сряда, 24 октомври 2012 г.

Цветни тебешири



Много шум се вдигна тези дни и много редове се изписаха по повод една конференция в Софийския университет, свързана с Людмила Живкова. Като че ли почти не остана българин и демократ по света и у нас, който чрез публикации в медиите или в коментари в социалните мрежи, да не заклейми или да не се подиграе не само с въпросната конференция, но и със самата Живкова. На тази злополучна конференция беше даден някакъв хем спонтанен, хем строен и дружен отпор.

Конференцията, вярно, не изглеждаше точно научна и достатъчно добре премерена, ако се съди по някои заглавия на докладите, записани в дневния ред. Но далеч не всички заглавия на доклади можеха да бъдат заподозрени в това. Да не говорим, че никой от протестиращите не пожела нито да ги чуе, нито пък да каже той самият, ако иска, какво мисли за Живкова на въпросната конференция. Група протестиращи отидоха там просто за да се опитат да я саботират. Тези протестиращи възразяваха изглежда срещу самата идея за подобна конференция, понеже за тях това бе вид реставрация на комунизма или опит за оневиняване на престъпния му характер.

Тази конференция бе заклеймена и от политици от Синята коалиция, която излезе със специална декларация: „Категорично сме против фалшификацията на миналото и реабилитирането на ръководни лица от БКП. Така наречената "научна конференция", която университетът организира в чест на дъщерята на комунистическия диктатор Живков, е нахален опит българският репресивен режим да бъде представен като хуманен, толерантен и отворен към света“

„Людмила Живкова е комунист, а не народен будител“ – гласеше пък един от плакатите на групата протестиращи, влезли за това в университета. А някои от коментарите, които последваха след разчулата се, благодарение на протестите конференция, бяха (като например този на проф. Пламен Цветков), че да се прави конференция, на която да се обсъжда ролята на Людмила Живкова, е като да се организира такава за децата на Хитлер.

Разбира се т.нар. комунистически режим не беше нито толерантен, нито отворен към света. Но и Людмила Живкова не беше все пак негов „правоверен“ представител. Дори баща й, Тодор Живков (каквито и конкретни вини да има за това, че е управлявал самовластно в режим, в който политическата репресия беше част от идеологията и практиката; или за т.нар. Възродителен процес; или за т.нар. български чадър и пр.), не може да се сравнява точно с Хитлер. С Хитлер можеше да се сравнява Сталин примерно, че даже и да го надмине, но това е отделна тема.

Темата на настоящия текст, така че, не е за Живков, който бил досущ като Хитлер. Темата не е толкова и за самата конференция, наречена от организаторите „Културно отваряне на България към света през 70-те години“.

*
Разбира се може да се спори много за това, дали и доколко въобще е било възможно културно отваряне на България в този период. Но да се спори, да се обсъжда българската история през 70-те години или целия период, наричан комунизъм, тоталитарен социализъм или просто соц, да се обсъжда ролята на една или друга личност в тази история, естествено трябва да може. Както би трябвало да може да се организира конференция примерно за ролята на Богдан Филов по време на Втората световна война. И нито тъй нареклите се социалисти, да кажем, да не изпадат във върло възмущение, по повод конференция за Филов, нито големите сини демократи да пишат протестни декларации, когато става дума за Людмила Живкова.

Не така мислят обаче, не през тази призма, не само сините политици, но и други видни демократи по света и у нас (някои от които са ми симпатични, други уважавам, а трети са ми и приятели). „Живкова е престъпник, както и Живков, и цялата върхушка на БКП. Точка“ – написа например един от тях. Както и: „За мен тази чалмалосана глупачка е вредна и престъпна личност.“ Людмила Живкова нищо хубаво не е направила за трудовия народ - взимаше от него, за да дава на подмазвачи-тарикати, самообявили се за поети и художници; да не говорим за такива скъпоструващи щуротии, като "Знаме на мира" или изложбите за траките.

Просто и ясно. Комунистическият режим е престъпен; всички, които са имали някакви властови роли в него, са престъпници, взимали от трудовия народ за да правят щуротии като „Знаме на мира“ или изложбите на тракийското злато.

Дали обаче подобен хъс за клеймене ангро може да отговори на простичкия въпрос за какво харчеше парите на тогавашните данъкоплатци, на трудовия народ Людмила Живкова? Дали ги харчеше така, както ги харчеха и харчат мнозина по-късно овластени? Тия същите, дето по избори дават пресконференции в НДК (защото се оказа, че тази сграда им е доста полезна), а после някои от тях отиват в частните си дворци? Дали ги похарчи, също така, тази престъпница нали Людмила, да си прави частни колекции, лично за нея, или ги похарчи, за да направи Национална галерия за чуждестранно изкуство? (Когато в тази галерия за първи бяха показани творби на световни художници, опашките пред входа бяха невъобразими. Това беше глад, естетически глад, не само любопитство. И не може да се каже, в този смисъл, че Людмила Живкова не е направила нищо за открехването на културния похлупак.)

E да, някои хора от обкръжението й си имаха частни колекции. Няма как да не се сетим за Богомил Райнов. А други, като Димитър Иванов от Шесто управление на ДС (който, впрочем, се е заминавал с това да следи не само интелектуалци или дисиденти, но и самата Живкова), си направи години по-късно също частна колекция, кой знае как придобита. И други такива примери има, и отпреди, и след 10 ноември 1989 г. Но дали самата Людмила събираше за себе си, да си го трупа, далеч от погледите на обществото? Или да го показва някъде, ако благоволи – като лична колекция? Както взеха да правят по-късно Митко Гестапото, Васко Черепа и други видни ценители на изкуството в посттоталитарна България.

Ама тя, ако не беше дъщеря на Тодор Живков, никаква кариера нямаше да има и нищо нямаше да направи. Сигурно е така. Ако не беше дъщеря на бившия Първи, Людмила Живкова нямаше да стане председател на тогавашния Комитет за култура. Нямаше да може да прави каквито и да било проекти, зад които да застане малко или повече самата държава. Но колкото е вярно това, толкова е вярно и друго. Че само да си дете на еди кого си, пък бил той и първи секретар на партията-държава, също може нищо да не значи. По отношение на това, че може нищо да не излезе от тебе, никаква кариера да не направиш. Най-лесният пример за сравнение е брат й, Владимир Живков. Който се прочу най-вече с гуляйджийската си, да не кажа и по-лоша слава, и колкото и да се искаше на баща му да го направи не знам какъв си, нищо не излезе от Владко. (Излезе това, че партията-държава беше заета по едно време да замазма гафовете му, да прикрива даже някои негови престъпления, за които много се говореше навремето, или поне такива слухове се коментираха под сурдинка.)

