събота, 13 август 2011 г.

„ДЕМОКРАТИ” ЗА ПОСМЕШИЩЕ


Кандидатът за президент на страната Юзеир Юзеиров обяви 12 август 2011 г. за „голям ден на турската демокрация в България”. Придобил скандално известност си това си, автентично за него име, и на практика неизвестен с официалното си, „Росен Маринов Йорданов” (с което подписва документи и сделки не само в България), Юзеир Юзеиров поиска преводач от турски на български в следствената служба в Търговище, където бе задържан по обвинение за пране на пари. След като получи такъв преводач, човекът с две имена – едно истинско, друго за правния и бизнес мир – обяви този ден за голям и каза, че на него са били поставени на колене „шовинистите в България”. След това кандидатът за президент, който се регистрира като такъв, демонстративно събувайки панталоните си преди да влезе в Централната избирателна комисия, изрецитира Вазов в следния вид:

Аз съм турчин, син на турчин, роден съм като турчин.
Във вените ми тече турска кръв, като турчин съм роден
и като турчин ще умра.
Да се нарека турчин за мен е голямо щастие (първа радост е за мене).


Прекрасно, може да се каже. Прекрасно е да се гордее човек с етническата си принадлежност. Вместо примерно да се срамува от нея, щото и такива хора има. (Само че едва ли в случая рецитиращият е имал право да „редактира“ Вазов, трябвало е да потърси друго или да си измисли собствено стихотворение.) Ако приемем обаче, че въпросният Юзеиров е пример за най-добър, най-достоен турчин, понеже гордо парадира с етноса си, вероятно веднага трябва да приемем, че и Волен Сидеров, да кажем, е най-добрият, най-достоен българин. А защо не и, че хора като Радко Младич са най-добрите сърби; или дори, че хора като Хитлер са най-добрите германци? И ако на последното може веднага да се опонира с аргумента, че нито Юзеиров, нито Сидеров са убивали някого от любов към своя етнос (за разлика от Младич, да не говорим за Хитлер), то може би все пак трябва да се сетим, че примерът с Младич не е нерезонен, защото живеем на Балканите. Тук не е трудно да се подпалят междуетнически сблъсъци и в наши дни. А примерът с Хитлер – заради това, че нищо по-опасно няма за демократичното равновесие в едно общество от политическите маниаци с измамно чувство за превъзходство, които се стремят към власт. За които разни демократични практики могат да бъдат средство в името на тази власт, но които в крайна сметка се интересуват само и най-вече от собствените си фикс идеи.

Демокрацията впрочем, както е добре известно, значи да имаш поне малко уважение към законите (да не говорим за основния закон). Както и по възможност достатъчно политическа и лична култура – особено ако не си само гражданин, но и кандидат за политик. При демократичен тип управление разбира се нищо не пречи и лумпени, политически шутове, полуграмотните кандидати за едно или друго да се пробват също на сцената. („Демокрацията е лошо нещо, демокрацията е много лошо нещо – както е казал Чърчил – но нищо по-добро не е било измислено”.) Ако даден гражданин на дадена държава не уважава обаче правилата, рамката, която е заложена да поддържа законност и ред в съответното общество (въпреки че разбира се тази „рамка” не е вечна, подлежи на усъвършенстване); ако не уважава, ами се подиграва с институциите на съответната страна, дали би имал морално право да се нарича неин гражданин?

Демокрацията не значи само права, това е азбучна, банална истина. (До степен, че чак е неудобно да се споменава.) И ако правото на Юзеир Юзеиров да влезе по долни гащи в Централната избирателна комисия, т.е. правото му да се излага публично – не е забранено от българската конституция (колкото и да е неприлично и хулиганско) – то „правото” му да иска преводач от език, който много добре разбира, влиза в противоречие с член 3 от конституцията, според който „Официалният език в републиката е българският”. Дали този член е достатъчно демократичен или не, е отделен въпрос. Но случай, при който гражданин на тази страна, който се е родил тук, учил е тук и пр., демонстративно се прави, че не разбира официалния език – едва ли може да се тълкува като знак, че той се гордее с гражданството, което има. (Ако беше някоя възрастна жена от малцинствен произход, която цял живот така и не е научила български – трябваше да й се осигури преводач разбира се. За да е сигурно, че само поради невладеенето на езика няма да й се случи нищо лошо. Но това въобще не е такъв случай.) И понеже не може да има само права наистина, без някакви задължения или отговорност към съответното общество – усещането, че може хич да не е те е еня за една държава; нещо повече – непрекъснато да се подиграваш с нея – и в същото време постоянно да тръбиш, че гражданските ти права именно в тази държава трябва да са много повече – в това има някаква изкривена представа.

