вторник, 15 декември 2009 г.

ПРАВО НА ОБУЧЕНИЕ ИЛИ ПРАВО НА ДАЛАВЕРА

Вече няколко години в България се организират курсове по български език за учителите, работещи в гимназията и в основното училище в Димитровград (Цариброд). На тези курсове, които се провеждат в гр. Варна от преподаватели на Шуменския университет или неговия клон - ДИПКУ - Варна, отиват обаче твърде малка част от тях. Може би не всички служители, преподаватели и пр. от различни ведомства и институти в България, които по един или друг начин са свързани, ангажирани с тези курсове знаят, че в Димитровград българският език е почти изгубен. Казано накратко, и майките често не говорят на майчин език. Имало и може би все още има доста трудности, страх сред хората с български етнически произход в този град да си записват децата да учат т.нар. майчин език. Натиск, който далеч не винаги е открит, който е стар, напластен отдавна, така че тези родители далеч не толкова лесно записват децата си за подобно обучение. Другият проблем е, че и учителите в този град, както и повечето му жители, не владеят добре книжовните норми на българския език. И така, българската държава, Министерство на образованието и науката (МОН, или МОМН, както е сега) в частност, съвместно с Шуменския университет и Община Варна приемат за около две седмици някакви групи от Цариброд, които би трябвало да са съставени, поне в мнозинството си, от учители, от педагогически кадри в гимназията и основното училище в града.

На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.

Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.

И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.

Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.

Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.



-------------------------------------------------------

Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско

Право на обучение или право на далавера

http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari

петък, 27 ноември 2009 г.

ЗА ГРАНИЦАТА ЕЗИК-ДИАЛЕКТ И ГРАДОВЕТЕ ДО ГРАНИЦА

Разговор с Рангел Чипев






Община Босилеград на картата
на Пчински окръг, Сърбия







Рангел Чипев е роден през 1984 г. в Босилеград, СФРЮ, днес Р. Сърбия. Завършва гимназия в родния си град, след което Националната художествена академия в София, специалност "Индустриален дизайн". От 2008 г. е редовен докторант в същата катедра на НХА.



