил толкова уморен, че изпускал някои детайли, колкото и да се стараел да не бъде така. При това, дори когато бил много уморен, той никога не бъркал за важните неща, но се случвало в такива моменти да пропусне някои дребни детайли.

И така, един ден, един от неговите по-специални пациенти, който при това бил един от любимите му (докторът го харесвал много и затова без този пациент да го е молил, направил за него повече, отколкото за други), се разочаровал от него. Понеже той бил пропуснал някакви дребни детайли в неговото лечение, на които пациентът много държал. След като разбрал за това, пациентът решил, че този доктор не заслужава уважението му и се скрил от него. Скрил се и решил, че това е най-добрият начин да си уредят отношенията. При това бил смел човек или поне приличал на такъв, и не му приличало някак си се крие.

Разбрал докторът, че този пациент изглежда няма смелост да му каже в очите какво мисли за него, както и, че не иска повече да го лекува. Разбрал и му станало някак тъжно. Тъжно заради това, че знаел, че ако не е давал толкова от себе си за всички, които го търсят, е щял да има достатъчно сили и за най-дребните детайли. Тъжно и заради това, че никога не започвал сутрин с по-специалните пациенти, а с тези, които били най-спешни и имали нужда от това първо на тях да обърне внимание. Тъжно и заради това, че ставало дума за един от неговите по-специални пациенти, когото той наистина харесвал и на когото се бил постарал да помогне за нещо много съществено.

Но това не било важно. Важни били дребните детайли, за които този по-специален пациент го наел. Освен това пациентът искал да се докаже пред някакви зяпачи, че вече е напълно излекуван и върху неговото здраве не може да се намери и най-малкото петънце.

Тогава лекарят разбрал, че този пациент още не е опознал напълно себе си. И, че ще продължи да се състезава за своето 100-процентово максимално здраве с други болнѝци, от които бил, от една страна, много по-болен, а от друга, много по-здрав. Но няма да ги надмине, докато не се научи да не се спъва така лесно в дребните камъчета, мъчейки се да вземе и отстрани от пътя всяко едно от тях.

Но това вече не било работа на бедния стар лекар и той просто трябвало да сложи някъде тази своя поредна житейска тъга, преди да продължи да прави това, което правел и преди. И като нямало къде да я сложи, така че тя да не му тежи много, я написал на един „болничен лист“ и залепил листа на един прозорец. На процореца на една негова лична стая, където и той, бидейки човек като всички други, се спирал понякога, за да лекува себе си.


-----------------------------------------------

* Илюстрация: Дюрер, "Меланхолия", фрагмент 



сряда, 12 октомври 2016 г.

Писмо в бутилка


















Едно писмо в бутилка ще ти пусна
И океанът може би ще го намери
Там някъде, накрая на света
Когато се събудиш с минал жребий

Подобно на изгубена мечта
Ще мие бреговете с бледи букви
Една сълза от тебе и от мен
Затворена, отдавна ненамерена

В бутилката е моят стар живот
Сълзата – черна дупка в океана
В стихията отдавна няма брод
И лодка, на която да потеглим

Един живот не стига за това
Да срещнеш някого, да го намериш
Там някъде, в безкрая на съня
Когато се събудиш с минал жребий



вторник, 6 септември 2016 г.

6-ти септември





Това е 6-ти септември – Денят на Българското Съединение. Денят, когато и Чардафон Велики, и Гаврил Кръстевич, са и двамата патриоти, всеки по свой начин. Денят, когато старите поборници като Захари Стоянов са все още млади мъже и са организирали още една революция, този път почти безкръвна. Това Съединение наистина е било българско, то е станало не по уговорка между, а въпреки Великите сили.

Кръвта ще се пролее после – когато през 1886-та хиляди български мъже и момчета ще тръгнат от разни краища на страната и на Европа към сръбската граница, и част от тях ще напълнят после Новото гробище на Сливница. Когато капитаните ще се окажат достатъчно подготвени да водят война с генерали. Когато чисто българското Съединение ще трябва да бъде защитено с кръвта на синовете на този народ. И те ще са напълно готови за тази жертва. Когато ученици и студенти, селяни, работници, интелигенти, ще вървят пеша с дни, или ще се придвижват кой как може до бойното поле, за да влязат някои после направо в сраженията… Когато емигрантите няма да мислят дали си струва да се връщат в Родината, а ще бързат към нея. Когато всички предателства, интереси, интриги на тогавашната международна политика, ще се окажат по-слаби от волята на една съвсем млада войска, от силата на един възторжен народ, да защити делото на 6-ти септември 1885 г.

…И после, години наред, върху сградата на Народното събрание ще пише „Съединението прави силата“. Но съединение там няма да има. Не и такова, от което да ликуват и взелите властта, и тези, които са се отказали от нея. Не и такова, при което да можеш да кажеш като Гаврил Кръстевич, назначения от султана управител: „И аз съм българин…“ – и да сдадеш властта без колебание в името на България. Не и такова, от което да се радват всички. Не и такова, което да гради бъдеще за деца и внуци, и за тези даже, които още не са били родени.