Не може да правиш проекти за политически партии в България, да се кандидатираш включително и за президент на републиката, и да гледаш на нея като на с. Кара Агач (днешно Славяново), основано през ХVІ век, по времето на Османската империя. Селото, в което е адресната ти регистрация в България, в което си живял или живееш от време на време, може да е било основано по времето на империята. Може, също така, до създаването на Третата българска държава в него да е нямало и един етнически българин. Но ако искаш заради това село или заради други села (или квартали, или градове), в които днес живеят само или предимно хора от твоя етнос, да върнеш времето на Османската империя – показвайки носталгията си към нея по разни начини, включително носейки фесове по институции и медии в България (нещо, което и политиците или кандидати за такива и в Р. Турция не правят) – то може би трябва да ти се напомни за Мустафа Кемал Ататюрк. За политика, който успява да направи от една загиваща империя способна да се развива и процъфтява държава, сменяйки фесовете и чалмите, и още по-важно, институциите – с други, не по османо-имперски образец. Трябва да ти се напомни може би и, че благодарение на българското си гражданство си станал гражданин и на ЕС. (Подвизавайки се и в Белгия под името „Росен Асенов Йорданов”. И ставайки и там подсъден за нещо, излагайки по този начин страната, от която си дошъл.) Че живееш, също така, във време на отворени граници и друга политическа конюнктура, в което нищо не ти пречи да имаш имоти и да развиваш бизнес в България, Белгия, Турция, в други страни, където искаш. Но да искаш да ставаш президент на България и да гледаш на нея само като на с. Славяново (Кара Агач) или като на всички села, квартали и пр., в които живеят най-вече български граждани от твоя етнос или от друг етнос, примерно ромския; и само тези части или хора в България да те интересуват – това значи, че може би искаш тази страна да се сепарира. Във всеки случай изобщо не изглежда да ти пука, че би могъл, при достатъчно упорити усилия, да запалиш някой ден нещо по-лошо и от това, което за малко да направи Сидеров. (Стига да имаш поне малко власт.)

Да си гражданин на страна, която дълго време не е съществувала изобщо на политическата карта, и да мечтаеш в нея да се слуша – не по концерти, а като официален химн на българска политическа партия – османския военен марш „Чеддин деден” (т.е. маршът, с който тази страна и целите Балкани са били завладени) – едва ли е знак, че те интересуват чувствата на другите, на всички граждани на страната. На които, впрочем, на всичките, заявяваш, че искаш да си президент. Какво може да се каже за политическата култура на подобен политически претендент? Че нищо не му пречи да си свали панталоните, влизайки в държавна институция? Че се чувства силно обезправен, ако не му позволят да построи паметник на незнайния турски войн, или, да кажем, и на Осман паша на Шипка? (Дали в която и да било страна се правят паметници на завоеватели или на военни, били се за това завоюваните страни и народи да останат такива – от това кандидатът за политик, че и за президент, едва ли се интересува.) И дори да смята, както и най-вероятно смята, понеже го тръби всеки път, когато види жив журналист пред себе си, че правата му са нарушени – тъй като не му разрешили регистрацията на ОТОМАН; или за това, че не можа да узакони предишния си политически проект, Мюсюлман-демократичен съюз (МДС) – дали си дава сметка все пак, че едините хъс, амбиция, смелост/наглост, че и пари, не стигат, за да се изведе нещо различно от постоянни циркове и провокации на публичната сцена? Че е нужен и някакъв друг, по-способен да съзнава сложността на сферата, в която иска да е фактор, личностен капацитет? (И да нямаш такъв, можеш да играеш всякакви роли на политически шут. Но дори господарят ти да не е Ахмед Доган примерно, да си солов играч - спектаклите, които правиш, не стават от това по-малко циркаджийски и евтини.)

