сряда, 22 декември 2010 г.

Вместо коледен разказ

Коледа значи да отвориш сърцето си, не вратите на мола за коледна консумация.
Но свито е сърцето на бедняка, не заради всичката многотия, която примамва минувачите в мола, а заради онова мънично и важно, което няма да купи и на най-близките си.

Коледа значи да се огледаш около себе си, да погледнеш за малко и към по-периферни за тебе хора, които обикновено не забелязваш. (Може някои от тях да са точно тези, които най-много имат нужда от мъничко внимание и любов.) Но как може човек да има очи за скритото вътре в очите на периферните нему „ближни”, ако и за най-близките и най-ближни не е ясно дали ще му стигне светлина за това?

Коледа значи да се върнеш за малко към детeто в себе си. Да се оставиш, поне в някои моменти, на онзи чист, отворен, почти вълшебен поглед, който си имал за много неща. Но как ли може човек да се остави, дори и за малко, на чистия, наивен, но и вълшебен извор, ако този извор постоянно е бил затрупван не само в него, но дори в най-близките нему деца?

Коледа значи да се оставиш на светлината, особена и специфична, която така или иначе идва. Но тя е толкова крехка, толкова ненатрапчива и невидима (и толкова пъти е била обърквана с нещо друго), че дори когато въобще я усетим във и покрай себе си, се питаме само, ако изобщо се питаме, дали това е заради многото окичени елхи и лампички по прозорците, или е заради искрите от изстрели и пиратки, трещящи през една иначе толкова тиха, особена нощ.


------------

„Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума...”

петък, 10 декември 2010 г.

„Сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат...”

От известно време в социалната мрежа Фейсбук върви една подписка, свързана с т.нар. Западни покрайнини. Тази подписка е за мен повод да се сетим за забравяните не веднъж българи от другата страна на границата.

Това, за което се апелира в подписката, е България да предяви иск за Западните покрайнини и Струмица пред съда в Хага. В нея (http://www.causes.com/causes/551618-/about?m=44968a2b) се казва, че:

„Югославия престана да съществува като държавно правен субект! А съгласно международното право, подписаните международни договори от държава, която престава да бъде държавно правен субект, губят правна сила.
След разпадането на Югославия, бившите републики на тази федерация не определиха правоприемник върху активите и пасивите й, както и на присъединената повторно през 1947 г. към нея територия - Западните покрайнини и Струмица.
Територията, известна с името Западни покрайнини, днес обхваща общините Босилеград и Димитровград и части от общините Сурдулица, Бабушница и Пирот.”



Реших да попитам някои свои познати от Босилеград и Цариброд какво мислят във връзка с тази идея. Ето част от отговорите, които получих. (Понеже не бих искала никой от тях да се почувства и най-малко притеснен, ще цитирам отговорите без да споменавам имена, оставила съм само инициала на първата буква на малкото име.) Разбира се това са само няколко лични мнения, не е никаква представителна извадка, но може би си струва все пак да се видят.


П.: „По закона на здравия разум - държава която вече не съществува - няма основание и право да те притежава!
Но сръбската политика - пак продължава не на право и на закон - но на ТЕРИТОРИАЛНОСТ!
Преди няколко седмици - в Санджак беше проблем с мешихатите-ислямисти. Сърбия реагира - както подобава! - казаха по медиите: екстремисти, шовинисти, искат отцепление!
....това същото ще кажат за нас: искат отцепление!
А по повод на Хагския съд - това е канцерогенна болка за сръбската политика! Колко вече сърби осъдиха там - сега и за нас да става дума - е прекалено! Няма да го разберат! Няма да го обмислят! Просто ще ни замразят повече!
....съветниците за сигурност на сръбския президент Тадич са хора от южна Сърбия - т.е. от териториите които са били в некогашното наше Царство! ...колко тия хора ни мразят!! Така че, заключението ми е: сърбите нема тоя поиск да го правилно разберат!

Най-оптималното решение е: Сърбия да влезе в Европейския Съюз - и границите сами по себе си да отпаднат като ненужни!
Когато Р. Сърбия стане член на ЕС - самия натиск от страна на тези хора - съветници за сигурност или какви ли не - няма да има основание или правна подкрепа.”



С.: "Това, което няма да се случи, няма защо да се обсъжда. Разбира се в Европа искам да ходя с свински цървули, а не с ШУМАДИНСКИ ОПИНЦИ. Консервативен съм и мисля, че тоя термин въобще не е лош.

Въпросът е много сложен. Хора, които имат презиме на ОВ, са на мнение името на града си остане Димитровград! А този въпрос е много по-мащабен. Енергия за такова нещо не може да се създаде в Цариброд и Босилеград.”



Р.: „Има ли смисъл? Не е ли по-важно какво иска народът в Западните покрайнини? То останаха ли изобщо хора там? То останаха ли хора и в България? За какво се прекрояват граници, след като всички ще бъдем една държава Европа? Има и други начини за прекрояване, доста по-съвременни и по-хитри: културно прекрояване и медийно облъчване...
Второ - икономическо присъствие... туристическо присъствие... Разбира се общината трябва да направи основи за повечето неща... липсват инициативи.”




Впрочем подписката, инициирана от един политик, свързан с българския преход, г-н Петко Симеонов, излезе малко след като на 27 ноември т.г. Р. Сърбия затвори границата си с България на граничния пункт близо до Босилеград, защото, както заявиха властите там, се боели от размирици. (Вероятно наистина са се боели, защото на този ден сръбското МВР е докарало включително спец части от Враня в Босилеград.) Българското министерство на външните работи изпрати някаква протестна нота във връзка със затворената граница и... дотам.

Може би не е зле да се припомни, че няколко месеца преди този инцидент, на 16 юли т.г., българското Народното събрание с голямо мнозинство ратифицира споразумението за асоцииране на Р. Сърбия към ЕС. Това ратифициране бе извършено въпреки протестите на българи от Западните покрайнини - Царибродско и Босилеградско, в края на м. април, във връзка със заявлението на председателката на парламента Цецка Цачева пред сръбската й колежка Славица Джукич-Деянович, че нашето Народно събрание ще окаже безрезервна подкрепа за приемането на Сърбия в Европейския съюз. Тези протести не попречиха и на външния ни министър Николай Младенов да заяви в началото на май пред сръбския си колега Вук Йеремич, че политиката на българско правителство е да съдейства по всякакъв начин на страните от Западните Балкани, включително и Сърбия разбира се, да станат членове на ЕС.

Припомням тези неща защото ми се струва, че политиката на България на безрезервна подкрепа за сръбското евроасоцииране, е може би само поредният пример за политическо малодушие или късогледство по отношение на т.нар. Западни покрайнини. (И не само на тях, но както и да е.) Така че, поне според мен, за българите от другата страна на границата, които, впрочем, са достатъчно разделени, и освен това непрекъснато намаляват, едва ли нещо съществено ще се промени. (Едни са се адаптирали напълно след успешната асимилационна политика, продължаваща девет десетилетия, бидейки вече четвърто или пето поколение граждани, преди поданици, на друга държава. Други са напуснали и продължават да напускат тези краища, търсейки си късмета в Белград, София или където и да било по света. Трети продължават да таят болката, страха и огорчението дълбоко в душите си. Четвърти са се превърнали в своего рода „еничари” и т.н.) Тази невъзможност нещо съществено да се промени, да разберат поне малко най-накрая и властите в Сърбия, че прословутите европейски ценности не се градят все пак нито със стари трикове, нито с бабаитлък, нито с подмолни действия (или дължащи се на собствени престъпления страхове), ще продължава най-вероятно и занапред, благодарение и на глупавата, мекушава, продажна или пък повърхностна политика на държавата-майка, на „майка” България т.е. Бих казала, впрочем, че на Балканите никога няма да има напълно отворени граници, както и достатъчно затворени рани, докато балканските държави не се научат, всяка за себе си, на това къде точно минава тънката граница между европейска и национална идентичност; между умен и отворен, и глупав и едноизмерен патриотизъм; между чужди и свои отговорности и вини.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Западните покрайнини, „история” в няколко цитата

Из свидетелства на френския журналист Анри Пози, изнесени в книгата му “Войната се завръща” (излязла през 1934 г.), за положението на границата, прокарана след известния Ньойски договор.

“По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва от най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях. Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места - в Петрич, Стразимировци, Извор, Гюешево и пр. – по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националности, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем и от шест месеца насам, никакво позволително, вследствие на "старите мерки" не е разрешено от Белград.
Има работи още по-забавни!
Аз видях гробища, разделени на две...Нещо повече: гробове! Главата на мъртвия е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближават.
[…]
Групата селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд - попълваха стената от телени мрежи. Те идваха - и това сведение ми беше дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен - от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия. Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.
Тях ги третират с немилостива строгост.
Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума!
Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче - почти дете! - което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петдесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си!”
[…]
Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.”




Из статия, публикувана в македоно-български-преглед „Вардар”, в която се коментира и споразумението, подписано от Г. Димитров и Й.Б.Тито в Блед, Югославия, през 1947 г.

