четвъртък, 22 декември 2011 г.

Еклисиаст в защита на Златния Телец*

Повод за този текст е Изявлението на Варненския и Великопреславски епархийски съвет във връзка с породилия публичен скандал "Линкълн MKZ Хибрид" на Варненския владика.

Цитат от Изявлението **:

„За какво става въпрос? За прекалено големия интерес към новата придобивка на Варненска Митрополия, Която е Една от трите най-големи в България. Новата й придобивка е на стойност 36 хиляди долара! При това не закупена от Митрополията, а предоставена за ползване. Доводите на фарисеите са: как може, в момент на криза, Епархийският Архиерей да си позволява такъв лукс!
Нека си говорим откровено, дори с най-новите си екстри на свръхпестеливост на бензин, с автоматичното си преминаване на електрозадвижване, автомобилът с тази цена не може да бъде наречен лукс. Нека не ставаме жалки и не мерим с аршина на бездомници.”


Не приляга, разбира се, на представители на висшия клир да се мерят „с аршина на бездомници”. Подобно нещо е прилягало само, кой знае защо, на апостолите Христови, да кажем (скитали се по градове села да проповядват, лекуват, увещават и пр.) или на самия Христос. Високият сан в институцията Българска православна църква се свързва вече, на практика, с всякакви лъскави лимузини и мощни джипове, с часовници „Ролекс” и разни други подобни вещи; и в никакъв случай – с недоимък от какъвто и да било характер. Висшият клир у нас не от вчера (сигурно има и изключения, но колко ли са?) обича богатите, казано най-общо, не бедните. И не ще да прилича по нищо на вторите. А онези, които не разбират „естествеността” на подобни нагласи, са – поне според йереите от Варненската митрополия - не какви да е други, а „фарисеи”.

В някои от епархиите на Българската православна църква има, впрочем, енории, в които черквите пустеят, няма служби и свещеници в тях. Или има само веднъж или няколко пъти в годината. И няма кой понякога дори да опее останалите по села и малки, замиращи градчета, починали хора. Няма кой (или поне няма кой навреме) да извърши един неотложен (не като кръщението или венчанието, примерно, които винаги може да почакат) духовен обряд. Разбира се, това е характерно по-скоро за по-бедните епархии, като Видинската, примерно. И може би неслучайно подобни краища на България западат. Дали поради това, че икономически и материално са западнали, западат и духовно; или дали поради това, че са западнали духовно, западат и материално, е трудно да се каже. (Във всеки случай, има връзка между едното и другото.) Но недоимъкът в подобни епархии не интересува натрупалите достатъчно приходи други епархии, по-богати от тях. Нито това как се издържат свещениците интересува понякога владиците.

Вероятно мнозина не знаят, че енорийските свещеници дават на своята митрополия десятък (10%) от всички приходи на храмовете, в които служат. А това, което митрополиите дават, по-точно продават на енорийските свещеници, са свещи на килограм, които после се продават на бройки. Разликата в стойността на свещите, продадени на кило, и на бройки, оформя част от приходите на съответния храм. (Ако има, както и има енории, в които има твърде малко приходи, понеже няма достатъчно венчавки, кръщавки и пр. треби - и заплатата на съответния свещеник или неговият трудов договор, осигуровки и пр. не са сигурни. Тази заплата нерядко е по-малка, впрочем, от стойността на десятъка, който енорийският свещеник дава на съответната митрополия.)

На този фон – без даже да споменавам на какъв икономически хал са мнозина от православните, номинално или не християни – не един и двама висши свещенослужители на Българската православна църква демонстрират доста добро материално положение. И не само, че го демонстрират, но – което е по-страшно и заради което въобще се осмелих да напиша този тест – някои от тях се опитват да аргументират своя очевидно луксозен начин на живот с цитати от Библията, от Светото Писание. Както се случва в цитираното официално Изявление на Варненския епархийски съвет:

"Всичко си има време, време има за всяка работа под небето…
… Време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни.
…Време да мълчиш и време да говориш.
Това са думите на Еклисиаста. За сетен път се убеждаваме в неговата мъдрост. Ето, дошло е време в нашата градина да се хвърлят камъни и ние няма друго що да сторим, освен да ги събираме и да чистим градината си.”
[…]
И ако на някой човек Бог е дал богатство и имот и му е дал власт да се ползва от тях, да взема своя дял и да се наслаждава от трудовете си – това е Божий дар. [Екл. 5:18 ]"


„Суета на суетите и всичко е суета”, казва още Еклисиаст, но този цитат едва ли е подходящ, за да може едни монаси, дали обет за нестежание (каквито са всички от висшия клир), да оправдаят влечението си не даже към лукс, но и въобще към материални блага. Затова те „чистят градината си” от камъните на едни или други безбожни журналисти, които си нямали друга работа и взели да вдигат шум за „скромната” лимузина на Варненския владика. Коя, обаче, е в случая градината и каква е длъжността на всички онези, избрали свещенически или монашески кръст? Дали в тази градина лимузини трябва да „растат”, дали ролекси? И затова ли, в крайна сметка, се стремят да растат в църковната йерархия едни или други йереи – за да имат „богатство и имот” и да се наслаждават на „трудовете си”? А и кои трудове, впрочем? Да не би светите митрополии на Българската православна църква, която и да било от тях, да са бизнес-център или производствено предприятие?

„Господи, прости им, те не знаят какво вършат”
– се казва още в Изявлението на Варненския епархийски съвет. И това „Господи, прости им” се отнася не, разбира се, до духовници, опитващи се да защитят чрез Светото Писание прастарото изкушение, наречено Златен Телец. Отнася се до онези журналисти, които са се осмелили да забележат въпросното изкушение; да публикуват снимки на поредния владишки „аксесоар”. Както и да напишат (да претълкуват, както се казва в Изявлението), че владиката Кирил бил готов да подаде оставка. (Митрополитският сан, както и патриаршеският, е до живот; свалянето от подобен сан се случва доста рядко.)

Какво точно е казал Варненският митрополит в Синода след шума около споменатия "Линкълн", какво са разбрали/неразбрали журналистите, не стана съвсем ясно. Но в официалния текст, с който Епархийският съвет на Варненска митрополия обяснява случая, се казва следното:

"Светият Синод е едно малко Народно Събрание. И в него има дебати, при които понякога прехвърчат искри. И там, както в живота, понякога се изричат хиперболизирани думи (пр. „От сто години не сме се виждали”. „Сто пъти ти казах”, „Отказвам се от тебе чрез Държавен вестник”). Всеки разумен човек знае, че това са само просто едни изрази. Така е и с претълкуваните думи на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит д-р Кирил, действителен член на две академии.
По време на дебат, в който той не е съгласен с решението по определен въпрос, се изрича желание за оставка, но такава не е подадена. Защо някои пренебрегват изказването, че е заявено желание за оставка, а не че е подадена. Чудим се как през ума на журналистите не минава мисълта, че той пожизнено е Архиерей! Така ли лесно се подава оставка от Архиерей в разцвета на Неговите жизнени и творчески сили! Не, нали!".


Не, разбира се, има си хас... В разцвета на Неговите (с главна буква...) жизнени и творчески сили (пък и - да ме прости владиката - с неговия бизнес талант) това би било истинско разхищение.

Колкото до това, че Варненският митрополит е д-р по богословие (и член на две академии – вероятно Софийската и Московската духовни академии), добре е, разбира се, че имаме владика с богословска титла. Но с титла или не, с дисертация, защитена в духовна академия, или не, Негово високопреосвещенство не може да не знае „колко много е харесвал” Христос търговците в храма...

Какво впрочем, прави Светият Синод на БПЦ, как се намесва/не се намесва в подобни случаи, не е трудно да се отгатне. Синодът обикновено оставя нещата да отшумят на принципа „Всяко чудо за три дни”. Така постъпи висшият орган на БПЦ и в случая с „архонт” Бинев и произвелия го за такъв Старозагорски владика. Е, порица съответния митрополит с едно „мъмрене”, но нито за Галактион имаше от това каквито и да било последствия, нито за „автентичността” на произведения архонт.

Може би и затова, както се разбра наскоро чак, владиката Галактион е продължил да произвежда архонти... Без значение, че след скандалния случай с „архонт” Бинев от 2007 г., Светият Синод излезе с официална, публично оповестена позиция против раздаването на архонтски титли. ("Няма да бъде призната титлата, защото не е благословена от Синода, а отхвърлянето трябва да бъде извършено от този, който я е дал.", казва Русенският митрополит Неофит в началото на 2007 г. Малко след това Светият Синод на БПЦ излезе с решение, оповестено публично, че: „В наградния фонд на Българската православна църква (БПЦ) и нейните поделения - епархии, манастири и пр., не съществува званието "архонт", то не може да бъде давано от нейно име и не се признава за българско църковно отличие. Извършени удостоявания със званието "архонт" от представители на БПЦ са недействителни.")

Това решение на Синода от началото на 2007 г. се оказа непознато или забравено, впрочем, за Пловдивският митрополит Николай. (Само преди дни той заяви пред микрофона на Горан Благоев от БНТ, че подкрепя даването на архонтски титли.) И, което е още по-важно – то изобщо не е спряло Старозагорския владика да произвежда още архонти. Сред последните, произведени от Старозагорския владика и бивш агент на ДС, е например скандалният бизнесмен Иван Кочев – Чомбе. На неговото въвеждане в архонтство присъствал и друг „архонт на БПЦ”, Илко Йоцов, бивш зам.-министър на енергетиката и обвиняем по делото срещу Валентин Димитров - Топлото.

Дали архиереите, най-висшите духовници в Българската православна църква, разбират до каква степен светът с най-комерсиалната, с най-анти-Христовата му част се опитва да влезе вече дори в „Светая светих” на тяхната... на нашата поместна Православна църква? Дали въобще си спомнят, освен това, обета си за нестежание? (Тоест, обещанието да не се пристрастяват към вещи и пари.) Дали си спомнят и за думите на Христос, изречени пред първите му апостоли: "...който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга"[Марко: 9-35]. Или тези: "където е съкровището ти, там ще е и сърцето ти" [Матей, 6:21].

Разбира се, Църквата въобще не е точно и само институция. Църквата са всички вярващи, принадлежащи към нея; някакъв неизчислим, невидим духовен сбор. Но какво се казва все пак за духовните пастири в Светото Писание?

„7. Затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
8. Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, -
9. затова, о, пастири, изслушайте словото Господне.
10. Тъй казва Господ Бог: ето, Аз съм против пастирите, и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна.” [Иезекиил, 34:7-10].




Послепис


Уважаеми владици на Българската православна църква,
Не оставяйте паството само да се лута.