Та какво друго „лошо“ направи Людмила Живкова? А, да – повярва в т.нар. Жива етика, в идеите на Рьорих, в мистиката на Изтока. И вместо да събира деца само от соцлагера примерно, искаше всякакви деца да събира, от разни краища на света. Беше събрала и колекция от камбани, също от разни краища на света, с различен вид и големина, с които не знам какво стана после. Дали не се окрадоха и разпиляха. Но имаше една местност край София, която се нарече Камбаните. И тези Камбани бяха близо до т.нар. Детско градче. На същото място днес ни камбани има, ни детски асамблеи. Има частни „градчета“ на новобогаташи - но и това е отделна тема, макар и свързана.

Спомням си, че по времето на Живкова, на организираните от нея асамблеи, българските деца рисуваха по асфалта, в дворовете на училищата. Не всички можеха да участват в самата асамблея, там сигурно са били избрани, но децата от различни училища рисуваха в училищните дворове с цветни тебешири. Което не беше никак лоша идея, трябва да кажа. Те можеха да видят как примерно училищното им игрище се превръща в голяма, пъстра рисунка, направена от тях самите, с десетки слънца, цветя, балони, къщи, дръвчета, русалки и принцове... Децата се забавляваха, докато рисуваха. И училищният двор, мястото, средата, която обитаваха, ставаше празнична, ставаше друга.

Едно от тези деца бях и аз. Не бях на възраст, когато въобще да помня или да ме интересува какво значи „Знаме на мира“, кой организира това, защо го организира и пр. Но помня изпъстрения с шарени рисунки асфалт на основното училище, в което съм учила. И не мога да кажа, че този мой спомен е като едни други спомени, в които учителите стояха пред главния вход и режеха панталоните, ако им се видеха широки, или полите, ако им се видеха къси, с ножица. Нито като спомените за връчването на сини или на червени връзки, за възгласите „Рапорт даден!/ Рапорт приет!“ или за всички други задължителни дивотии, с които тогавашната система се опитваше да възпитава в правоверна идеология всяко едно поколение.

Впрочем, може би е редно да кажа, че едно време никак или почти никак не се интересувах от Людмила Живкова. Спомням си, че не харесвах особено леко дрезгавия й глас и приповдигнатия тон на речите, които включително тя държеше. Защото може би дори тогава съм усещала, че красивите неща са крехки, не издържат много на патетика. Но и самата Людмила Живкова беше в някакъв смисъл крехка. Тя беше – по това съм мислила доста по-късно – не правило, а изключение от правилото. В едно време, в което атеизмът беше държавната „религия“, и всички, а най-вече децата и младите, трябваше да се учат да богоговеят пред портрети на партийни вождове и пред мумията на Димитров - едно от децата на първия човек в държавата, порасналата дъщеря на Т. Живков, се беше осмелила не само лично да вярва, че не всичко е материално, но и да се опитва да прокарва някакви подобни идеи в публичността на тогавашна България. Повече от наивно е да смятаме, че това е могло да се хареса на много хора от тогавашната българска, включително и на съветската, партийни върхушки.

Сега, с днешна дата, някои, смятащи се за православни, могат да се направят на много правоверни и да кажат, че идеите, в които Людмила Живкова е вярвала, са били само една опасна заблуда. (Това в какво е вярвала и дали се е заблуждава Людмила, също е отделна тема.) Може също, както и едно време, едни или други хора да се подиграват на тюрбана й, не разбирайки нито тогава, нито сега, че това е доста недостойно. Но може би българското общество, българската история (включително и нейните бивши сътрудници или приятели), дължат на Людмила Живкова едно по-обективно изследване за ролята й в онова общество. И не само това - може би и едно по-обективно разследване за причините за внезапната й смърт. (Има хора, работили с нея и познавали я отблизо, които дълбоко не вярват в официалната версия за смъртта й, която е инсулт, нито в евентуалната версия за самоубийство.)

*
„С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Прочетох това евангелско изречение преди много години в едно томче с Новия завет, което баба ми пазеше в дома си. Властта гонеше децата от храмовете, особено по големите християнски празници, присмиваше се на вярата в Бога и на свещениците, следеше вярващите хора, но в крайна сметка и това се оказа временно. И комунизмът се оказа временен, да не говорим за идолите му, както временен се е оказа доста преди него и „хилядолетният“ райх.

Не знам обаче защо в сегашното уж толкова различно време, когато написах на стената на един приятел във Фейсбук, че не може да се очаква обективна оценка за личността на Людмила Живкова с елементарни заклеймяващи нагласи, той ми цитира (въпреки, че е атеист) онзи разказ от Библията за Мойсей, който трябвало 40 години да води евреите в пустинята, за да забравят за робството. Той смяташе вероятно, че тези, който не са заклеймили в дружния прогресивен хор Людмила Живкова, не само, че не са забравили робството (комунизма), ами са му едва ли не и фенове.

Но аз не смятам, така или иначе, че ако всички така да се каже правилно мислещи са се запътили в някаква посока, тя обезателно е вярна. На това ме научи в някакъв смисъл  самият комунизъм. Понеже този строй много ценеше „единствено правилната посока“, а „громенето“ в него беше широко застъпено. Научи ме по-късно и всичко онова, което видях в политическия „битпазар“ на българския преход. Научи ме и вярата, най-вече тя, според която доброто и злото, предразсъдъците и разсъдъкът, заблужденията и откровенията никога не са преставали да се борят в душите на хората. Без значение кога, къде и в каква точно политическа дивотия или „политическа коректност“ им се случи да живеят.


неделя, 8 юли 2012 г.

За Рафаело, Рубенс, Тициан, Кранах, ван Дайк, Дега, Дали, Миро, Шагал... и един странен български колекционер

Невероятни неща се случват в една варненска галерия, се разбра тези дни. Частна колекция на Георги Барбудев, съдържаща творби на, забележете: Рафаело, Рубенс, Тициан, Кранах, ван Дайк, Дега, Енгр, Пикасо, Шагал, Дали, Хуан Миро, Тулез-Льотрек, Вато, Брак, Кандински и пр., е изложена там.

Живописните платна били събирани в продължение на десетилетия от Барбудев – пише варненският сайт Мoreto.net. В Мoreto.net може да се види и пълният списък с имена на световни художници, чиито произведения станали притежание на доскоро напълно неизвестния като колекционер бивш собственик на ТВ „Евроком“.
(За подобни произведения вероятно могат да му завидят Боян Радев примерно или дори Васил Божков – Черепа.)

