вторник, 17 май 2016 г.

Приказка за големия странен мечок и малката странна изгубена фея



Имало едно време един голям, странен мечок, който някога бил човек, ходещ по голямата и жестока човешка гора с открито лице и широки крачки.

Когато големият, странен мечок, бил още човек, той срещнал на един кръстопът в голямата и жестока човешка гора една малка, изгубена фея. „А, каква странна, изгубена фея! – казал си големият странен мечок, когато бил още човек. – Защо не я взема със себе си, да проправяме заедно с нея пътища по голямата, пълна с хищници човешка гора, да вървят по тях хора с открити лица, чиста сърца и широки крачки?“.

Речено-сторено. Взел човекът със себе си малката странна изгубена фея, кой знае как оцеляла в голямата и жестока човешка гора, в която оцелявали само хищници. И започнали заедно двамата да проправят пътища и пътеки в тази голяма гора, той – с размаха и смелостта си, тя – със скритите си вълшебства. И така минали години. През които в голямата и жестока гора, в която оцелявали само хищници, човекът и феята прокарали малки мрежи от пътища и пътеки, в които хората можели да вървят по-лесно, без да има нужда да стават задължително хищници.

Но в голямата и жестока човешка гора нашият герой срещнал много други човеци, които вече се били превърнали в зверове. Кои малки, дребни и поврътливи, кои големи, безскрупулни и жестоки. И така неусетно, докато си имал вземане-даване с тях, в опита си да ги победи, той ставал все повече заприличвал на тях. Докато лека-полека лицето и тялото му не се покрили с козина, докато на пръстите му не израсли дълги, заострени нокти, и докато, накрая, вместо на два крака, взел на ходи на четири.

Човекът, обаче, който се бил превърнал в мечок, не разбирал какво е станало с него. Даже напротив – колкото повече се превръщал в хищник, толкова повече се нуждаел от това да му казват колко е добър, честен и справедлив. И колкото повече губел сложната, многолика човешка мяра за добро и зло, толкова повече искал неговата, вече друга мяра за добро и зло, да бъде подкрепяна и споделяна от всички, които били край него.

Той разбира се искал това и от малката странна изгубена фея, която бил срещнал по пътя си още, докато бил човек. А малката странна изгубена фея не можела да изгуби своята точна, красива мяра за добро и зло, защото само така, мили деца, и малки, и вече възрастни, феите могат да правят своите малки и големи вълшебства. Ако някоя фея изневери на своя сложен, тънък вътрешен камертон, тя вече не може да бъде фея, нито да прави каквито и да било вълшебства. Може би затова в голямата човешка гора почти няма феи, или ако има, те живеят само в приказките.

Но, така или иначе, нашата малка изгубена фея не можела вече да проправя пътеки заедно с големия странен мечок, който някога бил човек. А понеже била фея, от нея не ставало ни хищник, ни жертва. Защото хищните нямат мярата на човеците за това кое е добро и кое зло, а жертвите нямат достатъчно свобода и вътрешна сила, за да бъдат човеци.

Така нашата фея, която трябвало пак да остане сама в голямата и жестока човешка гора – където хората ставали или хищници, или жертви, а човеците, за да останат човеци, се нуждаели от водачи с открити лица и от скритите вълшебства на феи, които не живеят само в приказките – загубила своя партньор, който не знаел, че вече е станал хищник. Един ден мечокът й казал открито сама да си тръгне, понеже тя, според него, не ставала вече за негов другар. Той не разбирал, нито можел да признае, че това, от което се нуждае, вече не са свободни да бъдат себе си хора, камо ли феи, и че може да върви нанякъде с някого, само ако той споделя стария хищнически закон на гората. Според който закон е толкова лесно човеците да престанат да бъдат човеци.

И така, мили деца, малки или вече възрастни, свършило едно малко вълшебство. Вълшебство, в което един голям, странен човек, срещнал една малка, изгубена фея, и в голямата и жестока човешка гора се случили тайни, красиви пътеки, които след края на тази приказка може да се превърнат отново с храсталаци. Храсталаци за изгубени хора на четири крака, които пълзят и се дебнат кой кого пръв да препъне, погълне и изяде.
.