- Твоят край от 90 години е извън границите на България.
- Ньойският договор е подписан на 27.11.1919 г. Почти една година след това влизат сръбските войски.
- Какво става през тази година?
- Хората се изселват. Не знам точни данни, но голяма част от семействата напускат – оставят там по един или по няколко души. А и цели семейства заминават. Но повечето са гледали да оставят някого, надявали се, че това ще е временно.
- Разказва ли се за това сега, има ли памет?
- Във всички семейства има памет. И всички знаят, че имат български произход. Даже и тези, които говорят обратното. Тези, които говорят, че са сърби, се пишат такива заради работата. Особено ако работят в полицията или в общината, да си нямат проблеми. Но при преброяването 89 % (макар че са 99 %) се пишат българи. Макар че за образование изцяло на български се записват половината деца, 15 от 30, да кажем. Но това са други проблеми, казват: “Детето ми ще учи в Сърбия средно училище, и ако учи на български основното, ще му е много трудно, трябва да остане в Босилеград, а не иска да остава”... От друга страна, който иска може да научи българския и без да учи по различни предмети на български, така че е въпрос на желание. Да не говорим колко е качествено преподаването на български. Преподавателите трябва поне на някакви опреснителни курсове да ги пращат, или поне, не знам, две седмици в България да седят.
- Има курсове, организирани от българското Министерство на образованието и науката за учители от Цариброд (Димитровград).
- В Цариброд това е сега заради гимназията сигурно.
- Цариброд не е ли по-голям?
- Ами колко е по-голям, не знам. Бил е едно време. Но всички са се преселвали в Пирот или насам, в България. В Пирот защото е по-голям градът, а пък са си и близки, те са едни и същи.
- Босилеград кога всъщност става български?
- Още при Освобождението от османско владичество, със София и Търново, даже и Пловдив не е бил освободен. И влиза в Кюстендилска околия. Не знам как е исторически административното деление, но тогава Босилеград не е бил някакъв общински център, център е било с. Извор, където сега е най-старата черква в нашия край. Всъщност още по турско време центърът е бил Извор. И може би 10 години след Освобождението, когато правят административни преустройства, Босилеград става център, и става от село град, въпреки че и преди това се е казвал по същия начин. Така че сме станали част от българската държава преди пловдивчани.
- Имаше ли при предишните политически обстоятелства проблеми с минаването на границата?
- Не, тогава всички граждани на Югославия пътуваха навсякъде. Дядо ми ми е разказвал, че в началото са минавали с пропуски. В 1920 г. когато този край е отделен, понеже са имали имоти от двете страни на границата, са минавали по този начин. Обаче от 1920 г. до 1941 г. са били с променени имена. Т.е. със същите имена, но фамилиите им са завършвали с “ич”. Абсолютно на всички българи в Кралство Югославия, сърбизирани до Охрид. И това е била една административна област не знам докъде.
- Днешна Република Македония тогава е била Вардарска бановина.
- Да, не знам дали ние сме били в нея или не. Обаче политиката е била такава, че не са били измислили още македонците. Но хората са били прекръстени. А пък и нас не са ни признавали като малцинство. Но са пускали да се преминава и съм виждал такъв пропуск на дядо ми. Там се виждаше името му, фамилията му е била Янев, записана е като Яньич. Задължавали са ги и да имат портрет на сръбския крал Александър в къщи, абсолютно всички в цялата държава е трябвало да имат по онова време такъв портрет. Тогава са ставали и много убийства, един мой прадядо е бил убит на границата... След 1948 г. до караниците на Тито с руснаците, са минавали пак с пропуски, свободно са отивали. И после са сложили границата, така че само с международен паспорт се е минавало.
- А по време на Втората световна война? Когато влиза българската армия?
- Те си я дочакват, тя си влиза все едно, че си е тяхна. Един от роднините ми по това време е имал някаква общинска длъжност, затова след 1945 г. нашата фамилия е имала много проблеми с комунистите. Но и не само заради това. Нашите имоти са били в центъра - за да могат да ги вземат, са си измислили всякакви неща. Всички семейства всъщност, които са били в центъра, са изгонени. Когато е трябвало да строят нови сгради на централната улица, къщата на прадядо ми е била срутена. И те се преместили, направили си една пристройка към обора. Единият ми дядо си почина там, в тази къщичка, даже чичо ми живее все още в същата постройка. Дядо е бил учител, а след 1948-1950 г., по-точно след 1950 г. всички наши учители са ги пращали в Македония. Защото там не е имало преподаватели и образователното ниво е било много по-ниско. Докато ние сме имали гимназия. По време на Втората световна война от Босилеград тръгва една делегация, която отива при цар Борис ІІІ да моли за отваряне на гимназия в града. Има между впрочем хора от нашата фамилия в тази делегация, има запазена снимка, където се виждат и трима-четирима души от нашия род. Построява се гимназия, отваря се. Наричала се “Мария Луиза”, кръстена е на сестрата на Симеон. И става една от много силните гимназии. И след това, даже по време на комунизма, това е една от най-силните гимназии в Югославия. Печелим редовно не само държавни състезания, но и световни - по химия, математика, физика, литература. Но да се върнем към... Чичо ми е роден в Щип или в някакво село до Щип, и са ходили там. Дядо ми е разказвал даже: “Те сега може да говорят всичко, но тогава макар и тайничко си казваха, че са българи”. Сега, след две-три поколения нещата вече са други, особено при младото поколение. Да не говорим, че много преселници има в Македония. Значи, не са били само българи, там са населвани сърби. Имало е политика да се разселват хората. От Босна са ги преселвали във Войводина, от Войводина надолу на югоизток, да ги омешат малко. Така че тази Македония не е онази, която е била преди.
- Решихте ли казуса с името на гимназията?
- Гимназията е без име от 1990 г. и ще си продължава без име. По-добре е така, отколкото да е с конфликтна. Впрочем, когато правеха последния й етаж – тя първо е била на един етаж, после са направили втори по време на комунизма, но беше доста тясно. Дострояваха, ремонтираха гимназията, течеше покрива, нямаше пари. Вече е направена и е на три етажа. Но като махнаха покрива, се оказа, че имало стари книги, които са били събрани там, едни списъци, документи, още от основаването на гимназията. Някой ги е запазил и ги е сложил на тавана. Работниците са ги свалили, но никой не го интересуваше да ги сложи в библиотеката или да ги събере. Аз тогава си взех една христоматия от 1942 г., още със стария правопис, с ятовата гласна. И като я взех, ми стана много интересно защото никога не бях чел български с такива букви. Беше ми странно, че една и съща дума може да се чете и с «я», и с «е». Казах си: «О, колко хубава азбука, много интересно». И я пази още тази книга, а имаше много, бяха изхвърлени като боклук.
- Никой ли не направи нещо?
- За тогавашното управление на гимназията изобщо не бяха ценни тези неща. Хората между другото си бяха посъбрали някои книги. Но специално документите, списъци с учениците, сигурно и дневници е имало, архив училищен някакъв, скрит вероятно през 1945 г. или пазен нарочно, който се изнесе и разпиля. А иначе гимназията след войната става от “Мария Луиза” на “Иван Караиванов”, някакъв комунистически деец. И след това е без име. Основното училище преди войната не знам как се е казвало, но след войната е “Георги Димитров”. И до ден днешен е така, и никой не иска да го сменя. Старите имена на улиците си стоят също, умишлено.
- Тито, Димитров?
- Ами “Маршал Тито” е едната, по-дългата улица, и по-късата е “Георги Димитров”. Не ги сменят. Новите имена на улици, които са - “Цар Душан” и т.н. – в цял квартал около полицията има улици, които са със сръбски названия. Не знам кой кога ги е сложил, обаче е тайнично. Има стари улици, чиито имена не се сменят също, те са “Левски”, “Иван Вазов”. “Осми септември” също е една улица, кръстена по време на комунистическия период и тя си стои. Осми септември, освобождението на Босилеград от фашистите - смехория някаква, един ден преди 9-ти септември сме “освободени”. Другите са “Църноок”, такива местни названия, които е по-логично да има. Но не ги сменят, няма мотив. То и в Македония не са сменяни, стоят си старите названия.
- Те и портрети на Тито издигат още по време на избори, не е учудващо при тях.
- Така е, да, те затова толкова се дърпат. Въпреки че на югоизток, по към българската граница и по към Охрид, и диалектите се разбират повече. Даже и към албанската граница имат повече родова памет, отколкото в централни градове като Битоля, Прилеп, Скопие. За Куманово да не говорим, те вече са си направо сърби.
- И се получава например този малък триъгълник, в който от една страна е Босилеград, от друга Кюстендил, от трета Крива Паланка.
- Шопски триъгълник, да.
- Това са “ъгли” от три различни държави: в едната живеят българи, в другата - българи, които са малцинство, в третата - македонци, които нямат нищо общо с българите или поне са напълно убедени в това. Не знам точно колко километра делят тези три града.
- Почти никакво е разстоянието. Примерно в южните села диалектният говор отива вече към македонския. Ние сме тримеждие не само между три държави, но и между три диалекта. В южните села например “шт” и “жд” от старобългарския става на „ќ” и „ѓ”, макар и не винаги. Както и в Крива Паланка. В другите села, които са на запад, включително и в Босилеград, се говори не на “шт” и “жд”, а на “ч” и “жд”. И вече в северните села, които са към Трън, те вече са към торлашките диалекти и стават на “ть” и дь”, по-меки такива. Така че хората от тези села, когато беше една държава, те си ходеха в Крива паланка защото им беше близо; по-трудно им беше да идват насам в Босилеград. А дядо ми по майчина линия, който живее в с. Долно Тлъмино, досами границата с България, до ден днешен (добре, че си е извадил виза за повече месеци) си ходи на пазар в Кюстендил. Той в Босилеград не ходи, защото му е нагоре, на баир, пък и пазарът е по-малък. Много роднини имаме, между впрочем, в Кюстендил, в Перник, даже до Монтана имаме, в София да не говорим. Има изселници от нашите краища и около Враца, даже там има някакво село, което също се нарича Босилеград. И в Шумен даже са се изселвали, в Ихтиман, около Варна. С изселниците от Македония е същият случай.
- Ти си вече и български гражданин, лесно ли си получи гражданството?
- Специално аз ходех сам да си оправям документите, интересувах се какво трябва. Чаках около година и 9 месеца, а тогава около три години се чакаше. Може би студентите са ги пуснали с предимство, вероятно такъв е бил случаят. Тогава всички подаваха документите си чрез пълномощници и с уговорки, плащаха и си мислеха, че не може по друг начин да се получи гражданството. Сега хората имат повече възможности да се информират. Вече направиха и сайт, има информация, преди нямаше почти нищо, питаш от врата на врата...
- Имаш ли представа каква част от хората в Босилеград имат и българско гражданство?
- Не, защото те повечето са получили това гражданство след мен. Тези, които работеха в Културноинформационния център, те бяха с българско гражданство. КИЦ беше една структура и за двата града, която след това се раздели, стана КИЦ-Цариброд и КИЦ-Босилеград, преди това в Босилеград беше филиал. Но ние сме на толкова различни, раздалечени места. Не можем да се събираме, пътят е в много лошо състояние. И контактите географски просто не са ни лесни. Географски по-лесно се събираме в София или в Ниш.
- Като че ли в Цариброд са по-асимилирани.
- Ние и културно сме различни. Те са на главен път, това е едното. Другото е, че за разлика от нас те са много близки с Пирот, с Ниш. И до София стигат много по-лесно от нас защото нямат планини. Пускат се надолу и през Сливница са тука. Но те не са по-асимилирани, просто техният диалект и култура са много по-близки до тези в Ниш и в Пирот, така че в известен смисъл по-лесно се поддават на влияние. Ние сме по планински тип хора, по-закоравели и са пазим традициите повече. Има разлика между шопите в полето и шопите в планината, между впрочем, и тя е голяма. Така че те са от другия тип по-скоро. Не знам, и те си пазят традициите като че ли, но може би говорът им е по-различен. Аз затова казвам, че нашият говор е преходен и техният е преходен, но нашият е по-близък до кюстендилския говор, не е като трънския. А те са точно като в Трън, в Клисура, има села, които са по планината Власина – те много се преливат говорите там.
- На трънчаните не им се разбира лесно.
- Аз ги разбирам защото в нашите северни села говорят така. Има думи, които няма как да знам, но съм ги научил. Те си имат и едни падежи, ние нямаме, но ги разбираме. Изреченията ги подреждат по друг начин, но диалектните думи са близки. Сега, имаме и ние остатъци от падежи, то и македонският има, западните български диалекти абсолютно всички имат.
- Ти въпреки че се занимаваш с дизайн, имаш отношение и към езика, към диалектите.
- Ами интересно ми е. Сега наскоро даже правех карта, наложил съм картата на диалектите и върху географската карта, и всъщност се оказа, че много си пасват едната карта с другата. Значи, ако има планина, там е границата. В полетата диалектите винаги са размити. Има обаче и друго нещо: четох, че след 1945 г. тука пък заради руснаците и добрите отношения с Югославия македонските диалекти не са включени. Тях ги разглеждат като част от българските, но дотам е границата.
- Те даже правят нещо повече от това, в Благоевградско например се изпращат учители, които да учат българите на новосъздадения след войната книжовен македонски език, въвличат хората от Пиринско в същия шизофренен експеримент. А сега как е при вас ситуацията?
- Ситуацията е 10 години назад, подобна на тази, каквато е била от другата страна, в България. Сърбия закъснява с промените 10 години и там ще стане абсолютно същото, както тука. Както бяха напред, сега са назад, вървят назад. През 1995-1996 г., 1996 г. по-скоро, се пооправиха нещата. Но от 1991 г. до тогава си беше глад, инфлация. В 1998 г. Милошевич беше възстановил цялата държава, инфраструктура имаше, и вече през 1999 г. се срина абсолютно всичко. Той, както имаше една политика към албанците - и към всички малцинства между другото - по това време, не смееха много-много хората да вдигат глава. Имаше хора, които си бяха платени и се биеха в гърдите, но пък си имаше и контраатаки и ги следяха постоянно. И хората си мълчаха, за да не стават конфликти, тогава албанците се вихреха; за да не хванат и да подкарат всички малцинства. След като махнаха Милошевич, закриха заводите. И тогава много хора бяха слезли от селата, бяха си продали животните. И след бомбардировките и след като закриха предприятия, т.е. в 2000 г. - като се смени властта и дойде уж демокрацията официално - хората останаха без работа и се чудеха какво да правят. И много от тях заминаха в Сърбия, в Белград предимно. Даже и сладкарите, които са от 100 години в Босилеград, те бяха горани. Ние им казвахме албанци, защото не знаехме какви са. Чудехме защо тези горани са дошли точно в Босилеград, защо не са отишли в Сурдулица, във Враня, на друго място. Говореха перфектно нашия диалект, което беше озадачаващо за нас. И те заминаха за Белград всичките.
- Един депутат от Скупщината каза наскоро, че имало две огнища на напрежение във вашите краища – едното било в Прешево-Буяновац, другото било в Босилеград.
- Това са несериозни неща. Първо, в Югославия ние сме се водили като най-интелигентното малцинство. И никога няма с такива средства да се занимаваме, никога няма да тръгнем на война, на пушки. Това се вижда и от България, в България положението е абсолютно същото. България даже и през войните е гледала колкото се може по по-нормален начин да мине, не се е сражавала както сърбите. Те се вдигат и се бият, не мислят за последствията. Докато тука държавата първо мисли, както и ние. Просто манталитетът е такъв, че никога няма да се вдигнем да... Също и унгарците, а те са на брой почти колкото албанците.
- Как си обясняваш тази манталитетна между сърби и българи?
- Манталитетът, честно казано, не може да се дели така. Той примерно в Ниш и надолу е един, македонците имат друг... Даже тука в София и в шопския край, е един и същи. Тези по на северозапад във Войводина са други. За сърбите даже и до ден днешен от Ниш надолу, на юг, все едно им е мъртва част, там не влагат особени усилия. И по-интелигентна част е на север-северозапад, надолу ги водят “диваци”. То това деление е свързано малко и с влиянията в бившите периферни територии на Османската и на Австро-унгарската империи.
- Все пак спомена, че българското малцинство било най-интелигентното.
- Обаче е мудно, то не предприема нищо. Е, то и в България какво се предприема? Вижда се какво е положението. Впрочем, голямо впечатление ми направи тук песимизмът на хората. Там всичко е заредено с оптимизъм. Може да умират от глад, така е устроено, че... не знам, то отвътре си ти идва винаги да мислиш за това, хубавото, което ще дойде. Докато в България като че всички настроения са за нещо лошо, гадно. То и до ден днешен е така. Един песимизъм, който е заложен вътре в хората и си продължава. И друго нещо има. Примерно българинът мисли, обмисля всичко, докато сърбите действат. Те не знаят какво ще стане, не знаят дали ще стане, но го правят, правят нещо. Няма значение, че не е на еди какво си ниво, важното е да се действа. Но сега, в последните години те са според мен точно по пътя на България. Не знам дали така трябва да се влиза в Европейския съюз, но се срива всичко. Системата, която при тях все още има остатъци от едно време, от югославската система, още стои донякъде, там беше всичко направено, измислено. И законите им закони, и всичко, без вратички. Въпреки че стана вече еднонационална държава - тя беше многонационална доскоро, докато не се отдели от Черна Гора – беше се запазила старата система. Законите бяха за всички и общи, и сръбският народ нямаше повече права от малцинствата, всички бяха равни. С новия закон сръбският народ стана главен, законодателен и преди другите. И кирилицата е главна, защото преди беше и латиницата, двете азбуки бяха равностойни. Даже през последните 20 години в училище ни молеха любезно да пишем на кирилица, не на латиница.
- А вие предимно на латиница пишехте.
- Аз никога не съм писал с латиница защото не я харесвах. В основното училище не им даваха да пишат, но в гимназията по сръбски и по български си пишеха на кирилица, но по всички други предмети – математика, химия и т.н. - с латински букви. Защото по-бързо се пише, по-лесна им е. Първо се учи кирилицата, от втори клас е латиницата. Това е останало от предишната система.
- Това не обърква ли малко децата?
- То ни обърква това, че учим сръбски и български едновременно. И то правописът е такъв, че понеже сръбският език е звучен, изговаря се по друг начин - така, както го чуваш, така го пишеш - докато в българския не е така. И «с» и «з» има, и «т» и «д» и т.н. И до 12 клас реално ученикът или научава единия език, или другия. И има хора, които не знаят книжовен български, не могат да говорят. Всъщност ние си говорим на диалект, нито сръбски, нито български говорим. В часовете, които са на сръбски, говорим на сръбски; в часовете по български говорим на български. Но разговорният куца, все едно учим два мъртви езика. Набавяме го от телевизията, защото от 1990 г. насам предимно българска телевизия гледахме. Тогава имахме само първа програма сръбска, първа и втора. Трета програма дойде в 1998-1999 г., удариха бомбите, и спря и тя. После кабелните и всичко навлезе, но реално български телевизии гледахме, ние и руска телевизия, ОРТ, сме гледали през България. А сега всичко се хваща през кабела, имаме кабелна телевизия от 2000 г. някъде. В момента около половината от каналите, които гледаме, са български, а имаме и сръбски, хърватски, македонски, босненски канали, един цял букет. Ние сме на 12 км по пътя до прехода, но реално градът е на 1-2 км, най-много 3 км от границата.
- А какво мислиш за българските институции, имащи отношение към българите в чужбина?
- Ами специално за Агенцията за българите в чужбина, те за гражданството издават документ за произход. Преди се издаваше в КИЦ, сега само тука се прави. Не знам как го доказват този произход с актове за раждане, доколко е така и доколко не е, това е отделен въпрос. Но винаги са помагали – примерно преди като нямаше интернет, нямаше никаква информация за записване във вузове, всичко минаваше през КИЦ. И другото, паралелно, което направиха – там Демократичния съюз на българите в чужбина, ДСБЮ, който после се разпадна, сега вече има много партии. То е и трудно – едната част от българското малцинство е горе, на север, другата е доста по на юг; в Цариброд си имат и някакви други партии. Не знам, не ме интересуват партиите. Но има примерно Матица на българите в Сърбия, която направиха, където са и царибродчани, и ние, и тя иззе тези функции на Културно-информационния център. И например в.”Братство” го сложиха към Матицата, за да им се махне от Министерството на културата и му даваха някаква субсидия, която после спряха. Казаха: “Оправяйте се, плащайте си вестника. Вие си го четете, вие си го издавайте”.
- Все пак са го поддържали толкова време.
- Е, поддържаха го преди за други цели, но като почне да се пише свободно вече, това не ги устройва. Почнаха да излизат неща, които явно... Защо да плащат нещо, което не е в тяхна полза.
- Какво мислиш за проекта “Югославия”?
- От една страна ми харесва. Не ми харесват политическите гонения, не ми харесва частта с комунистите и техния тип приказки, но в цялото това нещо то е малък процент. И началото е било... значи, 50-те и 60-те години са били тежки, гадни. Докато млъкнат всички се усмирят страстите. И след това се живееше много спокойно. И никого не интересуваше дали си македонец, дали си словенец, всички живееха като едно. Ходеше се навсякъде, имаше всичко. И няма значение, че всеки си говореше на диалекта. И това е особеност - значи, ние сме запазили до голяма степен диалекта си, защото там никой не те е карал насила да говориш на книжовен език, както е в България.
- Не е пречело, ако не говориш на книжовен език?
- Ами не пречи защото... Когато отидеш на друго място, е хубаво разбира се да говориш книжовен сръбски или книжовен български език. Не е пречело в Босилеград. Също така във Враня говорят на техния си диалект и до ден днешен, в смисъл запазени са диалектите. Докато в България е срамно да говориш на диалект. Говорят си по селата, в градовете не. Сега, примерно в Кюстендил говорят предимно книжовно. Е, има едни лекичко такова нагласяне, което според мен не е диалект, от което си личи, че си в Западна България. Докато там говорят на най-страшния диалект. Не можете да си представите, че във Враня, в Лесковац, те си говорят на техния си диалект. Както говорят в селата, така се говори и в центъра на града. И никой не им се е присмивал, не им е казвал, че не трябва да говорят така. И това става и в други градове, които са достатъчно големи, и в тях са дошли хора отвсякъде. Хората, които идват отстрани, учат диалекта - който отива в Ниш, почва да говори на местния диалект. Но казах, че не им пречело, разбирали са се. Сега, словенци и македонци не са се разбирали, защото е страшна разликата. Сърбите не разбират словенците даже. Словенците ги разбират защото са учили сърбохърватски, македонците разбират защото са учили и те. Обаче сърбите от Ниш нагоре например, те не могат да разберат, да асимилират абсолютно нищо от македонски. Даже сега наскоро делегацията, която дойде, с преподаватели от Белград, аз трябваше да превеждам...
- “Дизайн без граници”, за тази конференция ли говориш?
- Да, “Дизайн без граници”, която организира НХА, аз превеждах докладите на сърбите на български. А българските не им ги превеждах. Те хората са и ерудирани, разбират, учили са и руски. И книжовните сръбски и български са много по-близки. Основните корени на думи и думите, които се използват в двата книжовни езика, са близки или еднакви. Които думи не разбират, се допълват от английския и от руския. За разлика от книжовния македонски, който е направен наскоро, те пък са се старали толкова да е различен, че умишлено е различен. Между другото, терминологията за техника, за каквото и да е, е от сръбски, няма как да е друга. Както в българския е от руски. Защото по това време е навлизала. Както при нас примерно названията на електроуредите в диалекта, той е български диалект, обаче електроуредите се знаят на сръбски. Защото по-късно са навлезли, в 60-те години - телефони, телевизори и т.н. Те са едни и същи де, но има и различия. Впрочем, и до ден днешен при нас казват: “Защо не взеха шопския диалект или какъвто и да е, някакъв по-западен диалект за книжовна норма?”
- Този въпрос ми го зададе и един мой познат от Македония. Защо, когато се кодифицира книжовният български език, за норма се приема един източен говор, великотърновския, не някой западен български говор. Явно този въпрос отеква и до днес.
- Е, ако беше западният, много лесно щяха да направят сръбско-българска федерация.
- Това далеч не се решава само от езикови норми...
- Аз се радвам, че не е станало, защото щяхме да се бием и да се изколим, както всички други. Да се избием за територията от Ниш до София, точно за нея. Както се избиха сърбите и хърватите пак за едно парче територия, както за Босна се биха и т.н.
- То не че и по този начин е минало без травми.
- Да, травми е имало, но не е имало толкова кръв. Онова вече, гражданската война е нещо много по-страшно.
- Смяташ ли, че разбираш как се чувстват турците в България?
- Ами да, разбирам ги напълно. Щом се намират в пределите на една държава, те са нейни граждани и трябва да се чувстват като част от нея. За да не се стигне до внасяне на външни неконтролируеми фактори, държавата трябва да обмисли по-добре политиките си в това отношение. Обучението на турски език и изучаването на турската култура би създало едни по-образовани граждани, които да не са лесно манипулируеми. Трябва да се промени и отношението на българския етнос към турския. Не може един гражданин на една държава да мрази друг гражданин поради някакви митологични, остарели възгледи. Защото те в Турция са чужди. Както и ние в България сме чужди до ден днешен. И в Сърбия винаги сме чужди. Въпросът е самите турци по някакъв начин да ги приобщават. Това не е интеграция, то си е едно приобщаване – защото с т.нар. възродителен процес точно обратното се направи, отблъскване.
- Интелигентните решения не могат да се направят на такова политическо и мирогледно равнище, което имаше режимът тогава. Той можеше да измисли това, можеше да измисли репресия. Значи ти все пак не се чувстваш тука свой?
- Аз се чувствам, затова съм тука. Но не ме чувстват другите.
- Кои не те чувстват?
- Ами хората в България. Чувстват ни българи, но някак си не съвсем. От друга страна, няма някакво отблъскване, в смисъл – приобщаваме се. Даже и в Сърбия когато сме, никой не казва, че е сърбин там, казваме, че сме българи. То няма как и да го скриеш, името и фамилията ти са български.