Не оставяйте и подчинени Вам свещеници да продават чорапогащници, примерно, за да се издържат.

Не допускайте и в най-бедната епархия, и в най-бедната енория на Българската православна църква починали хора да бъдат погребвани без молитва и опело. (Ако беше толкова бедна материално институцията БПЦ, щяхте ли Вие, първослужителите й, да изглеждате толкова добре?).

Не допускайте никой обикновен, редови монах да проси помощ за манастира си от миряните, а те да го питат: "И защо да ви даваме пари, за нова лимузина на владиката ли?"

И не винете журналистите (нищо, че част от тях наистина са безбожни) затова, че снимат лимузините и джиповете ви. Тяхна работа е да отразяват това, което виждат, а ваша – да направите така, че да има по-малко вярващи единствено в материалното.

Ако не промените поне част от обърканата и тревожна картина, ще сте „мед, що звънти, и кимвал, що дрънка” - без значение къде точно дрънка тази „мед” и колко бизнесмени „архонти” се прикачат към нея.



--------------------------------------------------------

* Текстът е написан преди около две седмици и е публикуван във в. "Култура".


** Цялото изявление на Варненския епархийски съвет може да се прочете тук:
http://mitropolia-varna.org//index.php?option=com_content&task=view&id=1789&Itemid=1

четвъртък, 15 декември 2011 г.

Защитници на добива на шистов газ в България

1. Илиян Драганов Василев

Посланик в Русия от 2000 до 2006 г. През 1981–1990 г. сътрудник в Международния отдел на БЗНС, по-късно – резидент-мениджър, консултант по международно строителство и развитие във фирма „Дж. Джоунс и Ко“ и представител на фирмата в България, а през 1994–1997 г. - изпълнителен директор на ДОО „Хоум сервиз“. Изпълнителен директор и Българската международна стопанска асоциация, председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции. От 2007 г. до април 2011 - председател на Делойт България. Заместник-председател на българския Реформ Юнион Клуб.

Секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Сашо 11”

Из Решение № 175/ 14.12.2010 г. на Комисията по досиетата, в което се оповястяват данни за принадлежност към ДС на посланици, генерални консули и заместник-ръководители на дипломатическите мисии на Р. България.



Три имена Илиян Драганов Василев
Дата на раждане 07.07.1956 г.
Място на раждане гр. София
Вербувал го служител ст. лейт. Христов на 09.02.1988 г., регистриран на 09.03.1988 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Христов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник секретен сътрудник
Псевдоними Сашо-11
Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Документи от ръководилия го щатен служител; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 7553; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/ 12-2093/ 28.10.2010 г.
Снемане от действащия оперативен отчет
Публична длъжност или публична дейност Извънреден и пълномощен посланик в Москва от 04.02.2000 г. до 30.06.2006 г.




2. Васил Симеонов Балинов,

проф. дгн в Минно-геоложкия университет,

агент и секретен сътрудник на ДС с псевдоним „Балтов”


Из Решение № 230/ 16.06.2011 г. на Комисията по досиетата, отнасящо се до ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; други длъжности, които се заемат с акт на Министерския съвет или министър-председателя – Висша атестационна комисия


Три имена Васил Симеонов Балинов
Дата на раждане 04.08.1936 г
Място на раждане гр. Луковит
Вербувал го служител регистриран на 06.01.1973 г.
Ръководил го служител ст. лейт. Георги Николов Георгиев; о. р. Орлин Симеонов; лейт. Димитър Г. Азлалиев; лейт. Иван Димов; кап. Бранимир Грозданов
Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ-VII
Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник агент; секретен сътрудник
Псевдоними Балтов
Данни в наличните документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил го щатен служител; документи от ръководили го щатни служители; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 3517.
Снемане от действащия оперативен отчет 1976 г.
Публична длъжност или публична дейност Член на научна комисия по геологически и географски науки от 2000 г. до 2006 г.



3. Проф. Кристалина Стойкова – научен секретар на Геологичния институт на БАН.

Консултант на нефтените компании Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф - според информация, дадена от самата нея в CV. (Американската компания за добив на нефт „Тексако“, погълната в последствие от „Шеврон“, е осъдена за 8,6 милиарда долара от Еквадор за замърсяване на водите и почвите.)

Из CV-то на проф. Стойкова:

По важни научни и научно-приложни разработки• Монографии • Научни статии• Цитирания• Научни и приложни разработки• Участие в международни проекти• Внедрявания• Изобретения 90Над 150 цитата, от тях – 56 в чуждестранни монографии и международни списания, 24 в монографии в България, над 70 в български списания.съвместни проекти по МГКП, с Австрия, Пери-Тетиски консорциум, Францияконсултант на редица нефтени компании (Texaco, British Gas, Enterprise Oil, OMW, Melrose Resources) при сондиране за нефт и газ в черноморския шелф



4. Алекс Алексиев,

Институт за иследване на Балканите и Черноморския регион

/и екперт по радикален ислям (?!) в института "Хъдсън"/

Днес по пограма "Хоризонт" на БНР, г-н Алексиев, който, доколкото разбирам, живее в САЩ, заяви, че никъде нямало доказан случай на замърсяване на водата при добив да шистов газ, както и че аргументите на онези, които говорят за рисковете от този добив у нас, са, цитирам, "комунистическа пропаганда".


Който има време и желание да търси и обработва видима публично или не толкова (но достатъчно доказуема) информация, свързана с активно шестващи по ТВ дебати, пресконференции, интервюта и пр. "безкористни" защитници на добива на шистов газ в България, може ако иска да продължи и допълни този списък. Той въобще не обхваща всички.

вторник, 29 ноември 2011 г.

Защо не (без въпросителна)

Слави Бинев – архонт;

Христо Стоичков - доктор хонорис кауза;

Бойко Борисов - футболист на годината;

Алексей Петров – политически репресиран доцент;

и пр.

———–------

Цецка Цачева – мис „Мокра фланелка (примерно);

Волен Сидеров – посланик на добра воля на ООН (също примерно)

Симеон Дянков - мис „Вселена” (както по-горе).



Ако някой веднага се зачуди и тръгне да оспорва как така


Цецка Цачева примерно би могла да бъде мис „Мокра фланелка” – след като, освен, че е мисис, подобно звание е последното нещо, което би могло да се свърже с нейната личност;

или, още повече, как така един мъж, бил той и министър, освен, че не е особено красив (дори не е и травестит :) - да ме прости г-н Дянков за шегата), би могъл въобще да се свързва с титла като мис „Вселена”;

или как така Волен Сидеров примерно би могъл да бъде посланик на добра воля на ООН – след като подобна длъжност или звание ама никак не му отива -

то тогава този някой може би могъл да отговори

дали на Слави Бинев му отиваше
да стане архонт на Българската православна църква (произведен за такъв от един владика-агент, на когото не му отива да бъде владика, но „млъкни, сърце”);

и дали на Христо Стоичков му отиваше да стане доктор хонорис кауза на хуманитарен университет (ако приемем, че на ректора на този университет му отива да е ректор…);

или дали на действащият ни министър-председател, генерал-лейтенант, инженер и не знам още какъв Бойко Борисов му отива да бъде отличен като най-добрият български футболист на годината?

Той впрочем, е убеден, че ще бъде такъв: „Премиерът Бойко Борисов е абсолютно убеден, че ще победи нападателя на Манчестър Юнайтед в анкетата за футболист на годината. На въпрос дали ще стане футболист на годината Борисов отговори лаконично „Аз съм си“.“ (Из http://www.mediapool.bg/премиерът-убеден-че-е-футболист-на-годината-news186877.html)

Затова дали ако спортните журналистите (на които се пада последната дума в съответната класация) отличат наистина нашият „вселенски” премиер с титлата „Най-добър футболист на годината”, би им отивало да се нарекат спортни журналисти, едва ли има нужда да споменавам.


Не всичко е пари, страх и тщеславни щения,

или ако е така, нищо друго няма да остане.

петък, 25 ноември 2011 г.

Как се ръководи държава...

Или какво е общото между неуредени сметки за изнесено отработено ядрено гориво, проект за постановление за предоставяне на допълнителни средства на БАН и организирането на стачки в България


Текстът, цитиран по-долу, е част от стенограма от заседание на Министерски съвет отпреди два дни. В т. 18 от дневния ред се обсъжда - или поне би трябвало да се обсъжда - "Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките". Проектът се внася от министърът на образованието, младежта и науката С. Игнатов. Игнатов започва да говори, но не за бюджета на БАН и внасяне в него на допълнителни средства, а за "изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара". (Тези средства не били изплатени вече 3 години.)


Из стенограма от заседанието на МС от 23 ноември 2011 г.

Точка 18

Проект на Постановление за предоставяне на допълнителни средства от централния бюджет за 2011 г. чрез бюджета на Министерството на образованието, младежта и науката на Българската академия на науките

БОЙКО БОРИСОВ: Внася министърът на образованието, младежта и науката.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Господин министър-председател, уважаеми колеги, в изпълнение на подписаната спогодба между България и Руската федерация през 2008 година е изнесено отработено ядрено високо радиоактивно гориво, за което българската страна е дължала 1 милион 349 хиляди 982 щатски долара.

Тъй като средствата не са изплатени в продължение на три години...

БОЙКО БОРИСОВ: А защо през 2008 година предишното правителство не ги е платило, след като ги е изнесло? Нали тогава не е имало криза, а имаше милиарди излишъци?
СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не са плащани.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо не са плащани? Как са го изнесли и не са си платили и ние след три години трябва да го платим? Кой месец са изнесени през 2008 година?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Не мога да Ви кажа кой е месецът, но ние платихме вече един милион с постановление на Министерския съвет.

БОЙКО БОРИСОВ: Аз знам какво сме платили, за всяко милионче жива мръвка се откъсва от мен. Аз знам, че сме платили и сега още, над два милиона лева - защо? След като са го изнесли защо не са го платили, нали не е имало криза тогава?

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Безотговорно отношение, нямам друго обяснение, просто е отлагано във времето.

БОЙКО БОРИСОВ: Всички плащания дойдоха при нас.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, всички плащания са при нас. Сега трябва да платим още 352 хиляди.

БОЙКО БОРИСОВ: Защо БАН не стачкуват сега заради това нещо? Призови БАН, ето днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това че е вършило сделки и не си е плащало за тях.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Ние първо да благодарим на Влади Горанов за това, че преговорите така бяха направени, че руснаците се отказаха от иска, защото искът беше жесток - освен един милион и нещо, които трябваше да платим, лихвите възлизаха на над 3 милиона лева.