Ето го и пълният списък с имена на художници:


„Диерик Бутц (1415), Лукас Кранах (1472), Рафаело Санти (1483), Тициан (1485), Гуидо Рени (1575), Рубенс (1577), Франсиско де Сурбаран (1598), Антъни Ван Дайк (1599), Соломон Ван Рьойсдал (1602), Ян Бот (1615), Карло Долчи (1616), Вилем Калф (1619), Айзък Ван Остаде (1619), Алберт Кейп (1620) , Паулус Потер (1625), Якоб Ван Рьойсдал (1628), Антоан Вато (1684), Франсоа Буше (1703), Джошуа Рейнолдс (1723), Жан-Батист Грьоз (1725), Томас Гейнзбъро (1727), Антони Рафаел Менгс (1728), Жан Доменик Енгр (1780), Кандит Блейз (1795), Камий Писаро (1830), Едгар Дега (1834), Алфонс Муча (1860), Алексей фон Явленски (1864), Анри дьо Тулуз-Лотрек (1864), Пол Синяк (1865), Василий Кандински (1866), Хулио Гонзалес (1876), Франсис Пикабиа (1879), Пол Клее (1879), Казимир Малевич (1879), Пабло Пикасо (1881), Фернан Леже (1881), Жорж Брак (1882), Оскар Кокошка (1886), Марк Шагал (1887), Хуан Грис (1887), Льо Корбюзие (1887), Жан Дюфи (1888), Джорджо де Кирико (1888), Любов Попова (1889), Хуан Миро (1893), Рене Магрит (1898), Ив Танги (1900), Вилфредо Лам (1902), Салвадор Дали (1904), Ханс Хартунг (1904), Джаксън Полък (1912), Карел Апел (1921), Антъни Тапиес (1923), Рой Лихтенщайн (1923), Анди Уорхол (1928), Кийт Харинг (1958), Жан-Мишел Баскиа (1960).“

Moreto.net осведомява още, че концепцията за тази изложба, наречена „Изкуството преди Утре. От Рафаело до Уорхол” е „специално разработена за представяне в галерия “Графит” – Варна и има за цел да покаже неизвестни до сега и непоказвани в България произведения от частната колекция на Георги Барбудев“.

Като кураторът на шармантната експозиция е посочена Пламена Димитрова–Рачева (от катедра „Изкуствознание” към НХА). Картините могат да се видят в галерия „Графит“ – Варна до 19 август. (Ако се доверим, впрочем, на плаката на изложбата, качен в сайта на галерията , тя би трябвало да се случва с медийното партньорство на Дарик Радио и в. „Черно море“.)

Невероятната сбирка от творби на велики майстори, изложени от Георги Барбудев в тази галерия, щеше да изглежда разбира се, повече от прекрасно, ако не беше резонният въпрос: как такива творби на такива световни художници, всяка от които вероятно струва цяло състояние, са станали негова собственост? По какви точно пътища ги е придобил и оригинали ли е придобил или копия? Ако е придобил копия, защо творбите са представени като оригинали? И ако е придобил оригинали, то откъде, аджеба, са се появили у нашенския, световно неизвестен, поне досега, ценител, такива платна?

На тези въпроси вероятно трябва да отговорят специалистите. (Или поне кураторката Димитрова–Рачева – която обаче едва ли би могла да каже, че са фалшиви, след като е излязла с името в организирането на тази изложба.) „Експозицията включва селекция на 80 живописни картини, като следва хронологичният принцип на представяне на шедьоври на западноевропейско изкуство от ХV до ХХ век, достойни образци от съкровищницата на световното изкуство. Следвайки развитието на историята на изкуството на фона на хронологията историческите събития и процеси, творбите въвеждат зрителите в Домът на музите – MUSEUM“ – така е представена изложбата в галерия „Графит“.

Колкото до собственика на картините Барбудев, той казва за в. „24 часа“, следното: „Нося каталози на “Сотбис”, които показват творби на тези майстори в конкретните им периоди. Те дават отговор дали картините във Варна са копия, или фалшификати“. „24 часа“ информира още, че Барбудев „притежава около 800 творби. Някои е открил натрошени и в окаяно състояние. Други имат дупка в историята и затова са купени на по-ниска цена“.

Така, значи, ги е придобил… „Натрошени и в окаяно състояние“ картини на велики художници от разни векове, страни, стилове в изкуството, са чакали г-н Барбудев да ги открие и реставрира. Няма как да не е вярно… А други имали „дупка в историята“. Каква ли ще е точно тази дупка? Да идат и други ценители да се наредят покрай подобни дупки, може пък я платно на Рубенс, я на Тициан, я на Шагал, че и на Рафаело да изскочи… С „дупка в историята“ или „в натрошено и в окаяно състояние“. Възможно е, що да не е?

Кой, впрочем, е Барбудев?

Георги Барбудев беше известен като собственик на телевизия „Евротком-България“, която в един момент продаде. През 2009 г. с Решение № 72/ 03.08.2009 г. на Комисията по досиетата името му е извадено като агент на ДС с псевдоним „Хари“. Това става при проверка на собственици на електронни медии, а по-късно – и в качеството му на член на УС на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (в който съюз е и небезизвестният Алексей Петров – Трактора). Барбудев е роден през 1957 г. в гр. Смолян.

Агент „Хари“ обаче е вербуван на 26 октомври 1989 г., само две седмици преди преломната дата 10-ти ноември. Вербували го за структурата на ОУ на МВР-Пловдив-ДС. В интервю за в. „Марица“ от август 2009 г. той отрича да е бил агент. И с оглед датата на вербуване, само две седмици преди 10-ти ноември, а и поради други причини, това може би е така. За записания все пак като агент „Хари“ в архивите на ДС Георги Величков Барбудев няма данни за снемане от оперативен отчет, но има данни „за унищожаване с протокол № 41/ 21.05.1990 г. делата на агент „Хари“.

Агент или не, Георги Барбудев, с неговата невероятна сбирка от картини (или с нахалството си да обявява копия за оригинали), е на път да произведе сензация, която, кой знае защо, медиите, които информират за варненската изложба, са приели като нещо напълно нормално.
Намерил си някъде този нов голям български меценат платна на световни художници, забравени и в окаяно състояние, реставрирал ги и ги показва сега, за радост на публиката…

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Легенда за произхода

В началото Бог създал човека безсмъртен, незнаещ и невинен. И за да бъде цял, ги създал двама, две половини. Тези първи половинки не били готови за плода на познанието, но понеже били любопитни повече от всички деца от родени по-късно поколения, вкусили от този плод.

И после всичкото или почти всичкото знание, което първите хора и многобройните им потомци придобивали за света и за себе си, идвало с мъка, проби и грешки. И животът на хората станал кратък, но въжделенията, чувствата, стремлението към нещо много по-голямо от някакви си 50 или 70 или 100 години (или който и колкото и да живеел) останали.

В Рая, откъдето първите хора били изгонени, нямало дисхармония. Нито стрес, напрежение или агресия, глад или жажда, пек или студ. Но това бил друг свят. Свят на една приказка за възможна хармония между хора, животни, растения, жива и нежива природа. Свят, в който човекът все още не можел да пречи на своя Създател.

