понеделник, 21 септември 2009 г.

ЗА КОНСТИТУЦИЯТА КАТО “ВРАТА В ПОЛЕТО”

ИЛИ ЗА ПРАВОТО ДА МЕЧТАЕМ РАЗДЕЛНО


На 26 септември в с. Славяново, Търговищка област, е на път да се създаде поредната партия, която не зачита конституционния принцип, че в страната не могат да се образуват партии на етническа или верска основа. Този път става въпрос за партия, която ще се нарича Мюсюлман демократичен съюз.


Преди няколко десетилетия един протестантски пастор с черна кожа и светла душа, произнесе една реч, влязла в историята, която започваше с “Имам една мечта...” Той беше част от страна, която въпреки демократичния си характер се разкъсваше от доста дълбоки не етнически или верски, а расови противоречия. Дали в българското общество, да речем, което разбира се е доста различно от американското, има чак такива натрупвания, разделения, заради които ни трябва нечия твърде голяма мечта като тази на черния пастор? Не, не мисля разбира се, че разделенията са такива. Но понеже се научихме да мечтаем само за неща, които ни касаят лично, индивидуално, може някой ден да попаднем в нечия неочаквана, неразбирана даже как въобще се е развила мечта. За която по един или друг начин ще са спомогнали не винаги изричани публично междуетнически страхове и предразсъдъци, недоверия, “скелети от гардероба” на менталността.

Едва ли ще кажа нещо ново, ако отбележа, че далеч не всички български граждани (и не само те разбира се, това не е някакъв нашенски “патент”), независимо дали са българи, турци, роми и т.н., са способни да видят и гледната точка, страховете, причините за тях и пр. на другия, различния като традиционна култура и вяра човек. Далеч не всички българи знаят добре например или са готови да приемат безпристрастно факти от близката история, свързани с това, което се е случвало с турците и мюсюлманите преди. Подобно на тях, не са много и турците в България, които са готови да приемат безпристрастно, че в по-далечното минало българите са преживели унижения, насилия, убийства, които, без значение, че са по-отдалечени във времето (и далеч не само защото са се случвали доста по-дълго), също не бива да се отричат. Така или иначе често не обективната историческа логика и фактология побеждават, те са просто блокирани от елементарно мислене, емоционално натоварено неразбиране, нежелание и за най-малко промяна на предварителни вътрешни нагласи, незаинтересованост. Недостатъчното познаване и признаване между хора от различните етноси, недоверието и пр., подхранвани и от ежедневна битка за оцеляване, подплатени и от “разбирането”, че законите са нещо като “врата в полето” (те са само за онези, които нямат достатъчно възможности да не ги нарушават), са фактори, което няма как да не крият рискове за начина, по който съществува и се развива това общество.
Ние разбира се често се оплакваме от неспазването на законите, от корупцията, от едни или други двойни стандарти. Макар и често не вярвайки, че правата ни за едно или друго въобще значат нещо, все пак свикнахме да мислим за себе си като граждани, имащи права. Това, че имаме равни, еднакви за всички граждански права, произтичащи от Конституцията и законите на страната, не винаги го свързваме обаче с обстоятелство, че ако едни граждани не спазват едни конституционни членове или текстове, други – други, дори Основния закон няма как да защити всички тези еднакви права и задължения за всички. И макар че обикновено малко ни интересува т.нар. Обществен договор, конституцията т.е., тя все пак е, както се полага, основополагащ документ за характера, типа на държавата. Една република, която разбира се не е нито теократична, нито тоталитарна. Република, в която разбира се равноправието на гражданите без разлика на етнос, пол, вяра и пр., както и свободното право на изповядване на религиозните убеждения, са изрично записани. И както политическата власт няма право да определя уставите, правилата, да не говорим за каноните на всички законно регистрирани вероизповедания, така и религиозните убеждения не могат да определят политическите правила, да се поставят над тях.

В нашия Основен закон има конкретни текстове, в които се казва, че не могат да се образуват политически партии на етническа или на верска основа (чл. 11, ал. 4), както и текстове, според които религиозните убеждения не могат да са основание за който и да било гражданин да не спазва законите на страната (чл. 58 ал. 2). В незачитането на тези текстове, има обаче, оказва се, не един прецедент. Първият подобен се случи всъщност в самото начало на демократичните промени, и скоро след приемането на тази конституция, струва ми се. Доколко това незачитане е било оправдано или обусловено от това, че времето беше такова, на тотални политически промени и вълнения, не се наемам да кажа. Факт е обаче, че подобно заобикаляне имаше и то стана при регистрацията на Движението за права и свободи, което, когато се основа, беше съвсем очевидно партия на етническа основа. За нарушаването на чл. 11 ал. 4 от конституцията това обаче не е единствен пример. Един по-нов случай, вероятно не единствен по вида си, е например и т.нар. Българска християнска коалиция (една май почти неизвестна или малко известна формация), политическа организация, която поне като название подсказва верски принцип - нещо, което няма как да не влиза в противоречие със същата алинея от същия конституционен член. Може би има и други християнски партии; доколко са те въобще “християнски”, е отделен въпрос. Така или иначе нарушения на конституционни принципи и правила има, и тези нарушения може би дават повод на поредните автори на подобни политически инициативи да не се респектират и те от “незасягащи” ги членове на Основния закон. Един пореден пример за организиране на политическа партия в несъответствие с конституционните принципи е проектът за т.нар. Мюсюлман демократичен съюз,какъвто вероятно съвсем скоро ще се учреди в България. Това, че в устава, в проекта за тази нова партия е залегнало като основно положение, че в нея могат да членуват само български граждани, които изповядат ислямските ценности, изглежда не притеснява никого.