БОЙКО БОРИСОВ: Ще ми благодариш на мен, че това го говорихме на разговора с премиера Путин и се разбрахме да платим главницата, за да не се излагаме пред хората. Трайков е присъствал и знае какви усилия положихме, защото има подписан договор, в който ясно и точно са фиксирани клаузите. Дават ни на съд и ни вземат 5 милиона с лихвите.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Да, толкова бяха.

БОЙКО БОРИСОВ: Ето, обади се на Съботинов и когато провеждат следващата стачка да заделят 10-15 минути от стачката срещу това, че предишното правителство не си е платило борчовете и ние сега ги договаряме и плащаме, така е коректно. Тук като повикат малко, да чуя и малко срещу Станишев, Доган и компания.

СЕРГЕЙ ИГНАТОВ: Сега ще се обадя.

БОЙКО БОРИСОВ: Обаждаш се и казваш: "Премиерът иска сега да повикате малко и за тях, защото ви плащаме борчовете, които 2008 година не сте си платили".

Приема се точка 18.


---------------------------------------------------------

От цитирания текст на официалната, публична стенограма от заседанието на МС не става съвсем ясно, впрочем, какво точно се приема по т.18.

- Внасяне на допълнителни средства от централния бюджет чрез МОМН в бюджета на БАН по разискваното (неразисквано всъщност) Постановление?
- Внасяне на средства за БАН, ако БАН се отплати за тях с подходящо поведение към правителството и премиера?
- Отделяне примерно на тези средства за плащания на лихви по договор с Руската федерация за изнесено отработено ядрено гориво?

Това, което става съвсем ясно обаче е, че премиер-министърът нарежда на министъра на образованието и науката да се обади на БАН да стачкува срещу предишното правителство. "Призови БАН, ето, днес вземаме решение и ще го плати Горанов, БАН да стачкува срещу предишното правителство, за това, че е вършило сделки и не си е плащало за тях".


п.с.:

Това, че предишното правителството доста "трески за дялане" имаше, не е тема на този материал. (Не защото няма още останали от Станишевите „трески”.) В него става дума за управленския език и действията на днешния премиер, на днешното правителство, което вероятно не си дава сметка как може прекрасно да се излага публично дори само чрез публичните си стенограми.


---------------------------------------------
б.а.: Цитатът от стенограмата е по публикация на цялото й съдържание във в."Капитал", http://www.capital.bg/blogove/ot_dondukov_1/2011/11/25/1212415_stenograma_ot_zasedanieto_na_ministerskiia_suvet_-_23/?ref=rss

събота, 24 септември 2011 г.

Слепият мъж и планината

Пак срещнах слепия, който живее сам.

Малък, слабичък, чист и спретнат човек, който поне два-три пъти в годината тръгва сам от София до Бистрица и Панчарево и обратно. От Бистрица до Панчарево ходи пеша, а преди това и след ползва някак си градския транспорт. От миналото му на запален скиор и планинар са останали може би само раницата и две бели, очукани щеки, които му служат като бастунчета.

Слепият мъж, който живее сам, има деца, внуци и правнуци. Работил е дълги години като часовникар, понякога и до 2-3 часа през нощта, за да осигури спокоен живот и бъдеще на своите близки. От дългото взиране в малките колелца, през лупи и под изкуствено осветление (както и от едно злощастно падане) почти напълно е изгубил зрението си. Но не и куража.

- Добре съм, децата не са ме изоставили – казва старецът, когато го питам как е, как се справя. Едната ми дъщеря идва два пъти в седмицата, въпреки че и тя не е здрава вече, получи инсулт. А другата, която живее в чужбина, ми изпраща пари. И внуците се обаждат от време на време, макар че някои не са тук, далече са.

Слепият мъж, който живее сам, от нищо не се оплаква. Само от това, че няма другари за планината, която толкова е обичал. Понеже едни, приятелите му може би, са починали вече; а други пък не искали да ходят с него, бавел ги. Той е от една все по-рядко срещана, поне у нас, порода на неоплакващите се. Но човек трябва да е напълно духовно или физически сляп, за да не забележи, че прекосилият сам пътя Бистрица - Панчарево стар човек не може сам да стигне до свещниците в черквата на последното. (Тук той обикновено спира да си почине и да запали свещ.)

Старият човек казва тихо някаква своя молитва и после стигаме заедно до пейката пред храма. Присяда бавно до раницата и щеките, взира се в мен през счупеното стъкло на очилата си и се усмихва щедро.

- Надявах се да ви срещна пак, идвайки насам. Помните ли ме? Нали вие бяхте и предишния път, която ми помогнахте?

- Разбира се, че ви помня – казвам. И наистина е така. (Може ли да се забрави лесно "бяла врана" или възрастен, почти напълно сляп мъж, който продължава да върви сам с кураж и достойнство по житейската планина?) Може би не са идвали скоро близките, за да забележат и подменят счупеното стъкло на очилата - пред единственото, все още нещо виждащо око - но не изглежда запуснат или изоставен. Старият човек, който живее сам, има толкова чистота и крехкост в себе си, че прилича на дете.

Поговаряме си още за десетина-петнайсет минути и после той става и тръгва бавно, опирайки се на двете очукани щеки. Изпращам го донякъде и го питам сигурен ли е дали няма нужда да го придружа до автобусната спирка. „След като съм стигнал сам от София и Бистрица дотук, и не ми е за първи път, ще се справя някак си” – казва ми. Старецът, който прилича на дете, е вървял 80 и повече години по житейската планина, и продължава да върви по нея, въпреки че в последната част живота се движи сред сенки и тъмнина. Той има достатъчно вътрешна светлина да освети с нея всеки, който го придружи по пътя, дори само за няколко стъпки.

петък, 9 септември 2011 г.

* * *

Исках да избягам
Някъде далече
Та почти отвъд
Някъде където
Странно необречен
Мие се светът
Да сънувам притчи
И да ги разказвам
Както аз си знам
Някъде където
Всеки миг отворен
Е отворен храм

Исках да избягам
Бягайки за малко
Вън от глупостта
От живота видим
Уморен, безсилен
Да възпре страха
От мащаба дребен
Омерзен, окаян
Пълен с прахоляк
Исках да избягам
Като странник стигнал
Своя собствен бряг

Но сега пътувам
Стъпвайки обратно
Сам сред пустошта
Вързан, здравомислещ
И преборил славно
Даже любовта
Реплики и роли
В глупави пиеси
Знаещ наизуст
Един стар вълшебник
Който още търси
Своя собствен звук

събота, 13 август 2011 г.

„ДЕМОКРАТИ” ЗА ПОСМЕШИЩЕ


Кандидатът за президент на страната Юзеир Юзеиров обяви 12 август 2011 г. за „голям ден на турската демокрация в България”. Придобил скандално известност си това си, автентично за него име, и на практика неизвестен с официалното си, „Росен Маринов Йорданов” (с което подписва документи и сделки не само в България), Юзеир Юзеиров поиска преводач от турски на български в следствената служба в Търговище, където бе задържан по обвинение за пране на пари. След като получи такъв преводач, човекът с две имена – едно истинско, друго за правния и бизнес мир – обяви този ден за голям и каза, че на него са били поставени на колене „шовинистите в България”. След това кандидатът за президент, който се регистрира като такъв, демонстративно събувайки панталоните си преди да влезе в Централната избирателна комисия, изрецитира Вазов в следния вид:

Аз съм турчин, син на турчин, роден съм като турчин.
Във вените ми тече турска кръв, като турчин съм роден
и като турчин ще умра.
Да се нарека турчин за мен е голямо щастие (първа радост е за мене).


Прекрасно, може да се каже. Прекрасно е да се гордее човек с етническата си принадлежност. Вместо примерно да се срамува от нея, щото и такива хора има. (Само че едва ли в случая рецитиращият е имал право да „редактира“ Вазов, трябвало е да потърси друго или да си измисли собствено стихотворение.) Ако приемем обаче, че въпросният Юзеиров е пример за най-добър, най-достоен турчин, понеже гордо парадира с етноса си, вероятно веднага трябва да приемем, че и Волен Сидеров, да кажем, е най-добрият, най-достоен българин. А защо не и, че хора като Радко Младич са най-добрите сърби; или дори, че хора като Хитлер са най-добрите германци? И ако на последното може веднага да се опонира с аргумента, че нито Юзеиров, нито Сидеров са убивали някого от любов към своя етнос (за разлика от Младич, да не говорим за Хитлер), то може би все пак трябва да се сетим, че примерът с Младич не е нерезонен, защото живеем на Балканите. Тук не е трудно да се подпалят междуетнически сблъсъци и в наши дни. А примерът с Хитлер – заради това, че нищо по-опасно няма за демократичното равновесие в едно общество от политическите маниаци с измамно чувство за превъзходство, които се стремят към власт. За които разни демократични практики могат да бъдат средство в името на тази власт, но които в крайна сметка се интересуват само и най-вече от собствените си фикс идеи.

Демокрацията впрочем, както е добре известно, значи да имаш поне малко уважение към законите (да не говорим за основния закон). Както и по възможност достатъчно политическа и лична култура – особено ако не си само гражданин, но и кандидат за политик. При демократичен тип управление разбира се нищо не пречи и лумпени, политически шутове, полуграмотните кандидати за едно или друго да се пробват също на сцената. („Демокрацията е лошо нещо, демокрацията е много лошо нещо – както е казал Чърчил – но нищо по-добро не е било измислено”.) Ако даден гражданин на дадена държава не уважава обаче правилата, рамката, която е заложена да поддържа законност и ред в съответното общество (въпреки че разбира се тази „рамка” не е вечна, подлежи на усъвършенстване); ако не уважава, ами се подиграва с институциите на съответната страна, дали би имал морално право да се нарича неин гражданин?

Демокрацията не значи само права, това е азбучна, банална истина. (До степен, че чак е неудобно да се споменава.) И ако правото на Юзеир Юзеиров да влезе по долни гащи в Централната избирателна комисия, т.е. правото му да се излага публично – не е забранено от българската конституция (колкото и да е неприлично и хулиганско) – то „правото” му да иска преводач от език, който много добре разбира, влиза в противоречие с член 3 от конституцията, според който „Официалният език в републиката е българският”. Дали този член е достатъчно демократичен или не, е отделен въпрос. Но случай, при който гражданин на тази страна, който се е родил тук, учил е тук и пр., демонстративно се прави, че не разбира официалния език – едва ли може да се тълкува като знак, че той се гордее с гражданството, което има. (Ако беше някоя възрастна жена от малцинствен произход, която цял живот така и не е научила български – трябваше да й се осигури преводач разбира се. За да е сигурно, че само поради невладеенето на езика няма да й се случи нищо лошо. Но това въобще не е такъв случай.) И понеже не може да има само права наистина, без някакви задължения или отговорност към съответното общество – усещането, че може хич да не е те е еня за една държава; нещо повече – непрекъснато да се подиграваш с нея – и в същото време постоянно да тръбиш, че гражданските ти права именно в тази държава трябва да са много повече – в това има някаква изкривена представа.

