неделя, 8 август 2010 г.

Паднали щъркели

Понякога само пийналите мъже в кръчмата могат да ти се зарадват. Но и това е нещо. Особено ако тези, които смяташ за най-близки, са били заети с къде по-важни неща от това да видят кога си се срутил отвътре. И така, докато слушаш поредната обикновена история, в която някой някого си набил, понеже бил го напсувал на майка, може двама-трима случайни познати да поискат със себе си да те почерпят. Не че могат да го направят, но поне си намерил с кого да си “поговориш”, някой, който ако не друго, нито иска, нито може да те нарани.

Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.

Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.

Няма коментари:

Публикуване на коментар