Господин Гневен имаше двойствен живот. Той все искаше
да прави добри и велики дела, да го четкат и потупват по рамото, но делата му
също бяха двойствени. Един червей се беше загнездил дълбоко в съзнанието му и
той непрекъснато хранеше този червей с нови и нови съмнения, опитвайки се,
парадоксално, да го превъзмогване. Г-н Гневен не знаеше, че никога няма да
успее да нахрани този червей достатъчно, че той да спре да го гризе. Не
знаеше, че няма как да живее в мир със себе си, докато иска
другите да го харесват такъв, какъвто той смяташе, че трябва да бъде. Не
знаеше и, че ако вижда някъде нещо по-грозно и отблъскващо, отколкото е, то
може да идва от самия него и червея, който го гризе.
Г-н Гневен беше голям състезател и биткаджия. Искаше
да бъде победител във всички битки, колкото и нелогични да бяха някои от тях, а
някои – и направо безсмислени. Червеят в него не допускаше г-н Гневен да не е
победител и талант във всяка една област от човешките дейности и дарби. До
такава степен г-н Гневен трябваше да е талант във всичко, че се стигаше дотам
да пренебрегва собствените си таланти, докато гони вятъра за някакви други дейности и
таланти, които не бяха за него.
Амбицията на г-н Гневен да се доказва, че притежава
всички таланти, го докарваше понякога дотам, че да не може да понася онези,
които притежаваха някой от тези таланти, и да вижда у тях всякакви скрити лоши
качества, които той, търсейки ревностно, както се търси под вола теле, понякога
успяваше и да намери. Тогава Гневен ставаше Доволен, но само за малко. Защото
червеят не преставаше да го гризе. И да иска нови и нови доказателства за
прекрасните качества на гостоприемника си, чието съзнание беше цялото пропито от
тлъстите щения на същия този червей. Но г-н Гневен не понасяше някой да се
доближи до червея, пазеше го като върховна скъпоценност.
Един ден г-н Гневен срещна една Странна птица, която можеше
да забелязва червеи като неговия отдалече. Тази Странна птица не се впечатли от
тлъстия червей, който се криеше зад тънката мрежа от измами и самоизмами в главата на
г-н Гневен. Видя го разбира се този червей, нямаше как да не го забележи. Но не
й беше до него, не сметна, че е нейна работа да почне да го кълве и да освободи
г-н Гневен от нещастното състезание със себе си. Странната птица живееше, при
това, далече от г-н Гневен. Но, въпреки голямото
разстояние, червеят на г-н Гневен започва постепенно все повече и повече да й
досажда. И тя започна да прелита и да кълве от време на време челото
на г-н Гневен, по-скоро, за да се защити от скрития зад това чело червей и гнусните
му щения, а не защото смяташе, че може да клъвне и убие самия червей.
Странната птица знаеше, че този вид червеи могат да
бъдат премахнати, само ако техният гостоприемник пусне някоя като нея вътре в
себе си, ако й се довери достатъчно, че да я пусне. И то, за предпочитане, ако
червеят е все още млад и неукрепнал, а не такъв, който да е бил хранен с
години. Затова тя не си правеше илюзии, че може да убие червея на г-н Гневен. Но
не й беше и в природата да търпи изстъпленията на нито един червей, бил той
млад и не укрепвал, или пък голям, мощен и хранен с години.
Г-н Гневен се разсърди много на Странната птица - не
толкова, защото го клъвваше понякога по челото, а защото инстинктивно усещаше, че
тя представлява заплаха за скрития му, скъпоценен червей. И Гневен започна да
удря Странната птица, да къса от перата й, да я кори и заплашва. Странната
птица се оттегли и престана да лети заради г-н Гневен. А той се закичи с
някои от откъснатите й пера и тихо прошепна на червея в себе си: „Видя ли, изгонихме
я“.
Докато ходеше, закичен с перата на Странната птица,
г-н Гневен успя да намери малко време и за собствените си таланти, и пожъна
известни овации, но те не му бяха достатъчни. Трябваше да намери някоя друга птица,
нечии други таланти, с които да се бори, за да спечели невъзможната битка с
червея в себе си.
Г-н Гневен не знаеше дори това, че Странните птици са
редки. И, че никоя обикновена птица, и да поиска, не може да спре неговата всеядна
битка за самодоказване. Той обаче знаеше, че обикновените птици са за
предпочитане. Никоя от тях не можеше да го ядоса толкова, че да се види такъв,
какъвто е.