Не може да правиш проекти за политически партии в България, да се кандидатираш включително и за президент на републиката, и да гледаш на нея като на с. Кара Агач (днешно Славяново), основано през ХVІ век, по времето на Османската империя. Селото, в което е адресната ти регистрация в България, в което си живял или живееш от време на време, може да е било основано по времето на империята. Може, също така, до създаването на Третата българска държава в него да е нямало и един етнически българин. Но ако искаш заради това село или заради други села (или квартали, или градове), в които днес живеят само или предимно хора от твоя етнос, да върнеш времето на Османската империя – показвайки носталгията си към нея по разни начини, включително носейки фесове по институции и медии в България (нещо, което и политиците или кандидати за такива и в Р. Турция не правят) – то може би трябва да ти се напомни за Мустафа Кемал Ататюрк. За политика, който успява да направи от една загиваща империя способна да се развива и процъфтява държава, сменяйки фесовете и чалмите, и още по-важно, институциите – с други, не по османо-имперски образец. Трябва да ти се напомни може би и, че благодарение на българското си гражданство си станал гражданин и на ЕС. (Подвизавайки се и в Белгия под името „Росен Асенов Йорданов”. И ставайки и там подсъден за нещо, излагайки по този начин страната, от която си дошъл.) Че живееш, също така, във време на отворени граници и друга политическа конюнктура, в което нищо не ти пречи да имаш имоти и да развиваш бизнес в България, Белгия, Турция, в други страни, където искаш. Но да искаш да ставаш президент на България и да гледаш на нея само като на с. Славяново (Кара Агач) или като на всички села, квартали и пр., в които живеят най-вече български граждани от твоя етнос или от друг етнос, примерно ромския; и само тези части или хора в България да те интересуват – това значи, че може би искаш тази страна да се сепарира. Във всеки случай изобщо не изглежда да ти пука, че би могъл, при достатъчно упорити усилия, да запалиш някой ден нещо по-лошо и от това, което за малко да направи Сидеров. (Стига да имаш поне малко власт.)

Да си гражданин на страна, която дълго време не е съществувала изобщо на политическата карта, и да мечтаеш в нея да се слуша – не по концерти, а като официален химн на българска политическа партия – османския военен марш „Чеддин деден” (т.е. маршът, с който тази страна и целите Балкани са били завладени) – едва ли е знак, че те интересуват чувствата на другите, на всички граждани на страната. На които, впрочем, на всичките, заявяваш, че искаш да си президент. Какво може да се каже за политическата култура на подобен политически претендент? Че нищо не му пречи да си свали панталоните, влизайки в държавна институция? Че се чувства силно обезправен, ако не му позволят да построи паметник на незнайния турски войн, или, да кажем, и на Осман паша на Шипка? (Дали в която и да било страна се правят паметници на завоеватели или на военни, били се за това завоюваните страни и народи да останат такива – от това кандидатът за политик, че и за президент, едва ли се интересува.) И дори да смята, както и най-вероятно смята, понеже го тръби всеки път, когато види жив журналист пред себе си, че правата му са нарушени – тъй като не му разрешили регистрацията на ОТОМАН; или за това, че не можа да узакони предишния си политически проект, Мюсюлман-демократичен съюз (МДС) – дали си дава сметка все пак, че едините хъс, амбиция, смелост/наглост, че и пари, не стигат, за да се изведе нещо различно от постоянни циркове и провокации на публичната сцена? Че е нужен и някакъв друг, по-способен да съзнава сложността на сферата, в която иска да е фактор, личностен капацитет? (И да нямаш такъв, можеш да играеш всякакви роли на политически шут. Но дори господарят ти да не е Ахмед Доган примерно, да си солов играч - спектаклите, които правиш, не стават от това по-малко циркаджийски и евтини.)

Като стана дума за МДС – това е единственото, за което Юзеиров донейде е прав. И не за друго, а защото, макар и само де юре, и като партии фантоми, в България има регистрирани партии с определението „християн”/„християнски” отпред. В нарушение на чл. 11 от Конституцията, според който (ал. 4) „Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова или верска основа…” – бе регистрирано, както е известно, и Движението за права и свободи. (Когато ДПС се основа, то си беше етническа партия; разни Бисеровци и Цоневци дойдоха по-късно. Доказвайки за кой ли път, че не етническата принадлежност прави личната стойност; ментарджии дал Бог сред всички етноси.) Защо за едни може, за други не – пита обаче Юзеиров – и за него въобще не е важно, че партиите, които имат определението „християнски” в заглавието си, освен че са някакви фантомни/„файтонни” формации, са християнски само на думи, про форма. А с неговия МДС, ако беше регистриран, едва ли щеше да е така. Важно е обаче, когато даден човек много иска да става политик в дадена страна, че даже и президент, да му пука поне малко за съответната страна (и не само за неговия етнос, още по-малко – за някакви негови неоимперски носталгии).

Дали от кандидати за политици, чиято политическа култура е подобна на тази на братя Юзеирови, може да се очакват изяви, на които и от „Атака” да завидят?

Какво друго обаче, освен липса на достатъчно политическа култура, направи възможен боя пред софийската джамия, провокиран от „най-добрия” българин Сидеров и неговите привърженици? Какво друго, освен липсата на достатъчно политическа култура, можеше да накара братя Юзеирови да си вярват или поне да тръбят, че отказът на регистрация на партия, наречена ОТОМАН – в страна, която е била част от империя със същото име – е поради „недемократичност”? Какво друго, освен липса на достатъчно подобна култура, може да помогне на всеки лумпен, публичен шут или полуинтелигент, независимо от неговия етнос, да вдига високо знамето на горди каузи (пози), докато прави демокрацията и нейните институции на посмешище?



Преди две години, на 9 август 2009 г., Юзеир Юзеиров споделя в един турско-български интернет форум следното:

YUZEIROV, August 09, 2009, 04:41:50 am. АЗ СЪНУВАХ ЕДИН СЪН (Мартин Лутер Кинг). В КОЙТО ВИДЯХ БЪДЕЩАТА КОНСТИТУЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ. НЕ ПОМНЯ ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ, НО СИ СПОМНЯМ ЗА ПЪРВИТЕ ТОЧКИ, В КОИТО СЕ КАЗВА: “Ние, народните представители на осмото Велико народно събрание, в намерението си да изразим народната воля и в стремежа си да изградим демократична, правова и социална държава, приемаме тази конституция. Глава първа, чл. 1.: БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА С ПАРЛАМЕНТАРНО УПРАВЛЕНИЕ. Чл.2.: ФЕДЕРАЛНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Е ФЕДЕРАЦИЯ С ТРИ НЕЗАВИСИМИ ОБЛАСТИ, БЪЛГАРСКА, ТУРСКА И РОМСКА., ВСЯКА ОТ КОИТО СЕ УПРАВЛЯВА ОТ СОБСТВЕНИ ОРГАНИ, ПОДЧИНЕНИ НА ФЕДЕРАЛНИТЕ ЗАКОНИ. Чл.3: ОФИЦИАЛНИТЕ ЕЗИЦИ СА БЪЛГАРСКИ, ТУРСКИ И РОМСКИ.”*


Не знам дали още за това мечтае, за разделянето на България на три части, управлявани отделно. (И как ли ще ги премества българите, ромите, турците, от един район в друг, за да оформи етнически чисти части?) Знам само, че тази мечта е съвсем различна от мечтата на Мартин Лутер Кинг, който не е желал бели, черни и латиноамериканци да живеят отделнени в различни щати, а тъкмо обратното. И това „объркване на мечтите”, тази и други подобни може би неволни спекулации и напасвания оттук-оттам, са част от политическата „философия” на братя Юзеирови, според мен. Само че смелостта (или наглостта) да си свалиш панталоните на публично място – постъпка, която впрочем никак не се връзва с мюсюлманския морал; или пък смелостта (наглостта) да искаш преводач от език, който много добре разбираш, определено не стигат. Смелостта/наглостта да провокира, без всякакво чувство мяра, с неуважение/елементаризиране на не едно и две неща, направи от Волен Сидеров и неговата партия залязващ фактор на политическата сцена. Същата смелост или наглост може да провокират и към Юзеирови (както вече и стана) чувство на насмешка у едни и на разочарованост у други.


——————————————————-
* Оригиналният текст от форума е на латиница, с правописни и препинателни грешки. Изреченията, написани с главни букви, са такива по оригинал.

петък, 15 юли 2011 г.

Vlado Stan, един български художник в Париж

Vladimir Stan (Владимир Станчовски) е роден в София на 29 февруари 1948 г. в София, където завършва Художествената гимназия, а по-късно и Националната художествена академия. До 1986 г. (до 38-годишна възраст), когато емигрира във Франция - превръщайки се в един от т.нар. тогава невъзвръщенци - творчеството му остава практически непознато за публиката.

През 1986 г. – същата, в която емигрира, получава Втора награда, медал и диплом на Международен конкурс за живопис в гр. Довил (Окръжна изложба на долината на Лоара). През 1987 г. участва в Обща художествена изложба, организирана от ООН. От 1988 до1990 г. излага свои творби в Есенния салон - Гран Пале в Париж. От 1989-ма до 1990-та е резидент на „Сите дез Арт” във френската столица; участва със самостоятелни и в общи изложби, организирани от „Сите дез Арт”. През 1989 г. печели Голямата награда, диплома и купа „Сузан Будон” на 25-тия международен конкурс за живопис на френската Ривиера в Кан. Следват участия в много други изложби във Франция. През 1998 г. е поканен от фондация „Мастеруъркс” - Бермуда като резидент на островите за три месеца, където организира две самостоятелни изложби - в галерия “Единбърг” и в галерия “Мастеруъркс”. Участва в Четвъртия международен фестивал „Монмартър в Европа” през 2002 г. През 2006-та Стан прави две самостоятелни изложби в Париж, в Българският културен център и в галерия “Арт Монпарнас”. През същата 2006-та, заедно с Никола Манев, Андрей Лекарски и други художници емигранти, участва в изложбата „Париж – София – Париж”, представена в галерия „Академия” в НХА. През 2007-ма журира на Международния конкурс за детска рисунка „Баба Марта”, организиран от Българския културен център в Париж.