----------------------------------------------------------------
Б.а:
Същото интервю в по-кратък вариант и с друго заглавие може да се види и на:

http://www.kultura.bg/bg/article/view/16387

сряда, 25 ноември 2009 г.

ЗА АКЦИЗИТЕ И ТЯХНАТА ФОРМА НА УПОТРЕБА

Задавали ли сте си някога въпроса как най-лесно, поне така да се каже на първо четене, се пълни държавен бюджет? На бюджет, който при това – ако става въпрос за нашия – е, както се твърди, доста “опърпан”? Ами най-лесният начин е да увеличиш непреките данъци, акциза върху стоки, които не са от първа необходимост. Да се иска по-висок процент непряк данък от цигарени или алкохолни изделия, на масовия тип цигари и на масовия тип питиета предимно, може разбира се винаги да се мотивира с грижа за здравето на народонаселението, което така или иначе пуши и пие на поразия, трови се и т.н. И на базата на неговата нездрава зависимост от ракийката или от цигарите да му скубеш безсрамно още допълнителни левчета от личния бюджет.

Ама ние имаме идеи акцизът за цигари и за алкохолни изделия да отива за здравни нужди – заявяват някои. С подобни благородни намерения опоскването на личния бюджет на разни глупаци, дето вместо “Блек Рам” уиски, сливова примерно пият, става разбира се още по-приемливо. (И от тези, дето пушат български цигари от масов тип разбира се - макар че и те скъпо им излизат). А че не е много ясно, да не кажа, хич не е ясно – дали въобще са възможни нормални, ефективни механизми парите от акциза на цигарите да отиват за онкоболните директно, или парите от акциза на алкохолните изделия – в някои може би още съществуващи клиники за алкохолно зависими – това не е изглежда съществено. Важното е поредното увеличение да се изкара благородно и правилно.

