събота, 8 март 2014 г.

Скитник между световете

Имало едно време един аристократ, който цял живот си броил стотинките, за да оцелее. Когато бил малък, той дори не знаел, че е такъв – бил нещо като „грозното пате“, с което други „патици“ се развеселявали. А когато пораснал, никой не му простил това, че е бедняк със „синя“ кръв. Нито „лебедите“ го припознали за свой, нито „патиците“.

Когато героят на тази приказка превалил билото на живота си и започнал бавно да се спуска надолу към залеза, който очаква всеки един от нас, той все пак се бил научил на известна практичност. Но това не му помогнало да се отърве от бедите, и той пак броял и делял стотинки, за да върже двата края, а те все къси излизали и все стърчали.

Уморил се аристократът да пресмята всеки ден хляб ли да си купи или кафе, и ако сподели с кварталните кучета част от вечерята си, дали на другата сутрин ще има и за самия него. Но то такива били неговите сметки, все на дребно. „Защо така премина животът ми? – запитал се един ден той. – Защо никога не успях на едро да се предам, а цял живот продавам труда и талантите си на дребно?“

Но късно било вече за такива въпроси. Дори да би бил способен тепърва да се продаде изцяло и наведнъж, кой би се заинтересувал да купи свободата на съвестта на един подобен на скитник стар благородник?

„Ако върви така, някой ден ще чакам като тези кучета, които ме гледат сега с предани очи, някой да ми подхвърли парче хляб. Дори това няма да съм способен сам да изкарам…“ – казал си с тъга нашият герой. – „А това вече наистина ще е непосилно за мене“. А кучетата, които понякога хранел, целували ръцете му и не му се сърдели, когато нямал какво да им даде. Понеже и те били благородници – оценявали всеки жест и му отвръщали подобаващо. Нищо, че едното било от породата „улична превъзходна“, а другото – изоставен домашен любимец с трудно установима порода.

„Защо хората, колкото и да им дадеш, могат да те забравят, когато вече нямат полза от тебе?“ – запитал се нашият герой. „Защо някои от тях се радват, ако успеят да те излъжат да им дадеш повече, отколкото заслужават, и дори смятат това за въпрос на чест..?“

Но нямало полза и от подобни въпроси. За мнозина даващият повече може да е нищо друго, освен глупак, който просто не се е научил добре да смята. Дори благородниците могат да не го признаят – доколкото такива въобще са оцелели – защото бедният аристократ плаща по-скъпо от богатия за това, което е, и може цял живот да си остане нещо като скитник между световете. Колкото до парвенютата, които движат този свят, те по принцип не харесват особено благородниците, дори когато са богати. Понеже, колкото и да ги имитират, не могат никога да ги копират напълно.

Все пак, нашият герой продължавал да е свободен. Той бил платил за тази свобода толкова много – за свободата да бъде това, което е  – че нито „лебеди“, нито „патици“ можели да го надиграят в онази игра, в която един Бог знае кой какво печели и какво губи. За всички таланти, дадени на хората – заровени, за да ги “опазим” по-добре, или похарчени в бедност и в богатство – един Бог знае колко точно ни е дал и колко трябва да му върнем.