Ето и някои репродукции на негови картини, рисувани в последните години. (Репродукциите са от френски сайтове, представящи работите на различни художници.) Като човек, който е виждал негови творби навремето, мога да кажа, че те са в същия стил, не много различни от онези, които е рисувал и преди повече от 25 години. Впрочем, творбите му от онова време (ако са оцелели някъде, в частни притежания или колекции), вероятно ще си останат непознати за почитателите на този вид изкуство и в София, и в Париж.







събота, 25 юни 2011 г.

За Оманския държавен резервен фонд, Кооперативна търговска банка и "империята" на Кръстева/Пеевски

Вероятно не са много хората в България, които са чували за Генералния държавен резервен фонд на Султаната Оман (State General Reserve Fund, SGRF), но този фонд е направил доста инвестиции и в нашата страна. SGRF е създаден от султан Кабус бин Саид преди три десетилетия. Султан Кабус е известен като един от десетте най-богати монарси на планетата, любител на лукса и като голям реформатор. Информацията за Оманския държавен резервен фонд обаче е оскъдна. (Според различни информации във фонда има натрупани повече от 10 млрд. долара.) Всяка година в него влизат 15% от приходите от продажби на петрол и газ. През 2004 г. в София пристига делегация, водена от министъра на икономиката на Оман Ахмед Маки, който обявява, че България може да бъде вратата на Оман към ЕС.

Вероятно е интересно да се отбележи, че през 2005 г. почетен консул на Оман в България става Стоян Денчев - бивш депутат на ДПС и бивш вицепрезидент на "Мултигруп". Денчев твърди, че именно той е запознал Ахмед Доган и Илия Павлов. Бидейки преди време посланик във Финландия, Денчев получава предложение да се върне и да подсили листите на ДПС за 37-ото НС. Убеждава го Феим Чаушев, станал по-късно зам.-министър на външните работи (познат още като Петър Юриев, като агент Бисер и като партньор на президентския спонсор Людмил Стайков; последният - добър познайник на ОЛАФ).

През същата 2005 г. султан Кабус дарява 380 000 долара за възстановяване на Томбул джамия. Година по-късно изпраща дарение от 300 000 долара за пострадалите от наводненията. В разпределянето на тези пари участват лично тогавашните зам.-министри Феим Чаушев и Делян Пеевски, и консулът на Оман проф. Денчев. Сумата, според някои публикации, се оползотворила основно за джипове за министерството на бедствията и авариите (каквото ведомство имаше по време на тройната коалиция, и то бе ръководено от получилата по-късно прозвището „госпожа Бедствие” Емел Етем).

През 2006 г. в София пристига делегация от султаната Оман. Гостите разпитват за сагата със софийския боклук, за енергетика и инфраструктура. Говори се, че обмислят да вложат 1 млрд. евро в региона. На следващата, 2007 г., интересът на Оман вече е фокусиран към проекти от ранга на АЕЦ "Белене" и нефтопровода Бургас-Александруполис, изграждане на терминал за втечнен газ и на няколко газови електроцентрали. През октомври 2007 г. консулът Денчев и Феим Чаушев са заедно с тогавашния премиер Станишев и с предшественика му Сакскобургготски на тържествена "първа копка" на "Супер Боровец". Чрез регистрираното в Люксембург дружество „Bulgarian Acquisition Company II S.A.R.L” Оманският фонд притежава 67% и в мегапроекта "Супер Боровец". През 2007 г. този фонд заявява желание да се включи в строителството на АЕЦ "Белене".

В края на януари 2009 г. султанът на Оман купува част от Корпоративна търговска банка. Това е първата сделка с арабски капитали в българския финансов сектор. Купени са 30% от акциите на КТБ. Точната цена на сделката не е разкрита; според някои тя е била между 210 и 250 млн. лв. Фондът, създаден от султана на Оман, влиза в ЦКБ чрез споменатото вече дъщерно дружество – Bulgarian Acquisition Company. Това дружество е 100 % собственост на SGRF, който се попълва с приходите от продажба на петрол и служи за инвестиции на султаната Оман в чужбина. Въпреки, че за дружеството се твърди, че е собственост на Оманския фонд, никъде в регистрите няма доказателство за това. (Люксембург не е класическа офшорна зона, но позволява регистрация на фирми и фондове, които не разкриват бенефициарните си собственици.) В разпространеното от БНБ през 2009 г. съобщение до медиите се казва, че люксембургската компания е "косвено контролирана от фонд "Генерален държавен резерв на Султаната Оман".
Мажоритарният собственик на Централна кооперативна банка Цветан Василев дава също мъгляви обяснения за "косвената" връзка между оманците и люксембургската фирма. Непосредствено след финализирането на сделката той казва: "Регистрирано е по люксембургското законодателство. Държавният резервен фонд на Оман не е публична институция. Никъде няма да намерите данни за тях. Всички техни инвестиции се реализират чрез специално създадени за целта дружества." (Из интервю за „24 часа”.)

Информация за тази сделка е обявена официално и на Българската фондова борса, тъй като ЦКБ е публично дружество - около 19% от нейните акции се търгуват на БФБ. Василев казва тогава пред един друг български вестник, „Капитал”, че стратегията на оманския фонд е дългосрочна, затова се и съгласил. Тази сделка не касае според Василев само инвестицията в банката, а включва партниране в общи проекти в сферата на недвижимите имоти, енергетиката и пътното строителство. Василев заявява още, че: "Никога не е ставало въпрос аз да финансирам техни проекти в България, по-скоро обратното - те да инвестират в мои проекти". Впрочем, люксембургската фирма, за която се твърди, че е дъщерна на SGRF, също не публикува публично акционерите си. В електронния търговски регистър на Люксембург има вписани само нейните мениджъри. Те са три жени, Jamila Al-Jabri, Naima Al-Barwani и Rawan Al-Said, и са посочили за "професионален адрес" в този регистър финансовото министерство на Султаната Оман. Другите лица с право на подпис са служители в люксембургска консултантска компания.

Цветан Василев притежава, впрочем, 57.29% от акциите на КТБ чрез "Бромак" - дружество, на което е 100 % собственик. (Отделно друго негово дружество, "ТЦ-ИМЕ" АД, в което участва "Бромак", има 1, 87 %.) Класацията на 100-те най-богати у нас поставя Василев на 24-то място със 173,2 млн. лв. Банкер на годината за 2004-а, за 2008-ма, през 2010-та отличен със специален приз за “пазарна устойчивост”. Трезорът му отчита печалба за миналата 2010 г. в размер на над 74 млн. лева. На упреците, че е станал "банка на властта", както по времето на тройната коалиция, така и сега, Цветан Василев отговаря (в наскоро излязло интервю в „Труд”) така: "Банката се развива не защото някой е вложил средства, а защото добре се управлява"; „Не съм продукт на никого!"; "Тежат ми отговорностите в банката. Да управляваш 3 млрд. лева, от които 90% са чужди пари, е жесток товар."

Корпоративна търговска банка, в която Оманският фонд инвестира, се свърза впрочем с ДПС не само заради Стоян Денчев или Феим Чаушев. Името на банката нашумя около медийната експанзия на бившия шеф на Спортния тотализатор Ирен Кръстева и сина й Делян Пеевски, зам.-министър на бедствията от квотата на ДПС в кабинета Станишев. Банката на Василев официално е партньор на Кръстева в ИПК "Родина" - печатницата на "Цариградско шосе" 113. "Нова българска медийна група холдинг", ръководен от Кръстева, притежава "Монитор", "Телеграф", "Политика", "Меридиан мач", "Засада" (преди "Експрес"), великотърновския "Борба" и други вестници, контролира и телевизиите TV7 и Би Би Ти. Изкупуването им е финансирано от Корпоративна търговска банка. (Наскоро се разбра, че и сайтовете за икономическа информация и статистика еcon.bg и stat.bg са станали собственост на компанията 3Бей.БГ, свързвана с Ирен Кръстева и сина й, депутатът от ДПС Делян Пеевски.) Медийната империя, свързана с КТБ*, явно продължава да се разраства.

Според публикация в сайта „Афера” от началото на т.г. соченият за глава на престъпната групировка „Октопод“ Николай Велков, бил извикан на разпит като свидетел в Столичната дирекция на МВР. На този разпит му задали въпроси, свързани с твърдения, които той е изказал по-рано в предаване по Канал 3. Пред известния телевизионен журналист Само Диков Велков разкрил някои подробности, свързани с банковата система в България. Ставало дума и за това, че монополист в този бранш е Корпоративна търговска банка, собственост на Цветан Василев. Според „Афера” ЦКБ имала „вземане-даване и с лидера на ДПС Ахмед Доган, както и с верните слуги на Сокола Делян Пеевски и Ирена Кръстева”.

Още през 2009 г., впрочем, вестниците „Капитал” и „Дневник” обявяват, че в Кооперативна търговска банка са парите на големите държавни фирми. Последва питане от 13 главни редактори от Съюза на издателите до финансовото министерство в кои банки са парите на тези фирми. Оказва се, че по това време 48 % от тези пари са в КТБ, която финансира медийните проекти на Кръстева. (Данни от началото на 2011 г. показват, че 70 % от парите на фирмите под шапката на икономическото министерство се съхраняват от КТБ). Следват открити писма, закани за съд срещу тези вестници от страна на Кръстева и дори изява на американския посланик Уорлик, който определя като странен факта, че „повече от 50 % от приходите в страната са в малка кооперативна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна”. (Преди две години Уорлик като че ли не беше още толкова нашумял в БГ с подобни публични коментари.) Следва и реакция на тези изявления от страна и на БНБ. От Централната банка заявяват категорично, че собствеността на нито една банка, оперираща на българския пазар, не е неясна. Това изглежда не касае, във всеки случай, инвестиралият в Централна кооперативна банка State General Reserve Fund, който не публикува книга на акционерите, баланс и отчет за дейността си, поради което е невъзможно да се установи кой е истинският собственик на капитала на инвестициите, направени чрез него. Нито люксембургското дружество, чрез което в ЦКБ се наливат пари от SGRF, което също не публикува публично акционерите си. (Публични са само някои имена на мениджъри, записани в електронния търговски регистър на Люксенбург.)


Можем само да гадаем дали примерно част от парите за изграждането на медийната империя на Кръстева/Пеевски не са дошли от Кооперативна търговска банка и през Люксембург от Оман; не само от държавните фирми, които вкарват парите си в КТБ. Това, което е ясно обаче е, че State General Reserve Fund, създаден от султан Кабус, не е публична институция, никъде не могат да се намерят данни за нея - както казва и мажоритарният собственик на КТБ Цветан Василев, когато продава на този фонд 30 % от банката. Както и това, че „малката търговска банка” КТБ има доста интересно присъствие в днешния финансов живот на държавата. Както и това, че председателят на надзорния съвет на банката и основен акционер Василев е фактор или посредник за създаването на медийната империя на Кръстева/Пеевски. (За последните разбира се отдавна е ясно, че са свързани с ДПС.)