Бай Пешо от село еди кое си, между впрочем, в чийто казан съселяните му сипват каша от събрани по градините плодове, не бива да се оставя извън общата отговорност към бюджета за ракията, която произвежда. Може същият този бай Пешо, въобще многобройните байпешовци и техните съселяни от места, където животът тече по друг начин и друга радост кажи-речи няма, освен да си опечеш ракия и да си сипнеш после по някое “дънце”, да има пенсия примерно от 100, 120 лв. Може на магия дето се казва да оцелява, сеейки домати, чушки и пр. в градината си или гледайки там по няколко кокошчици, да има поне яйца, ако не друго. Кой се интересува обаче от подобни несъществени така да се каже проблеми? Кой го е еня за всички онези захвърлени, останали в пообезлюдени села възрастни, че и не толкова възрастни хора, които така или иначе броят стотинки, не левчета?

Да не бъдем все пак така черногледи. И за бай Пешо държавата мисли, воглаве с финансови министри и експерти, мисли, как да не? Ако бай Пешо и мераклиите, дето събират плодове от градинките, искат да пият не ракии със съмнително качество, а качествени питиета, вместо да се морят да варят ракия, да си купят “Блек Рам” уиски и те. И да престанат, между впрочем, някои много хитри андрешковци по селата, там, където да му се не види и тютюн расте, да си свиват сами цигари, щото и това го има. Що катран гълтат, що нещо, ама упорити, не щат да си купуват качествени, по-невредни папироси, не гледат като някои други колко катран и колко никотин има в различните марки цигари. Камбанарията на висши държавни служители и чиновници, на депутати, министри и пр. е къде по-висока, те имат какво да губят, трябва повече да си пазят здравето, кой иначе ще го води този шантав, гълтащ всякакви отрови народ към ред?

Има и други будали разбира се. Не е само бай Пешо или бай Рашо, не са само хората в оставени сами на себе си села. И други будали има, градски, дето тичат всякакви глупости и работи да вършат, само и само да си платят парното, тока, водата, хляба, “патрончето” и кутията с 20 къса. И тяхната не е лесна - блъскат се по автобуси и гари, карат се и ядосват, избиват им балансите даже за нищо и никакво. Но и от тези будали има “мръсници”, които варят ракия понякога, намират си начин, и те ходят по вилички или по родни къщи и понеже компот или сладко само от здрави плодове може, а ракия – кажи-речи от всичко – и те казан търсят, абе напаст е. Въобще това народонаселение, дето в социологическите анкети се пише като най-нещастното в Европа, ще продължи да е нещастно, понеже не разбира благородните цели за опазването на неговото здраве, както и грижата, която имат към него финансисти, депутати, министри от разни възрасти, цинизми и цветове.

Има обаче нещо, което и предишни, и сегашни управници не разбират. Или разбират, но го забравят лесно, понеже от тяхната камбанария то никога не се вижда добре. Ако на един отчаян народ, дето все е в преход към някакво бъдеще, което за едни отдавна тръгна, а за други въобще не дойде - ако от такъв народ тръгнеш да скубеш допълнителни левчета (с неясно каква, даже малко рискова икономическа ефективност, нейсе) от цигари, които и без това скъпо му струват (и заради високата нему цена редовно се кара с жена си примерно); за ракийката, какво да говорим, там е още по-зле - този народ просто ще те напсува и никога повече няма да те избере. Без значение, че може да имаш и малко по-добри намерения, малко по-читаво желание за обществена справедливост и ред от тези, дето е детронирал преди теб.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

понеделник, 21 септември 2009 г.

ЗА КОНСТИТУЦИЯТА КАТО “ВРАТА В ПОЛЕТО”

ИЛИ ЗА ПРАВОТО ДА МЕЧТАЕМ РАЗДЕЛНО


На 26 септември в с. Славяново, Търговищка област, е на път да се създаде поредната партия, която не зачита конституционния принцип, че в страната не могат да се образуват партии на етническа или верска основа. Този път става въпрос за партия, която ще се нарича Мюсюлман демократичен съюз.


Преди няколко десетилетия един протестантски пастор с черна кожа и светла душа, произнесе една реч, влязла в историята, която започваше с “Имам една мечта...” Той беше част от страна, която въпреки демократичния си характер се разкъсваше от доста дълбоки не етнически или верски, а расови противоречия. Дали в българското общество, да речем, което разбира се е доста различно от американското, има чак такива натрупвания, разделения, заради които ни трябва нечия твърде голяма мечта като тази на черния пастор? Не, не мисля разбира се, че разделенията са такива. Но понеже се научихме да мечтаем само за неща, които ни касаят лично, индивидуално, може някой ден да попаднем в нечия неочаквана, неразбирана даже как въобще се е развила мечта. За която по един или друг начин ще са спомогнали не винаги изричани публично междуетнически страхове и предразсъдъци, недоверия, “скелети от гардероба” на менталността.

Едва ли ще кажа нещо ново, ако отбележа, че далеч не всички български граждани (и не само те разбира се, това не е някакъв нашенски “патент”), независимо дали са българи, турци, роми и т.н., са способни да видят и гледната точка, страховете, причините за тях и пр. на другия, различния като традиционна култура и вяра човек. Далеч не всички българи знаят добре например или са готови да приемат безпристрастно факти от близката история, свързани с това, което се е случвало с турците и мюсюлманите преди. Подобно на тях, не са много и турците в България, които са готови да приемат безпристрастно, че в по-далечното минало българите са преживели унижения, насилия, убийства, които, без значение, че са по-отдалечени във времето (и далеч не само защото са се случвали доста по-дълго), също не бива да се отричат. Така или иначе често не обективната историческа логика и фактология побеждават, те са просто блокирани от елементарно мислене, емоционално натоварено неразбиране, нежелание и за най-малко промяна на предварителни вътрешни нагласи, незаинтересованост. Недостатъчното познаване и признаване между хора от различните етноси, недоверието и пр., подхранвани и от ежедневна битка за оцеляване, подплатени и от “разбирането”, че законите са нещо като “врата в полето” (те са само за онези, които нямат достатъчно възможности да не ги нарушават), са фактори, което няма как да не крият рискове за начина, по който съществува и се развива това общество.
Ние разбира се често се оплакваме от неспазването на законите, от корупцията, от едни или други двойни стандарти. Макар и често не вярвайки, че правата ни за едно или друго въобще значат нещо, все пак свикнахме да мислим за себе си като граждани, имащи права. Това, че имаме равни, еднакви за всички граждански права, произтичащи от Конституцията и законите на страната, не винаги го свързваме обаче с обстоятелство, че ако едни граждани не спазват едни конституционни членове или текстове, други – други, дори Основния закон няма как да защити всички тези еднакви права и задължения за всички. И макар че обикновено малко ни интересува т.нар. Обществен договор, конституцията т.е., тя все пак е, както се полага, основополагащ документ за характера, типа на държавата. Една република, която разбира се не е нито теократична, нито тоталитарна. Република, в която разбира се равноправието на гражданите без разлика на етнос, пол, вяра и пр., както и свободното право на изповядване на религиозните убеждения, са изрично записани. И както политическата власт няма право да определя уставите, правилата, да не говорим за каноните на всички законно регистрирани вероизповедания, така и религиозните убеждения не могат да определят политическите правила, да се поставят над тях.

В нашия Основен закон има конкретни текстове, в които се казва, че не могат да се образуват политически партии на етническа или на верска основа (чл. 11, ал. 4), както и текстове, според които религиозните убеждения не могат да са основание за който и да било гражданин да не спазва законите на страната (чл. 58 ал. 2). В незачитането на тези текстове, има обаче, оказва се, не един прецедент. Първият подобен се случи всъщност в самото начало на демократичните промени, и скоро след приемането на тази конституция, струва ми се. Доколко това незачитане е било оправдано или обусловено от това, че времето беше такова, на тотални политически промени и вълнения, не се наемам да кажа. Факт е обаче, че подобно заобикаляне имаше и то стана при регистрацията на Движението за права и свободи, което, когато се основа, беше съвсем очевидно партия на етническа основа. За нарушаването на чл. 11 ал. 4 от конституцията това обаче не е единствен пример. Един по-нов случай, вероятно не единствен по вида си, е например и т.нар. Българска християнска коалиция (една май почти неизвестна или малко известна формация), политическа организация, която поне като название подсказва верски принцип - нещо, което няма как да не влиза в противоречие със същата алинея от същия конституционен член. Може би има и други християнски партии; доколко са те въобще “християнски”, е отделен въпрос. Така или иначе нарушения на конституционни принципи и правила има, и тези нарушения може би дават повод на поредните автори на подобни политически инициативи да не се респектират и те от “незасягащи” ги членове на Основния закон. Един пореден пример за организиране на политическа партия в несъответствие с конституционните принципи е проектът за т.нар. Мюсюлман демократичен съюз,какъвто вероятно съвсем скоро ще се учреди в България. Това, че в устава, в проекта за тази нова партия е залегнало като основно положение, че в нея могат да членуват само български граждани, които изповядат ислямските ценности, изглежда не притеснява никого.



Проектът за партия на мюсюлманите в България (за разлика от разни християнски или формално християнски политически формации, за които вярващите християни може да не са и чували), е организация, която немалко наши съграждани мюсюлмани очакват най-вероятно с трепет, с искрен интерес. Тази политическа организация има и някаква предистория, да я нарека, в други инициативи, свързани с едно село в Търговищка област, Славяново, и живеещият там доста активен политически гражданин Юзеир Юзеиров. Същият човек създаде тази пролет една хуманитарна организация, наречена Български червен полумесец, която бе регистрирана без проблеми, въпреки че според представители на Българския червен кръст създаването й е незаконно.


От БЧК обявиха, че т.нар. Българския червен полумесец е копирал устава на Българския червен кръст, и се опитаха да протестират по съдебен път срещу регистрацията на дублиращата ги организация. Българския червен полумесец обаче така или иначе продължава да съществува и да развива дейност, макар че създаването му изглежда е прецедент в дългогодишната история на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. (Съгласно Женевските конвенции от 12 август 1949 г. и техните допълнителни Протоколи от 8 юни 1977 г., и Закона за Българския червен кръст, в която и да е държава, на чиято територия функционира автономна организация, член на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, може да съществува само една национална структура с емблема "червен кръст" или "червен полумесец”.)

Председателят на БЧП наистина е инициативен. Той финансира в същото с. Славяново (селото е част от Община Попово, намира се на 11 км от гр. Попово), и построяването на паметник на Незнайния турски воин, представляващ каменна пирамида, висока 6-7 метра, увенчана с полумесец, към който впоследствие се прибавя и кръст.

Като се има предвид географското положение на селото, ако е имало турски войници или части, дислоцирани близо до него, това не може да е било нито по време на Балканската, нито през Първата световна война примерно. Такива войници е имало по време на Руско-турската, освободителна за българите война от 1877-1878 г., когато и край това село има някакви сражения. Селото по онова време всъщност е било изцяло турско, казвало се е Караач Кьой, основано е през ХVІ век. (Български заселници идват тук чак през 1882 г.) Не знам какви чувства извиква подобен паметник сред хората от турския етнос и сред мюсюлманите у нас, какво точно им говори, на мен лично той ми звучи като някакво напомняне, да го наречем, за Османската империя, за това, че такава е имало и тя е владяла тези земи. Бог да прости загиналите, както и да са го наричали воюващите, но дали родените по-късно могат да видят в подобен паметник знак за обединение? Славяново, бивше Караач Кьой, е може би село, в което не е чак толкова лесно да се надживява миналото. Въпреки че точно в това село миналата есен Юзеир Юзеиров създаде и Клуб за приятелство и братство, на фасадата на който са нарисувани полумесец и кръст.


Една похвален клуб, похвална идея, в която надявам се искрено вярва нейният създател...


Юзеиров може би разполага с достатъчно средства за разнообразните си инициативи - по негови собствени думи всички те са финансирани с лични средства. Може би бизнесът му върви добре и е достатъчно успешен, за да може да си позволи подобна дейност. Името на този човек се чу за малко, между впрочем, по време на предизборната кампания за парламентарните избори, когато ръководения от него Български червен полумесец раздаваше пакети с храна на бедни хора, за да гласуват за ДПС. (Дали той споделя управленските принципи и практики, които имаше ДПС, не знам, може и да не ги споделя, но така или иначе основаният от него БЧП раздаваше “хуманитарни помощи” в подкрепа на тази партия.)

Създаването на Мюсюлман демократичен съюз в страната е между впрочем на финална права. Доколкото ми е известно, на 26 септември т.г. ще се състои учредителното му събрание. Лице, което публично се афишира във връзка с организирането на тази нова партия, е пак г-н Юзеиров. Учредяването ще се състои в с. Славяново, което освен седалище на Българския червен полумесец, може би ще бъде седалище и на Мюсюлман демократическия съюз, ако се намери кой да го регистрира. Какъв би бил ефектът от подобна партия, по-скоро добър или по-скоро лош за това, което се случва в това общество - което едва ли може да се каже, че има достатъчна степен на интегрираност, достатъчно прочетени и излекувани противоречия от миналото или социални и икономически напрежения от настоящето (и в което има по-скоро недостиг, не наличие на добра религиозна култура) - не мисля, че е чак толкова лесно да се прогнозира. Какъв тип съдии и с каква точно правна съвест биха регистрирали тази партия на верска основа, е по-лесно като прогноза. Важен е разбира се и въпросът дали подобна партия е инициатива само на г-н Юзеиров, на негови приятели и съмишленици и т.н., или създаването й не е подпомагано от някакви хора, оставащи в сянка. Би било честно да се отбележи, че според това, което видях като проектоустав на Мюсюлманския съюз в един сайт в интернет, текстът звучи като цяло съвсем демократично. Но това, че уставът или проектоуставът, какъвто е все още, влиза в неизбежно противоречие с текстове от Основния закон на страната, не е причина, която би спряла учредителите. Те се опитват да създадат, да се преборят за нещо, в което вярват, за политическо представителство на хора, които изповядват едни и същи верски ценности, и смятат, че имат право на това.

Освен всички въпроси, които се опитах да задам дотук, може би си струва да спомена още един. Той е свързан с това доколко хората от различните етноси знаят достатъчно едни за други. Знаят ли например и въобще вълнуват ли се немалко българи от начина, по който следите от т.нар. Възродителен процес са останали в съзнанието на пострадалите турци и мюсюлмани? Че има жива памет сред жертвите за конкретните извършители на насилия и убийства, но жертвите или техните близки се страхуват да говорят за това? Пита ли се въобще някой защо след като темата “възродителен процес” толкова пъти политически се експлоатира (най-вече от една политическа сила) и толкова пъти се размахваха стари плашила, които да стряскат т.нар. традиционен електорат, конкретни извършители на насилия и убийства няма осъдени, има само една обща присъда на явлението “възродителен процес”? И колкото и да не е лесно в този случай да се отсъди индивидуалната вина, немаловажно е и обстоятелството, че някои конкретни извършители продължават да имат изглежда добри позиции в местната, а може би не само в местната власт, и затова жертвите или близките им си мълчат. Мнозина от тях не вярват още може би, не могат да са сигурни, че са точно толкова български граждани (с абсолютните същите права и задължения; с правото на точно тази вяра, имена, идентичност, които имат и които никой вече не оспорва), колкото и българите, колкото всички останали граждани на страната. Срещат се вероятно и настроения, носталгиращи в посока могъществото на една империя, в която основният етнос е бил техният, или просто патриотизъм, който няма връзка със страната, но има връзка с етноса, чувство за превъзходство на етноса, най-малкото. И от българска страна се среща разбира се подобно нещо. Патриотизъм, в който се гледат общо всички по етнически признак, нашите са добри, другите са лоши и т.н. Той може би не би имал толкова основания за изява, ако сред едни или други българи, живеещи най-вече в смесените райони, не се натрупват страхове или несигурност, че не живеят в собствената си държава.

Миналия месец прочетох случайно в един електронен форум една мечта, визия за България, която започваше с добре известната фраза на Мартин Лутер Кинг. Това обаче не беше мечта за общество, в което всички живеят заедно, независимо от техния етнос, вяра и пр., а доста по-различна. В тази мечта, разказана като сън, се описваше създаването на федеративна държава с три етнически чисти части и три официални езика, самоуправляващи се области, в които да живеят отделно българи, турци и роми. (За другите етноси, които живеят в страната, не ставаше ясно къде точно трябва да живеят.) Един мюсюлманин, вероятно интересен човек, може би искрен, беше описал мечта, сън за страната, в която и аз живея, разделена на три. Не знам дали подобна мечта е само негова, индивидуална, не знам дали и идеите му са само негови, дали политическите и обществените му действия не са повлияни от някакви външни фактори или интереси. Не искам да бъда човек, насаждащ недоказани подозрения. Не искам обаче, пък съм и достатъчно възрастна, за да бъда политически или обществено наивен човек. Това, за което във всеки случай лично аз мечтая или се надявам, е страната, в която живея, никога повече да не бъде ограждана с кльонове и телени мрежи. По пътищата към нея и от нея никога повече да не потеглят кервани с бежанци. Децата, които се раждат в нея, никога да не преживяват това, което преживяха и в близката история децата в Босна и Херцаговина, Косово или на други места на Балканите. Духовниците й да не се изкушават да бъркат религиозната вяра – едни с търговия на дребно, други – с политическа пропаганда. Небето и земята й да са винаги достатъчно свободни и отворени, и никога повече заради тях да не се налага да умират войници, да се затварят едни и да се отварят други балкански рани.

вторник, 30 юни 2009 г.

МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ - 3

“Прикованият Прометей”


Този трети разказ може да се изчерпи и само с цитирането на писмо, което получих нeотдавна по електронната поща. То е от един млад човек от Р. Македония, с когото по някакъв начин успяхме да минем “Рубикон”-а на традиционното българо-македонско неразбирателство. В писмото става дума за това как като студент в Скопския университет той търси извори за една своя семинарна работа - и когато неговата преподавателка му предлага произведения на руски и български професори в съответната област - е ужасен. Както и за това как по-късно една малка антикварна книжка, “Прикованият Прометей”, чийто текст е на български (преводът на проф. Александър Балабанов на творбата на Есхил, издание от 30-те години на ХХ век), хвърля първи съмнения у него за толкова “чуждия” български език, за който преди това въобще не е смятал, че може да го разбира или да чете на него, какво остава да се възползва от научна или превода литература, написана на този език.


“Кога бев студент, професорката по историја ми даде задача да напишам некаква семинарска работа во врска со старогрчките обичаи. И одам јас во нејзиниот кабинет да ми даде упатство за тоа од кои извори да користам за да го напишам трудот. Ми кажува имиња и ми кажува дека тоа се руски или б’лгарски професори. И мене срцето ми се стегна, и викам „Чекајте професорке, како ќе користам извори од јазици кои не знам ни да ги прочитам, а камоли да ги разберам“. И таа на шега ми зазборува „Е какво не разбираш бе момче?, ми това са ни братја“ во тој стил нешто. „Ајде“, вели, „ќе се потрудиш малку повеќе“. Јас и велам „Како да се потрудам професорке, имам само неколку дена за таа семинарска, до сега никогаш ниту сум читал, ниту сум зборувал со некој на руски или бугарски?! Ако не може нешто на српско-хрватски, тогаш би било идеално да е на англиски затоа што солидно го познавам тој јазик.“ Професорката само се намурти, и јас сфатив дека сум рекол нешто многу глупаво. „Добро“ рече таа, и ми даде некој хрватски есеј...И што да ти кажам, се отепав и очите си ги извадив по универзитетските библиотеки барајќи во речници за да преведам некои специфичи хрватски термини на македонски јазик. Нејсе, ја завршив таа работа, и тоа за тоа...

....................................
После некое време, шетав низ центарот на Скопје, со само 10 денари во џеб како што тоа обично се случува со студентите, и наминав на плоштадот каде што се продаваа стари книги. Од една кутија извадив едно мало книжиче, кое што едвај и да може да се нарече книга со своите дали и педесетина страници во џебен формат, со меки корици. На првата страница со молив беше напишано 10 ден. Ја разлистав и видов дека е на б’лгарски, е сега, бидејќи станува збор за „Прикованиот Прометеј“ од Ајсхил, и си реков зошто па да не! Инаку со 10 денари не можеш да купиш ниту кифла во Македонија, но ова немој веднаш да го поврзуваш со некаков шовинизам кон б’лгарштината , бидејќи по таа цена имам купено и неколку книги во српски превод, едноставно станува збор за квалитетот на изданието, колку е сочувана книгата итн. Оваа која што се уште ја чувам е целата излепена со селотејп.
Кога ја отворив дома, што да ти кажам, целата со „искривени“ букви кои што ми задаваа многу мака при читањето. Но забележав дека ако ги игнорирам тие букви, разбирам практично се! И така и ја прочитав. Тогаш не знаев што означуваат буквите како ер голем и ер мал. Можеш ли да замислиш каков парадокс е тоа? А практично
живеам на самата граница! А да не зборуваме за тоа дека токму тие букви се измислени во Македонија, во Охрид, од св. Климент, и сето она што го учевме како свето за нашата култура и книжевност е напишано со такви „искривени“ букви! Блаже Конески му направил голема неправда на македонскиот народ, но кој да го разбере тоа?!”