Проектът за партия на мюсюлманите в България (за разлика от разни християнски или формално християнски политически формации, за които вярващите християни може да не са и чували), е организация, която немалко наши съграждани мюсюлмани очакват най-вероятно с трепет, с искрен интерес. Тази политическа организация има и някаква предистория, да я нарека, в други инициативи, свързани с едно село в Търговищка област, Славяново, и живеещият там доста активен политически гражданин Юзеир Юзеиров. Същият човек създаде тази пролет една хуманитарна организация, наречена Български червен полумесец, която бе регистрирана без проблеми, въпреки че според представители на Българския червен кръст създаването й е незаконно.


От БЧК обявиха, че т.нар. Българския червен полумесец е копирал устава на Българския червен кръст, и се опитаха да протестират по съдебен път срещу регистрацията на дублиращата ги организация. Българския червен полумесец обаче така или иначе продължава да съществува и да развива дейност, макар че създаването му изглежда е прецедент в дългогодишната история на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец. (Съгласно Женевските конвенции от 12 август 1949 г. и техните допълнителни Протоколи от 8 юни 1977 г., и Закона за Българския червен кръст, в която и да е държава, на чиято територия функционира автономна организация, член на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и Червения полумесец, може да съществува само една национална структура с емблема "червен кръст" или "червен полумесец”.)

Председателят на БЧП наистина е инициативен. Той финансира в същото с. Славяново (селото е част от Община Попово, намира се на 11 км от гр. Попово), и построяването на паметник на Незнайния турски воин, представляващ каменна пирамида, висока 6-7 метра, увенчана с полумесец, към който впоследствие се прибавя и кръст.

Като се има предвид географското положение на селото, ако е имало турски войници или части, дислоцирани близо до него, това не може да е било нито по време на Балканската, нито през Първата световна война примерно. Такива войници е имало по време на Руско-турската, освободителна за българите война от 1877-1878 г., когато и край това село има някакви сражения. Селото по онова време всъщност е било изцяло турско, казвало се е Караач Кьой, основано е през ХVІ век. (Български заселници идват тук чак през 1882 г.) Не знам какви чувства извиква подобен паметник сред хората от турския етнос и сред мюсюлманите у нас, какво точно им говори, на мен лично той ми звучи като някакво напомняне, да го наречем, за Османската империя, за това, че такава е имало и тя е владяла тези земи. Бог да прости загиналите, както и да са го наричали воюващите, но дали родените по-късно могат да видят в подобен паметник знак за обединение? Славяново, бивше Караач Кьой, е може би село, в което не е чак толкова лесно да се надживява миналото. Въпреки че точно в това село миналата есен Юзеир Юзеиров създаде и Клуб за приятелство и братство, на фасадата на който са нарисувани полумесец и кръст.


Една похвален клуб, похвална идея, в която надявам се искрено вярва нейният създател...


Юзеиров може би разполага с достатъчно средства за разнообразните си инициативи - по негови собствени думи всички те са финансирани с лични средства. Може би бизнесът му върви добре и е достатъчно успешен, за да може да си позволи подобна дейност. Името на този човек се чу за малко, между впрочем, по време на предизборната кампания за парламентарните избори, когато ръководения от него Български червен полумесец раздаваше пакети с храна на бедни хора, за да гласуват за ДПС. (Дали той споделя управленските принципи и практики, които имаше ДПС, не знам, може и да не ги споделя, но така или иначе основаният от него БЧП раздаваше “хуманитарни помощи” в подкрепа на тази партия.)