Като стана дума за МДС – това е единственото, за което Юзеиров донейде е прав. И не за друго, а защото, макар и само де юре, и като партии фантоми, в България има регистрирани партии с определението „християн”/„християнски” отпред. В нарушение на чл. 11 от Конституцията, според който (ал. 4) „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа…” – бе регистрирано, както е известно, и Движението за права и свободи. (Когато ДПС се основа, то си беше етническа партия; разни Бисеровци и Цоневци дойдоха по-късно. Доказвайки за кой ли път, че не етническата принадлежност прави личната стойност; ментарджии дал Бог сред всички етноси.) Защо за едни може, за други не – пита обаче Юзеиров – и за него въобще не е важно, че партиите, които имат определението „християнски” в заглавието си, освен че са някакви фантомни/„файтонни” формации, са християнски само на думи, про форма. А с неговия МДС, ако беше регистриран, едва ли щеше да е така. Важно е обаче, когато даден човек много иска да става политик в дадена страна, че даже и президент, да му пука поне малко за съответната страна (и не само за неговия етнос, още по-малко – за някакви негови неоимперски носталгии).

Дали от кандидати за политици, чиято политическа култура е подобна на тази на братя Юзеирови, може да се очакват изяви, на които и от „Атака” да завидят?

Какво друго обаче, освен липса на достатъчно политическа култура, направи възможен боя пред софийската джамия, провокиран от „най-добрия” българин Сидеров и неговите привърженици? Какво друго, освен липсата на достатъчно политическа култура, можеше да накара братя Юзеирови да си вярват или поне да тръбят, че отказът на регистрация на партия, наречена ОТОМАН – в страна, която е била част от империя със същото име – е поради „недемократичност”? Какво друго, освен липса на достатъчно подобна култура, може да помогне на всеки лумпен, публичен шут или полуинтелигент, независимо от неговия етнос, да вдига високо знамето на горди каузи (пози), докато прави демокрацията и нейните институции на посмешище?



Преди две години, на 9 август 2009 г., Юзеир Юзеиров споделя в един турско-български интернет форум следното:

YUZEIROV, August 09, 2009, 04:41:50 am. АЗ СЪНУВАХ ЕДИН СЪН (Мартин Лутер Кинг). В КОЙТО ВИДЯХ БЪДЕЩАТА КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ. НЕ ПОМНЯ ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ, НО СИ СПОМНЯМ ЗА ПЪРВИТЕ ТОЧКИ, В КОИТО СЕ КАЗВА: “Ние, народните представители на осмото Велико народно събрание, в намерението си да изразим народната воля и в стремежа си да изградим демократична, правова и социална държава, приемаме тази конституция. Глава първа, чл. 1.: БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА С ПАРЛАМЕНТАРНО УПРАВЛЕНИЕ. Чл.2.: ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЦИЯ С ТРИ НЕЗАВИСИМИ ОБЛАСТИ, БЪЛГАРСКА, ТУРСКА И РОМСКА., ВСЯКА ОТ КОИТО СЕ УПРАВЛЯВА ОТ СОБСТВЕНИ ОРГАНИ, ПОДЧИНЕНИ НА ФЕДЕРАЛНИТЕ ЗАКОНИ. Чл.3: ОФИЦИАЛНИТЕ ЕЗИЦИ СА БЪЛГАРСКИ, ТУРСКИ И РОМСКИ.”*


Не знам дали още за това мечтае, за разделянето на България на три части, управлявани отделно. (И как ли ще ги премества българите, ромите, турците, от един район в друг, за да оформи етнически чисти части?) Знам само, че тази мечта е съвсем различна от мечтата на Мартин Лутер Кинг, който не е желал бели, черни и латиноамериканци да живеят отделнени в различни щати, а тъкмо обратното. И това „объркване на мечтите”, тази и други подобни може би неволни спекулации и напасвания оттук-оттам, са част от политическата „философия” на братя Юзеирови, според мен. Само че смелостта (или наглостта) да си свалиш панталоните на публично място – постъпка, която впрочем никак не се връзва с мюсюлманския морал; или пък смелостта (наглостта) да искаш преводач от език, който много добре разбираш, определено не стигат. Смелостта/наглостта да провокира, без всякакво чувство мяра, с неуважение/елементаризиране на не едно и две неща, направи от Волен Сидеров и неговата партия залязващ фактор на политическата сцена. Същата смелост или наглост може да провокират и към Юзеирови (както вече и стана) чувство на насмешка у едни и на разочарованост у други.


——————————————————-
* Оригиналният текст от форума е на латиница, с правописни и препинателни грешки. Изреченията, написани с главни букви, са такива по оригинал.