„Срещата в Блед бележи връхната точка в антинационалната политика на БРП /к/. Въпреки че в резултат от преговорите статуквото по отношение на Горноджумайската област и Западните покрайнини се запазва, на практика Югославия получава това към което се стреми - възможност за пряка намеса във вътрешните работи на България. След Блед от българска страна се прави всичко възможно да се улесни югославската политика в Пиринско. Започва се мащабна пропагандна кампания в полза на Югославия и успехите и в изграждането на новия социално политически ред. В Горноджумайска област пристигат множество учители от Вардарско, които да обучават местното население на т. нар. “македонски език“.30 В същото време в НР Македония не само не се допускат българска литература и печатни издания, но и тотално се отрича наличието на българи там. Положението в Западните покрайнини не е по различно. Това че на местното население официално се признава статут на национално малцинство, не пречи на сръбските власти да ограничават по всякакъв начин проявите на българско самосъзнание. Нещо повече - само българите, които са съгласни да сътрудничат на сръбските тайни служби могат да се надяват на сносен живот в Титова Югославия.31”
(http://freemacedonia.net/statia.php?sn=19&tid=1)



Из шифрована телеграма на служители от българското посолство в Белград от м. юни 1961 г.:

“№412
Шифрована телеграма за посещението на служители от легацията в Белград на българо-югославския събор край Босилеград
Белград, 27 юни 1961 г.
Снемането на копие забранено
Връща се в шифроотдела
не по-късно от 48 часа след получаването
3707 Строго секретно!
Военното аташе др. Гърков със съпругата си и секретарят на легацията др. Николов посетиха събора край Босилеград. По пътя и в Босилеград са били непрекъснато блокирани и провокирани от многобройни агенти на УДБ. В градеца няма хотел. Бе предварително уговорената квартира стопаните казали, че по независими от тях причини не могат да ги приемат. Уговарят се на място с други български семейства, но и те след кратко време отказват по същата причина. Другарите са принудили да спят на площада сред града, смущавани от виковете и псувните на удбовци. Сутринта се умили и бръснали на площада. За българите не се намерило място за спане в града, населен с българи! През същото време в Кюстендил са били принудени двама наши граждани да напуснат хотела, за да освободят място за двама югославски дипломати в София.
Според осведомеността на другарите на голяма част на името на българското малцинство не били дадени пропуски за събора. На съвместно устроените трапези за роднини и приятели от двете страни на границата са се промъкнали и агенти на УДБ с оглед на техните задачи. Съборът преминал добре.
Нашата страна във всяко отношение е била по-добре представена.
Моля за указания как да реагираме във връзка с недопустимото грубо третиране на нашите другари от югославските власти.
Атанасов
АМВнР, оп. З ш, а.е. 451, л. 189. Бланка. Оригинал. Машинопис.”



Из изследване на Пене Димитров от Босилеград, дългогодишен преподавател по български език и литература, за учебните програми по български език в Р. Сърбия, публикувано през 2002 г.

“Българите в Сърбия са общност, която населява изконно своя земя в Босилеградско, Димитровградско (Царибродско), Клисурско и Звонско, без примес от друго коренно население. Макар че са най-близо до столицата на България, в сравнение с другите български общности извън държавните граници тези българи най-дълго са в изолация от майката родина и от българското национално развитие. […]
От създаването на първите светски училища сред българите, които днес са в държавната територия на Сърбия, до края на 20. век в позициите на българския език в системите на образование се очертават няколко периода. До 1920 г., когато Западните покрайнини са част от българската държава, това е майчин, роден, език и основен предмет. От 1920 до 1941 г. в Кралството на сърби, хървати и словенци и в Югославия българският език изобщо не присъства в учебните програми, всъщност българите нямат свои учебни програми. Това е период, когато националните белези на българското население в Кралството брутално се заличават. От есента на 1941 до пролетта на 1946 г. българският език отново присъства във всички сфери на живота на българите в Сърбия: просвета, култура, администрация, правосъдие, информиране и пр., естествено - и като основен учебен предмет в средното образование. От 1946 до 1948 г. - период на бавно отстраняване на българската администрация, в пределите с компактно българско население българският език запазва позицията си на роден език - предмет, чието изучаване в основното и в средното училище е подсигурено програмно и методически. От 1949 до 1982 г. българският език като учебен предмет в Сърбия има труден път. Това са десетилетия на пълна изолация от род и родна страна, на премахване обучението на български език в гимназиите, на формално запазване законовата база, отнасяща се до основното училище, - обучение на български като майчин език. Междувременно учебните условия постоянно се влошават, материалната база обеднява, а обкръжението от сръбски език и култура е агресивно. От 1982 г. в основното училище, а в гимназиите - от 1990 до 1998 г., българският език е със статут на чужд.
[…]
Лицата, които проявяват влечение към българската култура и просвета, са подложени на тормоз, за да бъдат сплашени и да се откажат от интересите си; Учителите и преподавателите по български език са лишени от правото и възможността да опресняват и да усъвършенстват подготовката си в семинари и курсове в Сърбия, макар че най-ползотворно това би било в България; С безкраен цинизъм се заявява пред световната общественост, че „българското малцинство има всички права, но не иска да ги ползва“!; В учебното дело на българите в Сърбия българският език получава всевъзможни названия: български език, майчин език, роден език, малцинствен език, език на народността, език на малцинството, език на обществената среда, български като майчин, български като немайчин, език на обучение, български език в двуезично обучение и пр. В този умишлен словесен лабиринт дори езиковед специалист не е в състояние да се оправи.”

(http://liternet.bg/publish8/pidimitrov/syrbia.htm).



Из книгата “Брод към Цариброд” на царибродския българин Властимир Вацев, публикувана в София през 2003 г.

“Безсмъртният Андрич казва, че и гробовете умират; някои са паднали, наклонили са се и са готови да легнат до своя покойник, повредени, със строшени снимки, орнаменти и фигури.
И наистина на няколко места, натрупани на купчини или отделно, видях тежки каменни паметници, дялани грубо, почернели, посивели и покрити с плесен, със заличени надписи и надгробни слова. Други бяха лъскави и мазни като стъкло, но и на тях текстът беше нечетлив. По едно време се разнасяше мълва, че старите паметници нарочно се чупят и унищожават, за да не остане следа от предците ни и от произхода ни, а нали доскоро националшовинизма на една политика заличаваше следите ни и корените ни.
Разгледах единствената гробница, на която пише следното: “Тук почива Ранча Прьзвитера, родена 1832 г., починала 1903 година”, а от другата страна пише – “Тук почива Свещеникъ Рада Джурджовъ, роден в Табанъ на 14. V. 1830 г., починал на 10. VІ. 1909 година”. […]
В ширналото се гробище срещнах и познати, а на паметника им пише и на сръбски, и на български: “Овде почива тело Николе Соколовиhа, търговца, род. 1867 – 1934, супруга Бурга, поживе 80 година, поч. 17 новембра 1925 г., сахраньена у Софиjи”, а над словата са излети бронзови бюстове със зареяни погледи във вечното пространство. На паметника на български са издълбани имената на снахата Марийка Соколова 1906 – 1990 и Григор Соколов 1901 -1985. Кой не познава бай Гошо търговеца и кръчмаря и баба Мара, неведнъж обслужвали и в почтена възраст мющерии от различни поколения. […]
Истински бях изненадан и озадачен, когато стоях почтително пред паметника на Евдокия 1916 – 1973 и Михаил кожухаря 1914 – 1973, а на паметника на един езиков хибрид пишеше с всичките езикови и правописни нередности и сърбизми, което е ярка картина на трогателната историческа съдба на градчето и на постепенното замиране и заличаване на националната ни същност. И така, цитирам дословно думите на признателност: “За вечна признателност към вас последньи дар од нас за много обичана и не прежалима супруга… и по-нататък – маjка, татко, баба и деда. Спомен повдигат супруг Михаил син д-р Георги и снаха Jелка унуци Михаил и Владимир”.
Не ви ли се струва, че този текст показва загасването и на последните искрици от огъня на националното ни битие?”




Из публикация във в.”Сега”, май 2006 г.

„Темата за българщината и българското е твърде деликатна за повечето жители на Босилеград. По-старите, като Стефан Костов, "шопът", не смеят да говорят открито. "По Титово време се учеше на български, но животът беше да не смееш да говориш много. Имах фирма - трябваше да напиша името и на български, и на сръбски. Никога не сме имали проблеми със сръбската власт за това, че сме българи. Ама и да е имало нещо, никой не смееше да протестира", разказва Костов.
Иван Николов е много по-категоричен. „В Босилеград е проблем да си българин, човешките права се нарушават. Успяхме да интернационализираме нашия въпрос през 1995 г. и да запознаем с това световната общественост. Правата се нарушават основно в сферата на образованието - български език се изучава само 2 часа седмично, преподаването е изцяло на сръбски. Това е главният асимилационен механизъм. Историята, която се учи, е сръбската версия на българската история", негодува Николов.
"Бях една от последните генерации, които имахме образование само на български и само определен брой часове на сръбски. Възпитавам децата си по един начин, а те си идват от училище и ме питат - ти ли си прав или учителката", обяснява Александър Димитров.”

(http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2250§ionid=5&id=0002401)



Из информация на в. „Труд” от м. септември 2009 г.:

„Сръбската православна църква е обявила война на вярващите българи в Западните покрайнини, оплакаха се вчера представители на неправителствени организации от региона в София. Поводът за острата им реакция е безцеремонната намеса на сръбския епископ Пахомий, попречил на освещаването на храма в с. Паралово, съобщи БГНЕС.
Според тях преследването и отстраняването на отец Йоан от енорията му, обявяването му за държавен враг в Сърбия е симптом за засиления натиск спрямо българите, които искат да имат свои църкви и манастири. “Бягай от Сърбия, българино”- с такъв текст sms е получавал отец Йоан. Той бил притискан да смени името си на Йован, а свети Иван Рилски да стане Йован Рилски. Отец Йоан заяви на срещата, че войната срещу него се води вече 8 г. От неправителствените организации поискаха заради този скандал България да се обяви срещу приемането на Сърбия в НАТО и ЕС.”