По материали от различни медии

----------------------------------------------------------------

* На Седмата световна среща на българските медии, провела се през май т.г. в Холандия, на която се дискутират и връзките между медиите и собствеността, журналистът от БНР Петър Волгин казва следното:
„До какви уродливи резултати може да доведе срастването на медии, политици и много пари си личи най-хубаво от състоянието на една прословута медийна групировка около Корпоративна търговска банка. Аз искам да говоря тук с имена, без значение дали някой ще се обиди или не. Затова споменавам Корпоративна търговска банка, споменавам Цветан Василев, споменавам Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Защото там има една наистина желязна схема: държавата вкарва парите на някои от най-заможните си фирми – като АЕЦ Козлодуй, като Булгаргаз, като Български енергиен холдинг в Кооперативна търговска банка. Почти 50 % от парите на държавните предприятия са там. С тези пари Корпоративна търговска банка купува вестници, медии, телевизии, мултиплекси. Съответните медии естествено хвалят правителството. И в случая изобщо не е важно кое е правителството, защото тази схема започна да се реализира още по времето на тройната коалиция и продължи да се разраства без никакви проблеми и при сегашния кабинет. [...] И няма никакво значение, че въпросната КТБ е свързана с ДПС, а пък ДПС се води ярък политически противник на ГЕРБ. [...] Сега Европейската комисия разследва България за отпускане на предполагаема държавна помощ на Корпоративна търговска банка и свързаните с нея медии.”

понеделник, 6 юни 2011 г.

Разказ за Марина

Неделя. Малка селска черква, бих казала световно неизвестна. (Ако не броим фасадната й употреба в сериали от рода на „Столичани в повече”.) Цял ден си мисля, след като излязох от местния "Св. Димитър," за едно момиче и за други като него, българи от чужбина, които понякога срещам тук; мисля си за неща, които не се виждат точно или само с очите, но са много важни. Текстът, който следва, може би е малко патетично-историчен или поетично-ироничен, или не знам какъв, но и да е така, заслугата/вината не е само моя.



-----------------------------------

Тази страна май не е точно тук, тя е навярно другаде – там, дето пръснатите й деца я пожелават в себе си. Тя има смисъл само като съхранен живот, не в похабения си от безумства слух. Тази страна започва отначало всеки път и все нещо важно губи.

Тя винаги била в Европа, казват някои. (И дошла от Азия). Руините на толкова култури, племена, народи са погребани в нея. Един заченат в древността народ я построил до Дунав; знаел как да стори държави и построил и нея.

А после Тангра бил сменен с Христос. Или с Аллах, на север – там, дето дали име на река, а не обратното. (Но Бог и без това е бил кръщаван и измислян много пъти.) А конниците, дето са създавали държави, отдавна не са в този свят, а в друг. И техните страни, култури, крепости, коне ги няма вече, включително в тази до Дунав.

И все пак, когато канът, станал княз, създал нов народ чрез буквите, дето се преумножили в книги, поникнала поредната култура и после... потеглила и тя нанякъде. Дали я поразили варвари, дали местни диваци, или все така е писано, не знам. Но чак през ХVІІІ век един самотен, величав монах се опитал с много труд да върне част от нея. И чак през ХІХ век един заспал народ успял да се събуди и да се опита да се върне в себе си.

И после, примерно през ХХ век, един човек, заровен в ръкописи, открил чрез тях една „Държава на духа”, както я нарекъл. (Пренесени, преписани, откраднати, все тая - те му прошепнали нещо.) Били поласкани в тази „Държава на духа”, даже се възгордели малко, макар че то Духът им в него време бил почти изчезнал.

Така, докато някъде към края на века дошло пак друго време - държавата им трябвало да се гради/руши отново. И почнали пак те да рушат и да градят. Но нито Тангра Синьото небе бил с тях, ни Христос. А само богът на парите - понеже или може би макар че, те нито пари, нито Дух имали.

И после, някъде през ХХІ век, едно момиче, върнало се от Ванкувър примерно, влязло в храма в родното си село. Било неделя, имало църковна служба. Жена на средна възраст седнала до момичето, почти без да го забелязва. Макар заета най-вече със себе си, тя все пак видяла или по-скоро усетила как то ту се вглъбява, ту се усмихва, ту плаче вътре може би. И така, докато някъде по време на тропара „Пресветая Богородице, помилулай нас...”, момичето (или по-скоро младата жена, но не това е важно) се обърнало и изненадващо сърдечно потърсило ръката на седящата до него непозната.

„Прощавайте – казало то след службата – развълнувах се. Не съм си идвала отдавна тук, не съм се връщала в страната”. А смръщената и изгубена в себе си жена се запитала на свой ред защо едно непознато, пълно с живот, прекрасно момиче, може на „Богородице, помилуй нас...” така искрено да те хване за ръката. И дали за България може да плачеш и се радваш; да си я открил, попил, понесъл в себе си - като Марина от Ванкувър - само ако си далеч от нея.


5 юни 2011 г.

неделя, 22 май 2011 г.

Седем отговора, един въпрос

Защо „политикът” Сидеров може да е полезен най-вече на „демократа” Доган?


1. Никой в България не може по-добре от Сидеров да направи естествената съпричастност към род и родина на посмешище. Фишизоидните му нагласи да атакува, напада, да вдига скандали и пр. го вкарват лесно (а напоследък и прекалено често) в светлината на прожекторите, в новините на български и световни медии. Но карат в същото време и мнозина българи да се срамуват, ядосват и извиняват заради „геройските” му изяви.

2. Докато привърженици на „Атака”, воглаве с лидера разбира се, се държат тъпо и скандално по чествания на баташки мъченици и петъчни молитви; и докато тази партия прекрасно служи за плашило на българските мюсюлмани - електоратът, който досега подкрепяше Доган (каквито и престъпления и далавери да извърши), може отново като нищо да остане при феодалния си вот.

3. Досегашното статукво, което толкова време удържа върхушката на ДПС, благодарение и на солидната подкрепа на „Атака” - на яките момчета, които, подобно на лидера си, схващат политиката като някаква постоянна готовност за бой, викове, крясъци и пр. - доста по-трудно може да бъде повлияно от хора като Корман Исмаилов например. От въвлечения във физически сблъсък в студио на Националното радио Исмаилов, който всъщност представлява неочаквана поколенска надежда за нещо различно. (Нещо, което обаче нито Доган, нито Сидеров искат.)

4. Не само лидерът на партия „Атака” прибягна до физически „аргументи” към изключения неотдавна от ДПС Исмаилов. И хора на Доган прибягнаха до такива „аргументи” към същия този „враг” и опонент на събора на Демир баба теке ден-два преди това.

5. На същия този традиционен събор при текето „крепителят на етническия мир” Ахмед Доган бе видимо доволен да изтъкне пак колко важен и необходим е.

6. За разлика от също достатъчно амбициозния, но не особено умен Сидеров, непоклатимият председател на ДПС е къде по-добър манипулатор.

7. И накрая и най вече: защото докато единият се бори за "род и родина”, а другия - „за толерантност, мир, демократични ценности" и пр. – нито единият, нито другият ще се поколебае (единият по-скоро тъпо и открито, а другият – тайно и добре премислено) да запали пожар ако трябва, за да запази досегашната си роля и власт.

събота, 30 април 2011 г.

За прехода и неговите "динозаври"

Ще успеят ли бунтарите в ДПС да разчупят хватката на статуквото?


Преди малко повече от 20 години, когато започнала политическите промени в България, бях на 20 и няколко години. Сигурно много неща не съм знаела все още, но си спомням добре искрената надежда на толкова много хора, събиращи се по площадите, които ликуваха, че един тоталитарен, потискащ режим най-накрая се разпада. Тази искрена енергия, която избухваше публично, това красиво желание за махането на „похлупака” над душите (и над думи и съвести, над свободното изразяване на мнения и позиции), беше съпътствана, впрочем, и блокирана даже от това, че много от решенията се взимаха (провокираха или зависеха) не от искрено радващи се на падането на режима и неоцапани в миналото си хора. (Както може и да се окачва.) Много решения, действия и пр. се оказаха зависещи от фигури с не особено ясно или дори опасно минало, от хора с позиции, тайни или явни, и в бившата власт.

Много български граждани не подозираха тогава за мащаба на количеството персони, свързани с бившата Държавна сигурност, който щеше да се влее в новите партии, да създава компании, фирми, медии включително, или да стои на държавна служба. Да бъде част от важни структури на обществото и държавата и след края на предишния режим. (Не излязоха веднага много от имената, а някои и още не се знаят. Още по-малко се знаеше какво точно са вършили подобни хора като сътрудници или агенти на бившите тайни служби.) Тези хора, както и техни примерно синове, дъщери, съпруги, братя и пр., както и членове на предишната партийна върхушка на БКП, се оказаха малко или повече в привилегировано положение и след 1989 г. Всичко това разбира се сега е добре известно, но не това очакваха и не на това се надява всички онези т.нар. обикновени хора по площадите, на които им бяха писнала лъжата, демагогията, страховете, ограниченията, заплахите на предишния режим. Не това очакваше разбира се и голяма част от онова поколение, на което принадлежа. Последното поколение, израсло при затворени или само „възродително” отваряни граници; последното, което позна през личен опит онази идеологическа матрица.

Много българи не знаеха тогава, впрочем, и за истинските размери на насилието в кампаниите по преименуване и натиск за отказване от вярата над българските турци, помаци и пр. (Медиите при който и да било тоталитарен режим скриват обикновено истината за подобни неща.) Но въпреки, че не знаеха, поне в началото; и въпреки че започна време, в което, освен демократичните промени, се заредиха и всякакви икономически и социални трудности и противоречия - не само през 1990 г. примерно, но и в края на 90-те хаосът в този смисъл не бе породил никакви значими крайни националистически настроения. (По това време имаше например формация, наречена Българска национал-радикална партия, и други подобни, но те бяха нещо като „един файтон хора”, които нито ги избират, нито ги гледат насериозно.) Тогава бе важен и видим най-вече т.нар. двуполюсен модел, СДС – БСП; както разбира се и „вечният балансьор” ДПС - партията, за която гласуваха и досега гласуват масово мюсюлманите в страната. Имаше достатъчно много български граждани, които бяха страдали по време на тоталитарния режим, не само мюсюлмани разбира се (репресиите над които бяха разбира се общи и масови), но и християни. Българи, турци, всякакви. Достатъчно много, ако щете, ако не пряко репресирани, то живели като вътрешни емигранти. Но честните и достойни хора по едни или други причини по-трудно се обединяват, оказва се, отколкото лесно нагаждащите се към една или друга конюнктура личности. (Отколкото играчите, хората с минало, пълно със „скелети в гардероба” - които могат да се обединят и да действат заедно поради общи „кирливи ризи” или тайни, или поради големи материални интереси; или поради и едното, и другото.)