Много глупости извършили по-късно хората, изгонени отдавна от райската градина. Много убийства „в името на Бога”, жестокости, падения и престъпления. А после, понеже, освен изначалната си способност на творчество (което носили иманентно, бидейки част от същия този Творец), натрупали, поколение след поколение, достатъчно (поне според тях самите) знания, за да смятат, че вече знаят всичко - някои решили, че те самите са богове. Богове в един „обезбожествен” свят. Приказките за сътворението - предадени така, че да ги разберат далечните им предци (които нямали знания за атоми, протони, неутрони, фотони, строеж на галактики, дезоксирибонуклеинова киселина и пр.) не ги устройвали вече. Затова те решили, че Бог няма.

Но какво знаели хората за това, което наричали Бог (или Господ, Аллах, God, Йехова, както искате)? Много от тях не приемали дори, че името на Създателя е различно на различните човешки езици. И щом на техния език или вяра името било еди как си, казвали си те, то техният единствен Бог не бил единствен Бог и за еди кои си други. Получавало се така, че и за единобожните Бог не бил един...

Боговете обаче били много само по времето, когато хората припознавали природните и не само природни стихии като богове. Бог на вятъра, на водата, на гръмотевиците, на войната, на не знам какво. Или богиня на любовта, на мъдростта, на лова, на домашното огнище, на милосърдието, на справедливостта. Много богини и богове. Само че тези богини и богове често пъти не били нищо повече от статуи и символи. А заради постоянните си метафизични и чисто житейските страхове, трудности, слабости и обърканост, хората от най-различни племена, народи, култури, географски пояси и политически системи, имали нужда от по-дълбока котва, за която да се хванат.

Затова само някои „котви” останали с течение на времето. И тези котви били не на Посейдон, Нептун, Марс, Зевс, Диана или Афродита. Това, поне за т.нар. цивилизован свят или за половина от него, била „котвата” на единственият, сложен и непознаваем, обединяващ стихии, видими и невидими светове Създател. Той бил невидим като невидимите им чувства, мисли, стремежи. Бил едновременно вътре в тях, във всички тях, и извън. И в Него било всичкото изначално, повсеместно и огромно знание; всичката сила, мощ, съзидание, справедливост, хармония, взаимосвързаност, което те нямали. Или пък имали само малко – както винаги, каквото и да постигнели, само мъничка част...

В един от разказите за Него се появил даже предречен в старите ръкописи Месия, който се опитал да научи всички народи и поколения на това да бъдат синове и дъщери на Всевишния. Стига да не мислят само за себе си, стига да приемат и изпълнят един от най-важните, изначални закони на Творението, който бил да се обичат и да служат едни на други.

Но, както може да се очаква, повечето продължили да се кланят на т.нар. Златен Телец. И не само на златото, на всевъзможните материални придобивки и богатство се кланяли хората. Те продължили да се „кланят” на омразата, невежеството, завистта, гордостта, тщеславието, интригантството и пр. И правили това, мнозина от тях, независимо с какво точно име наричали изначалният Създател или от това каква точно приказка за неведомата му, невидима природа, била приета или развита в тяхната традиционна култура.

Мнозина вярвали, впрочем, че Творецът иска от тях да са жертви и роби. Или, че обича само тях. Или, че си има име само на техния език. Че иска от еди кои си най-правоверни да убиват или да мразят всеки, който не споделя точно техните представи за Него. Затова те убивали и разрушавали част от живата или неживата природа, отнемали много живот, който не са създали. Убивали т.е. някаква част от същия този свой Създател, смятайки при това, че така изпълняват Неговите заповеди. При това повечето постъпвали така не по свое усмотрение, а по заповеди или тълкувания на високопоставени духовници, важни владетели и разни други господари.

Господарите, за разлика от Господ, имали нужда от роби. Или от жива сила, която да осигури придобиването на нови територии, богатства, пазари, ресурси; или нова жива сила, нови паства или просто евтина работна ръка. Господарите (както и не само те разбира се) често забравяли, че те също са гости в света, части от който искат да завладеят. Те рядко се интересували от това какво мислят и чувстват слугите или подчинените. Господарите не съзнавали или не разбирали, че чувствата и мислите на слугите и робите може да стигат по някакви причини по-бързо до „ушите” на невидимия Създател. Не знаели, че колкото по-малко земна власт или избор има човек, толкова по-голямо отражение може да има властта на вътрешния му свят върху неведомите причини за едно или друго, което се случва.

Бог се опитал да направи хората не само мислещи и способни на творчество. Не само свободни, любопитни и търсещи. Не само сложни и издръжливи. Но и незабравящи за свързаността на всичко видимо и невидимо. А хората, бидейки някакви свърхминиатюрни копия на енергията и знанието на Създателя, започнали да искат, или поне много от тях, да бъдат всеки единствен център, господар и пр. на част от света (а някои - дори на целия видим свят). Затова те непрекъснато воювали да доказват не само лично кой от тях е по-велик, но и кое племе или кой народ е по-велик, или коя вяра е по-велика, или кой пол е по-велик. Дори и половинките взели да спорят т.е., по едно време, коя от тях е по-велика, понеже едната твърде дълго обяснявала света само през себе си, а другата не винаги могла да й покаже къде точно бърка.

Хората не искали или не можели (или нямало кой да им припомни, че могат), не толкова да осезават свързаността на всичко, те не искали да се съобразяват с тази свързаност. Това било някакво „мътно” знание едва ли не, вложено в тях по рождение, което не им трябвало. По-умно било да се измислят най-различни идеологии и доктрини, чрез които да се упражняват във важност или красноречие (или в измислени форми за справедливост). Или пък да се осланят на готови, сдъвкани или опростени форми и правила за това как трябва да се живее, какво трябва да се прави и какво не.

Но само чрез осезаването и осъзнаването на множеството невидими връзки, преплитащи се непрекъснато в живата и неживата природа, човекът можел да бъде част от извора и течението на живота; само така можел да се движи в него, че даже и да го направлява отчасти, без постоянно да го замърсява или затлачва. Само така можел, чрез непознаваемата си докрай вътрешна същност да отвори вратата (не, че тя не била изначално отворена) към тънката, космически бърза, неизчерпаема и непроницаема, но осезаема все пак същност на своя Създател.

Човекът продължил и продължава да дъвче „райската ябълка”, заради която остава да живее вън от Рая. Той продължава да научава нови и нови неща, и да забравя или игнорира някои най-важни, неслучайни, непреривни закони. За разлика от животните и дори растенията, на които самият той, човекът е дал имената, и които са му подвластни, поради това, че не притежават неговите възможности, той не живее като част от цялото, не иска да е част от него. Нещо повече – той отдавна харчи по-развития си интелект и енергия за това да убива, разрушава, унищожава, покорява природата и себеподобните си. Човекът убива не, за да се нахрани, и е единственото живо същество на тази планета (която, каквото и да си говорим, единствена познаваме що-годе), което в резултат на своите изобретения, желания и игри с природата е на път да застраши оцеляването на своя вид.