А днес, днес родените по-късно имат една България, която се предава без бой на всички. Която се чуди на кого по-напред да се предаде. В която съединението между гешефтари, олигарси, мошеници, мутри в общото крадене е стигнало завидни висоти. В която вече няма патриоти, има патриотари. В която днешните "чарфоновци" и "гаврилкръстевци" биха продали страната на когото ще, само и само те да останат на власт. И в която има разделение. Огромно разделение. Битки дори на всеки срещу всеки. Кой да се настани на мястото на другия, кой да вземе тази или онази „обществена поръчка“, кой да се направи на по-по-най-велик, #Кой да държи сенчестата власт и да дърпа конците на паричните потоци, кой да служи най-добре на тази или на онази велика сила или компания, и да осребри това служене възможно най-добре за собствената си кариера.

…Но въпреки това, въпреки всичко, нека си спомним днес, че няма подарена свобода. И, че земята, на която стъпваме, също не е подарена. Че тя е напоена с кръвта, потта и сълзите на хората, от които сме произлезли. Че много от тях са платили с живота за нея. И, че ако те не са били способни на смелост, действеност и саможертва, може би сега още някои от нас щяха да живеят в Източна Румелия, а други нямаше да имат дори тази България, в която сега емигрантите се връщат, за да се видят оцелелите си близки или да отидат на събора в Рожен.

И нека, поне в ден като днешния, и патриотарите, и криворазбралите цивилизацията службаши, експерти, гурута и пр. на тази или онази световна или регионална сила, или заграбили собствена си страна олигарси, да не се опитват да държат речи. Защото и те, дори и те, нямаше да има какво да продават и от какво да печелят, ако някой преди тях не беше се оказал способен да спечели и да изгуби в името на нещо много по-високо от милионите, заради които днес се продава и купува всичко. И ако предците им, техните предци, се бяха оказали всички страхливци, негодници и печалбари като тях.




вторник, 17 май 2016 г.

Приказка за големия странен мечок и малката странна изгубена фея



Имало едно време един голям, странен мечок, който някога бил човек, ходещ по голямата и жестока човешка гора с открито лице и широки крачки.

Когато големият, странен мечок, бил още човек, той срещнал на един кръстопът в голямата и жестока човешка гора една малка, изгубена фея. „А, каква странна, изгубена фея! – казал си големият странен мечок, когато бил още човек. – Защо не я взема със себе си, да проправяме заедно с нея пътища по голямата, пълна с хищници човешка гора, да вървят по тях хора с открити лица, чиста сърца и широки крачки?“.

Речено-сторено. Взел човекът със себе си малката странна изгубена фея, кой знае как оцеляла в голямата и жестока човешка гора, в която оцелявали само хищници. И започнали заедно двамата да проправят пътища и пътеки в тази голяма гора, той – с размаха и смелостта си, тя – със скритите си вълшебства. И така минали години. През които в голямата и жестока гора, в която оцелявали само хищници, човекът и феята прокарали малки мрежи от пътища и пътеки, в които хората можели да вървят по-лесно, без да има нужда да стават задължително хищници.

Но в голямата и жестока човешка гора нашият герой срещнал много други човеци, които вече се били превърнали в зверове. Кои малки, дребни и поврътливи, кои големи, безскрупулни и жестоки. И така неусетно, докато си имал вземане-даване с тях, в опита си да ги победи, той ставал все повече заприличвал на тях. Докато лека-полека лицето и тялото му не се покрили с козина, докато на пръстите му не израсли дълги, заострени нокти, и докато, накрая, вместо на два крака, взел на ходи на четири.

Човекът, обаче, който се бил превърнал в мечок, не разбирал какво е станало с него. Даже напротив – колкото повече се превръщал в хищник, толкова повече се нуждаел от това да му казват колко е добър, честен и справедлив. И колкото повече губел сложната, многолика човешка мяра за добро и зло, толкова повече искал неговата, вече друга мяра за добро и зло, да бъде подкрепяна и споделяна от всички, които били край него.

Той разбира се искал това и от малката странна изгубена фея, която бил срещнал по пътя си още, докато бил човек. А малката странна изгубена фея не можела да изгуби своята точна, красива мяра за добро и зло, защото само така, мили деца, и малки, и вече възрастни, феите могат да правят своите малки и големи вълшебства. Ако някоя фея изневери на своя сложен, тънък вътрешен камертон, тя вече не може да бъде фея, нито да прави каквито и да било вълшебства. Може би затова в голямата човешка гора почти няма феи, или ако има, те живеят само в приказките.

Но, така или иначе, нашата малка изгубена фея не можела вече да проправя пътеки заедно с големия странен мечок, който някога бил човек. А понеже била фея, от нея не ставало ни хищник, ни жертва. Защото хищните нямат мярата на човеците за това кое е добро и кое зло, а жертвите нямат достатъчно свобода и вътрешна сила, за да бъдат човеци.