Така, докато разни „кукловоди” се опитваха и често успяваха да дирижират много неща, вълни от емигранти напуснаха страната в търсене на по-добър живот. Разни политически фигури, прескачащи от партия в партия, се бореха за „идеи” - „либерални”, „консервативни”, „десни”, „леви” и пр. Или за правата и свободите примерно, или за каквото там в един или друг момент им беше удобно. За някои от тях, дето се казва цялата страна знае, че са мошеници, но на тях какво ли им пука, че всички знаят какви са. Минавайки през СДС, хора като Христо Бисеров или Йордан Цонев „кацнаха” например в ДПС (и станаха даже по-късно част от централното му ръководство). А други бивши седесари - като Волен Сидеров например, основаха по-късно националистическа формация (която не се ограничи вече с „файтона”, а влезе в парламента). Възходът и присъствието на партията на Сидеров на политическата сцена по някакъв начин бяха свързани и са свързани и с „феодализирането” на вота на мюсюлманите, с „раздаването на порции” от политически и икономически „господари”, минали някаква лична школовка точно в тайната репресивна служба на бившия режим.

Разбира се политически „динозаври” или хора с агентурно минало имаше и има далеч не само в ДПС. И не само тази партия създаде около себе си обръчи от фирми, зависимости, корупционни схеми. Но ако, както твърдят някои от основателите й - като Хюсеин Юмер например: „От Разградския район бяхме избрани четирима човека – Юлий Бахнев, Ибрахим Татарлъ, Кадир Кадир и аз. Тези тримата бяха много сериозно свързани с ДС, те бяха парашутисти, никой не ги познаваше. Само аз бях местен. Процентното съотношение е 75% към 25% в полза на агентите на ДС. Същата структура се е оформила – тогава не осъзнавах това – и в парламентарната група на ДПС” - то не е чудно, че въпреки, че през годините ДПС придоби доста значимо участие в различни структури и органи на властта, така и не се пребори за това да има конкретни осъдени за т.нар. Възродителен процес. (Цитатът по-горе е от интервю на Юмер за в. „Гласове”.) Причините за несъстоялото се съдебно възмездие са свързани т.е. може би и с това, че част от призваните да работят за правата и свободите на хората с малцинствена идентичност имат нелицеприятно минало, лични вина или отговорност за насилията, доносите, прекършените съдби. Впрочем, Хюсен Юмер смята също, че още от основаването на ДПС целта е била: „да се държат турците и помаците далеч от недоволните българи и от тяхната опозиция, макар и тя да е била манипулирана”.

Междувременно, докато се основава и сменяха партии, правителства, различни форми на икономическо стабилизиране или криза, порасна още едно поколение. Пораснаха децата на прехода или онези, които преди 1989 г. са били съвсем невръстни. И колкото и трудности да имаше и да има и по демократично време, и колкото и нелесно и да било, вероятно, за много от техните родители - част от това поколение е не само необременено и свободомислещо, то е информирано, знаещо, много по-мобилно. Дойде време и хора от това поколение да се опитват да се преборят с част от непочистените политически „авгиеви обори”, да се опитат да кажат на старите „бейове” или „динозаври”, че тяхното лицемерие, двойни игри и пр. са дотегнали твърде много. Дали младите или поне онези млади, които не са тръгнали по пътя на предишни лесно нагаждащи се по интереса всякакви фигури, могат да се преборят с разнообразните техники на манипулиране, всяване на смут, заплахи, разделение, които опитните политико-икономически играчи владеят доста добре? Дали онези млади, интересни, смели хора, които се опитаха наскоро, използвайки социалната мрежа Фейсбук, да предизвикат искрен, не фалшив или палиативен дебат за обновление и катарзис на ДПС например, могат да се преборят с хората с реална политическа, икономическа, ако щете и тайна власт в тази партия и не само? Те не искат (или поне въобще не искаха) да разцепват Движението за права и свободи; искат тази партия да очисти себе си. Искат партия без доносници и агенти, без отношения на зависимост и корупция. Дали това въобще е посилна задача? Когато ги притиснат в ъгъла – а много от тях са още членове на ДПС - те не престават да говорят това, което мислят. Изключват ги, отстраняват ги. Независимо дали са редови членове или пък хора, които са ръководили младежкото ДПС - като Корман Исмаилов. Както изключиха преди няколко месеца и една ключова фигура в партията (не, че беше първата подобна) като Касим Дал.

Бивши или настоящи членове на ДПС търсят може би водач, зад когото да застанат и който да ги води - и независимо дали ще го намерят или не в лицето на Дал - за това търсене на алтернатива, на пътища за промяна и личности, на които се доверят, има достатъчно основания, натрупвания, причини. Млади хора от разни краища на страната не само основаха една много актива група в подкрепа на Дал в социалната мрежа Фейсбук, но и се срещаха и дебатираха на живо в събрания, организирани в София и в други градове. Привържениците на несменяемия председател на ДПС Ахмед Доган направиха и те не даже една, а повече групи в негова подкрепа в същата социална мрежа, но при тях нямаше как да се случи открит, свободен, ако щете достатъчно интересен дебат. (Подобен дебат, т.е. открити и свободни, не сервилни граждански реакции и позиции просто не могат да се имитират - колкото и да се опитват някои да ги имитират не само във Фейсбук разбира се, но и на страниците на вестници, по разни пресконференции или в телевизионни и радио студия.)

Никой граждански дебат разбира се, бил той и най-интересният, не може да промени статуквото, ако енергията, която носят хората, участвали в него, не се прелее и организира в реални действия, чрез приложими на практика идеи. И хората, които участваха и участват в този дебат (или поне онези от тях, които са искрени, а те са повечето) добре знаят това. Каквото и да излезе от тяхната група, от техните идеи, позиции, инициативи, каквито и противоречащи си понякога виждания да има - стотици млади, както и не толкова млади хора, различни по етнос, вяра, пол, местоживеене и пр. накараха поне един човек, т.е. мен, да се зарадва, че има такива съграждани. (И много се съмнявам, че само за мен техните идеи, енергия, хъс и откритост са били симпатични и впечатляващи.) В страна като България, в която по обясними исторически, както и политически причини, немалко хора се опитваха и още се опитват не да лекуват, а да насаждат елементарни представи и страхове; в която някои политици още искат да си играят с електората и той да ги търпи, каквито и да са ги вършили и да ги вършат; в страна, от която разбира се заминаха достатъчно умни и предприемчиви хора; и в която днес се говори, че поколението, израсло през прехода, било едва ли не загубено поколение – има, оказва се, и такива млади хора, които са човешки капитал за всяко едно общество.

Част от младия капитал на това общество, който се опитва да се пребори за очистването на ДПС, ако не друго, се е преборил вече, независимо дали го съзнава, с предразсъдъци и елементарност - колкото и подобни неща да се хранят от причини, които не зависят от него. Този човешки капитал, и когато мисли сериозно, и когато се шегува, просто не мисли елементарно. Бих искала да кажа на всички тези хора, че каквото и да постигнат или да не постигнат, каквито и надежди да дочакат или илюзии да изгубят – това, за което всеки уважаващ себе си, почтен и просветен човек се бори (може да се каже, докато е жив), е да не оставя глупостта, невежеството, лъжата, имитацията на политически, граждански, морални, човешки и пр. ценности да се ширят и да манипулират по-наивните, слабите или не дотам просветените да работят за тях.

петък, 25 март 2011 г.

За "влъхвите", "синедриона" и плодовете на Антихриста

След медийни и други изяви, в които духовници от Българската православна църква се опитаха да ни предпазят от Антихриста, се запитах – макар бидейки само един мирянин, влязъл в храма още като дете – за отзвука, за ефекта от тези инициативи. Запитах се дали нашата Православна църква (след като преживя разколи, битки по свещоливници, убийства на свещеници включително и пр.; и след като събра достатъчно енергия да заяви по-видимо обществено присъствие) би могла да убеди съмняващите се, не дотам просветените, не особено въцърковените да й вярват достатъчно. И ако априори не може да се каже, че тя има достатъчно собствен духовен авторитет – колкото и некрасиво и тъжно е да каже това – то дали може да се очаква, че ефектът от последните й инициативи ще бъде такъв, какъвто би искала да е? Или напротив, ще е обратен на търсения.

Представители на нашата църква отвориха дебат за носителите на злото и назоваха, така да се каже, вещиците. Но никой свещеник или, още по-малко, владика на тази църква не е отворил и едва ли скоро ще отвори открит дебат за търговците в храма например, за лицемерието и комерсията, които се срещат за съжаление в немалко православни черкви и манастири. Никакъв публичен разговор няма за продаващата се в православни черкви светена вода например. Или примерно за ценоразписа на Св. Синод за требите. (Според който, когато кръщавате детето си, плащате 8 лв. за купел. Купелът, ако някой не знае, си е един и същ; когато се потопи едно детенце вътре, едва ли амортизационните отчисления, така да се каже, струват 8 лв. И това е само един от примерите, има и доста други.)

В тази църква не се случи и православните ни духовници, на които по време на бившия режим не са достигнали силите да не сътрудничат на бившите тайни служби (да не злепоставят своите братя в Христа – и така да порастват включително в йерархията), да изразят някакво публично извинение или съжаление. 20 години след края на тоталитарния режим - с изключение само на митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, владика на задгранични епархии (недолюбван може би от колегите си точно заради откритостта си) - никой друг наш владика или свещеник не каза или написа нищо от рода на: „Прощавай, български народе”. (Или примерно: „Простете, братя и сестри, трудно беше, такова беше времето, нямах сили за друг избор”.)

Някои от митрополитите, най-висшите владици на БПЦ, се показваха нерядко по „първите места по пазарите”, научиха се на PR като политиците и много държат на висшепочитанието към себе си, но дали си спомнят достатъчно онези думи на Христос, че: „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” [Марк, 10:44]. Дали си спомнят владиците, че след като сам небесният Владика никога не се е големял, нито е имал титла или сан, или пост някакъв в каквото и да било институционална йерархия, и те самите не бива да се свенят да се грижат повече за свещениците и миряните от своите епархии. (Да не се изкушават лесно от външното началничество, а от вътрешното).

