сряда, 22 декември 2010 г.

Вместо коледен разказ

Коледа значи да отвориш сърцето си, не вратите на мола за коледна консумация.
Но свито е сърцето на бедняка, не заради всичката многотия, която примамва минувачите в мола, а заради онова мънично и важно, което няма да купи и на най-близките си.

Коледа значи да се огледаш около себе си, да погледнеш за малко и към по-периферни за тебе хора, които обикновено не забелязваш. (Може някои от тях да са точно тези, които най-много имат нужда от мъничко внимание и любов.) Но как може човек да има очи за скритото вътре в очите на периферните нему „ближни”, ако и за най-близките и най-ближни не е ясно дали ще му стигне светлина за това?

Коледа значи да се върнеш за малко към детeто в себе си. Да се оставиш, поне в някои моменти, на онзи чист, отворен, почти вълшебен поглед, който си имал за много неща. Но как ли може човек да се остави, дори и за малко, на чистия, наивен, но и вълшебен извор, ако този извор постоянно е бил затрупван не само в него, но дори в най-близките нему деца?

Коледа значи да се оставиш на светлината, особена и специфична, която така или иначе идва. Но тя е толкова крехка, толкова ненатрапчива и невидима (и толкова пъти е била обърквана с нещо друго), че дори когато въобще я усетим във и покрай себе си, се питаме само, ако изобщо се питаме, дали това е заради многото окичени елхи и лампички по прозорците, или е заради искрите от изстрели и пиратки, трещящи през една иначе толкова тиха, особена нощ.


------------

„Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума...”

петък, 10 декември 2010 г.

„Сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат...”

От известно време в социалната мрежа Фейсбук върви една подписка, свързана с т.нар. Западни покрайнини. Тази подписка е за мен повод да се сетим за забравяните не веднъж българи от другата страна на границата.

Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:

„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”



Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.


П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!

Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”



С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.

Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”



Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”




Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.

Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.

Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Западните покрайнини, „история” в няколко цитата

Из свидетелства на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” (излязла през 1934 г.), за положението на границата, прокарана след известния Ньойски договор.

“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”




Из статия, публикувана в македоно-български-преглед „Вардар”, в която се коментира и споразумението, подписано от Г. Димитров и Й.Б.Тито в Блед, Югославия, през 1947 г.

„Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, на практика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31”
(http://freemacedonia.net/statia.php?sn=19&tid=1)



Из шифрована телеграма на служители от българското посолство в Белград от м. юни 1961 г.:

“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!
Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.
Атанасов
АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.”



Из изследване на Пене Димитров от Босилеград, дългогодишен преподавател по български език и литература, за учебните програми по български език в Р. Сърбия, публикувано през 2002 г.

“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”

(http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm).



Из книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев, публикувана в София през 2003 г.

“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”




Из публикация във в.”Сега”, май 2006 г.

„Темата за българщината и българското е твърде деликатна за повечето жители на Босилеград. По-старите, като Стефан Костов, "шопът", не смеят да говорят открито. "По Титово време се учеше на български, но животът беше да не смееш да говориш много. Имах фирма - трябваше да напиша името и на български, и на сръбски. Никога не сме имали проблеми със сръбската власт за това, че сме българи. Ама и да е имало нещо, никой не смееше да протестира", разказва Костов.
Иван Николов е много по-категоричен. „В Босилеград е проблем да си българин, човешките права се нарушават. Успяхме да интернационализираме нашия въпрос през 1995 г. и да запознаем с това световната общественост. Правата се нарушават основно в сферата на образованието - български език се изучава само 2 часа седмично, преподаването е изцяло на сръбски. Това е главният асимилационен механизъм. Историята, която се учи, е сръбската версия на българската история", негодува Николов.
"Бях една от последните генерации, които имахме образование само на български и само определен брой часове на сръбски. Възпитавам децата си по един начин, а те си идват от училище и ме питат - ти ли си прав или учителката", обяснява Александър Димитров.”

(http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2250§ionid=5&id=0002401)



Из информация на в. „Труд” от м. септември 2009 г.:

„Сръбската православна църква е обявила война на вярващите българи в Западните покрайнини, оплакаха се вчера представители на неправителствени организации от региона в София. Поводът за острата им реакция е безцеремонната намеса на сръбския епископ Пахомий, попречил на освещаването на храма в с. Паралово, съобщи БГНЕС.
Според тях преследването и отстраняването на отец Йоан от енорията му, обявяването му за държавен враг в Сърбия е симптом за засиления натиск спрямо българите, които искат да имат свои църкви и манастири. “Бягай от Сърбия, българино”- с такъв текст sms е получавал отец Йоан. Той бил притискан да смени името си на Йован, а свети Иван Рилски да стане Йован Рилски. Отец Йоан заяви на срещата, че войната срещу него се води вече 8 г. От неправителствените организации поискаха заради този скандал България да се обяви срещу приемането на Сърбия в НАТО и ЕС.”

(http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=227073)


16.07.2010 г., из информация на БНТ

България подкрепи евроинтеграцията на Сърбия
България даде рамо за присъединяването на Сърбия към ЕС с акт на парламента. С голямо мнозинство Народното събрание ратифицира споразумението за асоцииране на западната ни съседка.”

(http://bnt.bg/bg/news/view/33025/bylgarija_podkrepi_evrointegracijata_na_syrbija)