Създаването на Мюсюлман демократичен съюз в страната е между впрочем на финална права. Доколкото ми е известно, на 26 септември т.г. ще се състои учредителното му събрание. Лице, което публично се афишира във връзка с организирането на тази нова партия, е пак г-н Юзеиров. Учредяването ще се състои в с. Славяново, което освен седалище на Българския червен полумесец, може би ще бъде седалище и на Мюсюлман демократическия съюз, ако се намери кой да го регистрира. Какъв би бил ефектът от подобна партия, по-скоро добър или по-скоро лош за това, което се случва в това общество - което едва ли може да се каже, че има достатъчна степен на интегрираност, достатъчно прочетени и излекувани противоречия от миналото или социални и икономически напрежения от настоящето (и в което има по-скоро недостиг, не наличие на добра религиозна култура) - не мисля, че е чак толкова лесно да се прогнозира. Какъв тип съдии и с каква точно правна съвест биха регистрирали тази партия на верска основа, е по-лесно като прогноза. Важен е разбира се и въпросът дали подобна партия е инициатива само на г-н Юзеиров, на негови приятели и съмишленици и т.н., или създаването й не е подпомагано от някакви хора, оставащи в сянка. Би било честно да се отбележи, че според това, което видях като проектоустав на Мюсюлманския съюз в един сайт в интернет, текстът звучи като цяло съвсем демократично. Но това, че уставът или проектоуставът, какъвто е все още, влиза в неизбежно противоречие с текстове от Основния закон на страната, не е причина, която би спряла учредителите. Те се опитват да създадат, да се преборят за нещо, в което вярват, за политическо представителство на хора, които изповядват едни и същи верски ценности, и смятат, че имат право на това.

Освен всички въпроси, които се опитах да задам дотук, може би си струва да спомена още един. Той е свързан с това доколко хората от различните етноси знаят достатъчно едни за други. Знаят ли например и въобще вълнуват ли се немалко българи от начина, по който следите от т.нар. Възродителен процес са останали в съзнанието на пострадалите турци и мюсюлмани? Че има жива памет сред жертвите за конкретните извършители на насилия и убийства, но жертвите или техните близки се страхуват да говорят за това? Пита ли се въобще някой защо след като темата “възродителен процес” толкова пъти политически се експлоатира (най-вече от една политическа сила) и толкова пъти се размахваха стари плашила, които да стряскат т.нар. традиционен електорат, конкретни извършители на насилия и убийства няма осъдени, има само една обща присъда на явлението “възродителен процес”? И колкото и да не е лесно в този случай да се отсъди индивидуалната вина, немаловажно е и обстоятелството, че някои конкретни извършители продължават да имат изглежда добри позиции в местната, а може би не само в местната власт, и затова жертвите или близките им си мълчат. Мнозина от тях не вярват още може би, не могат да са сигурни, че са точно толкова български граждани (с абсолютните същите права и задължения; с правото на точно тази вяра, имена, идентичност, които имат и които никой вече не оспорва), колкото и българите, колкото всички останали граждани на страната. Срещат се вероятно и настроения, носталгиращи в посока могъществото на една империя, в която основният етнос е бил техният, или просто патриотизъм, който няма връзка със страната, но има връзка с етноса, чувство за превъзходство на етноса, най-малкото. И от българска страна се среща разбира се подобно нещо. Патриотизъм, в който се гледат общо всички по етнически признак, нашите са добри, другите са лоши и т.н. Той може би не би имал толкова основания за изява, ако сред едни или други българи, живеещи най-вече в смесените райони, не се натрупват страхове или несигурност, че не живеят в собствената си държава.

Миналия месец прочетох случайно в един електронен форум една мечта, визия за България, която започваше с добре известната фраза на Мартин Лутер Кинг. Това обаче не беше мечта за общество, в което всички живеят заедно, независимо от техния етнос, вяра и пр., а доста по-различна. В тази мечта, разказана като сън, се описваше създаването на федеративна държава с три етнически чисти части и три официални езика, самоуправляващи се области, в които да живеят отделно българи, турци и роми. (За другите етноси, които живеят в страната, не ставаше ясно къде точно трябва да живеят.) Един мюсюлманин, вероятно интересен човек, може би искрен, беше описал мечта, сън за страната, в която и аз живея, разделена на три. Не знам дали подобна мечта е само негова, индивидуална, не знам дали и идеите му са само негови, дали политическите и обществените му действия не са повлияни от някакви външни фактори или интереси. Не искам да бъда човек, насаждащ недоказани подозрения. Не искам обаче, пък съм и достатъчно възрастна, за да бъда политически или обществено наивен човек. Това, за което във всеки случай лично аз мечтая или се надявам, е страната, в която живея, никога повече да не бъде ограждана с кльонове и телени мрежи. По пътищата към нея и от нея никога повече да не потеглят кервани с бежанци. Децата, които се раждат в нея, никога да не преживяват това, което преживяха и в близката история децата в Босна и Херцаговина, Косово или на други места на Балканите. Духовниците й да не се изкушават да бъркат религиозната вяра – едни с търговия на дребно, други – с политическа пропаганда. Небето и земята й да са винаги достатъчно свободни и отворени, и никога повече заради тях да не се налага да умират войници, да се затварят едни и да се отварят други балкански рани.