сряда, 29 септември 2010 г.

За еднооките водачи и духовната просвета

Тези дни доста се изписа и каза по българските медии по темата трябва ли да има или не религиозно образование в училищата. Съдържайки често познатия въпрос: “Трябва ли въобще една светска държава да има нещо общо с подобно образование?”, мненията и позициите на различни хората по темата в по-честия случай стигаха до това, че може да има такова като свободно избираем предмет, и че всеки опит подобно обучение да се превърне в задължително, би бил не само недемократичен, но би довел и до негативни последици. Изразиха се и опасения, че подобно задължително, т.е. предполага се по-масово обучение, ще сепарира, ще разделя децата допълнително на християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти.

Това дали държавните образователни системи на една светска държава трябва да отделят ресурс за подобно образование е решен, впрочем, в доста европейски страни по начин, подобен на този, какъвто искаха да бъде от Българската православна църква и от Главното мюфтийство на мюсюлманите в България. Казвам подобен, защото нито православното, нито мюсюлманското вероизповедание е пожелало или би могло въобще да пожелава чрез своето ръководство или представители задължителност в смисъла, в който някои тук я разбират. Задължително в случая значи, че ако който и да било родител не иска подобно образование за детето си, неговото дете няма да бъде занимавано с такова. Ще учи етика примерно или други, подобно назовани или алтернативно избрани предмети, но никакъв случай задължително религия. Както е, впрочем, и в страни – членки на ЕС, в които има обучение по религия/религии - като Гърция, Германия, Норвегия, Швеция, Словения, Полша, Румъния и др. Всяка страна има своя специфика и свой модел в това отношение, но така или иначе религиозно образование има в доста европейски и разбира се светски страни. (Впрочем, във всички тези страни и не само в тях големят въпрос за това как може да се избегне, не да се стимулира или пък да "разрешава" само през т.нар. политкоректно говорене т.нар. война между цивилизациите, няма как да не стои.)

Като оставим настрана това какво се разбира/не се разбира под задължителност, можем да обобщим накратко това, което поне в България има досега като практика в обучението по религия като свободно избираем предмет. Под един процент от всички ученици в страната са посещавали свободно избираемите предмети “Религия – Православие” и “Религия – Ислям” за миналата 2009-2010-та учебна година. По данни от Синдиката на българските учители, три хиляди от тях са посещавали “Религия – Православие” и малко над 20 хиляди “Религия – Ислям”. Тези свободно избираеми предмети (или СИП-ове, както се наричат) имат много нисък общ процент на посещаемост не само и не толкова поради желанието или нежеланието на родителите да записват децата си за подобни предмети, а защото за да се организира обучение по подобни предмети в което и да било училище трябва не само директорът му да има желание за това, но и съответната община, към която е съответното училище, да го включи в разходите за образование, да отпусне средства за него.

Можем да си представим какво значи това, не само защото живеем във време, когато средства се икономисват от всичко. Дори България да не търсеше още дъното на своя икономически и финансов кризис, дефицитът ни не е само материален или финансов. Има и друг - ценностен дефицит, който разбира се далеч не е характерен само за страна като България, но, от друга страна, като се събере материалния с духовния ценностен недостиг, нищо чудно, че и на най-силно обичащите родината си български емигранти не им се прибира в страната. И че по-голямата част от доброто, знаещото и подготвеното, което успява да се роди и отгледа в това общество въпреки всичко, продължава да напуска или да иска да я напусне. Колкото до всички онези деца и младежи, които израснаха в хаос и вопиюща комерсиалност, сред мутризация, чалгизация и пр., попивайки ги без никакъв противовес или защита, те могат също да я искат да напуснат и част от тях сигурно също ще го направят. Давайки на свой ред принос към крими или порноконтингента на която и да било по-богата, по-уредена страна.

Разбира се това за чалгизацията, хаоса, безперспективността или многото емигранти всички го знаем. Както и това, че в “българската душа” така да се каже, ако си позволя този символичен израз, не само поради все още близките исторически 45-години идеологическо идолопоклонничество, но и поради причини и нишки, криещи се доста по-назад във времето, не е била никога, казано общо, нито напълно християнска, нито дълбоко православна. Когато е имала, обаче, сред себе си водачи, които са били и духовни, не само политически, още по-малко комерсиални, без да имат каквото и да било държавна подкрепа (когато не е имало самостоятелна държавност т.е.), е могла да се организира и образователно, и културно, и политически. За доста кратък в исторически контекст период, и минавайки през няколко локални и една-две световни войни, в тази малка страна възрожденският, преддържавен елит, се преобразува и развива по един или друг начин (колкото и да воюва братоубийствено помежду си), в елит и по време на собствена държавност; елит, доста различен от днешния, не само защото разбира се са минали още няколко поколения време.

