неделя, 3 ноември 2013 г.

Приказка за един стар кон и неговите таланти

Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари.

Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти. Той не бил като мнозина свои събратя – къде по-силни, здрави и бързоходни коне, които придвижвали натруфени каляски и били обгрижвани за това доволно и предоволно. Обаче в каляските никой не можел да пусне свободно никакви свои желания. Те били затворени и недостъпни за някакви си там вървящи пеша минувачи.

„Ех, поне да ми беше останала сила в крилата – казал си старият кон, който разбира се не бил какъв да е, а такъв, дето можел преди не само да върви и препуска, но и да лети. – Тогава тъгите и желанията на всички тези нуждаещи се от малко внимание, разбиране и признание хора можеше да ги пренеса не бавно и стъпка по стъпка, а само с някой-друг замах на крилата…“. Но не бил вече млад, нито крилата му можели да го понесат – и заедно с него да извисят за малко всички онези мечти и надежди, в които ходещите пеша не можели да повярват сами.

Тогава конят си спомнил, че е имал все пак и ездач. Че е имал стопанин, който бил способен да го щади и подкрепя. И което е още по-важно – да знае, че не е сам. При това да бъдеш стопанин на един крилат кон, дори когато е стар, разбира се не е нищо лесно. Крилатият кон не търпи юзди и команди, не върви, накъдето му кажеш, и не се подчинява на никого. Но когато неговият стопанин се уморил да се грижи за него – понеже и хората, не само конете, могат да губят крилата си – старият кон продължил да мъкне каруцата си, без никой да се грижи за него.

Той знаел, че няма да може вече да поеме всички тъги и желания, които среща по пътя си. Знаел и, че минувачите няма да разбират защо не всичките им желания и тъги намерят място в неговата каруца. Но се надявал все пак да му стигнат силите да върви още малко по пътя. Да избута донякъде спънатите надежди, самотните викове и неуверените таланти. И когато някой ден съвсем престане да може да тегли, да не му се присмеят поредните минувачи, че вместо пегас, който да извисява мечти и желания, са намерили само една стара, изгубила себе си кранта.

неделя, 22 септември 2013 г.

"Медиен стандарт"

Какво, уважаеми читатели, може да се забележи като неписан стандарт на причинноследствени връзки, зависимости и реакции в медийния бранш? Какво може да бъде хем иманентно медийно, хем анти?
.
„Медиен стандарт“ е например, когато водещи на най-гледан сутрешен блок в българския ефир си отиват от съответната телевизия заради това, че са си позволили да притеснят един премиер с прословутия въпрос: „Кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС?“ (дето още му чакаме отговора, но това е друга, макар и свързана тема). И въпреки, че иначе въпросните водещи – Виктор Николаев и Ани Цолова, са били много внимателни и умерени – те са били сменени първо с глупави филми в сутрешните часове, а после – с други водещи. И след това, без значение какво твърди или не казва самата телевизия, или дори какво твърдят или не казват самите Николаев и Цолова – това, което е съвършено ясно е, че са си отишли заради това, че са си вършели добре работата, а не защото са си я вършили зле. (За да си върши човек добре работата в тази сфера, не може все пак да е съвсем беззъб; а ако не е такъв, колкото и да се старае да внимава, все ще настъпи някой силен на деня по кокълчетата.)

Нищо особено – ще кажете може би – не са нито първите, нито последните, дето ще ходят сега да обикалят други телевизии. Че даже и техните колеги, дето ги смениха в същия сутрешен блок, и те не сгодиха много… Нищо особено, ама това все пак бяха за българските условия най-добрите водещи на сутрешен блок, и този блок беше най-гледаният в България – а добри водещи трудно се създават и лесно се превръщат (както и други преди тях, които са имали качества за такива) в подобия на самите себе си.

Втори пример за „медиен стандарт“. Водещият на едно много известно шоу в България, заедно със своите сценаристи, прави рубрика, която се нарича „Жълтата гостенка“. В тази рубрика става въпрос за публикации в жълтата преса, които не отговарят на истината. И всичко е доста забавно, дори е в някакъв смисъл светло – сценаристи от шоуто, между които и Иво Сиромахов, се шегуват, че са били уволнени от Слави Трифонов, и така, забавлявайки публиката, доказват, че не може да се вярва на жълтите вестници. То, че на жълтата преса не може да се вярва, не може – но какво става, когато тя, макар и не за всичко, се окаже права? Какво става, ако същият този много талантлив сценарист, писател, че дори и актьор, Сиромахов, по-късно изведнъж изчезне от шоуто? Какво трябва да си мисли драгият зрител? На кого по-напред – на жълтите вестници или на „Шоуто на Слави“ – да не вярва?

Трети пример за „медиен стандарт“. Да се измъкнем малко от националната орбита. (Не, че в нея не е пълно с всякакви други интересни примери, но няма да се спирам повече на тях.) Двама кореспонденти за България на световна медия публикуват материали, в които казват известни неща за влиятелна българска банка. Това, което казват те, не е ново за българската публика в голямата си част, както вече споменах. Разликата е, че се публикува в някаква световна медия, в случая – Дойче Веле. Засегнатата банка (КТБ) пише протестно писмо до съответната медия… – и какво мислите става? Ами става това, че изведнъж тия двама кореспонденти за България, Иван Бедров и Еми Барух, се оказват някакви неподозирано непрофесионални журналисти, които рушат, така да се каже, престижа на световната медия, не отговарят на нейните медийни стандарти, и затова тя се освобождава от тях. При това световната медия не си позволява да признае веднага кой точно й е изпратил протестното писмо – прави го няколко дни, след като е прекъснала договорите си с въпросните кореспонденти, и след като към същата тази медия са били изпратени други писма, в подкрепа на Бедров и Барух. Когато медията все пак излиза с официално изявление по случая, тя казва, че решението за освобождаването им е било взето „независимо от писмото от банката“… Да вярваме ли? Да вярваме ли и, че освобождаването на тези кореспонденти ще повдигне имиджа на засегнатата Корпоративна Търговска банка, както и, че то ще запази имиджа на Дойче Веле?
—————
Едно време, в Журналистическия факултет на СУ, покойният вече преподавател Дафин Тодоров казваше на студентите си, че зависимостта от икономически и/или политически интереси винаги са съпътствали медиите, откакто са възникнали. Но, че върхови постижения, добри примери, истински общественополезни неща в тази сфера са се случвали въпреки тях. Беше есента на 1989 г., Тодор Живков още не беше паднал от власт, и всички медии в България пишеха или излъчваха почти едно и също. Затова може би не искахме да повярваме тогава (или поне аз не исках, но не бях единствената), че не само тоталитарните режими могат да направят от медиите техен безличен слуга.

Сега, през 2013 г., има други концентрации на собственост и влияние над медиите в България разбира се. Партийно-държавната цензура отдавна бе заменена с икономическо-мафиотско-държавна. Но, колкото и медии да са били способни да придобият хора като Делян Пеевски и подобни нему „герои на нашето време“, досега поне сериозни чужди медии не бяха помагали на българската олигархия.

След всичко това може да превключим примерно на Бареков по ТВ7, за да си оплакнем очите в неговия “джиросан” не един и два пъти „професионализъм“… А що се отнася до българската секция на Дойче Веле, там най-добре да вземат някой кореспондент, който да е по-симпатичен на Верица Спасовска (шеф на отдела за Централна и Източна Европа, бивш началник на Бедров и Барух). И който може би ще успее да сведе българската аудитория на Дойче Веле до банкери с излъскан имидж, случайно попаднали читатели или скучаещи в работно време “калинки”.

вторник, 11 юни 2013 г.