Защо все пак не първо с плевелите в собствена нива започна да се бори БПЦ? Или примерно с това да престане да стои далече от всички онези трудности и проблеми, които има този народ, това общество в последните години. (И не защото разбира се ролята на църквата е да бъде някаква социална институция, а защото едва ли може да се каже, че думите Христови: „Гладен бях и Ме нахранихте, жаден бях и Ме напоихте, странник бях и ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте…” [Матей, 25:35-36] не се отнасят за отците, духовниците, свещениците; че се отнасят само за миряните.)

И защо ли, освен всичко друго, когато нашата църква, владиците на БПЦ подаряват библии, и този „помен” правят с „чужда пита”? (Например чрез някоя фондация, на която даряват пари протестанти примерно, която отпечатва православни библии в Китай примерно, и подарява тези библии на нашите православни владици включително. А това, което прави в случая нашият Св. Синод, е да качи на сайта си благодарствено писмо от дарителя на библиите, който благодари за това, че е дал, обещавайки, че още ще даде.*)

Ако нашите владици и свещеници не разбират, че авторитет сред един много лъган, скептичен, недоверчив народ не може да се гради само върху сана (или, че невъцърковените, само номинални православни едва ли биха се приближили повече към Православието и едва биха се доверили на тази църква достатъчно, ако клирът не се опита да почисти първо собствения си двор), то би било жалко. Тази църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят, но докато не отстрани фарисейския квас, плевелите в своята собствена нива - и когато е права и има достатъчно искрени намерения, може почти никой отвън да не я чуе.
И така, докато наши православни духовници се стремят да ни предпазват от лъжепророците (които, ако става въпрос за Дънов и Ванга, не са някакви, така да се каже лесни за оборване цели – понеже нито сан са имали, нито някакви външни основания за авторитет в своето земно битие); докато някои от тях наричат в прав текст по телевизионни студиа католиците сектанти (демонстрирайки култура на общуване с давност от времето на Великата схизма); докато един иначе много симпатичен, искрен монах **, завършил Международни икономически отношения, прави докторантура в Богословския факултет, свързана с Петър Дънов (прочитайки доста неща от това, което се свързва с Дънов, в нерядко елементарен или извън контекст); или докато една външно много хрисима богословка*** играе роли на водещ и модератор в беседи, в които владиците (може би неслучайно) не присъстват – никой представител на БПЦ не организира никакви публични дебати за някои не особено симпатични (да не кажа антихристови) практики в самата църква. Практики, от чието преодоляване би зависело всъщност много повече въцърковяването, привличането към Православието на всички онези номинално наричащи се православни, които влизат само по големи празници в черквите. И като влязат, често не знаят какво да правят там.

Хубаво е разбира се, че макар и години след освещаването на храма в Рупите, се заговори на по-висок глас за „иконите” и стенописите на Светлин Русев, които са всичко друго, само не и православни икони и стенописи. Хубаво е, също така, и желанието да се предпазят хората от твърде многото врачки, баячки, гадателки и пр., към които доста хора се обръщат в мъката си. Хубаво е въобще това желание да се запази чистота на вярата, да се просвещават миряните и пр. Не е хубаво обаче, когато - ако освен духовник си и изследовател, и изследваш определени учения или личности - да не правиш разлики между понятия като окултно (скрито) знание и черна магия примерно; или между пророкуване и викане на духове. (Ако обикновеният християнин не прави такива, пишещият книги докторант трябва да може да ги прави.) Или ако не си даваш сметка за понякога твърде значимите разлики между символичен и буквален контекст. Или ако си способен да четеш, сравняваш, анализираш в един-единствен контекст; просто, лесно и ясно…

Ако се разглеждат нещата в изкушаващо лесен, един-единствен или само буквален контекст, то тогава каквои биха казали атеистите примерно за историята за Адам и Ева? Че християните вярват в някаква митична история, в една приказка? Смята ли някой впрочем, че злото не е достатъчно интелигентно, че да не може да си играе с всякакви смисли, контексти, нюанси, несъвършенства на човешкия разум така, както си е поиграло с разума и светоусещането на еврейските първосвещеници във времето, когато идва обещания Месия? Или в средните векове– с разума и светоусещането на някои католически свещеници? Може би все пак само Висшият, Божият разум, който единствен знае всичко; и който, що се отнася до пророците и лъжепророците ни е оставил „маркер”, че: „По плодовете им ще ги познаете” [Матей, 7:16]; който е оставил и послания като: „Имам и други овци, които не са от тая кошара” [Йоан, 10:16] - може би само Той знае защо на този свят има не само различни култури и различни езици, но и различни пътища към Него. Във всеки случай ако самият Творец на всичко видимо и невидимо четеше, така да се каже, всичко в един-единствен контекст, какво биха правили влъхвите пред яслите на Спасителя? Тези източни звездобройци – и магьосници, в крайна сметка, ако ги прочетем буквално – дето, за разлика от еврейските първосвещеници, Го припознават за такъв, изминават много път, за да Му се поклонят, и не Го предават на светски управници. Впрочем, ако спомним пак за Антихриста – това, което не бива да се забравя за него е, че за разлика от благовестения според църковния календар на днешния ден Спасител, той ще поиска да завладее не само душите, но и цялата земна власт.


________________________________

* Дарителят в случая е проф. Дечко Свиленов, председател на фондация „Приятели на България“

**
Йеромонах Висарион, автор на книгата „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на Антихриста“

***
Десислава Панайотова, директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. Св. Кирил и Методий“ към столичния храм „Св. Св. Кирил и Методий“

сряда, 23 февруари 2011 г.

Политическа зима

или защо държавността не върви, а контрабандата процъфте


Много болка, много мъка има по този свят, да се чуди човек коя първо да подхване. Дали да подкрепи „свободното слово”, атентирано в офис на в. „Галерия”, или пък неуморните усилия на правителството да дере пушачите до кокал. Дали да съчувства на дребните лъжци, които ката ден се чудят как да изкарат своето, мамейки клиенти и потребители; или да подкрепи големите такива, които добре знаят, че народната „любов” се обръща само при хляб от лев и 20 нагоре. Дали да адмирира прозрението на българския външен министър, който чак сега реши, че сръбските власти не действат по европейски; или да се просълзи от умиление над всички български правителства, и преди, и сега, за които правата на българите в чужбина понякога са важни горе-долу толкова, колкото за вазовия герой Кириак Стефчов са били важни правата на сънародниците му в империята. (Империите се менят, времената се менят, защо ли не се сменят нагласите?) Дали да поверва на постоянния вопъл на Яне, че трябва нова конституция, или да поверва на съпартиеца му Семов, че трябва „сопите да отстъпят място на интелектуалците” (сиреч Алексей Петров да смени Цветанов). Дали да се бори заедно с министър Дянков и целия ЕС срещу порока на тютюнопушенето, или, вместо да се пропие от мъка, да подкрепи родната и световната фармацевтични мафии, пиейки не от кръчмата, а от аптеката. (По израза на един български психиатър, който, преди да замине за чужбина, имал на вратата си надпис: „Който не пие от кръчмата, пие от аптеката”.) Дали да поскърби, също така, защо не, примерно и с Кадафи за застрашената му Революция, бранеща се с нови кланета и жертви; или да се моли на Всевишния тия българи, дето не бързаха да напуснат Либия, да се доберат живи и здрави до не особено нормалната ни, но все пак доста по-безопасна държава.

И понеже и аз съм гражданин и патриот (и макар че червата ми рядко, по израза на Ботев, не произвеждат никаква революция), като си купя нелегални сръбски цигари за 3 лв. и легален самун за лев и 20, и аз мога да сънувам в топлата, слава Богу соба, един по-добър свят. В него съседите не затварят граници, нито ги е страх за „спокойствието на трафика” в градче като Босилеград, когато дойде 19 февруари или 27 ноември. В това градче и въобще на Балканите не се случват неща, които да пораждат заглавия от рода „Тито победи Левски”. Управляващите в БГ политици не се държат като мухльовци от криво разбран европеизъм и не дават предварително безрезервни подкрепи за ЕС, когато има крещящи поводи за резерви. Българското правителство най-накрая разбира (о, чудо!), че с безпардонно увеличени акцизи хазна не се пълни; пълнят се малко повече и без това неспособните за адекватно здравеопазване ДКЦ-та и болници. Трактора престава да се прави на общественик, доцент и „лоялен гражданин” (по израза на Борисов), както и на кандидат за управленска политическа слава. (Слава той си има достатъчно, отделен въпрос е каква.) Яне Янев вади късмет и се добира до споменатия български психиатър, който вместо да го тъпче с лекарства, го съветва да посещава редовно кръчмите на родния му Сандански. Бате Бойко престава да се прави на Тато, не открива непрекъснато детски площадки или незавършени магистрали. Не се стреми към камерите повече от фолкзвезда, нито непрекъснато ни напомня за Станишев или Доган. Управлявалият и по времето на Тато Кадафи е убит от някой достатъчно смел военен (по съвета на мюсюлмански духовници, на които, за разлика от български православни такива, не им липсва, както е в случая, кураж да мислят самостоятелно). По някакво чудо и милост на Всевишния властта в арабския свят не отива от едни тирани в други. Реколтата от българска пшеница не е толкова добра, но разни фигури в сянка не се опитват да бутат правителството (колкото и то да е нехвално) по класическия сценарий, валиден за всички страни по света, който се нарича хляб наш насущний. Европейските политици се удрят вкупом по челото и решават, че дори пушачите имат права да не бъдат обирани непрекъснато.

Накрая се събуждам, макар че нощта не е свършила. Там някъде, където и всеки вътрешен или външен емигрант има някакво място под слънцето, свои мисли, надежди и данъци, свои опити да не живее в прекършено недоволство. Може би се е променило все пак нещо, може би все пак ненапразно всеки роб, от какъвто и да било вид, в което и да било време, е трябвало да открие първо, че свободата е в самия него. Тя е право да защитиш доброто от злото и способност да различаваш едното от другото. Право да избираш като свободен човек дори в обстоятелства на несвобода. Без значение в каква държава живееш; без значение колко кириакстефчовци са се въдили в нея да те учат на морал; без значение колко алековци са били похарчени или колко байганьовци са оцелели. Без значение какво се смята за правилно, а пък не е, по една или друга причина. Може би дори онези български граждани по света, които още се чудят, защо българският модел е „велосипед без педали, но с десет кормила” (по израза на Стратиев); или защо и нормалните, въобще не нелоялни граждани разчитат на контрабандата, биха ме разбрали. Не са дорасли още тук писаните, а неписаните закони; и не „артистите” са важни, а кукловодите. А те може би са едни и същи.