“Кой да го разбере това?!” – пита в писмото си този млад, чувствителен и способен да забележи абсурдите човек. Колко ли са обаче като него? Колко ли хора в Р. Македония, били те и образовани, биха могли да видят очевадни иначе парадокси, обвити в десетилетна мъгла и тълкувания, които могат да объркат всеки, който не знае техните причини, еволюции, метаморфози, първоизточници и пр.? Въпреки новите, далеч по-отворени обстоятелства и отношения, въпреки многото възможни източници на информация, въпреки глобалната мрежа, да кажем, където могат да се намерят качени неща, документи, текстове, които не винаги може да се видят в библиотеки или музеи. Въпреки тях някой друг студент по класическа филология в Македония днес може и да не открие никоя стара книжка, с неизвестни нему, забравени знаци като ер малък и ер голям; нито един текст или превод на роденият в същата тази Македония всепризнат познавач на древнотръцката литература и основател на Катедрата по класическа филология в Софийския университет проф. Александър Балабанов. Може да не знае също примерно, да не си е задавал въпроса защо в говоримия си език има достатъчно много думи, съдържащи гласна «ъ», но с официалния правопис, въведен преди няколко десетилетия, тази буква е «изрязана», няма такава буква.

Интернет пространството, между впрочем, е пълно с форуми, в които кипят караници, с млади хора, които търсят или по-скоро повтарят истини или измислици, в които вярват и чрез които по някакъв начин се идентифицират. Някакви нови поколения търсят истината за миналото, противопоставяйки се, понякога яростно, едни на други. И макар че векът е ХХІ-ви, и макар че уж в този век преосмислянето на митологии, каквито и да било те, би трябвало да много по-лесно - това, че в продължение на десетилетия е имало затваряне на информационния поток, да го наречем, между България и Македония, и в двете посоки - няма как да не избие в спорове, и добри, и лоши, и в новата медия, за която няма граници. Но няма и гаранции, че въпреки безкрайното море от информация, което се съдържа в нея, старите пропагандни клишета, елементарното знание/незнание или изграждани дълго предразсъдъци и недоверия няма и там да се окажат по-важни, по-“конвертируеми”. Понеже винаги има значение какво се е случвало и преди, какво родените по-рано човеци оставят на родените по-късно, какви “наследства за преработване” им оставят.

Знанието не бива да се “приковава” все пак, не бива да се прекъсва или “наказва”. И не заради някакви нови, съвременни митове и не заради това, че за човеците/поколенията въобще е възможно да влязат “два пъти в една и съща река”. А защото лъжите, глупостите, елементарното, предпоставено знание/незнание са в основата на всякакъв вид “свободни” човешки избори, основани на манипулации.

МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ - 2

За един земски
и един държавен герб



Този втори разказ е свързан с един хералдически символ – лъв върху щит и отгоре корона. Звучи познато, много познато разбира се. И то не защото македонската официална символика е свързана с каквито и да било лъвски мотиви (всички знаем, че на държавното знаме на Р. Македония например има стилизиран осемлъчев вариант на т.нар. Звезда от Вергина). И не защото лъвът като хералдически символ е широко застъпен разбира се в традиционната символика на доста европейски страни и земи. Да казвам защо тук подобен символ звучи познато едва ли има смисъл. Има обаче нещо, определено този символ, което едва ли може да се каже, че е особено познато в България. Това е т.нар. земски или исторически герб на земята Македония, представляващ... изправен лъв върху щит, увенчан с корона. Според македонския академик Александър Матковски и не само според него историческият герб на Македония е златен лъв, чиито корени са в средновековния хералдически сборник на Коренич-Неорич от 1595 г.

Според това, което можах да намеря като описание на съдържанието на Гербовника на Коренич-Неорич, в този сборник има примери за герб, изправен лъв върху щит и отгоре корона, в разни варианти. На ХII страница например се съдържа образец за български държавен герб. Състои се от обърнат надясно, изправен червен коронован лъв върху златен щит с корона отгоре. Над него върху разгънат пергамент пише “Цимери Бугарске земле”, а в рамка под герба е изписано на латиница “BVLGARIA”. За пръв път в хералдиката се появява и герб на Македония (VI стр.), който е същият като българския, но с разменени цветове - златен лъв на червено поле. Короните и в двата герба са еднакви - съставени от малки триъгълници. Това хрумване на автора се тълкува като неслучайно, понеже този тип корони в хералдиката били известни като “древни”. Поставят се, когато става дума за суверени държави, съществували в миналото, но загубили самостоятелността си в настоящето. Каква самостоятелна държава би могъл да представлява в този смисъл гербът с надпис “”MACEDONIA” не е много ясно при условие, че такава не е имало след края на античната такава. Земята, областта или както да я наречем Македония, е имала и периоди на феодални владетели през средновековието, разбира се, но не и примери за самостойна държавност. Причините за това някои хералдически подробности да са малко объркващи в този смисъл са струва ми се по-специфични; те вероятно се коренят в самите начинатели на тази средновековна хералдическа традиция на Балканите. Гебровникът на Коренич-Неорич е съставен, между впрочем, на основата на т.нар. Охмучев гербовник, който не е запазен, и чийто автор Петър Охмучевич, един хърватски авантюрист, стигнал чин адмирал в испанската флота, много искал да го признаят за потомствен аристократ, макар че нямал такъв произход. Охмучевич се писал потомък на Рельо (Хрелю?), «бан на ..... цялата Македонска земя», а в най-вероятно първия запазен препис на неговия гербовник, този на Коренич-Неорич, пише, че: «се създаде и преписа от една стара книга, която се намира между старите книги в библиотеката на манастира на славния и божествен Василий в Света Гора в 1340 година”. Така вероятно е пишело и в сборника на Охмучевич. За Охмучевия гербовник не е ясно, при това, дали е съдържал въобще пример, назован като герб на Македония, понеже самото понятие «Македония» като наименование не се използва чак до ХVІ век по-точно до 1490 г., когато в Рим са отпечатани античните карти на Птолемей. (Други наименования има тази област доста векове, не като античното; колкото до вариациите в географските очертания, те разбира се са отделен въпрос.)

В Гербовника на Коренич-Неорич, между впрочем, гербът на България изглежда така:



http://heraldika-bg.org/images/a_1iKN_1595.jpg
Arms of Bulgaria, Corenic-Neoric Roll of Arms, Folio 12, 1595




А гербът на Македония така:



http://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/thumb/5/50/MacedoniaCoA1595.jpg/180px-MacedoniaCoA1595.jpg

(Примерът е от македонската Уикипедия, неизвестно защо горната част на изображението, с пергамента и надписа, започващ също с “Цимери...”, е изрязяна.)



А тук може да се види и един днешен вариант на т.нар. земски герб на Македония.



http://i11.tinypic.com/5ya4hlu.jpg


Струва ми се, че поне у нас, по отношение на еволюции и вариации на хералдически знаци за страни и земи, които няколко века, чак до ХІХ-ти (Македония дори до ХХ-ти), са били част от Османската империя, по-известни са някои други, по-късни сборници или стематографии - като тази на Павел Ритер-Витезович от 1702 г. или на Христофор Жефарович* от 1841 г. В тях има примери за български герб в същата или подобна стилистика. По-малко известни са други примери за гербове, свързани с българите и българската държавност, каквито има немалко в други източници. Като например герба на България от ръкопис на арабски пътешественик от края на XIV век.
http://www.e-psylon.net/dot/image.php?image_id=218

Coat of arms of Bulgaria from manuscript of arabian traveller,
end of 14 century


Или пример за герб на България, съдържащ вариант с един и с три лъва – както е в Хрониката на Ул. Рихентал от 1420 г.
http://www.e-psylon.net/dot/image.php?image_id=217
Coat of arms of Bulgaria from Richenthal-Chronik, 1420


Или други, с един изправен лъв (подобен като изображение на примерите, дадени при Неорич, Витезович и т.н.) – като герба на България в Белградския гербовник от 1603 г.: http://upload.wikimedia.org/wikipedia/bg/4/41/BG-gerb1603.png.


В Стематографията на Павел Ритер-Витезович от 1702 г. лъвът в герба на България е златен на червен фон – също както е при герба на Македония в сборника на Коренич-Неорич, между впрочем; а короната е от различен тип. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:BG-gerb1702.png.

В Стематография на Жефарович от 1841 г., за разлика от сборника на Витезович, надписите вече са на кирилица. Това е българският герб:



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Bulgaria-stem.jpg



Ето и гербът на Македония от същата Стематография:



http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/f0/Coat_of_Arms_of_Macedonia_from_Stemmatographia_by_Hristofor_Zhefarovich_(1741).jpg



Важно е да се отбележи, между впрочем, че в Стематографията на Жерафович, съставена въз основа на тази на Витезович, съдържаща също подзаглавие “Изображение оружии илирических”, се обяснява, че „знаменията” (изображенията) върху „оръжията” (щитовете) се нарича „арм” (герб) и тези изображения първо са фигурирали върху царските печати. Може да си спомним тук и за “История славяноболгарская” на Паисий, където между другото пише, че: „Знамение (знак) на печат царски имеяли (болгаре) изображение левово”. Това левово, лъвово т.е. изображение може съвсем естествено се свърже - както вече са забелязали професионалистите – с владетелския пръстен-печат на българския цар Калоян.


http://www.bg-history.info/i/th/th_1205-2.jpg .