(http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=227073)


16.07.2010 г., из информация на БНТ

България подкрепи евроинтеграцията на Сърбия
България даде рамо за присъединяването на Сърбия към ЕС с акт на парламента. С голямо мнозинство Народното събрание ратифицира споразумението за асоцииране на западната ни съседка.”

(http://bnt.bg/bg/news/view/33025/bylgarija_podkrepi_evrointegracijata_na_syrbija)

сряда, 29 септември 2010 г.

За еднооките водачи и духовната просвета

Тези дни доста се изписа и каза по българските медии по темата трябва ли да има или не религиозно образование в училищата. Съдържайки често познатия въпрос: “Трябва ли въобще една светска държава да има нещо общо с подобно образование?”, мненията и позициите на различни хората по темата в по-честия случай стигаха до това, че може да има такова като свободно избираем предмет, и че всеки опит подобно обучение да се превърне в задължително, би бил не само недемократичен, но би довел и до негативни последици. Изразиха се и опасения, че подобно задължително, т.е. предполага се по-масово обучение, ще сепарира, ще разделя децата допълнително на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти.

Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии - като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да "разрешава" само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)

Като оставим настрана това какво се разбира/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.

Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг - ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.

Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.

В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание - колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.

Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той - ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.

Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога - заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».

Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?

Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.

понеделник, 13 септември 2010 г.

Из записките на Йордан Йорданов Юри - 2



Тази втора извадка от ръкописни текстове на фотографа е с по-личен
и, както може да се види, поетичен характер.

Майсторът на визуалния изказ с още някои негови щрихи в света на думите.



--------------------------------------

 




30.12.1970 г.

Да стоиш пред огледалото,
обхванат от безброй съмнения –
да чакаш безропотно чаша кафе,
да се вглеждаш в гънките на яката,
да затваряш шумно вратата и
произнасяш гръмки фрази,
Не!

Пътьом, палещ цигара,
да срещащ мразовития диск на слънцето;
да стигаш задъхан до познатия вход
и с трепет да се залавяш за работа;
да мъчиш да изтриеш мръсотията,
ежедневно наслоявана;
да усещаш, че сърцето ти ще хвръкне от умора
и да продължиш до последното стъпало.
Едва тогава да спреш пред запотеното стъкло
и да въздъхнеш,
взирайки се продължително в омарата на настъпващия ден.
Да!

Това можеш да научиш от един обикновен метач на стълбище.




8.07.1974 г.

За да останеш прав и смажеш пошлостта –
кураж се иска.

За да пречупиш гордостта и следваш пътя на сърцето –
кураж се иска.





19.01.1975 г.


Необяснимо е защо
в залез изгревът превръща се,
и устните дори да парят,
остават да мълчат.




27.01.1975 г.

Студената луна изплува.
Копнеж?
Не!
Вяра?
Не!
Огледало?
За някои.
Болка?
Понякога.
Ненавист?
Да!

Луната премина разстоянието на моя прозорец.
Спокойно ще заспя.




2.09.1975 г.

Потърсих вяра,
посрещна ме безверие.
Подадох някому ръка,
оказа се мечтателна наивност.




23.03.1976 г.

Quo vadis ?

Птиците имат свой език,
на него разговарят помежду си.
Хората също имат свой език,
на него се учат на четмо и писмо,
но не винаги се разбират.
Само човешката мъка е безмълвна,
не се нуждае от никакви думи -
както песента на птицата,
загубила най-свидното.





22.04.1976 г.

След дълго отсъствие птицата се завърна.
Времето на нейната тегоба бе променило нещата.
Дървото, на което тя кацна с трепет,
бе свело клоните си по-ниско.
Кората още по-дълбоко бе врязала бръчките си,
песента на листата звучеше по-плахо.
Единствено гнездото бе останало непроменено,
достатъчно да събере отново две сърца –
твоето и моето.




3.05.1976 г.

Стръкчета здравец,
чаша хинин,
здравец на масата,
спомен един.

Стръкчета здравец,
навяващи жал,
здравец в чашата
носи печал.





14.04.1977 г.

Любовта се изразява само с едно единствено време – настояще.



10.05.1978 г.


Поне веднъж,
с пламнали очи,
в луната взирала ли си се?
Наравно със звездите
лелеела ли си безброй мечти?

Веднъж поне,
с залостени копнежи,
да изпревариш утрото успявала ли си?
И срещу настъпващия слънчев бяс
да разпилееш вишнев цвят от спомени,
поне веднъж?

Веднъж поне
сама била ли си?





31.05.1978 г.



Венец ще оплета
от онзи син синчец,
който е легнал в ливадите
зад двора.

От лятна нощ
по-син е синият синчец в ливадите,
където като деца играехме
на прескочи магаре.

От този син синчец
венец ще оплета
за теб,
мое дете.




23.06.1978 г.

Там,
върху тревата,
останал бих през вечерта,
да придружавам облаците бели само.

На птиците със смеха да другарувам
бих останал там,
под боровете,
цяла нощ.

Разпънат,
да аплодирам с овации от мечти
играта на слънчевия диск,
останал бих до утрото.

Там,
върху тревата,
до нова среща!





14.09.1981 г. – понеделник, Мексико Сити


На милата ми Катрин

Когато в очите ти грее усмивка,
единствено тогава нещата имат стойност за мен!

Вървим заедно,
докато и най-малката бръчица на съмнение
изчезва от лицето ти.
Ръката ти остава в моята
и продължава да ме пари
до прага на пътната врата,
където две врабчета в клоните
люлеят своето птиче щастие.
Държа ръката си в косите ти,
докато почувствам сигурността и спокойствието ти.
Едва тогава се решавам
и ти прошепвам нещо кратко,
което толкова продължително време пазя в себе си...
И срещам твоето мълчаливо съгласие и решителност.
Всичко това е написано с разноцветни кристалчета
в очите ти.

Поемам пътя,
без да се колебая,
мое мило дете.

сряда, 25 август 2010 г.

ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЙОРДАН ЙОРДАНОВ - ЮРИ

Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. През 1958 г. завършва средно училище по изкуствата в родния си град, а в периода 1964-68 – специализирани курсове по фотография. По-важните му изложби, отличия и участия са: Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г., Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г. Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” - “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици. Тематични поредици, финансирани от самия него, фотографът прави и из различни ромски гета и при цигани катунари, при пътуванията си в Мексико и в Испания и др. Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други. Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.


----------------------------------------------

Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, размисли на фотографа.



6.10.1983 – четвъртък

Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.



3.02.1989, София

През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
 

По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.

Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.



май 1989

Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.


4.04.1990 г. - сряда

Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.

Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.

Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.

Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи / “фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.



13.04.1990 г.

Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.



18.04.1990 г.

Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.


19.04.1990 – четвъртък

Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.

Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!

“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”



23.04.1990 – понеделник

Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.



2 септември 1990 – неделя

БНТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.

Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.



1 ноември 1990 – четвъртък

Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото - колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.

Кънтри музиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.



25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!

Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.


30 май 2001 г.

В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!

В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.

Най-примамливият модел на света е двуполюсният:

Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез...

Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.



Недатирано (вероятно 2001 г.)


Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?

Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.

“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой...



Недатирано (вероятно 2001 г.)

...Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи. Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!

Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли... Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.




---------------------------------------

ПОСЛЕСЛОВ

Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.

Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов - Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.




------------------------------------------------------------------------

"Несебър 1970",
една от знаковите снимки на Юри



неделя, 8 август 2010 г.

Паднали щъркели

Понякога само пийналите мъже в кръчмата могат да ти се зарадват. Но и това е нещо. Особено ако тези, които смяташ за най-близки, са били заети с къде по-важни неща от това да видят кога си се срутил отвътре. И така, докато слушаш поредната обикновена история, в която някой някого си набил, понеже бил го напсувал на майка, може двама-трима случайни познати да поискат със себе си да те почерпят. Не че могат да го направят, но поне си намерил с кого да си “поговориш”, някой, който ако не друго, нито иска, нито може да те нарани.

Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.

Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.

петък, 9 юли 2010 г.

По повод един трагичен инцидент

Историята, която ме провокира да напиша този текст, е в прекия и преносен смисъл мътна и кървава. Става въпрос за инцидента от 4 юли т.г. в кв. Овча купел в София, завършил със смъртта на един 24-годишен младеж.

Не само тази конкретна случка е според мен, обаче, "мътна и кървава". Има нещо някак трагично и мътно и в някои от нещата, което пише в дневника си този млад човек, циритани от близките му след инцидента. Че иска да остане като легенда, че обича само себе си и иска да се жертва заради себе си, защото няма за какво друго да се жертва.

"Мътно и кърваво" може да е, от друга страна, не само това сбиване, след което си отиде Борислав Райнов от кв. Овча Купел, а и всяко друго сбиване на границата между жилищен квартал и гето, в което полицията участва като статист.

"Мътно и кърваво" е и пристигането на линейка, идваща с достатъчно закъснение, че да няма вече смисъл от нея (повикана от някого в суматохата, във всеки случай не и от полицията).

Има нещо мътно някак си и в дейността на всякакви правозащитници и НПО-та, която се изявяват под път и над път, само не и когато примерно тълпа роми се саморазправи до смърт с някой представител на мнозинството, или пък когато примерно някоя друга група натупа някой полицай (и такива случаи има). Както и в политици или министри, които гледат да замажат причините и последствията от подобни случаи. Или в някои медии, които правят същото.

За някои крайни националисти, които бързат да си кажат лозунгите на организиран заради поредната нелепа смърт граждански протест, не знам дали има смисъл да споменавам.

Съвсем ясно е обаче, не мътно и смътно, че има условия за развитие на ромски и на български екстремизъм (такива има не от вчера), на етнически оцветени социални противоречия, които няма да бъдат спрени, докато на всеки подобен случай се гледа изолирано. Докато по-дълбоките причини, предпоставките за подобни инциденти не стават никога повод за никакъв по-искрен, задълбочен и отворен, ангажиращ всички структури на обществото, дебат.


Вероятно светът е различен, когато живееш в гето.
Каквото и да е гетото, в едно гето винаги е по-лесно да се образува спонтанна тълпа. И ако на никакво ниво или чрез никоя от своите структури (държавни, неправителствени, местни, съсловни, каквито и да било), една страна или общество не може да намери механизми, с които да спре гетоизацията на все повече хора всъщност (били те обитаващи жилищни блокове или бараки); да спре възникването на толкова лесна агресия, от една или от друга страна (въоръжена не само с юмруци или ритници, но и с всякакви подръчни хладни оръжия), онази стара приказка за правата на човека и гражданина може да отиде право на боклука на голямото, завземащо все повече пространства, гето.

сряда, 23 юни 2010 г.

БАЛКАНСКА МЪТЕНИЦА

Известно е, че плетеницата между различни страни, етноси, вери, езици и пр. на Балканите, в която всеки дърпа чергата към себе си, не е изчезнала и днес. Нещо повече: след толкова конфликти, кръвопролития, етнически и други противоборства; след две световни, няколко локални, както и някои граждански войни през ХХ век; след установяването на комунистически режими и тяхното падане; и след като една част от балкански страни са вече страни членки на Европейския съюз, а останалите са кандидати за такива – пропагандите, опитите за нови етнически или езикови спекулации не са престанали, оказва се. И така, ако едно време в Османската империя, едни от завладените балканци са били гърци, други българи, трети сърби и т.н.; едни са били християни, други мюсюлмани (приели са исляма драговолно или под натиск, за да запазят живота си); днес освен, че през втората половина на ХХ век се създаде нов етнос, нов народ – македонският, който по времето на империята не е съществувал, може би ще се появи и още един – помашкият. И ако за отделната македонска идентичност, народ, език, азбука в различен вариант и пр. доста е писано и се пише в България (и не само там разбира се), за опитите от помаците да се създаде отделен етнос, с отделен език – не толкова или почти не се пише.

Помаците (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар), дълго бяха определяни неточно и некоретно в България като българомохамедани. Днес някои ги наричат българи мюсюлмани, но една значителна част от нашите помаци не приемат това определение. Сред помаците има различни общности, живеещи в България, Гърция, Р. Македония, Албания, Косово и Турция, чиито диалекти са български в основата си. Но това, което най-вече ги определя и на което най-вече държат, е верската им идентичност, принадлежността им към исляма. (Названието “помаци” се използва впрочем, макар и по-рядко, и за общности, чийто майчин език не е български, а е гръцки, сръбски или влашки, но тези общности обикновено имат други определящи ги названия в страните, в които са. Като валахиди в Гърция, бошняци в Сърбия и в бивша Югославия и т.н.)

Известно е разбира се, че помаците в България са претърпели много натиск и насилие. В резултат на това насилие някои от тях се обиждат от това да бъдат свързвани по какъвто и да било начин с българския етнос. По отношение на тяхната идентичност натискът, влиянията и пропагандните не са преставали, струва ми се, от различни страни, от десетилетия насам. Заради опитите за влияние и натиск, те са, обяснимо, по-недоверчиви и ревностни към специфичната си култура и традиции. Случва се обаче, колкото и да е “екзотично” или парадоксално, за някои от тях да е по-лесно да повярват, че са потомци на араби (каквито версии и дори “апокрифни” книги се разпространяват сред тях); за други - че са турци, въпреки, че често им се налага да учат турски, за да го разбират; за трети – че са потомци на албанци или други, по-малки етнически групи, каквито много има на Балканите. Нерядко така или иначе всякакви други, с всякакъв други етнически корени или връзки, само не и с български.

Държавните граници на Балканите претърпяват, както е известно, в последния век и повече не една и две промени. Едни българи стават сръбски/югославски поданици, после и граждани (след има-няма 90 години някои от тях говорят най-вече на сръбски и в ежедневния си език). Други стават “южни сърби” и после македонци като съвсем отделен народ. Трети стават т.нар. славяногласни гърци, и за тях гръцката държава и до ден днешен никаква друга политика няма, освен асимилация, незачитане на никакви малцинствени права. От т.нар. славяногласни гърци днес едни се смятат за македонци, други, по-малко, за българи, а трети – за “чисти” гърци. (Всички те са или се водят за християни, православни християни. И “кой знае защо” някои православни владици, забравили същността на вярата, която изповядват, участват в тази двулична политика на асимилация без никакви скрупули.) В други страни на Балканите и по-специално в България, едни турци стават български поданици и после граждани и се стига до там българската държава да иска от тях изтриване на самоличността и вярата им. Едни помаци претърпяват същото, защото са мюсюлмани и защото, макар че говорят на български, носят традиционно турско-арабски имена. На юг или на запад от тях, в границите на други държави, живеят други помаци, които имат същата вяра и почти същия език или диалект/диалекти. (В които, както и в други диалекти и езици на Балканите, има разбира се доста думи, втъкани в тях от османския период.)

Между помаците, живеещи не само в различни страни, но дори и само в България, има специфични различия. Но това, което ги свързва, по което си приличат, е не само общата вяра, но и общата или подобна съдба. И така, в името на едни или други държавни политики или аспирации, ако някои преди са се опитвали да ги християнизират или да им променят имената, други се опитват да ги накарат да повярват, че турският е техен единствен и дори майчин език, а трети – да им създадат отделен помашки език. И то не защото, както например в македонския случай, целта е отделяне или обособяване. В случая с помаците обаче, за създаването, за “измътването” на отделен общ? помашки език се искат, струва ми се, повече спекулации, отколкото дори тези, които послужиха за създаването на македонския.

Ако не знаете или не сте чували как може да изглежда подобен език, може да отворите например следния линк *. Това е видео клип с новини на помашки език, който “език” не знам колко се нрави или се вижда “автентичен” на самите помаци, или най-малкото на тези, които живеят в България. Продуцирането на новини на помашки език, както може човек лесно да се досети, като види и чуе видео материала, е част от гръцка в случая инициатива. Инициатива, идваща от страна, която освен, че е православна и, че там е доста по-трудно, за разлика от България примерно, може да се построи нова джамия, е страна, която първа от балканските страни стана член на Европейския съюз.

Ако между български и сръбски е макар и не толкова лесно, но все пак възможно да се правят опити за смесване на езици и диалекти, да се отделя един български диалект, и от него да се направи - както и се направи в средата на ХХ век - отделен македонски език (с прибавки от сръбска лексика, със заемни от западни езици, които звучат различно на български и на македонски; с отделен вариант за азбука, от която изваждаш някои “неудобни” букви, като “ъ” например, и слагаш други, от сръбския вариант за кирилица, създаден през ХІХ век) - то от опитите да вкараш гръцка лексика и произношение в диалекти, които са свързани с език от съвсем друга езикова група; и вместо с друг вариант на кирилицата, да се опиташ да го оразличиш опита за нов “език” с латиница (щото не може все пак гръцката азбука да използваш за тази цел), е в известен смисъл по-“смел”, по-интересен в манипулативността си езиков експеримент.

Балканите разбира се са от векове контактна зона между различни култури, вери и пр. Те са и онази поизостанала в средновековието част от Европа, която стана по-късно едновременно фитил и жертвено агне за големите европейски (и световни) конфликти на ХХ век. Преживял толкова смърт и разрушения, т.нар. стар континент реши да отвори границите, вместо да ги охранява; да съхранява и диалогизира културните, езикови, етнически и пр. различия, вместо да потиска или пък изкуствено да ги създава. Създаде една обща европейска мегаструктура, която прокламира общи ценности, освен икономическите, политически и пр. връзки. Но и тази мегаструктура, която присъедини и част от онези страни, които малко или повече бяха повлияни от съветския първообраз на тоталитаризъм, както и част от онези, които преживяха създаването и разпадането СФР Югославия, едва ли ще попречи, както и досега не е пречела, в някои нейни страни членки да заплитат нови етнически или езикови “черги”, които нищо общо нямат с ценностите, стоящи в основата на тази уж обединена Европа. На фона на големите предизвикателства на световната икономическа криза или пък на парливия стар въпрос да стане ли или не Турция член на Европейския съюз; на фона на не толкова лесната интеграция на емигрантските малцинства, които не от векове, а от десетилетия само населиха доста европейски страни – някои нови/стари балкански “инженерства” (започнали в известен смисъл още по време на Османската империя), едва ли би заинтересувала особено Страсбург или Брюксел. Подобни въпроси не интересуват вероятно и повечето български депутати и евродепутати. А ако интересуват някого, това са само някои националисти - които, от която и народност да са, имат обикновено един “родилен дефект” - искат да изтрият, не да приемат различията. И макар че е пълно, от друга страна, с всякакви правозащитници, либерално мислещи и пр. и пр. – те, от своя страна не винаги могат да различат “зърното от плявата”. Борят се да няма двойни аршини, но сами понякога ги създават.


---------------------------------------
* http://www.dailymotion.com/video/xdplce_ilk-pomakca-haber_shortfilms

събота, 5 юни 2010 г.

Инерцията на едно непознато за публиката начало



“Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Страдания на моменти, красота на трагедия, нищожна стойност в моите обятия без стойност, насочено и праволинейно, все повече отдалечаващи се и разпадащи се в ритъма на неповторимост, неизчерпаем източник, театрално впечатление, изкуствена пристройка, така реално възприемана от вас и от мене на мястото на нещо друго, което е по-страшно поради своята незабележимост, невъзможност, отметната за сметка на едно възвръщане назад, по причина, недостигаща до съзнанието, и вие ще мислите, че картините, произвеждани образно от вас, ще ви достигат, отразявайки се във вашето съзнание в невъзможност да се обърнете към предмета. Леден поглед ви изстудява, Анека тегли своята дреха за гърдите си, погледът й тежко се снишава и затваря, сънят - смърт без граници... безредието на собствения ви език отразяващо безредието на езика ми... неуловим и отражаем, чувствителен като движението на светлината, създаваща очертания, тази липса на релеф, разграниченост, това еднообразие, покриващо фразата, подсилващо се от необичайната й настройка, смесени напеви, припеви, звукове, появяващи се на интервали, първобитни гласни, крясъци, следващи се в неразкъсани редици, униформени и заплашителни, в своя бавен, но сигурен марш, преминавайки по тръпнещите мостове, разстилайки се в равнината като народ, който воюва... […] Вие привидно ще мислите... Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране... Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме...”


Това е цитат от текст, писан през 1968 г. от един 21-годишен български младеж, намиращ се по онова време в Клермон Феран. Думите в езика на този текст носят семантични проекции по начин, по който тогава, а и доста след това вероятно никой в България не е писал. Няма такъв текст в българската литература, не само по времето, когато е писан, а може би и въобще. Ръкописът, писан в края на 60-те, не е издаван, отлежава повече от четири десетилетия. И доживява да се превърне в книга едва днес, в средата на 2010 г., когато неговият автор, Русчо Тихов, е прехвърлил шейсетте.

През 1969 г. впрочем младият автор изпраща ръкописа си на 27-28-годишната Юлия Кръстева, защитила през 1968 г. докторат по семиология в Париж, и тя му връща отговор с оценката си. В писмо до него, носещо дата 2 март 1969 г., Кръстева казва:

“Българският език, още не познал законите на рационализма, още невежа за строгата логика на класицизма, очевидно се съпротивлява на всяко “писане”, което се стреми да “изработи” анти-рационалното: логиката на подсъзнанието (грубо казано). Фолклорните опити на Радичков да въведе с “черен хумор” някакъв своего рода “поток на съзнанието” са струва ми се нестабилна още база за това изграждане, което вие предприемате. С други думи, нашият език започва от “нула” и ако иска да е на равнището на века, трябва да руши от най-високото. “Трагична участ” може би, но и единствената теоретически и политически (да не кажа “морално”) възможна. Така че, нека “родната реч” да е изнасилена (деепричастия, сег. причастия, несвършващи фрази и пр.) – щом е, за да й се влее нова логика! […]
Напълно съм съгласна с “еротиката”, с “производствения процес”, със “съда над “Аз-а” и пр. На места ми се струва все пак, че le signifié тъпче на място повече, отколкото е нужно. Формализъм без солидно signifié е въртележка. Нужен е нов мит, а митът се гради с отломки от стари.”



Защо този текст, тази книга, чака толкова дълго?

Дали той наистина достатъчно е изпреварил времето, българското си време, че инерцията му би била достатъчна да покрие всички минали междувременно поколения и години? Дали някой от читателската или критическата публика ще види чрез този текст как някой от поколението, родено в България след края на Втората голяма война, е бил част от езиковите (и от всички други тенденции и търсения впрочем) на 60-те, от едно почти митично за Европа и света десетилетие? Пишейки на български, не на някакъв друг език; чупейки структурите точно на този език или минавайки през тези структури с риск за чупещите/счупвани сетива.

Изкушеният да види дали е така читател, бил той на 20, 40 или 60, може да се опита да намери тази книга. Изкушеният пишещ брат от което и да е поколение най-вероятно ще се учуди, че някой български автор е писал така през 60-те.

42 години по-късно Русчовата “Инерция” вижда бял свят, една от малкото или всъщност единствената, която е рискувал да опише.


-------------------------------------------
Русчо Тихов, “Праволинейна инерция”, Издателство “Парадокс”, С., 2010




-------------------------------------------
http://kulturni-novini.info/news.php?sid=64

четвъртък, 20 май 2010 г.

Кутия сръбско “Виктори” или 40 грама тютюн

Преди няколко дни видях един познат да свива цигара от вестник. Не знам дали на това парче вестник, с който неизвестно откъде доставен тютюн щеше да задими след малко, не пишеше случайно, че приходите от акциза върху цигарите в България са намалели значително, въпреки (или именно поради) поредното му увеличение. Нито дали не съдържаше примерно думите на министър-председателя, изречени пред трибуната на Народното събрание, че пушачите трябва да внимават повече какво пушат, да не купуват контрабандни цигари и пр., понеже така си играят със здравето си. Кой знае защо обаче вместо да си вземат поука, множество български пушачи продължиха да си купуват - в най-добрия случай - тютюн за цигари (също с висок акциз); или примерно сръбско “Виктори” (със сръбски бандерол); или украинско “Виктори” (без бандерол, куча марка); или тютюн “на черно”, с не особено ясен състав и произход.

Здравето на пушачите разбира се е последното нещо, за което днешните и тези преди тях управляващи са мислили. Не знам какво точно пушат депутатите примерно или какво пушат онези, които никога не биха си свили цигара от вестник. В България обаче има така или иначе достатъчно много пушачи, които НЕ МОГАТ вече да субсидират бюджета чрез непреки данъци (акцизи). И антипазарната и античовешка логика при ценообразуването на тази стока е видна за всички тях, само не и може би за онези, които взимат решенията. Последното, което можеше да стимулира въведеното от сегашния финансов покачване на акциза, е потребление, което гледа какви точно са нивата на катран и на никотин в тютюна, който купува и пуши. Но това така или иначе не засяга никого, освен самите пушачи, мнозинството пушачи – проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се.

Зависимостта в тютюнждийската психология, която може да се разбере добре само от личен опит, предполага всъщност възможност за “разхлабване на примката”, за употреба на по-качествени или по-леки цигари, за намаляване даже на дименето, ако пушачът НЕ МИСЛИ непрекъснато за това по какъв начин точно и на каква цена може да си достави тютюн или цигари. Затруднението, което така или иначе обикновеният, не особено богат (или направо беден) пушач в България има със сегашните цени на тази стока, може да задълбочи, не да намали зависимостта му. И така, както се казва, “с един удар два заека”, да уцели по-добре и физическото, и финансовото му здраве.

Тези тютюнджийски неволи не променят по никакъв начин бодряшкия тон, с който г-н Дянков (и далеч не само той) продължава да прокламира “рeзонността” на сегашните стойности на акциза. (Вдигането на този акциз дълго бе обосновавано с това, че било европейско изискване, но след като доста “преизпълнихме нормите”, така да се каже, се поизхаби този “акцент”. Последно финансовият министър ни "утеши милостиво, че в следващите няколко години акцизът на цигарите нямало да се вдига.) Дянков вероятно и въобще няма да види защо точно е сбъркал, а г-н Танов, новият директор на митниците, ще продължи да се бори със значително увеличената контрабанда. И въобще държавен и чиновнически ресурс ще продължи да се хвърля в опит да пресекат тенденции, които в известен смисъл самото управление е създало.

Не знам колко точно струва обработката на тютюн за цигари, но разликите между изкупните цени на тютюна и цената на тютюна, който се продава легално в търговската мрежа, са наистина доста големи. С 40 грама тютюн човек може да си направи 55 цигари (така поне пише на пакета) и тези 40 грама струват почти колкото един кг (1000 грама) тютюн с високо качество или пък два-три килограма с по-ниско качество, в момента на изкупуване. И при все по-масовото легално купуване на тютюн, вместо купуване на готови кутии с цигари, държавата изглежда пак не губи част от своя законен акцизен приход. (Тя губи само усещането си за причинно-следствени връзки, включително и хабер за връзка, така да се каже, с т.нар. народонаселение. ) Ако на някого е изгодно производството на цигари в работещите още фабрики на “Булгартабак” да се свие още и “Булгартабак” да се купи максимално евтино, той също не губи, а печели, и то доста печели. Както може би и някои дребни посредници, които продават включително и краден от тези фабрики тютюн на всеки, който може да ги намери.

четвъртък, 15 април 2010 г.