В един момент през втората половина на миналия век, този елит, след като е бил изметен, прогонен, пречупен или унищожен след края на Втората световна война, бе заменен с друг, който не само беше атеистичен или богоборчески да го нарека, но беше и елементарно, безпросветно атеистичен в по-голямата си част. Липсваше му не само метафизичен (да не говорим за богословски) интерес или знание - колкото и изключения да има разбира се, изключения от общото правило или тенденции винаги има – но и културна и личностна свобода. За 20 и малко повече вече години т.нар. преходен период, който настъпи след 10 ноември 1989 г., малко или повече точно из недрата на този елит се роди и голяма част от днешния ни, т.нар. елит, който се характеризира с това, че израсна във време, в което има всичко, само не и скрупули. Бай Ганю, Гьочоолу и Дочоолу, казано пак символично, които сигурно никога не са умирали, не са си тръгвали от тук, се развихриха с нова сила, само дето нямаше вече кой знае колко Алековци за убиване. Родените по-късно Алековци не искаха нито да описват, нито да се връщат от Чикаго; от Торонто, Монтреал, Лондон, Берлин, Париж, Прага, Кейптаун или Брисбейн. А още по-лошо в известен смисъл беше, че никакъв Антим І или Иларион Макариополски, или Стефан екзарх, или Петър Дънов, ако щете, не се появи и не искаше да спасява никого вече. Това, което се появи, беше само един митрополит Пловдивски Николай, да не говорим за старозагорския му колега.

Защо казвам всичко това? Защото, колкото и да е на пръв поглед странно и несъстоятелно може би за някои като пример или аргументация, наскоро чух един професор по теория на литературата в Софийския университет да каза в ефира на БНР, че, цитирам: “И най-убедените християни, които познавам, не стъпват в православната църква, за тях тя е кощунство срещу правата вяра”. Както и, че: “Самото християнство има много нравствени кусури като чиста религия”. Професорът, за който става дума, е при това един симпатичен, честен и уважаван човек. Той обаче не се посвени да се прави на корифей за неща, които не само, че не са точно в неговата сфера, но и най-вероятно успя да убеди всички онези слушатели, за които “дядо Господ е нещо като бабина деветина” (последният израз разбира се не е негов, а мой), че знае какво значи християнство и какво значи православие. Църквата, или казано по-точно нейните владици, си замълчаха. Те едва ли и биха могли да оборят достойно и аргументирано всичко онова, което професорът, който цитирах, ги посъветва. А това, което този професор ги посъветва, беше да не се борят за религиозно образование в училищата. “Недейте, братя – каза им той - ще сгрешим спрямо хората и спрямо Бога”.

Това, че един светски мислещ човек (макар и с богата историческа и лична култура, както е в случая), започне да съветва духовниците от БПЦ кое е добро и кое не спрямо Бога - заявявайки в същото време, че да стъпиш в православен храм е кощунство за най-убедените християни – е само един, макар и доста показателен пример, че нещо просто не е в ред и то много не е в ред. Този пример е показателен, макар и индиректно, и за това колко слаба духом и интелектуално може да е една Църква, която не може да стигне не само до душата или съзнанието на този професор, но и до душите, съзнанието, мисленето на много други като него; да им подкаже, на тяхното, не на някое по-лесно ниво, в какво точно бъркат. Защото иначе (както и си е), най-добрите водачи, които и да са те, в едни особени полета не на материални, а на съвсем други същности и ценности, слепите ще бъдат водени, и то в по-добрия случай, от «еднооки самуилови войници».

Там, където много възрастни не знаят, че «пътят към храма» не е само израз от съветски филм; където много от тях не знаят като влязат в храм, какво точно да правят в него и затова стоят разкрачени примерно или се чудят къде да си сложат ръцете; там, където и сред най-образованите се срещат хора с много ниска или пък объркана, неадекватна религиозна култура; какво да кажем за т.нар. обикновени хора? Какво могат да научат тези т.нар. обикновени от просветени, които сами се нуждаят от просвета, или от владици, които сами се нуждаят от подкрепа?

Може би само и единствено затова професорът, за който стана дума по-горе, е прав. Няма как възрастни, които сами не знаят по какви точно пътища вървят, да показват табели на пътища на децата си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар