петък, 24 януари 2014 г.

Приказка за птичия народ


Имало едно време една красива страна с умерен климат и неумерени злодейства, в която се раждали всякакви пернати твари, но оцелявали главно бухали, лешояди, кукувици и тук-таме заблудени патици.

Много птици били напуснали тази страна, много ята отлетели от нея в различни посоки. Стигнало се дотам, че бухалите, кукувиците, лешоядите и дори заблудените патици започнали да се замислят, че в красивата страна, в която точно за тях не било трудно да оцелеят, се излюпват все по-малко пилета, и то най-вече от кукувичи яйца.

Пилетата се излюпвали другаде и не се завръщали нито прелетните, нито непрелетните птици, които били напуснали страната. А бухалите, кукувиците и лешоядите наистина не били достатъчни, за да оцелее птичият род.

Този птичи народ се бил роил много пъти през времето. Той се роил и части от него прелетели завинаги другаде, още когато прапредци на днешни пернати тръгнали на ята към земи и места, които сметнали за по-сигурни. Тогава злодействата и причините за прелитането били други, но все едно, пак си били злодейства. А имало пернати, прелетели дори преди два-три века другаде, чийто наследници все още помнели откъде са тръгнали прародителите им, какви песни са пели и какъв птичи език са имали. Не бил изчезнал нито езикът, нито песните за част от потомците на отдавна напусналите пернати.

И така, дошло време, когато в страната, в която се излюпвали все по-малко пилета, някой се сетил, че трябва да се направи нещо да не се загубят завинаги отлетелите птици. Седнали да мъдруват бухалите, разкукали се кукувиците, дори заблудените патици се размърдали. Обаче им трябвали и някакви други видове птици – трябвали им орли, които да летят високо и да могат да виждат надалече; трябвали  им гълъби, за да подскачат мирно по земята и да забелязват всяко малко зърно; трябвали им дори врабчета, които да огледат челяд и да преживеят зимите, без да измират все по-лесно от глад и студ.

Имало разбира се в тази страна все още и орли, и гълъби, и врабчета. Имало, но те били малко. Едни я били напуснали – и дори непрелетните птици се превърнали в прелетни. Други не оцелели в битката за оцеляване, защото, както вече споменахме, в тази страна не било трудно да оцелееш само ако си бухал, лешояд или кукувица.

Главните лешояди, бухали и кукувици, които управлявали страната, допуснали веднъж в птичето народно събрание прелетели за малко от другаде птици да разискват въпроса за общото бъдеще. За това, че поне част от отлетелите пернати не били забравили птичия си корен и искали да имат равни права с ненапусналите страната. Обаче тези птици, които били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, и имали права да са нейни граждани по рождение, се борели с бухалите, лешоядите и кукувиците в нея само за собствените си права. А наследниците на пернатите, напуснали страната още преди много време, не били нейни граждани по рождение и даже не всички държали на това. Но държали да помнят птичите песни и език, които предците им били донесли със себе си. Както и на това да ги броят и тях за част от птичия народ - още повече, че толкова дълго били успели да съхранят спомена, че са част от него.

И тези, вторите, дето не били родени в красивата страна с умерен климат и неумерени злодейства, но се смятали също за част от птичия народ, заумували и те, отделно от другите, наскоро отлетелите, как да запазят по-добре своя птици корен и своята връзка с митичната страна, която хем била чудно красива, хем чудно отровена.

Намерили се тогава някаква недоубити птици от други видове в митичната страна, които не били нито бухали, нито кукувици, лешояди или патици. Тези недоубити птици се замислили защо различни части от птичия народ, в различно време отлетели и оцелели в разни страни и пространства, хем уж говорят всички птичия език, хем не могат или не искат да се разбират на него.

Но тези точно недоубити птици никой не ги слушал. Едно, че те почти нямали връзка с наследниците на отдавна напусналите страната. Второ, че за наскоро отлетелите се оказало не особено удобно, че недоубитите мислят не само за тях, ами си позволявали да слушат сърцето си, в което имало място за всички живеещи извън страната птици. Трето и може би най-важно – защото недоубитите разбира се не били нито бухали, нито лешояди или кукумявки. А в чудно красивата и чудно отровена страна само горните видове обикновено били облечени с власт. Т.е. казано накратко, недоубитите хем били неудобни с глупавата си сърцатост и искреност, хем били птици, от които нищо не зависи в управлението на страната.

И нямало никакво значение, че точно част от недоубитите единствени можели да носят семената за общото космическо дърво на птичия народ, защото само те можели да не ги гълтат веднага, след като ги захапят. Те и затова били недоубити, защото можели да мислят за общото, вместо веднага да го излапат. А част от отлетелите наскоро и част от наследниците на отлетелите отдавна не си давали сметка, че те също може да се превърнат в недоубити птици, които напразно се опитват да съхранят общото космическо дърво. Защото то все пак можело да цъфти най-добре само в митичната си родина. Или пък в бухали, кукувици, лешояди, които така и така не можели да правят друго, освен да се кълват семена. И да се правят, че ги е грижа за корените на дървото.

Отлетелите наскоро били волни, не знаели или пък били забравили какво точно значи да платиш със собствен глад за семената на общото космическо дърво там, където е неговият главен корен. Те били горди и самодостатъчни, способни сами да се справят с чудесата в страните, в които били отишли. И затова смятали, че са нещо повече от останалите в страната пернати, както и от наследниците на тези, които я били напуснали отдавна, но живеели в страни, в които волността не била особено на почит. Освен това кукувиците, бухалите и лешоядите често се опитвали да се възползват от неволността на наследниците на отдавна заминалите, хвърляйки им разни трохи, с които можели да ги спечелят лесно поне за известно време.

 „Тия птици, чийто предци са отлетели отдавна, не са като нас. Ако искат да са като нас, трябва да имат документ за самоличност, който да удостоверява, че са част от птичия народ. Освен това, те, честно казано, не ни интересуват особено.“ – сметнали отлетелите наскоро. И направили проект за общо представителство на задграничния птичи народ, който бил много добър и напредничав, но... недостатъчен.

„Тия птици, дето са отлетели наскоро, не са ни взели предвид. А кукумявките, бухалите и лешоядите са толкова некадърни, че ако не беше проектът на наскоро отлетелите, сами не биха могли да създадат нищо съществено по въпроса.“ – помислили си наследниците на отлетелите отдавна. И тръгвали да умуват, макар и малко позакъснели, за собствен проект. В който, естествено, както и първите, мислили най-вече за това как да дръпнат към себе си общата уж национална идея.

Какво станало нататък може би ще попитате...?

Ами какво станало, нищо не станало. Бухалите, кукувиците и лешоядите разгледали исканията на едните и на другите, защото вече били обявили, че ги е грижи за всички живеещи извън страната птици. И направили, в свой стил, един трети, натъкмен да изглежда подходящ за всички проект, който естествено не бил особено умен. После приели някак, не без препирни между себе си, „общата национална идея“ в бухало-кукувичето си събрание. След което в страната продължили да се излюпват все по-малко пилета и все повече кукувичи яйца, а после внуците на наскоро отлетелите престанали да бъдат българи.