сряда, 30 май 2012 г.

Защитен страх

Както не всички знаят от личен опит, едно време животът беше възможен и без интернет. Измислени бяха все пак телефонът и обикновената поща, за спешни случаи се ползваше телеграфът, а върхът на мобилната медийност беше... транзисторът ВЕФ. В онова време и деца, и възрастни, не се търсеха непрекъснато по джиесемите и по-често извървяха пътя до къщата на другия, до вратата на другия, до неговия дом, месторабота, училище и пр. За да го срещнат лично, да си поговорят лично, да се погледнат лице в лице. По-затворените деца не можеха да се крият за монитора на компютъра си, защото компютри почти още нямаше, а тези, които имаше, бяха допотопни в сравнение с днешните. По-затворените младежи или не толкова млади хора не можеха да си измислят всевъзможни несъществуващи самоличности, защото нямаше виртуално пространство. Дори ядосаните на едно или друго граждани или селяни (все тая) можеха да се наругаят само в лицето (в най-лошия случай по телефона) и да посрещнат ответната реакция на живо, както се казва. А не просто да влизат и излизат от чата на Фейсбук, Скайп или от страниците на някой форум, когато им скимне. Девойките не пишеха дневници (както техните баби или прабаби), а т.нар. тогава лексикони (само захаросаните или нескопосани стихчета изненадващо надживяха и това време), а думата „блог” не съществуваше, поне в българския език.

Но защо пиша всичко това? Заради носталгия по пращящия звук в слушалките на телефонните апарати с шайби или заради дългия път на писмата от един дом, офис, служба и пр., до друг/друга? Не. Никаква носталгия нямам по пращащия звук в слушалките на апаратите „ТА”, нито по невъзможните често за използване улични телефонни апарати (дори в столицата на тогавашна България); нито дори по писането с молив или химикалка. Никакво романтично чувство не ме обхваща и по пишещите машини например, на които ми се е налагало безброй пъти да преписвам редактирани варианти на чужди или собствени текстове. Пиша тези редове може би заради писмата от приятели или роднини, намиращи се далече, които човек слагаше в чекмеджето си и можеше да пази с години. Писма, които кой знае все пак успяваха да стигнат, дори когато са написани от т.нар. невъзврaщенци. Подобни писма просто нямаше как да забравиш бързо или да хвърлиш веднага, след като ги отвориш, в кошчето на електронната си кутия. Те бяха информация, стигнала през прегради и усилия. Пиша може би и заради забавния спомен как можеше да срещнеш някого на улицата, докато е тръгнал към някоя поща, за да ти се обади по телефона. Или заради това, че и до днес не обичам да общувам епистоларно. Нищо, че написаното вече стига моментално.

Спомням си, че в преломната 1989 г. бях първи курс студентка във Факултета по журналистика на СУ. Но дори в този факултет компютърната зала беше, поне в началото на 90-те години, само за парлама. Една колежка от групата ми каза веднъж в онези години, че журналистиката й помогнала да преодолее страха от другите и техните реакции, научила я да общува. Тя беше чувствителен и раним човек (и вероятно все още е),но тогава не я разбрах. Мен просто не журналистиката, не търчането по разни събития и служебният досег с всевъзможни непознати хора ме бяха извадили от черупката ми. Направил го беше, помогнал ми беше за това, някакъв друг жив човек. Направила го беше първо, разбира се, собствената ми майка с огромната си любов; направили го бяха малкото верни и искрени души (те винаги са малко, не са множество тези, които са верни и искрени, когато и да ги срещнем); направил го беше в някакъв смисъл и вироглавият темперамент, завещан от баща ми. Но и аз знам от личен опит какво значи да си затворен и раним.

Сега, бидейки на средна възраст, чета понякога във Фейсбук разни съобщения, дори лирични, от хора, които никога не съм виждала. Е, понякога ме и псуват, така да се каже, абсолютно непознати (само защото не съм била на тяхното мнение за едно или друго), но не мога дори да им се обидя. Не ме познават, не ги познавам... всякакви глупости могат да си помислят за мен, че даже и да ги напишат. Ако ме наругаеха на живо, вероятно щеше да ме заболи, нищо, че не ги познавам. Но и тези другите, които ме ласкаят понякога или пък ме ухажват (дори такива има, що ли се оплаквам ) ме виждаха в реалния живот лице в лице, дали щяха да ми кажат (напишат т.е.) точно тези думи? Едва ли.

Виртуалния свят превзе някаква част от ежедневието на мнозина. За добро и за зло, както е ставало с всички човешки изобретения. Но не високите технологии или каквито и да било технически изобретения са това, което може да направи човешката природа по-сигурна, отворена или балансирана. Тя само може да се опитва, както и се опитва, да си набави, да компенсира някои липси чрез сигурния, защитен свят, състоящ се от компютър, клавиатура и монитор (или просто лаптоп).

Затова ми се иска да кажа (пардон, напиша...) на всички, които не съм виждала скоро (а може и никога повече да не видя); както и на онези, чиито лица съм виждала само на снимка или и на снимка даже не - че ако за някои днешни деца или младежи е трудно да излязат от този „защитен свят”, то за родените по-рано, които не са израсли с него, има по-малко извинения, но не по-малко капани. Но стойте само в „защитения” свят, не го предпочитайте пред реалния, ако сте достатъчно здрави, за да извървите/пропътувате пътя до живите хора, които бихте искали да видите и които значат нещо за вас. (Ако наистина значат.) Не им пишете красиви неща, не си играйте на приятели или на влюбени в нета, ако това за вас е само игра. И не псувайте също така, не ругайте непознати по интернет. Това и в двата случая е защитен, разработен и удобен страх, без значение дали е бил заради добри намерения или заради лоши.

събота, 19 май 2012 г.

Краят на приказката СДС

Спомня ли си някой днес какви бяха първите седесари и защо заливаха площади, улици и избирателни урни? Дали защото бяха десни, та десни; дали защото бяха костовисти или мартиновци (то тогава, в началото, нито костовисти, ни мартиновци и пр. имаше); дали защото бяха социалдемократи, либералдемократи, земеделци, не знам какви; за какво точно? СДС не беше разбира се тогава ясна партийна структура, не беше и „ортодоксално“ дясна, както стана след това. СДС беше идея, не партия. Беше натрупване, избухнало след едно десетилетно запушване на възможността за истинска гражданска волеизява. Отворено общество без кавички (и не точно като едноименната фондация, която взе да промотира по-късно всевъзможни експерти по публично заблуждение).