2208 киловатчаса по ЧЕЗ

Напоследък в България доста се говори за т.нар. електроразпределителни дружества (ЕРП), за трите компании, които доставят ток в страната – чешката ЧЕЗ, австрийската ЕВН и германската Е.ОН. За това на каква стойност купуват тока от Националната електрическа компания (НЕК), на каква стойност го продават на потребителите. За условията в приватизационните им договори (сключени по времето на правителството на Сакскобургготски), които са доста благоприятни за тях – загубите по ел. мрежата в тези договори се считат за разходи – според някои експерти те са от около 12 %, а се водят за 20 %. (Тези 20 % загуби значели, впрочем, общо около 5 милиарда киловатчаса ел.енергия и ако се преизчислят в парична стойност, струват милиони левове.) Има и други доста благоприятни за дружествата клаузи, като например тази, че е заложено да работят с печалба от 16 %. Освен това държавата има миноритарен дял в тези дружества, т.е. само наблюдателен статут. Тези дни става ясно още, че 40 % от дейностите на ЕРП-тата са аутсорсвани.

Важно е да се уточни разбира се, че Националната електрическа компания купува от всички ТЕЦ-ове, ВЕЦ-ове и АЕЦ елекроенергия на миксирана цена от 90 лв. за mWh и след това я продава за 88 лв./mWh на ЕРП-тата, а те я продават на крайния потребител за 146 лв./mWh. (Към цената на тока се прибавя разбира се и цена за доставката, поддръжката на мрежи, подстанции и пр.) За петте години работа у нас трите ЕРП-та – ЧЕЗ, ЕВН и Е.ОН, не можаха да се споразумеят с НЕК за подписване на договори за продажбата на ток. До момента дружествата оправдават покупките си от НЕК единствено на базата на фактури.

На фона на тези общи данни, които не са изчерпателни, се изкушавам да цитирам данните от една конкретна месечна сметка за ток на един потребител на ЧЕЗ България. В тази месечна фактура става дума за 2208 киловатчаса ел.енергия.

==================================================================
—— Консумирана ел.енергия от 20.02.2010 до 23.03.2010 ——
СНАБДЯВАНЕ С ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
ЕН 345099 п.ново п.старо разл. корек kWh ед.цена сума/лв/
Дневна 5700 4237 1463 1463 0.09331 136.51253
Нощна 2267 1522 745 745 0.05005 37.28725
Общо kWh: 2208
Добавка за зелена енергия (0.00212 лв на kWh): 4.68096
Акциз (0,00 лв на mWh): 0.00000
Обща стойност за снабдяване: 178.48074
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
услуга kWh ед.цена сума/лв/
Достъп до разпределителната мрежа 2208 0.00553 12.21024
Пренос през разпределителната мрежа НН 2208 0.04085 90.19680
Обща стойност за разпределение: 102.40704 лв.
———————————
Данъчна основа: 280.89
ДДС – 20.00% : 56.18
Стойност на сделката: 337.07
Сума за плащане: 337.07
Словом ТРИСТA ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ ЛВ. И 07 СТ.

================================================================


Както става ясно от сметката, стойността на 2208 kWh (1463 kWh дневна, 745 kWh нощна) е 173, 80 лв. Към тях се добавят 4.68 лв. за “зелена енергия”. Стават 178.48 лв. За пренос и достъп до разпределителната мрежа на 2208 kWh се дължат общо 102.41 лв. (За достъп – 12,21 лв.; за пренос – 90.20 лв.) Като се събере сумата за пренос и достъп със сумата от стойността на 2208 kWh, се получават (178.48 + 102,41) 280.89 лв. (От съотношението между двете суми излиза, че близо 37 % от общата сума на сметката е за пренос и достъп.) Към тези 280.89 лв., които се изписват като данъчна основа, се прибавя ДДС 20 % (56.18 лв.) и така се получава месечна сума за плащане от 337.07 лв.

В конкретния случай, впрочем, тези 2208 киловатчаса значат консумацията на ел.енергия за бойлер, малка готварска електрическа печка, малък хладилник, телевизор и за няколко електрически крушки. Т.е. ползването на ток за топла вода, готвене, хладилник, телевизор и осветление струва месечно на конкретния потребител 337 лв. Той няма перална машина, нито примерно съдимиялна, стои на студено в къщи и понякога си изключва бойлера с надеждата, че така ще икономиса потребление. Работи всеки ден за месечна заплата от 400-450 лв. и се чуди откъде да изкара някой лев допълнително, за да може някак си да покрие сметките за далеч не луксозния бит. Сметки, които разбира се въобще не са само за ток.

Някой би могъл да каже, че 400 лв./200 евро заплата е смешна сума. И разбира се би бил прав. Като се има предвид обаче, че минималната работна заплата в България е 240 лв./120 евро, а минималната пенсия – 136 лв./68 евро (средната – 270 лв./135 евро), цитираният пример не е частен, а достатъчно често срещан, и при всички случаи не е най-фрапиращият.

сряда, 7 април 2010 г.

Как да обичаш родината без да мразиш държавата

Няма как.
Няма как да обичаш държава, която е състояние на перманентна криза.
Няма как да обичаш държава, в която могат да се сменят кардинално политически и мирогледни системи, но все ти казват, че трябва да се мъчиш, да търпиш, че да дойде светлото бъдеще, което разбира се не идва.
Няма как да обичаш държава, в която, както казваше покойният Стратиев, е като велосипед, който има десет кормила, но няма педали.
Няма как да обичаш държава, в която винаги може някой неен “велосипед” да те блъсне по нанадолнището.
Няма как да обичаш държава, в която “велосипедът” се превръща често във “велорикша” - и някой трябва да я дърпа тази велорикша, да й дава от своята измъчена, насилвана много пъти енергия, за да може тя да върви.


И все пак...
Все пак кого, освен теб и такива като теб, има твоята родина?

вторник, 6 април 2010 г.

ПРОБЛЕМЪТ НА МАКЕДОНИЯ НЕ Е В ИМЕТО


Разговор с македонския журналист Виктор Канзуров



Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и http://www.tribune-eu.com/. В момента е журналист на свободна практика. Неотдавна Канзуров влезе в остра полемика с министъра за българите в чужбина Б. Димитров.




- Миналата пролет, когато ви видях на една дискусия в София, бяхте доста по-мек. Сега изглеждате по-радикален.

- Не знам, може би някакъв друг сегмент, друго парче от моя характер е излязло на преден план. Това там беше просто една дискусия.

- Да, по повод изследване на Антонина Желязкова, Петър-Емил Митев и Горан Стойковски в Р. Македония и на полемики във в. “Култура”. Спомням си обаче как завършихте - с призив за съдействие за списание, което да представя историческата истина, общите корени и пр.

- Да, списание, което да покаже истината за историята. И не само за нея, и за настоящия политически момент.

- Преди време, доколкото знам, сте изпратил по мейл готов, страниран вариант на списанието до министъра за диаспората и до директора на Агенцията за българите в чужбина, но не сте получил дори любезен отказ.


- Това е най-малката обида. Ако Божидар Димитров не ми беше обещавал, че ще даде пари за това издание, въобще нямаше да споменавам този случай. По-голямата обида беше, дето каза, че в Македония нямам никакви проблеми с полицията и много хубаво си живея.

- Имате ли сега проблеми с полицията?

- Ами достатъчно е това, че ми подслушват телефона. А в миналото многократно съм имал проблеми. Впрочем, когато в речта си на откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес отправих критики към Божидар Димитров, от присъстващите на събитието имаше думи за оставка, преди да кажа, че искаме оставката му. Не че той ще я даде, просто искаме да престане да изпълнява тази функция. Нека си е иначе жив и здрав, 150 години да живее...

- Подиграват ли ви се още някои по-крайно настроени хора в Македония?

- Има хора, които се подиграват с всичко, те със себе си нямат мир. Десет минути след като са се подиграли с мен, може да се подиграят с другиго по някакви други причини. Не се сърдя на такива, но не мога да кажа, че няма неща, които да не потискат. Псували са ме на улицата, искали са и физическа саморазправа, има достатъчно заблудени хора, които смятат такива като мен за предатели.

- Вие самият кога осъзнахте българския си произход?

- Това е много труден и емоционален въпрос. Баща ми започна да ми говори за това, когато бях 16-годишен, беше голям шок за мен. Започна отдалече, не толкова открито, но в смисъл, че с българите сме много близки, имаме общи корени, трябва да се обичаме, не трябва да има омраза. Че историческото минало ни е общо, че преди време хората в Македония много са обичали България и са се чувствали като българи.
Баща ми е роден през 1936 г. в Леринско, в едно малко село Попадия, което не съществува вече. Бил е дете по време на Втората световна война, помни как всички в селото са чакали да дойде българската войска. Тя не е идвала като официална власт на тези територии, но по границите е имало български части. Западната част на Егейска Македония остава под гръцко административно управление, но там е имало чети, ръководени от капитан Калчев, основателят на българската доброволческа организация ‘’Охрана’’* . Освен това, което също е важно, след края на Втората световна война, по време на гражданската война в Гърция, по-точно в 1948 г., баща ми заедно с част от вълната бежанци, отива в Унгария. Цялото си образование получава там. Идва в Скопие през 1968 г. като 32-годишен, завършен, оформил се като човек.

- В същото време в училище сте слушал друго, предполагам.

- Да, съвсем друго. И моето осъзнаване не се случи за един ден, изведнъж, това беше процес. Мисля, че този процес не се разбира достатъчно в България или даже въобще не се разбира. Подобно нещо не може да се случи изведнъж. И трябва много внимателно да се подхожда към обикновените граждани на Република Македония, от които по-голямата част въобще не са виновни, че не знаят каква е била етническата идентичност - хайде да не кажем на техните предци, но поне на личностите, които са обичани от официалната македонска историография.