Така нашата фея, която трябвало пак да остане сама в голямата и жестока човешка гора – където хората ставали или хищници, или жертви, а човеците, за да останат човеци, се нуждаели от водачи с открити лица и от скритите вълшебства на феи, които не живеят само в приказките – загубила своя партньор, който не знаел, че вече е станал хищник. Един ден мечокът й казал открито сама да си тръгне, понеже тя, според него, не ставала вече за негов другар. Той не разбирал, нито можел да признае, че това, от което се нуждае, вече не са свободни да бъдат себе си хора, камо ли феи, и че може да върви нанякъде с някого, само ако той споделя стария хищнически закон на гората. Според който закон е толкова лесно човеците да престанат да бъдат човеци.

И така, мили деца, малки или вече възрастни, свършило едно малко вълшебство. Вълшебство, в което един голям, странен човек, срещнал една малка, изгубена фея, и в голямата и жестока човешка гора се случили тайни, красиви пътеки, които след края на тази приказка може да се превърнат отново с храсталаци. Храсталаци за изгубени хора на четири крака, които пълзят и се дебнат кой кого пръв да препъне, погълне и изяде.
.

понеделник, 7 март 2016 г.

Житие пред кварталния магазин






Детство

Куклата е с мека, гумена глава, и макар че е цепната и шита с конец, е по-хубава от  нейната кукла, чиято глава е от гипс и дрънчи като падне на плочките. Сестра й е взела по-хубавата кукла и й шие рокли от стари чорапи. Тя не мога да шие дрехи на куклите и не може да измъква тайно бабините чорапи. Затова мълчи и си пише в тетрадката някакви детски стихове.

Младост

Нейна приятелка се омъжва за приятеля на най-близкия й приятел. Венчавка и после тържество в отбрано общество. Тя се чуди къде да застане, за да не види никой, че е със стари обувки. Не е имало как да не отиде на тази сватба, но така и не е намерила с какво.

Любов

Той е заминал, избягал е далеч от Народната република и броди сам по парижките улици. На една Коледа се обажда от уличен телефон, за да каже за първи път гласно „Обичам те“  на едно момиче, с което е живял и което е направил жена. После той ще забрави това момиче доста по-бързо, отколкото тя. Но и на него ще му трябват години.

Работа

Те се страхуват, страхуват се и от сенките си, понеже властта, тяхната власт, съвсем скоро се е сменила и още не са успели да се окопитят. Страньорът на един малък столичен вестник е написал „Смърт на червените кокошки“ върху плакат с нарисувани от сина на началника някакви кокошки. Секретарката на началника не мисли за този надпис, той не й прави впечатление, а плакатът е точно над бюрото й. Не й продължават договора, неясно защо. Няколко месеца по-късно разбира, че е било заради глупавия надпис, който не й правел впечатление, но на други явно е направил.

Университет

Следва задочно и през цялото време основната й грижа е как да изкара някой лев. Не толкова това как да си вземе изпитите – защото животът все още не е изтрил невероятно услужливата й памет и способност да научава бързо нови неща. Няма весел студентски живот, нито студентски купони. Има луканови зими и бедност. Но бедността всъщност ще я съпътства през целия й живот.

Предложение

Майка му влиза, приближава се до леглото и го поглежда строго. Той става бързо, облича се и отиват някъде. Няма ги известно време. По-късно се оказва, че това момиче, за което е искал да се жени, не било за него. Оженва се за друга, която е изглеждала подходяща, и разбира, че е сбъркал, чак в края на живота си.

Общество

Тя си търси работа, въпреки че не вярва, че ще намери. Броди по обяви, макар че често няма пари за билети, вода или кафе. После прекарва с часове в читалните на Народната библиотека. Почти никой не я заговорва, никой не се интересува от нея. Изгубила се е в големия град и се опитва да избяга от безизходицата, ровейки се в стари и нови книги, вестници, публикации. За какво ли са й...

Поприще

Понякога прави това, което може, и в което е добра. Но много пъти е правила неща, които не може, не е имала избор или пък го е пропуснала. Дали е трябвало да прави неща, които не са за нея, е отделен въпрос, но само когато е правила това, което може, са се страхували от нея. Тя дълго се е чудела защо.

Болест

Когато е била млада, е искала да пътува много. Да види света през собствените си очи. Сега не може да пътува, а и очите й са уморени, с качващи се диоптри. Няма пари за хапчета и изследвания, камо ли за пътешествия. Някои пътешествали повече си мислят, че знаят повече от нея. Но са щастливи - не знаят достатъчно.

Смърт

Смъртта е невярна любовница, сама избира кога да дойде. Момичето от този разказ не иска повече раздели, разделяло се е твърде много с най-важните хора и неща в живота си. Животът все още не се е разделил с нея. Но дали си е струвало, че не се е?

Епилог

Една жена стои в кварталния магазин и се чуди дали да си купи сок от 75 стотинки или да не си купи. Ако си купи сок, няма да й стигнат парите за цигари. За да богатее някой от контрабанда или от акцизи, друг трябва да си брои стотинките всеки ден. Заради тези глупави 75 стотинки тя сяда на пейката пред магазина и в съзнанието й изплуват кукла с гипсова глава, стари обувки на млади години, плакат с червени кокошки, забравени пътища, изгубени хора и тъга.