СДС беше символ на агората, събудила се след няколко десетилетия чинно маршируване по жълтите павета, пред трибуната с партийните величия и мумията на някакъв отдавна починал и доста съмнителен вожд. Беше лъвчето на надеждата на усетилите какво все пак значи свобода най-различни т.нар. обикновени хора. СДС беше сбогуването с демагогията, досадната и тотална демагогия на времето преди 10-ти ноември, която само непозналите я достатъчно могат да забравят, въпреки всички дошли по-късно демагогии и клишета на прехода. Това не беше партия на десни или на леви, на консерватори или на либерали, на българи, на турци или на роми, на бедни или на богати. Това беше утопията, мечтата, рееща се в синьото небе на София по тогавашния бул. „Ленин”. Мечта, родена след краха на една съвсем друга утопия, успяла да се задържи тук 40-50 години.

Това беше и изпусната закономерно пара, събирана под здравия похлупак на партията-държава и нейните органи за сигурност. И тази пара беше красива, поне в началото, въпреки всичките доносници, ченгета или просто вечни нагаждачи, които се намъкнаха умело в структурите на синята абревиатура. (Както разбира се и във всичко друго, за което човек може да се сети.)

После обаче разбира се, случайно или закономерно, съвсем други неща се случиха. Случиха се борби, люспения и прехвърления, битка с мастодонта, който си беше сменил името, но не и опита и ресурсите. СДС трябваше да стане дясна, каквото и да значеше това в български вариант, пък и въобще, защото имаше срещу себе си една друга, достатъчно стара и мощна партия, която нямаше каква друга идеологическа мантра да имитира, освен лявата. Бившото БКП, после БПС, стана „Демократична левица”. И нямаше никакво значение това, че СДС спечели не един и два избора и с гласовете на хора, които можеха да продават само труда си. Нито това, че БСП спечели не един и два избора не само заради т.нар. червени бабички, а и заради гласовете на хора, които купуваха и продаваха, наемаха или рекетираха за милиони.

Защо обаче са ни тези сини спомени сега? Какво значение има колко „сини идеи” са влезли в търбуха на Тагарински примерно, в сметките на Антоан Николов или на Любо Пъпката, в „славните дела” на Багера Бакърджиев, в адвокатските пледоарии на Стоянов, в самотните амбиции на Командира? Има ли значение сега, че най-вероятно след следващите избори ни Костов, ни абревиатурата СДС ще видят вече депутатски банки?

Докато се водеха битки обаче кой кой да е в родното дясното, се пробваха и разни други, отвсякъде либерални играчи. Пробва се царят, сложи и той демоса за известно време в своята кой знае защо (може би поради липса на друг свободен цвят) жълта раковина. После, след известно време, изгря и Бат Бойко на сцената. (Но този Бат е сам по себе си тема, която непрекъснато се експонира. Затова не е зле да го забравим за малко.) Пробваше се през цялото време и „хидроинженерът” Доган, когото никой не можа да катурне от мястото му на вожд на авторитарно-либералното (извинете за оксиморона) ДПС. Неговата партия, впрочем, продължава да управлява не само пари. Тя управлява „правата и свободите” на достатъчно много български граждани, несвободни от страхове.

Не можеше често да разбере обаче препатилият (бивш) син избирател коя точно дясна партия (щото каква друга, освен дясна? – другата бе и си е само БСП) евентуално да понесе. Но ако беше пролетарий – какъвто нерядко се случваше да бъде – не можеше да избере и „демократичната лява”. Която, едно, че му беше невъзможна за преглъщане, но второ и немаловажно – и тя не беше точно за пролетарии.

Либералният свят беше докарал или отгледал тук, впрочем, всевъзможни публични ментори. „По-малко държава и всичко за продан” (кражба, приватизация, ликвидация, както искате) се чуваше толкова пъти от ТВ студиа, дебати, конференции. И после защо, след поредната, този път свръхлиберална утопия, стигнахме до Волен Сидеров примерно, до рефлекса на разпадащата се нация в неговия рисково-патриотарен вариант?

И така, докато от здраво затворена в соцлагера малка балканска държава се превърнахме в разграден (отворен) балкански (европейски) двор, се превърнахме и в страна на социалните пропасти. Превърнахме се в общество, пълно с колкото искате бедни, отритнати, неграмотни, безработни и пр. „маргинали”, както е прието да се казва. И тези маргинали, които не можеха да припознаят модерната лява партия за свой представител (едни отпреди си я мразеха, други после ги разочарова, докато управляваше с царя и ДПС), тръгнаха след Сидеров или след примерно Яне Янев. И вървяха след тях, докато не се чу онова леко „хлъз”, характерно за политически трупове, които още не знаят, че са такива. Но всички по-важни политически играчи, освен БСП разбира се, продължиха и продължават в тази страна на големи социални контрасти да искат да доминират в т.нар. дясно политическо пространство; не в лявото. Понеже дясно в българския преход се оказа или се тълкуваше като априори съвременно и демократично, а ляво – като априори анахронично и неадекватно.

Затова и днес, докато последните управляващи ни, т.нар. Граждани за европейско развитие на България се бият в гърдите колко са европейски, десни и не знам какви, увеличавайки славно броя на бедните и отчаяните, същите тези бедни и отчаяни (т.е. лузърите, както ни казаха, че се казваме) могат да гласуват по сърце за вечната лява, само ако са пролетаризирани червени бабички. А сините, жълтите или каквито и да било други пролетарии смениха не една и две надежди и „месии”, но, последно, и на Бат Бойко не вярват.

Много от тези сини, жълти и пр. пролетарии се заметоха отдавна разбира се по чужбина. Основаха български махали и колонии в Испания, Гърция (нищо, че сега последната се разпада), Италия, Германия, къде ли не… А родителите им не чакат „финансовият гений” Дянков да им осигури хляба насъщни. Те копаят градинките си по забравени от Бога села, където нито родното дясно ги стига, нито родното ляво. Ни залеза на Командира, ни магистралната пустота на Бойко; ни „левите” амбиции на Първанов, ни „социалните” копнежи на Станишев. Кой се интересува днес от забравената Синя приказка или от „славната” червена утопия? Те нямаше как да родят нито Меркел, нито Оланд.

събота, 18 февруари 2012 г.

Мъжка задушница

„Научих, че когато новороденото хване палеца на баща си,
това е завинаги.”


Габриел Гарсия Маркес



Седи мъжът, с когото животът ме събра, сипва вино от бутилката в чашата, после прелива от чашата капки на пода, гледа някъде извън всичко видимо и мълчи.

Днес, на поредната Мъжка задушница.

Вместо заупокойна молитва звучат руски "блатни" песни, вместо запалена свещ гори цигара, забравена в пепелника.

Знам за кого мисли сега този мой спътник и камък на шията, знам, въпреки че още доста трябва, за да се отключи езикът.

„Не тъгувай – бих му казала обаче - не се гневи. Те ще ти простят, че пак си далече, твоите мъртви. Ще простят на блудния син, който отдавна е напуснал дома, и който и да се върне сега, няма кого да намери. Ще простят, понеже ги носиш в ума и сърцето си, и точно там гори за тях твоята „свещ”.”