- Каква според вас би била по-добрата политика на България към Македония?

- По-добрата политика мога да я определя и само с една дума – пари, финансиране. Сръбската, гръцката, албанската пропаганди се налагат в Македония с големи пари, и то не от вчера. Докато България не иска да пусне, дето се казва, и жълти стотинки. И след като е така, аз, като македонски българин, който живее в Р. Македония, мога да кажа, че България няма право да се сърди за антибългарските пропагандни нагласи сред хората в Р. Македония. Впрочем, Р. Македония дава, доколкото знам, 500 евро месечно на Стефан Влахов-Мицов, който се представя уж като някакъв професор доктор, да работи в македонското посолство и да търси единствено за какво да се заяде. Той освен това е публицист и коментатор във в. “Време”, всяка седмица пише антибългарски глупости там. Това е от една страна. От друга - България трябва да разбере на кои хора в Македония може да разчита – дали на някакви сътрудници на сегашната и бившата Държавна сигурност; на някакви хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония и т.н.

- Защо българската държава не се довери, не помогна на Виктор Канзуров?

- Може би защото усеща, че съм самостоятелен, че някой не може да ме дирижира, да съм нечия маша. По-важното е обаче, че в България в момента няма интерес към македонския въпрос. Може би сред някакви хора, които не са на позиции, има, но в официалните среди - не. И изборите тук не се печелят с македонската тема.

- Виждала съм обаче много пъти, било то и по форуми или в сайтове на българи в чужбина, мнения, коментари, инициативи, свързани с македонската тема. Доста искрени редове, написани не от хора на официални позиции, но пък от хора, които въобще на са безразлични към Македония и към хората с българско съзнание там.

- От една част от българската общественост, от българските граждани и от българските емигранти има интерес, как да няма. Аз самият мога да бъда пример – много искрени приятели имам в България, много пъти са ми помагали. И когато ми е било най-трудно, и сега, за мен това са приятели за цял живот. Има разбира се и много хора, които имат македонски корени, а живеят тук, и те няма как да не са свързани с Македония.

- Нещата имат и друго измерение – ценностни критерии, според които ако обявяваш историята на съседите за своя и даже, че те са ти я откраднали, ако поддържаш език на омраза към тях и пр., не можеш да бъдеш добре приет в Европейския съюз. България изразява официални позиции по отношение на Р. Македония предимно в този контекст. Тя се намесва и директно в някои по-нашумели случаи - като този със Спаска Митрова например. Какво мислите, впрочем, за защитата на Спаска?

- В гевгелийския съд, в съдебния съвет, който решаваше това дело, имаше съдийка, която е кума на семейството на Воислав Савич, бившия съпруг на Спаска. Т.е. става въпрос за близки отношения между фамилии, което представлява конфликт на интереси. Нейните адвокати можеха да поискат по тази причина делото да се води не от гевгелийския, а от друг съд – в Скопие примерно или в някой друг град. Доколкото знам, има и други детайли от съдебното дело, които адвокатите на Спаска Митрова са могли да използват. Нито мен, нито мои приятели с българско самосъзнание, които имам в Скопие и други македонски градове, някой от България ни е питал дали бихме предложили някой адвокат, да съдействаме в нещо. Аз например познавам трима адвокати – две от които са адвокатки фактически, които биха поели този случай - гарантирам по-успешно, отколкото Ставре Джиков или Любомир Михайловски. Ставре Джиков специално е антибългарски публицист, фалшификатор на българската история и страхлив човек, конформист. Като държавен прокурор той ходеше предимно по коктейли и приеми, никакво дело не заведе срещу организираната престъпност. Може би някой в България се е доверил на това, че е изпълнявал прокурорска функция, но ангажирането на такъв човек за адвокат на Митрова показва само колко малко се познава в България македонската действителност.

- Мислите ли, че Спаска все пак ще си върне детето?

- А защо да не? Аз доколкото наблюдавах бившия й съпруг в предаването “Во центар” на Канал 5, където водещият Васко Ефтов го изкара като някакъв герой, който се е противопоставил на “мощната българска държава” – той ми приличаше на човек, който е под въздействието на наркотици. Някакъв посредствен, при това, човек, използващ между 10 и 20 думи в речника си и просто с клещи трябва да му ги вадиш. Не знам откъде-накъде той е по-подходящ от Спаска Митрова да се грижи за детето. Като знаем разбира се и, че в повечето случаи след разтрогване на брак детето се дава на майката.

- Не, то беше ясно, че процесът изобщо не е справедлив. А ВМРО в България, помага ли достатъчно за българите в Македония? Някои се съмняват, впрочем, че българското ВМРО-БНД и македонското ВМРО-ДПМНЕ заслужават да носят абревиатурата ВМРО.


- ВМРО-ДПМНЕ и другите, които са с този префикс в Р. Македония, нямат нищо общо с историческото ВМРО. И сегашното ВМРО-ДПМНЕ няма нищо общо с ВМРО-ДПМНЕ от 90-те години, от времето на Любчо Георгиевски. А тука ВМРО-БНД, според мен не се занимава достатъчно със съдбата на македонските българи и въобще за тази кауза. В смисъл, правят се от време на време някакви акции, но те не са достатъчни да свидетелстват за сериозна, целенасочена грижа. Те разбира се винаги казват: “Ако не сме в парламента, ако нямаме политическо присъствие в България, ако не участваме на избори, няма как да влияем на решенията и да вдигаме шум сред българската общественост”. Не казвам дали това е правилно или не, но ако аз бих бил в ръководството на ВМРО-БНД, бих правил политиката по друг начин. Бих влагал повече инвестиции в Р. Македония, които да са и за по-интензивен културен обмен.

- Колкото до културния обмен, има например един Български културен клуб (БКК) в Скопие, който подема различни инициативи, изявления и пр. Този клуб иска например да преиздаде дълго инкриминирания в миналото Алманах “Македония”. Той бе преиздаден в България, но в Македония до него все още почти няма достъп. Във връзка със Спаска Митрова БКК излезе също така с декларации, писа писма до европейски институции и пр.

- ВМРО-БНД преиздаде алманаха в България. Колкото до това той да стигне до повече хора в Македония, подкрепям напълно тази идея. Българският културен клуб в Скопие има, впрочем, уеб сайт, но няма офис, няма и клонове в други македонски градове. Клубът всъщност няма и бюджет, доколкото знам, и в този смисъл ръцете му са вързани.

- Какво стана, впрочем, с Мирослав Ризински, още ли е в затвора?

- Още е в затвора в Скопие, макар че понякога го пускат за уикенда в къщи. България – въпреки, че има договор между двете страни за трансфер, а той е с двойно гражданство – не успява да накара македонските власти да го трансферират. Мисля, че най-добрият вариант е за Мирослав Ризински да не се шуми, а българската държава да издейства някак македонските власти да го трансферират. Но и Македония има право да иска трансфер в подобни случаи.

- А има ли такива? Не. Да ви известно на някой от ОМО Илинден да са му спретнали нещо...

- Вероятно Македония го прави по по-хитър начин, защото и в случая с Ризински, и със Спаска Митрова по-скоро поантата тука в България е да се чува кои са хората, които ги защитават, а не дали са защитени.

- Не, не мисля, че това е поантата.

- На Божидар Димитров това му е поантата.

- Божидар Димитров е от няколко месеца министър за българите в чужбина. Преди това нямаше въобще такъв министър в българските правителства.

- Но той се появяваше винаги за македонския въпрос, беше просто дежурен.

- Не знам дали знаете, че имаше много интелектуалци тук, които непрекъснато го критикуваха, защото бяха, как да кажа, в другата крайност. Някои бяха толкова либерално мислещи, че смятаха патриотизма за изостаналост, нещо като провинциален комплекс, така да се каже. В тази връзка не мисля, че Божидар Димитров имаше кой знае каква конкуренция. А имаше и продължава да има достатъчно хора, които смятат, че България няма никакво право да се меси в Македония, че това са някакви наши комплекси, че Македония си е нещо напълно отделно и ние какво правим там.

- Да, разбирам, но ако вие бяхте наклеветена, че сте част от паспортната мафия, че посредничите за гражданство и че сте професионална българка...

- Изобщо не оправдавам това. Възможно ли все пак е някой да го е подвел?


- Не е изключено, но защо не се е извинил досега? И защо от Агенция “Фокус”, която тиражира неговите твърдения, не потърсиха и мен? И как бихте се чувствали вие - сложили сте си там главата в торбата - а тука, в тази държава, която обичате и която смятате, че поне някакво приятелско отношение би трябвало да има към вас, ресорният министър изговаря такива клевети?

- Няма да се чувствам добре разбира се.


- Освен това Божидар Димитров се опита да направи блокада по медиите. Обаждал се е в Нова телевизия и псувал редакторите, които допуснаха да гостувам в “Здравей, България”. Извинявайте, но според мен да критикуваш такъв човек въобще не е крайна позиция. Досега не съм забелязал нито един редактор, коментатор, журналист да напише някаква статия, в която може и мен да ме критикува, но да напише все пак, че Виктор Канзуров не е паспортен мафиот, не е посредник за гражданство, защото няма доказателства за това - не е подал документи за нито едно друго лице и самият той няма българско гражданство. Докато например, когато България призна Косово, някаква група български интелектуални излезе с публична декларация като съпротива на това решение. Което е тяхно право разбира се.

