неделя, 3 май 2015 г.

За преклонената глава и за отсечената

На моя прапрапрадядо Ангел войвода
и на всички, които са имали смелостта да бъдат свободни
във времена, когато това е значело да си заложат живота

Из един текст за Ангел войвода, в който се цитира част от песен за него. Източник: atil.blog.bg
Из текст за Ангел войвода, в който се цитира част от песен за него. Източник: atil.blog.bg

Споровете и дискусиите, възникнали след поредното честване на Априлското въстание и смисъла на дума „робство“ по време на османския период, ме провокираха да напиша тези редове.

Разбира се, че не е имало робство по време на Османската империя, в смисъла на това едни хора да бъдат изцяло притежание на други хора, да са закрепостени към тях, да не могат да имат свои къщи, имоти, свобода на пътуват и пр. Такова робство – може би само с някои изключения от първите векове, след като тази империя завладява Балканите (когато има и случаи на продажба на хора, откъдето е и споменът за „три синджира роби) – не е имало. Но защо нашите предци, и то дори тези от Възраждането, са наричали това управление, това владичество робство? Защото те, които са го живели, са го наричали така – а ние, родените много по-късно, които не сме го живели, и които се смятаме за по-образовани и запознати със значението на термина, не го наричаме така?

Защото не го разбираме така, както са разбирали и чувствали те. Не разбираме цената на това да си постоянно подчинен и постоянно да се кланяш. Може би затова. Не разбираме и този „естествен подбор“ сред покорените, изразяващ се в българската поговорка „Преклонена главичка сабя не я сече“. Много свободни глави от много поколения са падали от раменете си –  главите, които не са могли постоянно да се кланят на завоевателя, завзел земите им, страната им, наложил им своите нрави и порядки, и считащ ги за по-долно качество поданици – за рая, т.е. стадо. Налагащ им понякога дори т.нар. зъбен данък, да не говорим за кръвния данък, за взимането на момчета от техните семейства за еничарския корпус, този елитен корпус на султана, който е служел да се поддържа неговата власт.

Самите наши предци са нарекли този период робство, така са го чувствали, изразили са го в народните си песни, в борбите и въжделенията си, в стихийни и или организирани бунтове и завери. Но понеже разбира се и християните в империята са имали къщи, имоти, търгували са даже някои от тях, вътре и извън империята, и някои от тях са забогатявали, ставали са тежки търговци – те не са били никакви роби, ако ги сравним примерно с робите в Римската империя или пък с робите от памуковите плантация преди отмяната робството в САЩ. В този класически смисъл на думата робство нашите предци въобще не са били роби.

Но нещата не бива да се опростяват. И за да се разбере какво са влагали нашите предци под думата робство, трябва да се опитаме да си представим може би как ние бихме живели, ако трябваше, за да построим примерно някоя нова църква, която често е трябвало да бъде вкопана в земята, да не надвишава височината на турчин, възседнал кон – та за да се построи дори една църква е трябвало да се правят специални прошения и разрешения чак от султана. Как бихме се чувствали, ако властта вземе някое от децата ни и го прати, без значение дали искаме или не, войник на султана да става в еничарския корпус? И ако после някой в нашето село или град се осмели да се разбунтува за нещо – нашите синове, обучени от империята да й служат, да дойдат да потушават бунта, биейки със самите нас, със своя род, корени, идентичност? Как бихме се чувствали, ако трябваше да плащаме дори зъбен данък за това, че някои от по-висшите поданици, не рая като нас, са си изхабили зъбите, докато са се хранели на нашата трапеза, и трябва да им платим за „изхабените зъби“? Как бихме се чувствали, ако трябваше, за да оцелеем, непрекъснато да се страхуваме и да се покланяме?

Дали не бихме нарекли това робство – нищо, че имаме къщи, ниви или пък дюкяни на някоя селска или градска чаршия? Дали бихме се чувствали свободни хора? Едва ли. Може би затова и тези, които са били по-буйни, независими и свободолюбиви, са си слагали главата в торбата и са тръгвали по балканите. А после за най-смелите и справедливите от тях – онези, дето ежедневно са се покланяли, са измисляли и са пели песни. Защото лудите глави са изразявали и техния стремеж за повече свобода и човешко достойнство.

*

Накрая бих искала да кажа няколко думи и на моите съграждани и съвременници турци и мюсюлмани. Обичам ви. Ние всички сме деца на един и същ Творец и Създател. Ние всички сме хора и разбира се не етносът или вярата са тези, които априори ни правят добри или лоши, достойни или недостойни. Но ако искаме, ние съвременниците, родените по-късно, в други времена – независимо от това дали се казваме Иван или Ахмед, Мария или Фатме; дали прадедите ни са били по-висшите поданици или по-низшите в една империя, която отдавна я няма; и дали дедите и родителите ни е трябвало да страдат, заради това, че имената им са Ахмед и Фатме, или не е трябвало да страдат заради това, че имената им са Иван и Мария; ние всички трябва да можем да видим историята – и по-далечната, и по-близката, през очите на другия, не само през нашите, и да се опитаме да си представим и неговите чувства, неговата родова и историческа памет. Както и това, че далеч не винаги преклонената глава струва повече от онази, която е била отсечена.