За помаците, шопите и древните траки

Този текст го започнах преди време и после го изоставих. Казах си, че темата е деликатна и че това, до което съм стигнала в разсъжденията и наблюденията си, може да не интересува или пък, не дай Боже, дори да нарани несъзнателно онези читатели, към които най-вече е насочен. И все пак, виждайки днес случайно пореден пример за това, че деликатните и сложни теми могат да се обсъждат така, че да продължат да се забатачват, реших да го довърша…
.
Помакиня. Снимка: http://photo-forum.net
Помакиня. Снимка: Рhoto-forum.net

Напоследък срещах в не и две публикации и виртуални дебати твърдението, че помаците са потомци на траките, и това ме накара да се замисля. Там, където съм израсла, в едно село край София, има рудници от тракийско време. Първото име на града, в който се е родил баща ми, и край който се намира споменатото шопско село, произлиза от тракийското племе серди. Едва ли има нужда да обяснявам, т.е., че и аз, като всички или почти всички хора, живеещи в България, че и на Балканския полуостров, съм с някаква част от гените и културата си наследник и на траките.

Бащи ми, впрочем, е шоп, а майка ми – тракийка – родена е и е израсла в Тракийската долина. И понеже тя дошла в Шоплука, а не обратното, децата й се родили тук. Затова спецификата на шопския манталитет и култура ми е позната от ранно детство. А първият диалект, който научих, беше шопският.

Когато казах преди време на един млад човек, роден в Босилеград, Р. Сърбия (намиращ се съвсем близо до Кюстендил, чийто граждани също се смятат за шопи), че съм половин шоп, той ми каза, че бил цял. Понеже и двамата му родители са от Босилеградския край, и този край също е част от Шоплука. Той знаеше разбира се, че освен етнически българин, е и шоп, пълен или цял, не като мен – на половина. За траките не сме говорили какво смята, понеже не стигнахме до античността, по-съвременни теми обсъждахме.

За разлика от него – един друг млад човек, също мой познат, роден и израснал в гр. Крива Паланка, Р. Македония (който се намира съвсем близо до Босилеград, Р. Сърбия) не смяташе, че е шоп, когато се случи да говорим на подобни теми. Той се смяташе за македонец разбира се. (Макар че, понеже беше завършил Класическа филология, не вярваше никак в това, че е пряк наследник на Александър Македонски…)

Защо обаче споменавам тези неща? Каква е тази връзка, дето се опитвам да направя между траки и шопи? – веднага може да попита някой. Ами има и такава връзка, понеже, както вече споменах, в шопското село, в което съм израснала, освен рудниците от тракийско време, има и местности, чиито имена са се съхранили още оттогава. Но не съм видяла досега никой шоп от това или което и да било друго шопско село да твърди, че само шопите, видите ли, са наследници на траките.

Ако някой каже, впрочем, че шопите нямат своя специфична култура, никой няма да му повярва. Имат си специфика те и още как, известни са с нея. Освен това ако чуете някоя шопска песен на бързи обороти и не сте свикнали с шопското произношение, може нищо или почти нищо да не разберете. Но шопите не са решили, нямат и намерение да се изкарват нечии специални наследници, нито са обявили езика си за шопски, не български.

За разлика от тях македонците, например, вече от няколко десетилетия си имат собствен, „напълно отделен език“. Макар книжовната норма на този език да е създадена набързо след края на Втората световна война и да е трябвало после да се обучават учителите, за да могат те, от своя страна, да учат на нея децата – тази отделна норма, създадена въз основа на един от българските диалекти, вече се е наложила. (Поради нея македонците пишат думи като „сърце“, „кръв“ или „смърт“ като „срце“, „крв“, „смрт“ и пр. – т.е. буквата „ъ“ е отрязана, вероятно неслучайно, от македонския вариант на кирилицата). С тази книжовна норма са се научили да пишат вече няколко поколения, първо в Югославската република Македония, а после и в БЮР Македония. Идеите на Коминтерна за самостоятелна „македонска нация“ са победили, може да се каже. Идеите за самостоятелна добруджанска, тракийска или шопска „нация“ – все пак, слава Богу, не.

Днес нещата в първи споменат случай са стигнали дотам в своята невероятна ирония, че непризнаването на „македонско малцинство“ в България се смята от някои за белег за недемократичност. А не многото македонски граждани, които решават открито да заявят своята етническа идентичност като българска, се оказват предатели. И не само за официалните власти в Р. Македония, но и в очите на доста свои съграждани македонци.

Но да се върнем на шопите. Тия дебелоглави шопи, чийто фолклор трудно може да се сбърка, и които никога не са смятали, че някои други българи, които не са шопи, могат да им го откраднат. Шопите не се интересуват толкова от това доколко и те са наследници на траките. Ако се съди по това, че езически моменти в светоусещането, фолклора и пр. има разбира се и при тях, и то доста; или по това, че могат да са бохеми вероятно не по-малко от различните тракийски племена, населявали тези земи – то сигурно и те носят нещо от древната култура, обичаи, представи, гени и пр. на траките. Тази култура е разбира се една от много важните компоненти, оставили своя отпечатък далеч не само в Тракийската долина.

…В тази същата долина, в подножието на Родопите, дядо ми по майчина линия гледаше лозе и правеше страхотно вино. А майка ми, шопската снаха, казваше на своите съселяни шопи: „Аз съм тракийка, ние сме по-меки, не като вас – шопите“. Казвайки това, тя разбира се нямаше предвид, че е потомка на древните траки, пък шопите не са; нито, че траки и тракийци е едно и също понятие.

Ако се върнем пак назад във времето, не само към XV или XVI век (първите векове в османския период, когато се появяват названия като помаци или торбеши като локални названия), но и към VIII или IX век (времето на Първото българско царство) – и да отидем чак до идването на римските легиони на Балканите, които са завладели земите на траките през I век от н.е., какво можем да кажем? Можем ли да кажем, че от тракийското племе серди са произлезли шопите? Дори да можехме да проявим свърхюнашко доверие към подобна идея, дали някой щеше да ни повярва? Или пък, ако не можем да ги изведем пряко от сердите, да им изкараме самостоятелен античен произход – какво пречи да ги изведем пряко от печенегите? То даже е имало една такава теза, доколкото ми е известно, че шопите са потомци на печенеги. Не знам как тази теза се връзва със спряганата по едно време в Р. Турция теза, че помаците са потомци на кумани и печенеги – и как биха си ги „разделили“ печенегите шопите и помаците – но както и да го погледнем, не е сериозно това. Почва даже да заприличва на виц.

*
Като дете прекарвах всяко лято при родителите на майка ми в родния й град. И ми правеше впечатление, че тези ми баба и дядо не говорят съвсем еднакво с другите. Че има някакви думички, които ги няма в речника на едните, а ги има при другите, и обратно; и че звученето, интонацията (както бих се изразила не тогава разбира се) – са различни.

„Ибо, тва дяте пак ни си й измило ръчинките“ – можеше да каже например тракийската ми баба. „Оно като му оратиш, чува ли ти“ – би казала при подобен случай шопската. А това, че вуйчо ми в единия случай се наричаше „очинайко“, а в другия –„вуйча“, не беше особено важно.

Никой не преследваше разбира се нито баба ми Цеца, нито баба ми Мина, да ги кара да си сменят имената. А от вярващата ми баба Мина не се искаше да си сменя вярата. Макар че не само на мюсюлманите, и на християните не им беше лесно по времето на войнстващия атеизъм. (Едната ми баба беше дълбоко православна, а другата беше по шопски вярваща – вярва, ама съмнението е на първи план…)

Само тези неща ли, тези разлики ли са повод никога да не ми е хрумвало – не само на мен разбира се, но и на всички шопи или тракийки, да не се смятат за никакъв отделен народ? Само това ли, че са били и са християни (поне номинално) или пък атеисти? Само разните „възродителни процеси“, случвали се не само по времето на комунизма, а и по времето на царство България, ли са причината за това мнозина помаци днес да бягат като дявол от тамян някой да им каже, че имат общи етнически и езикови корени с мен, шопкинята и тракийката? Само това ли е причината да смятат, че техният майчин език не е български?