- Опитах се да ви кажа, че трудно някаква група български интелектуалци би излязла с някаква декларация за Македония или за македонските българи. Не знам дали разбрахте защо.


- Разбирам и смятам, че сте абсолютно права. И ние го чувстваме това като проблем.

- На откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес казахте, че най-големият проблем на Р. Македония не е в името, а в това, че не може да признае обективно историческия си генезис.

- Проблемът на Р. Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Защото главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и краде чужда история, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликти отношения със съседите. Най-много с България, но и Гърция, Албания и Косово - също. Пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, уж някакъв нов, античен македонизъм... По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и пр. се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм. А проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, и просто не познават психологическата структура на македонизма. Впрочем, когато се позволява на хора, които сами по себе си освен с конфликтност, няма с какво друго да се появяват в медийните среди, те стават като някакви спаринг партньори на този македонизъм. Понякога имам чувството, че някакъв антибългарски център много добре дирижира обстановката - а това е Македония постоянно да е противопоставена на България и да няма почти никакво българско присъствие там. От всички съседни страни на Македония българското присъствие е несравнимо най-малко.
В Македония се случват много странни неща. Например в шовинистичното антибългарско предаване “Во центар”, за което вече стана дума, на пропагандиста (не мога да го нарека журналиста) Васко Ефтов се излъчва реклама на българската застрахователна компания Евроинс. Тази компания има представителства в Македония и в други държави. Аз разбирам и икономически интереси, и всичко, но с частна компания от друга държава такова нещо не може да се случи. Евроинс всъщност финансира антибългарската пропаганда в Р. Македония. Когато се обадих на Янко Николов, директор на филиала на компанията в Македония (Николов е от България, работи в момента там), той каза, че това е икономическият интерес на фирмата. Когато го попитах дали е редно да се дава реклама в предаване, което непрекъснато излъчва антибългарска пропаганда и антибългарски шовинизъм, повиши тон и отказа да отговори. Преди това този директор не изрази никакво желание да участва поне с реклама в едно списание, което ще се опитва да намери общите точки между България и Македония. Не знам дали можете да разберете точно в какво положение сме. Тука можем да влезем и в някакви теории за заговор - макар че аз въобще не съм привърженик на такива теории, скучна ми е подобна литература.

- Струва ми се, че съответните служби от другата страна по-добре си вършат работата. Повече енергия влагат може би, средства, усилия, хватки.

- По-добре си я вършат защото повече се интересуват от тяхната идея-кауза. Аз понякога се страхувам дали няма някаква уговорка - двете служби си играят много добре, във финансовите неща печелят и едните, и другите; и само ни подхвърлят някакви дребни “монети” за подкукуросване. Същата компания, Евроинс, рекламираше и може би още рекламира и във в. “Нова Македония” - вестник, който държи фронта на антибългаризма. Хайде, да кажем, че това е случайно, “Нова Македония” въобще не е най-тиражният и най-четеният вестник. Но когато от България няма никаква помощ за българите в Македония, за някакви техни културни прояви, когато не се правят опити български филми, български театри, български художници повече да присъстват там, повече писатели да се публикуват...

- Това ми напомня за един текст, публикуван в македонския вестник “Дневник” наскоро, чийто автор е писателят Жарко Куюнджиски. В него се казва, че е дошло време македонците да се отърват от своите комплекси и с научни средства да докажат на България колко бърка по отношение на миналото.

- Жарко Куюнджиски ми е приятел, но той хабер си няма от историята.

- Куюнджиски казва разбира се някакви нови, симпатични неща. Че досега македонците почти нищо не са знаели за българската култура, за българското кино, за музикалните групи в България; че знаят за българската литература толкова, колкото и за узбекистанската. Че предметът Българска литература късно е бил въведен в образователните стандарти. Че защо толкова се пънем към съседите нали, а не отворим повече портите си към тях. Споменава и, че Любомир Левчев щял да получи голямата награда на Стружките вечери на поезията, което е жест на приятелство от македонска страна. И че този жест би бил оправдан, ако някой македонски автор, пишещ на македонски език, получи най-високата литературна награда в България. (Такава няма, впрочем.)

- А дали някой ще заслужава?

- Това е отделен въпрос. Във всеки случай тази завъртяна, зле преподавана история, винаги ще пречи.

- Да, винаги ще пречи. То всъщност моята идея с това списание е бъдещите генерации в Македония да не бъдат вече толкова отровени с фалшива, пропагандна история.

- Как въобще би могло да се реши това, като то е стълбът на отделната македонска нация?

- Ами според мен какво лошо има ако се каже, че отделна македонска идентичност съществува от средата на ХХ век? Ще спре ли слънцето ако се каже? Това е реалното, обективното. И това не го казваме ние, българите, казва го световната историография. Всички специалисти за ХІХ, за ХХ век, даже и най-добронамерените към отделния етнически македонизъм, казват, че той съществува като идея от 30-те години на миналия век, и се реализира със създаването на македонската държава като част от югославската федерация.

- А какво мислите за македонските емигрантски организации в чужбина?

- Ами тези, в които членуват хора, емигрирали след Втората световна война, от вече създалата се република Македония, в по-голяма част вероятно са македонистки. И може би от тях, а още повече от организациите на егейските македонци (на бежанци след Гражданската война, по чието време Гръцката комунистическа партия вече има възможности за по-голяма македонистка пропаганда), е идеята за буцефалисткия македонизъм, античния македонизъм, който нищо странно да е подхвърлен и от гръцките специални служби просто като една постановка Гърция по-лесно да се бори срещу новата отделна македонска идентичност.

- Така или иначе спорът се пренася и в емигрантските среди. Някои емигранти от Македония смятат, че имат български корен, други – че са македонци, които нямат нищо общо с българите.


- Който както иска, нека си се чувства. Доколкото знам в МПО, Македонската патриотическа организация, защитават историческата истина. Това са семейства на емигранти, които са заминали някои може още от времето на турския период или преди Втората световна война и те защитават историческата истина. И вероятно не само те, има и други емигрантски организации. Дружество “Тодор Александров” в Брюксел например. Трябва да се направи някакво изследване на македонската емиграция, за да се види по-добре цялата картина.

- Една друга, пренебрегвана или позабравена тема, е свързана с Егейска Македония. Макар че Гърция отдавна е член на Европейския съюз, правата на славяномакедонците там, или не знам вече точно как ги наричат, не се спазват.

- Славяногласни.

- В Р. Македония има като че ли много повече интерес към тези хора, отколкото в България.


- След Втората световна война българската държава подписва някакви споразумения, според които се подразбира, че тя се обвързва да не иска никакви права за българско малцинство в Гърция. От 1964 г. имаше българо-гръцки споразумения; мисля, че и Тодор Живков е подписвал. И просто това е изтрито - не от паметта на българския народ - но официалната политика преди 10-ти ноември 1989 г. се опитваше да изтрие от колективната памет въпроса за съдбата на бежанците и за тези, които все още са българи там. В Беломорска Македония и в Одринска Тракия има още българи. Там също е имало етническо прочистване и репресии. И това се чувства и днес - ето например нашият сънародник Никола Стоянов от Воден има много големи проблеми - много пъти е бил бит на улицата, имало е кражби в неговия дом. Той се опитвал по законен път да получи позволение за огнестрелно оръжие, но властите не са му разрешили. След толкова побои, кражби и атаки към неговото семейство, жена му и детето му се принуждават да се преселят на друго място. Стоянов си купува на черно оръжие, за да може да се защити. И сега го съдят, осъден беше на 2-ри март, в деня срещу българския национален празник - което не смятам, че е случайно - и трябва да плати 8000 евро глоба, иначе ще бъде откаран в затвора. И ето например, Спаска Митрова се защитава, тя има и българско гражданство. Но гръцкият закон не позволява двойно гражданство. Стоянов има само гръцко гражданство, но все пак той е етнически българин. Не чувам политици от българска страна да се опитват да издействат нещо за него пред гръцките власти. И това дава храна на македонистите в Р. Македония да казват: “Ето, гръцко-български заговор” и “Ето, двойни стандарти”. Което е вярно, впрочем.

- Проблемът, който разделя двете страни не започва и не свършва с една или с друга личност. Той има достатъчно сложен исторически генезис, в който от едната страна се случват едни неща, от другата – други. Имало е и периоди, в които контактите са били почти никакви
.

- Аз знам, че когато се създава една държава, тя си изгражда някакви козметични исторически нагласявания, някакви митологии. Аз всичко това бих приел в Македония – нова държава, македонизъм и т.н. Но просто в Македония се прекалява с антибългарския момент.

- Върху това се е извършило отделянето...

- Но трябва все пак да има някаква граница. Ето, ние можем да приемем, че в историческото ВМРО е имало идея за някаква македонска държавна идентичност, но някак си по друг начин да го направят. Не знам, дори за самият македонизъм е по-полезно да се честват общите дати в историята. Аз самият имам някаква граница - не мога да приема толкова гнусно фалшифициране. Продължаването на политиката на исторически фалшификации показва, според мен, колко дръзка е Македония към България, както и това, че няма ежедневна, постоянна българска политика към Македония.



25 март 2010 г., София



-------------------------------------

* Опълчение на българите в Егейска Македония по време на Втората световна война.