Калоян вероятно е и точно този владетел, с който можем да свържем съществуващия в Гербовника на Лорд Маршал от 1295 г. герб на “краля на България”. Този български цар между впрочем е почти съвременник на цитирания гербовник. В него герба на “Le Rey de Bugrie”, краля /царя на България, представлява изправен коронован лъв върху щит (нарисуван малко по-наивно, с леко човешки черти - поне както се струва на непрофесионалисти като мен; но векът все пак е по-ранен, ХІІІ-ти). Ето го и този хронологически първи всъщност пример за герб, свързан с българската държавност, в който лъвът като хералдически символ е останал документиран :

Arms of the King of Bulgaria (Le Rey de Bugrie), с. 1295,
Hatton-Dugdale Facsimile, c. 1640



http://heraldika-bg.org/images/a_1_1295.jpg.




Между впрочем, в някои от споменатите тук сборници, се съдържат и примери за гербове на Мизия, Тракия, Македония и Дардания, дадени заедно, при Витезович например. (http://www.e-psylon.net/dot/image.php?image_id=214)

Coat of arms of Misia, Thracia, Macedonia and Dardania
from "Stematography" of Pavle Riter Vitezovic, 1701


В някои случаи примерите за герб на България са дадени като за земя или страна, която не е била суверенна, а за Македония – обратното. Влизайки по този начин в някакво противоречие с историческата истина и даващо разбира се хляб за някои днешни спекулации (че видите ли, македонска държава винаги е имало, а българска не), но както да се прави. Така или иначе примерите в стематографиите на Витезофич и Жерафович имат свой първоизточник в същия този може би първи препис на сборника на Охмучевич, сборника на Коренич-Неорич. Сред авторите на тези сборници, между впрочем, доколкото ми е известно няма българи, ако не броим Жерафович (някои твърдят, че и той не е бил), но това едва ли е толкова важно. Не бива да искаме толкова много от авторите на подобни сборници; да мерим техните времена и епохи по нашето и разбира се, още по-малко, да сравняваме техните възможности за информираност и комуникация с тези, които има днес.

Важно обаче е все пак това, че що се отнася до славянските народи на Балканите и до балканските народи въобще, никой не припознава точно лъва като основен хералдически символ на държавност, съществувала и в миналото, в новата си история, с изключение на българите. Българските възрожденци и комити го приемат повсеместно, както се знае, шият го по знамена и го рисуват върху прокламации; не само по време на Априлското въстание, да кажем, а и по време на Илинденско-Преображенското. Този символ присъства по един или друг начин при всеки или почти всеки акт, свързан с борбите за освобождение. Лъвът вече е рисуван или извезван най-вече на зелен фон, и при априлци, и при илинденци, и което разбира се е доста по-съществено, тогава той не се дели изобщо на “български” и “македонски”.

Ето един от многото лъвове, рисувани или везани в този период.
Лъвът е с корона, сабя и пушка, а отгоре разбира се пише “Свобода или смърть”.



http://www.promacedonia.org/bugarash/znmt/zagorichani_zname.jpg



После идват други времена, други драми, пронизали едва ли не целия ХХ век. След края на Втората световна война бившата Вардарска бановина от времето на кралска Югославия става т.нар. Народна република Македония в рамките на СФРЮ. За герб на
съюзната република е избран пейзаж с езеро, хълмове и изгряващо слънце, растителни мотиви отстрани и горе естествено петолъчка.



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:PRofMacedoniaCoa.png



След 1991 г., когато Македония се обяви за независима държава, официалния й герб остана в подобна стилистика, остана си и петолъчката.



http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Coat_of_arms_of_the_Republic_of_Macedonia.svg



Македония разбира се прие за свое знаме стилизирано златно слънце на червен фен, т.нар. Звезда от Вергина (първо със 16, после само с 8 лъча, поради спорове с Гърция), прокара тази антична символика, която всички знаем като основна за новата държава. Но така и не се реши да приеме за своя герб изображение, което да не е на същата основа като предишното, поради което държавният й герб още е като на някоя съюзна или соцрепублика, в подобна стилистика. Имало е все пак някакви предложения, обсъждания, новият герб на Р. Македония да е свързан с т.нар. исторически или земски герб, но те не се приемат. Професорът от Факултета по архитектура в Скопския университет Мирослав Гърчев, например, предлага проект за държавен герб, изработен въз основа на историческия герб, но за този проект няма политически консенсус и той не стига до обсъждане в парламента.


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Proposal_Coat_of_arms_of_RM.png



Не е трудно да се сетим защо “историческият герб на земята Македония” (в стилизирания вариант на арх. Гърчев или в какъвто и да било друг вариант), не става официален държавен герб на Р. Македония. Колкото и много македонци днес да вярват вероятно, че българите са “копирали” техния герб ; колкото и “антична” да е по произход днешната македонска държава, знак за което разбира се и т.нар. Звезда от Вергина; дали лъвът ще е златен или червен; на златен фон, на червен или на зелен (както става през ХІХ век примерно) - този лъв няма как да свърже хералдически Македония с никой друг неин съсед или друга страна на Балканите, освен с българската. И макар че изправеният лъв върху щит присъства разбира се, в едни или в други варианти, сам или в комбинация с още лъвове, в гербовете на доста европейски страни (в герба на Англия например се появява за първи път през 1154 г.); при англичани, холандци, белгийци, финландци, шведи и т.н.; подобен хералдически знак няма как да обърка македонците, да ги свърже по някакъв начин с горепосочените народи. Само чехите май от славянските народи имат днес някакви лъвски мотиви в герба си, но освен, че този герб е наистина съвсем различен (и орли има в него на квадрати, и какво ли не), чехите също са разбира се непричом в случая.

“Причом” оставаме само ние, макар че за гербовници като този на Коренич-Неорич или на Лорд Маршал може да не сме и чували. При нас просто лъвът като основен хералдически символ си остана в герба дори по “петолъчно време”, а при македонците лъвът или лавот, както би било по-правилно да се каже (след 1945 г. думата “лъв” се пише в Македония като “лав”, с “а”), е само символ за историческа памет, както се знае съвсем “отделна” и “различна” от българската. Македонскиот лав е оставен в т.нар. герб на земята, която – въпреки всички разделни примери от цитирани тук гербовници - само петолъчката и “македонското слънце” могат да представляват, оказва се, на ниво официални държавни знаци.

И като въпрос пак за слънцето и знамето, т.е. официалният държавен флаг на Македония, може ви се все пак накрая е редно да добавя и още едно недотам известно, важно обстоятелство. Р. Македония има не само официален и неофициален герб, има официално и неофициално знаме, оказва се. Освен официалният държавен флаг с т.нар. Звезда от Вергина, е познато и едно традиционно, неофициално знаме, представляващо изправен лъв на червено-черен фон (историческото знаме на ВМРО).



http://1.bp.blogspot.com/_2oeLbEhyIs8/SGZY5sk-ApI/AAAAAAAAC-Q/YxMf5Ax3URs/s400/Vmro-symbol.jpg





--------------------------------------------------------

* Чрез линка, който следва, може да се зареди онлайн фототипно издание
на Стематографията на Христофор Жерафович от 1941 г.
http://www.rootsweb.ancestry.com/~bgrbshv/stemmatographia/

МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ - 1

За Христо Ботев и Коста Рацин


“Кой не знай Чавдар войвода, кой не е чувал за него?”, за Ботев знаят все още всички,
но за Кочо Рацин от Велес например едва ли. Макар че си е отишъл и той млад и от куршум, дето още му търсят причините; макар че и неговите песни - пълни със самодиви и самовили, тегло и мъка колкото щеш; макар че и той за първомайстор поетичен се води в нечия литература. (Е, по майсторство на поетичния изказ Кочо Рацин е все пак доста далече от добре познатия нам Ботев изказ, но не за това иде реч тук.) И така, Коста Рацин, роден по времето, когато Вардарска Македония е бановина, област в Кралска Югославия, кръстосвал и той немил-недраг в битка за правда и свобода, според както ги виждал и разбирал, и него гонели врази народни и т.н. Успял и той поне една книга своя да издаде приживе, “Бели мугри”* (“Бели мъгли”).

Отваряли ли ли сте някога “Бели мугри”? Най-вероятно не. Е, ако имате в рода си преселени от Македония българи или пък някакъв подчертан интерес към македонската литература от последните десетилетия, може и да познавате произведенията на Рацин, но колко ли хора в България познават наистина този автор? А кой ли и би се заинтересуван от него днес, когато, както някои смятат, и Смирненски и Вапцаров “не ни трябват вече”, заради пустите идеали на комунизма, а какво остава за Рацин. Комунист, поет с левичарски идеи като Смирненски и Вапцаров, партизанин, убит от “своите” (може би сръбски, може би македонски) другари.


Но какво може да се види все пак в тия “Бели мугри” въпреки мъглите, оплели “различните” езици и самовили, “различните” народни песни и мотиви, нееднаквите времена и еднакви сравнения?


Из “Балада за непознатиот”
Коста Рацин


Натаму – во поле Битолско
чемрее върба проклета
под върбата гроб незнаен,
в гроб лежи войник непознат.

Лежи от война световна,
лежи - и веке земьосал –
силна го тага изела,
задека тука загинал.

Никой край него немаше
вишното небе връз него –
земята скришна под него
над гробот върба сгушена.

А таде - в гори зелени
В сума гробища лежаа
делии - одбор юнаци
за татковината паднали.

В полнок се над нив дрвjaта
от жалба силна свиваа –
горските бистри езерца
силна светлина светеа.

И от ним – самовилите
една по една идеа –
от гроб до гроб го дигаа
jунак до jунак - на оро.

И кога сите минеа
покрай върбата сгушена –
делии се запираа
незнаен брат си викаа:

“Я стани, море, jaбанец
на оро со самовили!
Зора се зори – петлите
скоро ке в село пропеат!”

А той от гробот тепкаше
дума връз дума чемерна:
Минете бракja, вървете,
не сум ви лика-прилика!

Кой умре за татковина
и за човешки правдини –
каде вас, братко, не гинел
со вас до векот живеел.

и т.н.


Да ви излизат тук асоциации с нещо добре познато,
с някои мотиви от “Хаджи Димитър” например?


Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"



С какво можем да продължим? - примерно с едно “Прощаване” на Рацин, в което са вплетени по някакъв начин чувства и нишки, сходни на някои от мотивите в Ботевото “До моето първо либе” или даже в Ботевото “На прощаване”.