(Ще простят бащата и майката, чиито души са високо и чиито гробове няма кой да посети, ни един от синовете. Както само родителите, дори когато вече ги няма сред нас, могат да прощават...)

Ще му простят сигурно (не, че има за какво - освен за това, че е останал жив) – сещам се после - и онези незавърнали се от Африка почти сто мъже от секретния батальон, който в началото на 70-те Народна република България (или тогавашният Голям брат) праща в джунглите на Ангола. В една от онези горещи точки на Студената война, за които почти нищо тук не се знае, отиват 101 млади български живота; само няколко се връщат. А върналите се, дори и остарели, не забравят. Ще му прости и онзи млад войник, когото е носил на гръб, а наоколо са свистели куршуми. Че не е успял да го спаси, въпреки че е тичал и той ранен в крака, а на тежко простреляния приятел са му били броени минутите.

Ако не беше бутилката с вино (плюс „патрончето” с водка, което може би е изпил преди това) не би проговорил и за тях.

„Бог да ги прости – казва обаче накрая, след „Будь проклета, ты, Колима...” и мълчанието – да прости прегрешенията им”. (Човек като него, който със зор влиза в черква дори и по Великден, успява да отрони подобна фраза.) Знае някъде вътре в себе си, знае разбира се, че и те не са били невинни. И те е трябвало, налагало се е да отнемат живот. Изборът да заминат не е бил техен, но пушките или автоматите – да.

После отмества бутилката, чашата, пепелника, цигарите. Дискът с „блатните” песни е престанал да се върти. Пада мрак под клепачите, спомените потъват в съзнанието. „Блудният син” е допил бутилката, той вече спи и не плаче.

"Дали обаче синът ти ще ти прости... - питам наум заспалия вече мъж. - Дали ще прости това, че те е изгубил не в африканската, а в българската социална джунгла? Дали може да прости, че ти все пак си имал баща като стълб, на който, пораствайки, да се опреш, а той - не?"

*

Може би някой ден синът, който и сега вече е мъж, ще запали по същия начин, на някоя Мъжка задушница, свещ в душата си, свещ на болка и памет. Ще твърди може би, твърдоглаво като баща си, че може с всичко да се справи сам, че не му пука... Но ако случайно го познавате и сте някъде около него, не му вярвайте. Ще скърби, макар че - а може би тъкмо защото - неговият баща му е липсвал повече, отколкото може да липсва всеки един баща на синовете.

неделя, 29 януари 2012 г.

By the way

Думите губят стойност, ако човек се опитва да спечели от тях,
непознавайки стойността им.

Предразсъдъците на умните са понякога по-безпощадни
от предразсъдъците на глупавите.

Мълчанието е злато,
стига да не прикрива гордост, страх или малодушие.

Приятелят не е човек, който страда от това, че имаш недостатъци;
той страда от това, че е видял в тебе качества, които може да изгубиш.

Различията могат да са и са фактор за развитие,
стига да не са стигнали вкаменелост.

сряда, 11 януари 2012 г.

"Сянка съм в сянката на живота"

ИЛИ ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВЯТ ЖИВИТЕ


Това е част от лична кореспонденция по мейла между двама души, които не са се виждали от години. Най-лесно е да ги наречем Х и Y. Тя започва с това, че Х пише на У по повод рождения му ден. В хода на кореспонденцията Х разбира, че Y e стигнал до някакво дъно на мизерията и се опитва да му помогне, но не може да направи за него кой знае какво. След известно време Х разбира и, че Y е напуснал жилището си (където са останали бившата му жена и децата му) и е отишъл да живее в родното село на майка си. Накрая Х разбира, че не само семейството му, но и роднини и приятели изглежда са оставили Y съвсем сам...


Х до Y, 06.10.11

За много години,
надявам се,
че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.



Y до Х, 06.10.11

Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.
Благодаря ти.
Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т. н.
Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.
Затова и не ти пиша. Всъщност, не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.
Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.



Х до Y, 06.10.11

Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.
Аз съм беден човек, впрочем, но мога да ти правя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.


p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.


Макар и не веднага, Y се съгласява да приеме това предложение, което му помага вероятно да не събира фасове поне известно време. Минава около месец, Y не се обажда, както е обещал.


Y до Х, 15.10.11

Най-накрая успях да получа текста. Ще го прочета утре внимателно и сериозно и ще ти се обадя.


Х до Y, 15.10.11

Когато решиш, обади се.
Не е нужно, пак казвам, да бързаш да четеш и мислиш върху текста (сбирката); ако ми се обадиш след седмица, две или месец (надявам се все пак до месец), ще е нормално.



Х до Y, 13.11.11

Не исках да те притеснявам с нищо, но ти се „строши” от бързане.
Какво друго ми остава, така че, освен да ти "благодаря", че ми "даде" един външен поглед към това, което ти изпратих.
[...]
"Човекът не е остров, вътре в себе си затворен...", написал един поет* и проповедник преди има-няма четири века. Може би искаш да си такъв остров; може би не само такива далечни познати като мене си отблъсквал тъпо и последователно...



Y до Х, 14.11.11

От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.
А колкото до нападките ти...




Х не знае разбира се, че Y се е разболял. Няма откъде да знае. Тя му предлага, въпреки че си има достатъчно свои грижи, ако наистина няма кой да го погледне, да дойде да му помогне, докато е болен. Но Y e сам само духом, както по-късно се оказва. Той живее в гарсониера с двете си поотраснали деца и бившата си съпруга. Те може би са и, в края на краищата, тези, които трябва да се погрижат за него.



Y до Х, 15.11.11


От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.


Х до Y, 15.11.11


Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.
Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?


p.s. (16.11.11)
Ако продължаваш да не се оправяш,
и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,
пиши ми.



Y до Х, 20.11.11

Здравей,
събрах малко сили, за да ти отговоря.
благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?...



Скоро след това Х попада на цикъл стихотворения на Y, публикувани преди време в литературен сайт.


Х до Y, 25.11.11

Попаднах наскоро на това: (Следва линк към съответната страница от сайта** – б.а.)

Може би е част от книга, която не е издавана.
Май нито една поетична книга не си издал - жалко.

Надявам се впрочем, че няма да предадеш Богу дух
заради това, че ти е твърде малък апартаментът :)

Все трябва да си имал някакви неизмислени приятели в този живот.
Всички ли наистина са те забравили?




Y мълчи около месец.


Y до Х, 31.12.11

Здравей,
На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.
Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.
Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.
Бъди щастлива през 2012-та!



Х до Y, 31.12.11

Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив,
въпреки всичко.
И да доживееш много по-добро време за себе си.


p.s. (1.01.12)

Надявам се, че все ще се намират около тебе някакви роднини или познати, които да не те оставят сам в едни или други трудности или проблеми.


