вторник, 15 декември 2009 г.

ПРАВО НА ОБУЧЕНИЕ ИЛИ ПРАВО НА ДАЛАВЕРА

Вече няколко години в България се организират курсове по български език за учителите, работещи в гимназията и в основното училище в Димитровград (Цариброд). На тези курсове, които се провеждат в гр. Варна от преподаватели на Шуменския университет или неговия клон - ДИПКУ - Варна, отиват обаче твърде малка част от тях. Може би не всички служители, преподаватели и пр. от различни ведомства и институти в България, които по един или друг начин са свързани, ангажирани с тези курсове знаят, че в Димитровград българският език е почти изгубен. Казано накратко, и майките често не говорят на майчин език. Имало и може би все още има доста трудности, страх сред хората с български етнически произход в този град да си записват децата да учат т.нар. майчин език. Натиск, който далеч не винаги е открит, който е стар, напластен отдавна, така че тези родители далеч не толкова лесно записват децата си за подобно обучение. Другият проблем е, че и учителите в този град, както и повечето му жители, не владеят добре книжовните норми на българския език. И така, българската държава, Министерство на образованието и науката (МОН, или МОМН, както е сега) в частност, съвместно с Шуменския университет и Община Варна приемат за около две седмици някакви групи от Цариброд, които би трябвало да са съставени, поне в мнозинството си, от учители, от педагогически кадри в гимназията и основното училище в града.

На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.

Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.

И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.

Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.

Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.



-------------------------------------------------------

Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско

Право на обучение или право на далавера

http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari