петък, 10 декември 2010 г.

„Сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат...”

От известно време в социалната мрежа Фейсбук върви една подписка, свързана с т.нар. Западни покрайнини. Тази подписка е за мен повод да се сетим за забравяните не веднъж българи от другата страна на границата.

Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:

„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”



Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.


П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!

Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”



С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.

Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”



Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”




Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.

Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.

Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.

Няма коментари:

Публикуване на коментар