Y до Х, 03.01.12

Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.
...отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.
Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.
[...]
Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!



Х до Y, 03.01.12

Не знам кой ти е натяквал, че си бил смотан и неприспособим, не знам кой е успял да те затвори до такава степен или почти унищожи, или защо си се оставил на нещо подобно, но никога не съм те наричала с подобни думи и не съм те смятала за подобен човек.

Чуждите грехове или грешки не мога да ги платя.

...И аз не съм особено приспособима, и сигурно за някои неща съм била и съм в някакъв смисъл смотана. Но никога не съм се оставяла, на никого не съм се оставяла, да унищожи или принизи до невъзможност вътрешната ми сила, човешкото ми достойнство. Не е трябвало и ти да го правиш. Не е трябвало, вероятно, и да се опитваш да правиш едни или други неща, за които не си. Както гласи една поговорка: „Господ с едната дава, а с другата взима”, и ако има даден човек едни видове таланти или способности, някакви други способности или са твърде слаби у него, или хич ги няма.

…Не искам да чуя или да разбера по някакъв начин, че и ти, като немалко други хора в последните години, си отишъл курбан на нечия лична или на общата простотия, алчност, несигурност, хаос, егоцентризъм или както искаш го наречи. И понеже на практика нищо друго не мога да направя за теб, освен да ти пиша или да отговоря на писмата ти – се опитвам да намеря някакви думи, с които да отместя, дето се казва една йота, от собственото ти неверие. От болката и несигурността ти.

Във всеки случай не бива да смяташ, че не си ценен. Че не си талантлив. Че не си много способен даже човек. Всеки човешки живот е ценен, и всеки талант е ценен, и хора като тебе са даже по-ценни, затова и по-големи беди и злини може да им се случат. Дори и да не се справиш – а условията, в които си, а те изглеждат доста невесели – не вярвай, че всяка твоя вътрешна болка или пък невъзможна да излезе отвън сълза не се знае и отчита някъде.

Вероятно не смяташ, че има възмездие за всичко, че има висша, далеч не винаги видима справедливост, но аз съм още жива и ще бъда такава, докато ми е писано, както се казва, заради това, че вътрешната ми сила, вяра или надежда, колкото и пъти да са били и да са на кантар, са свързани с тази висша сила и справедливост. С любовта и силата на онези неведоми за хората вселенски закони и сили, които нито ти, нито аз, нито който и да било друг човек, от което и да било поколение или народ, са създали или пък могат да унищожат. Не знам как се обяснява вътрешен опит, изглежда глупаво и невъзможно да направи човек подобно нещо – но има Бог за всички. И както има висше добро, така има и висше зло, което също се опитва да лови души от памтивека. Чувствителните, добри и талантливи души са му били и са му вероятно, извини ме за шеговития тон, "любим десерт"...


Y до Х, 03.01.12

Благодаря за огромното ти писане! Казвам го съвсем сериозно. Предполагам, че си права за всичко, което казваш. Проблемите обаче са мои и трябва да се справя с тях. При обстоятелствата около мен ще ми е адски трудно, но вярвам, че ще успея. Благодаря ти отново, засега бих желал да съм сам. Ще ти се обадя, когато съм готов.


Х до Y, 09.01.12

Не искам да те безпокоя, но пиши все пак от време на време по ред-два.
Заради неизвестността.
Неизвестността за някого, който казва, че всички са го изоставили,
не е много приятна мисъл.



Y не отговаря.
Както се казва, един Бог знае какво се случва с него. Дали има дърва или студува в разгара на зимата; дали, и да има дърва, е в състояние да ги нацепи и да ги сложи в печката; дали има пари да си купи най-необходимото?
И дали има някой, който и да било, който да почука на вратата му, или е наистина съвсем сам в селската, както преди в градската, човешка пустиня?



-------------------------------------


ПОСЛЕСЛОВ

Y така и никога не написва на Х какво мисли за ръкописа, който му е бил изпратен.
Но разбира се не това е важно. Важното е, че Х не знае дали Y не е станал още по-зле от положението, в което е бил.

Може би, ако не дай Боже, Y свърши житейски си път сам и забравен в някаква селска къща, все някой ще се сети да напише за него някое прочувствено In memoriam, в което да се казва колко талантлив, способен и еди какъв си е бил Y, какви книги е издал, къде е работил и пр. Може би ще се сетят за него тогава, ако прочетат подобна вест, и бившите му колеги и приятели. Може би и децата му все някога ще се сетят, ще разберат, когато обаче станат доста по-възрастни, колко много ги е обичал баща им. Може би и бившата му съпруга ще престане да преследва висоти на духа само в поезията.*** Може би... А може и не.

Но ако Y е още жив в някаква стара къща, в някакво плевенско село, по-добре е все някой да се сети за него, докато още и въпреки всичко бие сърцето му. Защото красивите думи, които можем да напишем постфактум за някого, който вече го няма, или пък някой и друг жест, който можем да направим постфактум, вече няма да му трябват - те ще трябват на нас. За да спасим собствения си мир, не неговия, когато е бил най-застрашен. И ако някой предишен приятел, колега или пък роднина на Y го припознае в този текст, може би не е зле сега, а не постфактум да се сети за него.

„Не питай за кого бие камбаната”, пише преди много време Джон Дън. Камбаната на Дън, която бие за всеки, който може да я чуе, бие в случая заради един български журналист, писател**** и преводач.




-----------------------------------------------------------------------------

* Джон Дън (1572-1631), английски поет и англикански проповедник. (Едно от най-известните му стихотворения, израз от което се цитира в кореспонденцията, е източник на заглавието на "За кого бие камбаната?" на Хемингуей.)


** Цикълът стихотворения е публикуван в Bukvite.bg.
Едно от тях е следното:

Господи/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло,/ крачи жена ми по белия свят/ и е хубава като всяко начало.
Господи,/ крачи жена ми,/ стъпка по стъпка мъже я следят/ и по дирите тръгват нахални -/ няма ли за нехайните съд,/ за ботушите кални присъда?
Тя/ е докоснала първа снега,/ първо на нейното рамо е падал -/ спря да дими очарован градът/ и жена ми премина във бяло.
Триста погледа дебнат сега/ и умират от глад и от ярост -/ триста зависти да ги преклонят/ пред нозете на нейната/ цялост.
Господи,/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло -/ крачи жена ми по белия свят,/ тя самата - начало.



*** Бившата съпруга на Y e автор на няколко поетични книги.


**** Y е издал няколко книги в различни жанрове, между които „Homo movens: Космолог. теория за движещия се човек”, „Кой кой е в Илиада и Одисея (История на древните цивилизации)”, „Ересиархно житие на отшелника Иван, отпосле светец Рилски”, Теа и мързеливия магьосник Бо-ян” и др.