Не знам, или поне не напълно. Знам обаче, че търсенията на уникални преки тракийски корени за помаците са разбираеми психологически, но иначе са, в някакъв смисъл казано, приказно несъстоятелни. И нямаше да седна да пиша за това, ако подобни тези не бяха станали вече така да се каже модни.  И ако не бях свидетел на това как представители на неправителствени организации, претендиращи да имат капацитета да извадят на бял свят истината за помаците и техния произход, ги повтарят непрекъснато.  Като например т.нар. Европейски институт „Помак“, който бе учреден вероятно от едни много симпатични и интересни хора, способни обаче да твърдят и да вярват в невероятни неща.

Те твърдят, че помаците били произлезли от различни родове – някои били тракийски, други били богомилски (тук признакът е разбира се верски, не етнически или етнографски), трети – арнаутски (албански), четвърти – арабски и пр. И че техните предци са приели исляма не през XVI век или XV, а през VIII или през IX. В тези свои трогателно упорити усилия те някак си не виждат или са на път да заличат важни разлики между история и предания, между митове и действителност.

Основанията за своите баснословни твърдения създателите на ЕИ „Помак“ виждат, от една страна, в родовата си памет. Председателят на тази НПО Еврем Моллов например каза преди време в едно интервю, че в неговия род има памет за 20 поколения назад. Сама по себе си това разбира се е много интересна родова памет. Но и 20 да са наистина запомнените поколения от рода, на който е наследник, това в най-добрия случай би значело начало на съответната родова памет в XVI или в XVII век, не и от VIII или IX. За родова памет, съхранена в нечий род или фамилия, която да започва чак от VIII или от IX век, трябват не 20, а около 50 поколения. И няма как помаците – чието название, възникнало като локално в първите векове от османския период (т.е. през XVI или най-рано през XV) – да имат родова памет за някакви отделни тракийски, богомилски, арнаутски и не знам какви родове – не само от времето на древните траки, но и от времето на Първото българско царство. Няма как т.е. времето на официалното приемане на християнството при Борис-Михаил да е начало на някакви отделни помашки родове с различна етническа принадлежност, появили се няколко века преди появяването на самото название помаци.

*
Трябва ли, понеже от края на XIX и през XX век помаците преживяват натиск и репресии за смяна на имената и на вярата, те да смятат, че павликяните примерно не са наследници на богомилите, а те са? Трябва ли въобще така фриволно верският компонент да се обърква с етническия или с езиковия? И ако действително помаците бяха наследници на различни етноси и етнически групи, приели исляма още през VIII или IX век, то дали наследниците на всички на тези родове не било по-вероятно да говорят на арабски, да речем – този език да се беше наложил между тях и да ги беше обединил? Защото арабският разбира се е езикът, на който е бил низпослан Коранът. При това от ЕИ „Помак“ казват, че имало и арабски родове сред предците на помаците. Защо арабският, езикът на вярата т.е., не е надделял? Защо помаците от векове наред говорят език като този на българите православни, на българите католици, на българите атеисти или на „славяноезичните гърци“ (т.е. на останалите все още етнически българи в Северна Гърция) ?

Е да, има разлики в диалектите, и понеже от македонския диалект вече бе направен отделен език, „славяноезичните гърци“ не знаят днес на български ли говорят или на македонски. А помаците в Гърция наричат езика си нашенски или помашки, защото няма разлика за тях между език и диалект. Не знаят може би и, че дори диалектните различия са географски, не верски. (Че помашките говори се различават от диалекта на моята тракийска баба примерно не повече, отколкото нейния говор се различаваше от говора на шопската. А може би даже по-малко.) И защото някои и не знаят, че техният диалект е български. А други не искат да знаят – по причини, които нямат нищо общо с езика. Освен това сигурно има доста хора, без значение на вярата и етноса, които не си дават сметка, че структурата на който и да било език не се състои в думи, които да има в един диалект, а в друг – не.

*
Причините за това да не признава или пък да не се помни, ако щете, че помашките диалекти са български, не са според мен само политически или верски. Те се коренят и в други обстоятелства. През османския период и част от българите християни не са помнели вече какви са. (Да си спомним за Паисий Хилендарски и неговата история, опитваща се да покаже на гърчеещите се тогава българи, че няма защо да се срамуват от своя род и език.) Освен, че вярата е била важната в Османската империя, не етносът – и ограмотяването на майчин език е било доста време почти никакво. И понеже, особено през първите векове на османския период и преди Възраждането, децата, които въобще са се учили да пишат на майчин език, са го правили в т.нар. килийни училища, където учители са им били монаси или свещеници – децата на помаците, които са мюсюлмани, не са ходели в такива училища разбира се. Грамотните от тях са писали на турски, други на арабски, но на техния майчин език не е имало кой да ги учи да пишат.

И когато, след оттеглянето на Османската империя от Балканите, сред възобновилите се там балкански държави и след Балканските войни, едни помаци остават в България, други в Гърция, трети в Турция – само тези, които стават български поданици, а после граждани, се учат да пишат на своя майчин език в училище. Другите – не. Другите запазват своя майчин език, своя говор, но продължават, както предците им от времето на Османската империя, да не пишат на него. Да не познават нито азбуката, създадена преди повече от хиляда години така, че да отговаря максимално на звуковите характеристики на този език, нито правописни или граматически правила.

Затова помаците, които са гръцки или турски граждани, не знаят или не смятат, че техния майчин език има собствена азбука, създадена много отдавна. Те наричат езика си помашки и в никоя от съседните балкански страни, в които живеят, няма кой да им каже, да признае, че този помашки език е български. Да се каже или да се признае в Р. Гърция или в Р. Турция, че помашките говори са български – не само от политиците, но дори от учените езиковеди – е като че ли много по-невероятно от това някои помаци в тези страни сами да го разберат…

*
Днес помаците в съседна, европейска? Гърция, имат правото да учат, забележете, турски език като свой майчин език – което е някакъв световен прецедент. И в същото време, не в училище, а по разни други начини – като медии, сайтове, образователни видоклипове и пр., се правят опити за писане и обучаване на помашки. Или  помацко, както го наричат в Гърция, понеже нито в гръцкия език, нито в гръцката азбука има звук или буква „ш“. (То и в латиницата няма, неслучайно, отделни букви за „ш“, или „ъ“ или „ч“, но кой ли се интересува.)
И така, като отиде примерно някой френски ТВ екип да прави репортаж за помашки села в Гъpция, може да узнае и да разкаже на своите зрители, че помашкият език бил смесица между турски, гръцки и славянски… (Аз лично гледах веднъж един такъв репортаж. Съответните френски журналисти, които го бяха направили, изобщо не подлагаха на съмнение тезата, че помаците говорели на смесица от турски, гръцки и славянски. Някой им беше казал това и те го бяха приели за чиста монета.) Да се чуди човек има ли езикови специалисти в Гърция, чиито не само професионални знания, но и научна съвест, са способни да се събудят и да кажат на гръцките граждани помаци, че това въобще не е истина… Изглежда не. Вместо това се създават някакви странни самодейни помагала за образование на помаците по майчин език. Съставени на латиница и неизвестно по какви граматически норми и правила.

И в съседна Турция се забелязват подобни тенденции. Там разбира се помаците не учат турския език като малцинствен, това е официалният език на страната, но и там се влагат доста усилия за създаване на самодейни речници, произволни имитирания на книжовна форма и пр., които да заместят липсващата отделна граматика, липсващата отделна книжовна норма на т.нар. помашки език. Както може да се досети човек, това може да е плод на незнание или на политически сметки – представяни като грижа и уважение към езиковата идентичност на помаците, но резултатите от подобна самодейност са повече от съмнителни.

Като говорим за политиките на балканските държави към помаците, разбира се няма как да подминем и българската, разглеждайки я в същия езиков контекст. Може да се каже, че това, че българската държава се е опитвала неведнъж в близката история да промени насила верската идентичност на помаците, е довело до една травматичност у някаква част от тях към всичко българско. Включително и към стремежа да не искат да наричат (онези, които знаят какъв е) своя майчин език български.

*
В последните години, след отварянето на границите и политическите промени, помашките общности в съседни балкански страни се опитват да се свържат едни с други, да си сътрудничат в търсенето и съхраняването на своята специфика. И в опита си за оразличаване торбешите в Македония, например, които говорят и пишат на онзи македонски, който е бил отделен от българския изкуствено през XX век, могат да решат някой ден, че езикът им даже не е македонски, а торбешки. И че има някакъв отделен торбешки етнос. Те даже вече го правят. Или пък гораните в Сърбия и Албания, които говорят на сръбски, да решат, че има някакъв отделен горански език. И така балканската езиково-верска „матрьошка“ да продължи да се рои.
Всички тези обособили се общности на помаци, торбеши или горани, са обединени в своята специфика не само от това, че са мюсюлмани. А от това, че са наследници на население, приело исляма по време на османския период. Затова се различават  от турците на Балканите, чиито предци с тази вяра са дошли тук. И за които основният език в Османската империя, а именно турският, е бил майчин. Докато за помаци, торбеши  горани – не.

В новата история на Балканите политическите идеи на Коминтерна, великосръбските амбиции и резултатите от двете световни войни са довели до създаването на отделна „македонска нация“, а в Босна, по времето на Титова Югославия, е имало етническа графа „мюсюлмани“. Ако помаци, торбеши или горани решат, че това са добри примери, могат да ги следват. Балканската история обаче е достатъчно травматична и кървава не само защото този полуостров винаги е бил кръстопът за различни култури, народи и вери – не само заради различията т.е. А и заради приликите. И заради това, че дори днес, във времето на отворени граници и уж много добросъседски отношения, някои стари рани, заблуждения и спекулации изобщо не са преодолени, а се обогатяват с нови.

*
През XX век аз, шопкинята, и аз, тракийката, научих като дете два диалекта – говорени в родовете на майка ми и на баща ми. Живях сред фолклора и песните на тези два рода, без да ми пречи, че те съдържат специфични разлики, и без да наричам своя майчин език шопски или тракийски. Разбирам, че някои помаци не са могли или не могат да направят това, поради причини, които нямат общо с езика. Разбирам, че помаците са били дърпани и манипулирани от политики и аспирации на няколко съседни балкански страни, и че още е така. Затова е естествено те да искат да се защитят от всички страни – да не бъдат смятани нито за турци, нито за българи, нито за гърци. Обаче това, че не са нито турци, нито гърци, т.е. нямат общи етнически корени с тези два народа, е къде по-лесно доказуемо… защото е вярно.

И защото различията, които има между безспорно специфичната помашка култура, и шопската или добруджанската, или пък дори македонската, не са заченати нито в тракийската древност, нито в ранното средновековие, а в късното – за помаците. (За македонците това се случва през ХХ век.) Ако тези различия бяха започнали в древността или в ранното средновековие, нямаше сега македонците да градят огромни паметници на Александър Велики и да превеждат (фалшифицират) исторически и литературни текстове от езика на предците си на създадения през XX век отделен македонски. Нито помаците или някои от тях щяха да търсят корени за отделен помашки етнос от преди хиляда години. Нямаше да съществуват т.е. празноти, неясноти, клатушкания в произхода, за които да се търсят коя от коя по-странни версии, за да бъдат те запълнени постфактум.

събота, 13 април 2013 г.

Защо българските избиратели в чужбина не бива да се предават

Тези дни стана известно, че в резултат на усилията на самоорганизиралите се временни Обществени съвети на българите във Франция, на активността на български граждани в тази страна, за предстоящите парламентарни избори изборни секции ще има в Париж, Страсбург, Лил, Лион, Марсилия, Ница, Тулуза и Бордо.

Това е постигнато въпреки опитите на ЦИК да ограничи гласуването на българите в чужбина, въпреки някои безумни условия и дописването на Изборния кодекс в последната минута, въпреки медийното затъмнение и пълната липса на официална информационна кампания сред българите във Франция.

В сравнение със секциите, открити в тази страна за българските президентски  избори през 2011 г., секциите за изборите сега са двойно повече. За първи път ще има избирателни секции в градовете Бордо и Ница.

Поздравявайки българите във Франция за тази забележителна активност, се надявам, че българската държава, в лицето на някои нейни служители и управленци, няма да успее, въпреки всичко, да отчужди активните, глобални българи в чужбина от политическия живот в Родината. Както и че въпреки доста съмнителния избор, който имат всички български избиратели на тези парламентарни избори, ще успеем да изберем ако не друго, то поне по-малкото зло…

Надявам се също така, че всички онези активни българи, живеещи в други страни, част от които също са членове на временните Обществени съвети на българите в чужбина – които активни българи също положиха доста усилия за откриването на избирателни секции в градовете и страните, в които живеят, няма да престанат да вярват в това, че всички граждани на България, където и да се намират по света, могат да правят заедно  едни или други неща за страната, дори когато държавата България нищо или почти нищо не прави, за да улесни този процес. И дори когато определени служители на тази държава не само не помагат, ами дори пречат…

Може българската държава само да се кани или да обявява при един или друг кабинет или президент създаването на поредна стратегия за диаспората, или на поредни опити за политика в това отношение, която наистина, а не на думи да отговаря на предизвикателствата на времето, и после “здравите сили пак да победят здравия разум” – но българската нация не се състои само от онези, които са останали да живеят в България, а и от поне част от онези, които са я напуснали физически, но не и в ума и в сърцето си. И тези, които имат такива вътрешни нагласи и желание, имат пълното право не само да участват в избирането на президент или депутати в Родината си, но и да бъдат избирани като такива.

Избирани, при това, не от един или друг български министър-председател, за участие в чийто кабинет хора като Милен Велчев или Симеон Дянков пристигат от чужбина и стават министри - според правото на всеки български премиер да избира министрите си. Това, че еди кои си “ценни кадри” са пристигнали от Лондонското Сити или от Световната банка, въобще не ги прави непременно ценни и най-подходящи да управляват страната, както сами се убедихме от министерстването на посочените две конкретни лица.

Но по-важното, демократично и правилно в случая е друго – все някога трябва да се постигне това онези българи в чужбина, които биха се върнали в страната да участват пряко в нейното политическо управление, да могат да бъдат избирани пряко от българските граждани в страната и в чужбина, не от досегашния политически елит, който непрекъснато се опитва да възпроизвежда себе си, в колкото и провали да се е забъркал. Самите избиратели, гражданите на страната да решават на кой български гражданин, бил той в момента на избора живеещ в България или в друга страна, да гласуват доверие, и на кого – не. Да престане двойното гражданство да бъде пречка за това. И не само.

Да престанем да избираме политици, депутати и пр., които дори дори един Изборен кодекс като хората не могат да направят, от страх да не изгубят собствените си позиции. Да престанем да избираме управленци, неспособни да се грижат за хората, които уж представляват – били те българи или български граждани в България, или диаспора по света, сред която в момента се раждат повече деца, отколкото в самата България.

Ако има нещо, което да се нарече национален характер, колкото и относително вярно да е всяко обобщение – то едва ли може да се каже, че българският национален характер, когато и да било е имал проблеми с отварянето си към света. Този характер не с това има проблем. Той има проблем по-скоро с това да отсее сред себе си онези хора, които наистина стават за водачи. Не може или поне не бива най-крадливите, най-гъвкавите в морално отношение, а понякога дори най-посредствените и склонни към всякаква парвенющина, да се оказват “елитът” на тази страна.