Из “Проштавање”, Коста Рацин



Не ли ти кажав, не ли ти кажав,
не ли ти реков на проштавање?
Ич не ме чекај, ич не ме пекај
Белград е ламња, во Белград ја роб
снага по туѓи палати оставам,
снага во усти несити клавам,
и дома – дома не ќе се вратам,
не ќе ги пијам очите твои,
не ќе ја галам снагата твоја –
далеку негде сувата рака по тебе,
Вело, пустата мака пуста ќе остане...

Знам оти ѓердан веќе не нижеш,
знам оти чеиз и ти не везеш,
знам, Вело, пусто остана сичко –
не ли си и ти аргатка клета?
Тутуни садиш, тутуни нижеш,
тутун таговно у монопол редиш,
ме споменуваш и ем се жалиш
денови – крепи тешки си редиш –
Величко, мори, другачко златна!

Но почуј, Вело, што ќе ти кажам!
Не ми се, Вело, жали и клети!
Подигни очи – очи засвети
онија очи, што душа горат!

Тој што ни, Вело, однесе сичко –
тој ни остави од темно темен
веков за мака – но и за борба.
Има на овој свет како нас многу!

Има ги, има – мачат се, копат,
копачи копат по темнината,
копачи копат и тунел дупат.

И има, има – радост голема,
радост длабока во темнината:
да светиш, Вело, жар да се стопиш –
во борба гроб ти душа не зема!



Из «До моето първо либе»,
Христо Ботев


Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

[…]

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, - свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...

Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!



В поетиката и изказа на Рацин, точно както и при Ботев, присъства разбира се съвсем осезаемо ритмика и образност, присъща на народните песни. Единият е роден през 1848 г. в Калофер, другият през 1908 г. във Велес. Ботев е убит през 1876-та, Рацин – през 1943-та. Едно по-късно македонско вплитане на поетиката на “гори зелени” и “води студени”, на недовършеното освобождение в поетичния вик на един гражданин на ХХ век след един гражданин на ХІХ-ти.



Из «Елегии за тебе»,
Коста Рацин


1.
«Чернеj горо, чернеj сестро...»


Вчера си појдов, наминав
низ таја гора зелена
под тија буки високи
по ќилим сенки широки.

Одев со глава замаен
наведната, мртов, зачмаен,
одев со грутка на срце
и каракамен на гради.

Деј гиди горо зелена!
Деј гиди водо студена!
Пилците пеат – ти плачеш,
сонцето грее – ти темнеш.

Ако ги криеш коските
на дели млади јунаци
тука што лежат по тебе
за тија темни дубрави –
зошто ги таеш песните?
Зошто по тебе дрвјата
и на дрвјата гранките
и на гранките лисјата
шумолат скришно таговно?


Какво мога да добавя към това? - нещо съвсем не литературно. В един текст като този, чиято цел не е точно литературни проекции, въпреки че точно тях използва, това надявам се ми е позволено. Прочетох “Бели мугри” на Рацин благодарение на човек, който от мен получи текстовете на някои от произведенията на Ботев. За него те бяха точно толкова познати, колкото стиховете на Рацин за мен.

Това сигурно е само една много малка част от незнание или непълно знание, породено от културни разделения, последвали политическите разделения на бурния ХХ век. Заради които примерно музиката на македонската група “Леб и сол”, една много популярна преди време група, изнасяла концерти къде ли не (само не и в България, неслучайно, за разлика примерно от добре познатата ни Лепа Брена) бе чута от мен чак през 2009 г. Годината, в която и някои млади хора в Македония чуха за първи път “Девойко мари, хубава” между впрочем...



-----------------------------------------------------
* Стихосбирката “Бели мугри” може да се види на адрес: http://belimugri.digimak.org/





събота, 28 март 2009 г.

Думите са като тесто,
всичко може да се направи с тях.

Могат да се пресолят, препекат, да останат сурови,
да не бухнат - маята им да не е читава.

Могат да се разтеглият на тънки кори,
да се омесят с канещи съдържания.

Могат да се приемат с охота като топъл хляб
или да се прокарват едвам като сухи залъци.

Могат се точат и размотават в еднакъв вид
или да престоят в нощвите за друго време.

четвъртък, 26 март 2009 г.

Кило портокали

Ако някой се чуди кое винаги може да е от полза за държавния бюджет, независимо от това има ли, няма ли криза, има ли, няма ли излишък, какво правителство е на власт и пр., то едно такова нещо е пушачът, този вече толкова немоден субект. В името на когото се печатат милиони лепенки с надписи от рода на “Тютюнопушенето води до рак”, “Тютюнопушенето уврежда спермата и намалява оплодителната способност”, “Пушачите умират по-млади” “Потърсете помощ, за да спрете да пушите”“ и т.н. И понеже работата не може да си остане разбира се само с подобни надписи (възпиращи пушачите точно колкото и надписи от рода на “Сайтът е за пълнолетни, не влизайте, ако сте под 18 години” възпират непълнолетните), има едно друго, достатъчно модно нещо, наречено акциз.

Пушачът, ако още е жив нали - въпреки всички смъртоносни никотини и катрани, топлофикационни, електроразпределитени и водни дружества; въпреки прокапалия си таван примерно, който все не стига до ремонт и т.н. - плаща, освен дължимите си други данъци, и един непрестанен, невидим уж данък, с всяка своя кутия цигари. Е, не само държавата го “възпитава”, облагайки го с допълнителни налози; изтиквайки го, донейне напълно основателно, от публичните пространства. (Ако е възпитан човек, той понякога и у дома пуши на стълбището.) Но няма по-лесен начин, изглежда, да се пълни бюджетът (в частност може би и абонамента за хлабави разправии с правораздаването на някой бивш директор на Булгартабак) от изисквания от пушача все по-прогресиращ “цигарен налог”. И докато всякакви социални групи се гневят за едно или друго, докато фермери, студенти, малцинства, полицаи даже не спират да протестират за пари, за права, за това или онова, на пушачът и през ум не му минава да протестира. Загрижени за неговото здраве, политици, министри, всякакви овластени и/или монополизирани продължават си играят с неговата зависимост, знаейки, че именно поради нея той ще преглътне всяка нова цена, колкото и раздута да е тя.

Европейски стандарти, европейски цени... - не се уморяват да повтарят политиците. Европейски цени на тока, европейски цени на цигарите, европейска и световна разбира се тенденция да се спре с тия вредни навици, дето тровят човешкото здраве. И пушачът отива в кварталното магазинче, купува си един стек цигари примерно, останали още по старата цена, замисля се, че се опъва, къса се вече до пръсване домашния му или личен бюджет... Отнесен от усещане за безизходица, сяда още във входа, на стълбището, и какво мислите прави? Като всеки “средностатистически” пушач по света, пали и силно и истински гълта.

Пушачът може и да не знае или да не се е замислял, че решенията откога и с колко да се увеличат цените на цигарите в рамките на страните от Европейския съюз са решения на самите правителствата, въпреки че има разбира се общи нормиращи тенденции и решения в това отношение, които по-новите или по-бедните страни-членки гонят. Може да не знае и, че след три години примерно, в началото на 2012 г., минималният акциз върху цените на цигарите в България е определен, по сегашните разчети, на 64 евро на 1000 къса. (Най-евтината кутия цигари би струвала тогава около 4 лв.) Според същите разчети през 2014 г. размерът на акциза би трябвало да е 75 евро, което било, при това, както се твърди, с 15 евро по-малко от предишното предложение на Еврокомисията. Във всеки случай, това, което така или иначе непрекъснато се случва в продължение на не знам вече колко години, са все по-скъпи, все по-раздути цени на цигарите, вероятно не само заради акциза.

Впрочем, като се има предвид, че средната работна заплата в България днес е от порядъка на 550 лв., лесно би могло да се изчисли, че “средностатистическият” - не бедният или някой под средното социално ниво пушач - би трябвало да отдели по днешните цени примерно една пета от заплатата си. (Ако пуши, да кажем, по кутия “Виктори” на ден, масов тип цигари т.е., това прави 3.50х30, 105 лв. месечно.) Какво би излязло, ако пуши две кутии, няма да изчисляваме, това върви някак си към почти половин заплата... Ако е от по-бедните пушачи, и най-евтината марка да пуши, би му излязло доста по-солено разбира се. (Питам се, между другото, каква точно част от заплатата си отделя един “среден” германец или един “среден” французин, или един “среден” испанец за някоя масов тип марка цигари в собствената си страна? Въпреки че май този тип въпроси, поне в България, хич не е моден.)

Ами да ги откаже, какво чака? – нали това трябва да се приеме за верния, “релевантен” отговор. Нали затова се вдигат цените именно на такива артикули, понеже са вредни, не жизнено необходими? Да се откаже - обаче този тип, пушачът, не точно това ще направи. А без какво може да мине всъщност един пушач, истински пушач? Без какво може да мине, с други думи, идеалният донор за подразбиращи се от само себе си приходи на “модерната”, “загрижена” за него държава?

Може да откаже все пак някаква част от цигарите (но не точно, когато вдигат цените, не тогава). Може да мине, да се настрои и нагласи - когато цигарите не са в центъра на съзнанието му - от две или кутия и половина на една. (То въобще, за да пуши две кутии на ден трябва или да е или съразмерно заможен или съразмерно отчаян.) Може да мине без излизане късно вечер, да кажем, когато е уморен и вече не му се излиза, за да си купи хляб (ще си свари макарони, какво толкова). Без топлина - от затоплена стая в неотоплена т.е., и да остане в нея, нищо, че това, към което всъщност се стреми, е мъничко комфорт.
Може да мине (като нищо) без одобрението на колеги, приятели, близки, любима жена, любим мъж и т.н, които да го сметнат за слабоволен, редкопръст, безотговорен и т.н. Може да мине, както неведнъж е правил, противно на себе си, без закуска. Без билети в градския транспорт, пътувайки на риск. Без книга, която харесва, но тя, примерно, две-три кутии цигари “ще му струва”. Без билет за спектакъл, на който наистина иска да отиде. Без нови обувки, панталони, шапки, шалове, ризи, каквото искате, от които наистина има нужда. Без пресни зеленчуци напролет, когато цената им е по-висока. Без кило портокали, които струват примерно 20 къса.

Портокали ли казах? Това не се брои.
Още от времето на предишния акциз.