Докато това е така, децата, родени в България, ще продължават да я напускат, а българските деца, родени в чужбина, никога няма да се върнат в нея. И България ще изгуби бъдещето си дори само по демографски, да не говорим за икономически или други причини.

събота, 9 март 2013 г.

Казусът втора джамия в гр. Гоце Делчев




От известно време в гр. Гоце Делчев съществува напрежение, свързано с проект за строеж на голям ислямски център, срещу който част от гражданите излязоха на протест. Какво казват протестиращите, какво поддръжниците на проекта и какво кметът на Общината по този случай може да се прочете по-надолу. Казусът засега тлее в периферията на медийното внимание, но ако за него не се намери достатъчно адекватно решение, може някой ден да провокира горещи новини и да стане повод за ненужно верско противопоставяне.


ОТ КАКВО СЕ СТРАХУВАТ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ

Според сведения, изнесени наскоро в предаване на Мартин Карбовски по ТВ 7, през 2005 г. мъж, на име Ферад Хаджи, купува два имота от частни лица в гр. Гоце Делчев. Между двата имота има общинска земя, която Ферад Хаджи купува от Община Гоце Делчев. Този първи купувач заявява намеренията си, че иска да построи културно-търговски център, за който получава одобрение. 20 дни по-късно Ферад Хаджи препродава имота на Хюсеин Одех Абу-Калбайн, управител на „Смолян Интернешънъл“ ООД. По-късно Абу-Калбайн получил според протестиращите разрешение от кмета на Общината да изготви инвестиционен проект за изграждането на джамия и културно-търговски център върху придобития имот. Проектът, който включва джамия, учебен център, помощни помещения и пр., е с обща площ няколко хил. кв. м. Проектът е разработен от арх. Анушка Костадинова, съпруга на благоевградския общински съветник от БСП Емил Костадинов.

            
 .                                    Скица от проекта. Снимка: infomreja.bg

Според граждани на Гоце Делчев, протестиращи срещу осъществяването на този проект, нещата досега са ставали „под масата“. Кметът на града Владимир Москов е твърдял, че такъв проект няма, а се оказало, че има. „Ние не сме против религията на мюсюлманите, те са наши приятели, наши братя, но има неща, които ни притесняват относно строителството на този проект – казва един от тях. – В Гоце Делчев, в Хаджидимово, Гърмен и Саточва ДПС определя кой да е общинският кмет. За тях е важно бай Асан или леля Фатме да не знаят какво се случва, но в момент, в който предстоят избори, те са бъдат изкарани и да гласуват за този, който трябва“.

Христина Попова, също от протестиращите, казва (в репортаж, излъчен на 3-ти март в същото предаване), че в този център е заявено да има училище за имами, в което да се обучават около 300 човека, общежитие, търговски и културен център и пр. „Страхувам се, че земята е продадена на мюфтийството от един арабски гражданин, който е лидер на ислямска фондация „Тайба“, за която от медиите се информираме, че се финансира от радикалисти от Саудитска Арабия. Това ни притеснява. Затова питахме и в отворено писмо до г-н мюфтията да излезе и да заяви какви са отношенията му с този човек. Ако това тук се случи, трябва ли да говорим за радикален ислям в Гоце Делчев?“.

Протестиращите се надяват да се изчистят неуредиците по документацията на този проект и са готови за нови протести, ако той се реализира. Някои от тях смятат, че решението на въпроса с джамията и културно-търговския център е в провеждането на местен рефендум. Техните протести са подкрепени, както се видя от отразяването им в български медии, от представители на националистически партии, които свързват осъществяването на проекта с ислямски дъги и неоосманистка опасност.



ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КМЕТА

Във връзка с проекта гражданско сдружение, наречено „Активна съвест“, което е сред организаторите на протестите, изпраща в началото на февруари Отворено писмо до кмета на града, Общинския съвет, Районното мюфтийство и медиите. В това писмо се задават следните въпроси:

„1. Как, кога и по какъв начин е придобит имота, собственост на Районното мюфтийство?

- Вярно ли е, че през 2005 г. част от имота, който в момента е собственост на Районното мюфтийство, е продаден от кмета Москов на лице от с. Дебрен?

- Защо кметът Москов продава парцел в. м. „Текето” на лице от с. Дебрен? Какви са му били мотивите?

- Вярно ли е, че първият собственик – лицето от с. Дебрен, е препродал имота веднага (21 дни) след закупуването му от общината на арабския гражданин Хюсеин Одех Абу-Калбайн?

2. Как Районното мюфтийство става собственик на този имот?

- Вярно ли е, че през 2009 г арабския гражданин Хюсеин Одех Абу-Калбайн е подарил имота на Районното мюфтийство?

 3. По приетия през 2009 г ПУП на гр. Гоце Делчев за какво е определен въпросния имот?

 4. Има ли Мотивирано искане от Районното мюфтийство до кмета на общината за изготвяне на инвестиционен проект за изграждане на Джамия и културно-търговски център, т.е. смяна предназначението на парцела?

5. След като няма писмено искане от Районното мюфтийство, защо има издадено Разрешение от гл. архитект – Анушка Костадинова за изготвяне на инвестиционен проект за изграждане на Джамия и културно търговски център? Според чл. 150 от ЗУТ издаването на такова Разрешение е в правомощията на кмета на общината, защо тогава е издадено от главния архитект? Гл. архитект – Анушка Костадинова твърди, че е издала това разрешение след съгласуване с кмета Москов, вярно ли е това нейно твърдение?

6. Вярно ли е, че издаденото Разрешение е с фалшив, несъществуващ регистрационен номер на деловодството на Общинска администрация?

- Вярно ли е, че под този номер – 8/ 11.01.2012 г. в деловодството има записан съвсем друг документ?“

и други. (Целият тест на писмото може да се прочете тук.)

Ноталиален акт за покупко-продажба на имот от Хюсеин Одех Абу Калбайн, чрез районния мюфтия Айдън Несиб Мохамед, който е упълномощен от главния мюфтия Мустафа Хаджи да извърши сделката, при който имотът се продава на "Религиозна институция с наименование "Мюсюлманско вероизповедание".

  
Ноталиален акт за покупко-продажба на имот от Хюсеин Одех Абу-Калбайн, чрез районния мюфтия Айдън Несиб Мохамед, който е упълномощен от главния мюфтия Мустафа Хаджи да извърши сделката, при който имотът се продава на “Религиозна институция с наименование “Мюсюлманско вероизповедание”. Снимка: infomreja.bg



НАСЕЛЕНИЕТО

Според последното преброяване на населението на Гоце Делчев, в града има 800 мюсюлмани, а християните (или поне номинално православните) са около 20 хиляди. Но има много мюсюлмани, които идват от околните села и работят в този град. Според Районното мюфтийство обаче, мюсюлманите в Гоце Делчев не са стотици, а хиляди. В града има една действаща джамия, в ромския квартал Комсала.  Някои от протестиращите срещу строежа на нова джамия са предприели инициатива за укрепване и разширяване на джамията в Комсала. И вече са събрали към 5000 лв. в дарителска сметка по случая. Те казват, че ще дарят тези пари на Районното мюфтийство.



КАКВО КАЗВА РАЙОННО МЮФТИЙСТВО

В началото на тази година районният мюфтия Айдън Мохамед обявява в Благоевград, че мюсюлманите са за построяването на нова джамия в града. По думите му съществуващата джамия в момента е малка и не може да обслужва многобройното население в района. „Нека има храмове, а не публични домове”, казва той. Районното мюфтийство в Благоевград излиза с остра декларация срещу внесено искане за референдум от съветници на ПП ГЕРБ в общинския съвет на Гоце Делчев, със следния въпрос: „Трябва ли Община Гоце Делчев да издаде разрешение за строителство на нов молитвен дом-джамия на територията на град Гоце Делчев?”, който според г-н Мохамед е бил некоректно зададен. Той казва тогава, че този въпрос „е силно дискриминационен и манипулативен“. В изявление на Районното мюфтийство, огласено през януари, се казва: „Съветниците на ПП ГЕРБ, базирайки се на закона за референдумите, се опитват да приложат прякото участие на гражданите в местното самоуправление на община Гоце Делчев по тема, касаеща изконните човешки, религиозни и граждански права на мюсюлманите, живеещи в страната. С тази инициатива те провокират нетърпимост на религиозна основа и генерират ненавист между религиозните общности в Гоце Делчев и региона.“

Според Айдън Мохамед, цитиран от Дарик нюз: „…мюсюлманите, живеещи в Гоце Делчев, които са около 4500-5000 души…  градът е регионален център, обслужващ четири общини, където живеят над 70 000 души, от които 40 000 са мюсюлмани“. Числата, които споменава районният мюфтия, се различават доста, както може да се види, от тези, които цитират протестиращите срещу строежа на нова джамия. Според районното мюфтийство, исканията им не са от скоро, а от 20 години и досега държавата и общината ги бламирала. Но в последствие „жизнените духовни тежнения на мюсюлманската общност надделяха и ние подходихме рационално към своите интереси, в резултат на което отделихме от залъка си, за да купим нов имот, и то в покрайнините на града”.



КАКВА КАЗВА ОБЩИНАТА

На въпросите и съмненията на протестиращите срещу него, кметът Москов отговаря така:

„Въпреки многократното оповестяване на фактите, свързани с намерението на Районното мюфтийство за строителство на нов молитвен дом – джамия в гр. Гоце Делчев, продължават спекулациите по темата и съзнателната дезинформация в публичното пространство. Община Гоце Делчев информира за пореден път, че няма издадено разрешение от кмета на общината за строителството на нова джамия и няма започнато такова строителство.

Община Гоце Делчев не е продавала общинска земя на лицето Хусейн Одех Абу – Калбайн. Съгласно действащия Подробен устройствен план на гр. Гоце Делчев, квартал 264 е отреден за изграждане на културно-търговски център. За да бъде построена на това място джамия, е необходимо да се приеме нов устройствен план, което може да стане само с решение на Общински съвет Гоце Делчев. До момента няма постъпило такова искане в Общинския съвет.

В идейния проект, внесен от Районното мюфтийство на 2 октомври 2012 г., никъде не фигурира застроена площ от 5000 кв.м. Твърденията за строителство на най-голямата джамия на Балканския полуостров са абсолютно неверни, неоснователни и манипулативни. Застроената площ на цялата сграда според идейния проект е 880 кв.м., а разгънатата застроена площ (включваща всички етажи на сградата) е 2800 кв.м.

След внасянето на идейния проект от Районното мюфтийство през месец октомври 2012-та година, и неговото връщане от главния архитект на общината заради множество пропуски в документацията, такъв проект не е внасян отново“. (Повече подробности за отговора на кмета могат да се прочетат тук.)



СТАРАТА КАРАДЖА ПАША ДЖАМИЯ


.                                    Караджа паша джамия. Снимка: Уикипедия

В Гоце Делчев има обаче още една джамия, която е паметник на културата. Тя не е действаща и се нуждае от основен ремонт и реставрация. Става въпрос за Караджа паша джамия, строена в периода 1480 – 1490 г. от Мехмед бей, в памет на баща му Караджа паша, чието име носи храмът. През 70-те години на миналия век джамията е обявена за паметник на културата. Караджа паша джамия е най-старата оцеляла сграда в Гоце Делчев, но в днешното й състояние е тъжно и занемарено. Части от минарето, от купола и от стените са рухнали. Красиви декорации, които някога са украсявали вътрешността на храма, се валят в прахта. Защо не към тази построена още преди векове джамия, която е и паметник на културата, са били насочени още от самото начало усилията на районното мюфтийство, вместо към строежа на нова джамия на гол терен?



Дарителска кампания „СЪЛЗИТЕ НА КАРАДЖА ПАША ДЖАМИЯ”


.               Една от стените на Караджа паша джамия. Снимка: islambgr.blogspot.com



Една НПО, учредена преди няколко месеца и наречена Европейски институт „Помак“ (ЕИ “Помак” стана известна в България с други свои инициативи, които породиха спорове, но това е друга тема), откри в началото на тази година дарителска кампания за възстановяването на Караджа паша джамия. Кампанията се нарича „Сълзите на Караджа паша джамия“. Със свое писмо от 7 януари 2013 г. от ЕИ „Помак” са уведомили министъра на културата Вежди Рашидов, кмета на община Гоце Делчев Владимир Москов и главният мюфтия Мустафа Хаджи за инициативата.

Повече подробности за нея може да се прочетат в следния цитат от изявление на ЕИ „Помак“ (eipomak.eu):

„ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ – ПОМАК” обявяват началото на дарителската кампания с която започват набиране на средства за реконструкция и възстановяване на рушащият се от години културно-исторически обект: „Джамия -Караджа паша” и намиращата се в съседство до нея прилежаща култова религиозна сграда „Теке”, които са част от бивш религиозно-образователен училищен комплекс, находящи се на ул. ”Полковник Борис Дрангов”, в гр. Гоце Делчев, обл. Благоевград.

От наличната досегашна предоставена информация, този обект в началото на 70-те години на миналия век е бил обявен за паметник на културата. В период от време са възникнали частични срутвания на конструкцията, като за укрепването й не са били взети никакви своевременни обезопасителни мерки. По спомени на местни жители, джамията е била частично разрушена от хвърлена в нея бомба през 1912 г., по времето на „Балканската война”, и в този вид, вече 100 години досега е оставена без стопанин, без надзор и без поддръжка, под разрушителното въздействие на ветрове, студ, горещини, дъждове и забрава от хората.

През 1998-2000 г. в нея е извършено археологическо проучване, осигурено с финансовата помощ на Фондация „Макс ван Бершем”, Швейцария. Според тези проучвания обектът е бил култова сграда, построена от Мехмед бей през 1480-1490 г. в памет на неговия баща, румелийския бейлербег Караджа паша. Смята се, че обектът е един от предкласическите модели на зародилото се преди това и процъфтяващо по това време на Балканите своеобразно и неподражаемо архитектурно изкуство, съчетано с развитие на ислямската култура и архитектура.

През 2000 г., след приключване на археологическите проучвания под ръководството на г-жа Бони Петрунова от БАН, швейцарската фондация приема за положително предложение идеята на екипа от археолози, сградата да бъде експонирана и адаптирана като „Музей на ислямската култура и османските изкуства” в България.

След повече от 10-годишно протакане и умуване на отговорните културно-исторически органи и институции, а и според неофициално потвърдена информация, за възстановяването на обекта са били осигурени необходимите средства, но въпреки това, поради неизвестни причини същият е оставен умишлено да се саморазруши, с което пропада и добрата идея за превръщането му в атрактивен исторически музей, което би допринесло за опазване и обогатяване културата на общностите и допълнително за развитието на културно-историческият туризъм в района на гр. Гоце Делчев и Южна България.

ИНСТИТУТ – ПОМАК отбелязват в своето уведомително писмо, че предвид на досегашното отношение и бездействието от страна на държавните власти и обществените институции, имащи връзка с опазването и функционирането на този културно-исторически обект, очакват от тях необходимото съдействие за реализация на тази инициатива, с което отправят молба до тези институции да им бъдат предоставени копие от намиращите се в тези учреждения документи, за да може да реализират тази инициатива в кратки срокове.“

Партньор на ЕИ „Помак“ в дарителската кампания „Сълзите на Караджа паша джамия“ е и Районното мюфтийство в Благоевград.



ВЪПРОСИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР

Тук може би е мястото да отбележа, че опитите ми да се свържа с районния мюфтия, за да му задам няколко въпроса във връзка с проекта за нова джамия в Гоце Делчев и със старата Караджа паша джамия, не се увенчаха с успех. За съжаление г-н Мохамед не пожела да отговори на въпросите ми.

Затова ще ги изпиша тук, може би някой друг ще се престраши да отговори вместо него.

- Защо се разминават, според Вас, официалните данните за броя на жителите на Гоце Делчев, които изповядват исляма, и данните, които Районното мюфтийство цитира в това отношение? (В единия случай става дума за около 800 души, в другия – за 4-5 хиляди.)

- Откъде точно дойдоха парите за проекта за строежа за нова джамия и културно-търговски център в града?

- Какво мислите за стоящата все още в руини Караджа паша джамия в Гоце Делчев, която е паметник на културата? Защо според Вас не към този построен още преди векове храм, който има и културна стойност, са се насочили главните усилия на мюсюлманите в града, за неговото реставриране и превръщане в действаща джамия, а към проекта за строеж на нова джамия и нов комплекс?

- От какво според Вас най-много се страхуват християните (били те въцърковени или само номинално православни) в този град и район, и от какво най-много се страхуват мюсюлманите?

- Виждате ли изход от така създалата се ситуация, начин за потушаване на напрежението в града? Смятате ли, че идеята на част от протестиращите срещу новия проект – а именно дарителска сметка, по която те събирали пари за разширяването на съществуващата джамия в ромската махала в Гоце Делчев, би било някакво решение? И ако не би било – смятате ли, че дори да се преборите за осъществяването на проекта за голям ислямски център, това би могло да направи живота на мюсюлманите в града по-спокоен и сигурен, ако няма мир и съгласие с мнозинството жители, които изповядват друга вяра или пък са атеисти?

- Има ли място в тази ситуация и какво спомената вече Караджа паша джамия?
.


неделя, 20 януари 2013 г.

"Любовта" на електората

От вчера почти всички български медии, а и не само те, се занимават с това, което се случи вчера на конференцията на ДПС. Всякакви тези и тълкувания могат да се срещнат, но като че ли не и една, която, според мен, би трябвало да присъства също като възможен отговор на един много важен въпрос. А именно въпросът защо 25-годишният студент по архитектура Октай Енимехмедов насочи газов пистолет към главата на Ахмед Доган, пред погледите на всички делегати на конференцията на ДПС и пред телевизионните камери, отразяващи тази конференция?

Късно снощи официално бе оповестено, че газовият пистолет съдържал два звукови патрона и един, пълен с пипер. Това не попречи на членовете на ръководството на ДПС да коментират под път и над път днес, че целта била убийството на Доган. Вероятно тази теза е много удобна за някакъв опит за извисяване или героизиране на Доган. Такъв опит за извисяване или героизиране, впрочем, се съдържаше и в самия доклад на бившия вече, след вчера, лидер на ДПС, съдържанието на който доклад отиде някак на заден план, но то така или иначе беше прочетено вчера на конференцията. В това съдържание Доган бе посветил много редове на демокрацията, на заплахите за нея, на лидера на ГЕРБ като застрашаващ я в някакъв смисъл (не, че бих оспорила подобна теза) и на застрашените според този доклад права на малцинствата. Стилът на доклада беше, впрочем, по догановски извисен.

Разбира се никой нормален човек и никой нормален политик не би одобрил заплашването с оръжие на политически лидери, които и да са те. Няма как да се приеме физическото насилие или опитът за такова за способ за решение на политически цели. Но докато едни се чудят дали това не е било някаква постановка, някакво театро, а други много държат на тезата, че 25-годишният Октай Енимехмедов е искал да убие Доган, и само това, че оръжието е засякло, го е спасило от покушение, се чудя защо не се коментира и една друга, съвсем възможна според мен версия. Която се корени в далеч не винаги видимото, но постоянно недоволство сред много български граждани етнически турци, които не бяха и не са съгласни с методите на догановата политика, с неговите обръчи от фирми, с „разпределението на порциите“ в държавата, със задкулисните игри и недемократични вътрешнопартийни практики в ДПС. Подобно недоволство от непочтеността, натиска, корупцията, агентурното минало и пр. се среща разбира се далеч не само сред върхушката на тази партия, а кажи-речи сред всички партии в България. Но хич не са малко онези български турци, които много изтърпяха, преди въобще да се опитват по един или друг начин да надигат глас срещу това задкулисие и корупция в ДПС. По обясними причини. Само една от които е, че който и както и да надигнеше глас срещу задкулисните практики, веднага или скоро след това беше изключван от редиците на ДПС. Или пък бизнесът му или социалното му оцеляване в някой местен бастион на ДПС се оказваха застрашени.

Студентът във Висшия институт по архитектура в София Октай Енимехмедов, за който се разбра, че има регистрирани няколко леки криминални провинения, е, както се видя от записите на инцидента, млад, здрав мъж в разцвета на силите си. Според психолозите на МВР, които са разговаряли с него, той е искал не да убие Доган, а да покаже, че той не е неуязвим. Ако се доверим на официалната информация на органите на реда за патроните в газовия пистолет, те се оказват свидетелство за същото, и тогава може да се каже, че Енимехмедов постигна тази си цел – показа, че Доган не е неуязвим. И това, което е интересно при подобен прочит е, защо един млад мъж и студент (т.е. човек, за когото се предполага, че има знания и стремежи за реализация в живота си), си сложи главата в торбата, както се казва, отивайки на един висш форум на ДПС, пред стотици делегати и пред отразяващите конференцията телевизионни камери, за да заплаши публично Ахмед Доган с пистолет. Енимехмедов, както се оказа, дори оставил предсмъртно писмо до родителите си, което да получат ако с него самия се случи най-лошото. (Не са случи такова лошо, слава Богу, нито с единия, нито с другия. Само депутати от ДПС здравата наритаха пишман атентатора.)

Но това, което не постигна Енимехмедов, е да накара ръководството на ДПС, както и в някакъв смисъл и цялото българско общество, да се замислят за това доколко всичко, което направи Доган в своята сложна политическа (че и икономическа) кариера, е могло да бъде приемано и издържано от хората, за чиито интереси, права, свободи и пр. неговата партия твърди, че се бори вече повече от 20 години. И доколко страхопочитанието у едни, страхът у други и/или интересите на трети са били мотивация и причина за положението на Доган в собствената му партия и сред традиционния му електорат. Дали Октай Енимехмедов не е искал да покаже, че има хора, които не се страхуват от Доган? И, че освен, че има такива хора – и други, които досега са се страхували, не бива да се страхуват? (При това, ако става въпрос за заговор за политическо убийство – както твърди новият лидер на ДПС Лютви Местан и членове на ръководството на ДПС – едва ли пистолетът щеше да бъде газов, а стрелецът – левак едва ли не, да му засече оръжието, и то два пъти.)

Никой не запита сега обичан ли е Доган от своя традиционен електорат. И ако не е обичан хич от някаква част от него, защо не е. Вместо това Лютви Местан се опита да изкара този бутафорен в крайна сметка атентат като следствие на някакъв говор на омразата в българското общество. Не, че няма такъв говор, има, и хора като Сидеров примерно, и не само, непрекъснато дават хляб за него. Но опреният в главата на Доган газов пистолет, зареден с патрони, които не гръмнаха, не е следствие на никакъв междуетнически говор на омразата. Той е следствие по-скоро от страха, натиска, задкулисието като методи за управление и политика, които Доган водеше. Като някакво „Не на страха“, извършено показно и дилетантски – не само заради негръмналите патрони. Защото този опрян пистолет в главата на Доган още дълго ще бъде тълкуван като опит за атентат и ще бъде използван за някаква форма на героизиране на Сокола. Не като неприемлив, но показателен знак за това, че може би има хора, които са искали да покажат, че не ги е страх от Доган; и че даже самият той трябва да се страхува, не те.

Без да мога да бъда разбира се сигурна, че точно такава е истината за вчерашния инцидент и точно такава е била мотивацията на извършителя му, аз все пак мисля, че такава мотивация и такава истина са напълно възможни. Тази мотивация, както вече споменах, може да е дилетантска, понеже не постигна въпроси и тълкувания за поддържания с години страх в електората, че даже и в партийния апарат на ДПС. Но това не значи, че не е възможна.
С което не искам да кажа разбира се, както вече споменах, че може да се одобрява дори опитът за физическо насилие като способ за постигане на каквито и да било политически цели. Пък бил той и дилетантски, с газов пистолет, който засича при опит за изстреля звукови патрони. (Ако приемем версията на МВР, която депутати от ДПС оспорват, че не били такива патроните. И такава опозиция се чу.) Доган е уплашен за малко, което разбира се е напълно обяснимо; после атентаторът е набит от делегати и прибран от органите на реда, за да бъде съден за деянието си. С което 25-годишният студент Енимехмедов, макар че едва ли е искал – ако приемем, че тезата, че атентатът е бил театро, не е вярна, защото и такава тема имаше – изчетка всъщност имиджа на Доган. (Тези, която смятат, че вчерашното зрелище в НДК е било театро, смятат разбира се пишман атентатора за актьор в това театро.)

Така или иначе вчерашният зрелищен инцидент е пример, който още дълго ще се коментира и тълкува защо е бил възможен. Ще се говори за имиджа на България навън, за опит за политическо убийство, за междуетническия мир, за не знам какво. Само не и за това, че този инцидент може да е бил и пример за това докъде може да стигне „любовта“ на електората към един способен политик с тъмни страни в биографията си, който неведнъж е манипулирал чувствата, и най-вече страха, на етническите турци и на мюсюлманите в България. И колкото и способен да е Сокола, и колкото и знаков продължава да е като политическа фигура, поне за част от българските граждани турци, има неща, които точно те няма да му простят.

неделя, 13 януари 2013 г.

Кандидатът за патриарх дядо Кирил избира избиратели

Днес в епархиите на Българската православна църква се състояха избори за делегати на Патриаршеския събор, на който ще бъде избран новият български патриарх. В Софийска епархия този избор бе предшестван от скандал.

“Искате ли агент за патриарх?”

Това каза неотдавна в София митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, в отговор на журналистически въпрос дали би се кандидатирал за патриарх. За съжаление позицията и нагласата на този митрополит, който единствен от владиците на БПЦ, години преди да бъдат огласени досиетата на висшия клир, написа Открито писмо, в което се извини на българския народ за своето агентурно минало, не се сподели от други митрополити с досиета. Някои от които не само, че не се извиниха на никого за своето сътрудничество с бившата Държавна сигурност, но имат и амбицията да сложат патриаршеското було. Избраният след кончината на патриарх Максим за наместник-председател на Светия синод варненски митрополит Кирил, който временно оглавява и Софийска епархия, е като че ли най-сигурният претендент за нов патриарх.

Тези дни, покрай очаквания избор на нов български патриарх, се случи скандал в Софийска митрополия, свързан с кандидатите за патриаршески избиратели. Временният владика на Софийска епархия дядо Кирил предложи списък с кандидати за делегати, които не бяха одобрени от епархийския съвет след две поредни драматични заседания на съвета. Според устава на БПЦ, чл. 44, тези кандидати се предлагат във всяка епархия от съответният оглавяващ я митрополит и се определят с участието на епархийските съветници и архиерейските наместници. За Софийска епархия това не се случи. Списъкът, предложен от митрополит Кирил, не беше одобрен и подписан от епархийския съвет. Епархийските съветници и архиерейските наместници не приеха този списък, защото в него не е имало кандидати от всичките седем духовни околии в Софийска митрополия, а само от една – а именно от София град, и защото предложените в тях личности не са според тях най-подходящите. В списъка, предложен от дядо Кирил, бяха впрочем, видният византолог (и човек с агентурно досие) проф. Аксиния Джурова, писателят и академик Антон Дончев, председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров и адвокатът на Синода Мария Кьосева. Според архиерейският наместник от град. Самоков отец Петър Стоименов важно за делегатите, които ще изберат новия български патриарх, не е те да са известни личности, а да са искрено вярващи православни християни, познати за съответните духовни околии.

Въпреки неодобрения от Софийския епархийски съвет списък, днес имаше избор за делегати от Софийска епархия на Патриаршеския събор, който трябва да се проведе на 24 февруари. Варненският митрополит Кирил, който временно е и софийски владика, не сметна за нужно да се съобрази с мнението на епархийските съветници и архиерейските наместници и без тяхното съгласие наложи своята листа с кандидати за делегати от Софийска епархия. Тази епархия, като най-голямата епархия в БПЦ, има право да избере шест клирици и четирима миряни за делегати на патриаршеския събор (другите епархии имат право да излъчат по трима клирици и двама миряни). Като варненски митрополит, дядо Кирил е определил разбира се и листата с кандидати за делегати от Варненска митрополия.

Според мнение на доц. Дилян Николчев, специалист по църковно право, изказано в предаването „Вяра и общество“ на БНР вчера, изборът за кандидати за делегати от Софийска епархия е бил предварително опорочен с това, че списъкът не е бил съставен с участието на епархийските съветници и архиерейските наместници в тази епархия и не е бил одобрен от тях. Освен това според него една голяма част предложените в този списък личности нямат нищо общо с Църквата. С което директно са нарушени изисквания, залегнали в устава на БПЦ, в които се изброява какви качества трябва да притежават тези достоизбираеми за делегати представители на Патриаршеския избирателен събор. При това положение според доц. Николчев, днешният избор за делегати от Софийска митрополия не може да е легитимен.

Така или иначе днес, след избор, продължил пет часа, Софийската епархия одобри десетима представители, които ще участват в Патриаршеския избирателен църковен събор на 24 февруари. Сред избраните не попаднаха византологът Аксиния Джурова, писателят Антон Дончев и председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров. По неофициална информация одобрени са били деканът на Богословския университет към Софийския университет проф. Александър Омарчевски, адвокатката на Синода Мария Кьосева, преподавателят в Софийския университет доц. Иван Петев и филологът от СУ проф. Климентина Иванова. (Според устава на Българската православна църква днешния избор може да бъде обжалван. Такава заявка е дал отец Петър Стоименов от Самоков, който утре ще внесе жалба срещу този избор в Софийската епархия.)

Не само Софийска епархия, епархиите в цялата страна избираха днес своите представители за Патриаршеския събор. 15 епархии трябваше да излъчат 80 делегати. Според мнение на пловдивският митрополит Николай, изказано днес пред български медии, не бива лошите практики от политическия живот да се пренасят в Църквата. Изборът трябва да бъде обяснен не от позицията на процедурата, а от позицията на морала, заяви още той.

Точният брой на делегатите, които ще участват в Патриаршеския събор, щял да стане ясен в самия ден на събора, но приблизително те ще са около 140. 80 от тях ще са избраните днес епархийски представители. Останалите участници в Патриаршеския избирателен църковен събор са 14-те митрополити, 19-те епископи, по един представител от Рилския, Бачковския и Троянския манастири, по един монах и една монахиня от всяка епархия, и по един представител на Софийската и Пловдивската духовни семинарии.

По неофициална информация, най-вероятни кандидати за нов български патриарх ще са варненският митрополит Кирил, ловешкият митрополит Гавриил и русенският митрополит Неофит. Сред изброените трима само дядо Гавриил няма агентурно досие.