неделя, 29 януари 2012 г.

By the way

Думите губят стойност, ако човек се опитва да спечели от тях,
непознавайки стойността им.

Предразсъдъците на умните са понякога по-безпощадни
от предразсъдъците на глупавите.

Мълчанието е злато,
стига да не прикрива гордост, страх или малодушие.

Приятелят не е човек, който страда от това, че имаш недостатъци;
той страда от това, че е видял в тебе качества, които може да изгубиш.

Различията могат да са и са фактор за развитие,
стига да не са стигнали вкаменелост.

сряда, 11 януари 2012 г.

"Сянка съм в сянката на живота"

ИЛИ ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВЯТ ЖИВИТЕ


Това е част от лична кореспонденция по мейла между двама души, които не са се виждали от години. Най-лесно е да ги наречем Х и Y. Тя започва с това, че Х пише на У по повод рождения му ден. В хода на кореспонденцията Х разбира, че Y e стигнал до някакво дъно на мизерията и се опитва да му помогне, но не може да направи за него кой знае какво. След известно време Х разбира и, че Y е напуснал жилището си (където са останали бившата му жена и децата му) и е отишъл да живее в родното село на майка си. Накрая Х разбира, че не само семейството му, но и роднини и приятели изглежда са оставили Y съвсем сам...


Х до Y, 06.10.11

За много години,
надявам се,
че 50 и n-тият ти ден те е намерил жив и здрав.



Y до Х, 06.10.11

Бях абсолютно сигурен, че ако някой изобщо се обади, това ще бъдеш ти. До момента - 20.30 ч., си единствената. А тъй като нямам нито мобилен, нито домашен телефон, всъщност си единствената изобщо.
Благодаря ти.
Аз съм към края на продължителен и мъчителен развод, жена ми ме гони от собственото жилище, докато щерката навърши 18 години (в момента е на 13), синът ми завърши, отказа да кандидатства, но и не си търси работа. Аз съм безработен пенсионер по болест, жена ми ми взима уж за издръжка 100 лв. от пенсията ми от 170 лв., събирам фасове по спирките, за да си свия цигара и т. н.
Светлият ми някога свят от години се превърна в някакво протяжно живеене с идеята, че е по-добре така, отколкото мъртъв.
Затова и не ти пиша. Всъщност, не контактувам абсолютно с никого. Сянка съм в сянката на живота.
Не се оплаквам. Просто ти съобщавам.



Х до Y, 06.10.11

Ти си талантлив човек, умен и чувствителен (колкото и отдавна да сме се познавали, каквото и да си преживял, не вярвам, че си престанал да бъдеш това); трябва да излезеш от тази задънена ситуация.
Аз съм беден човек, впрочем, но мога да ти правя поне някакви жалки 50 лв. примерно, до поискване в съответна пощенска станция. Прати ми номера на тази станция и ми напиши трите си имена. Ще ти пратя запис.


p.s.: Ако гордостта ти не позволява да се съгласиш за някаква мъничка помощ, може да ти пратя тези глупави 50 лв. като хонорар :) за една така да се каже консултация. Ако се съгласиш, ще ти изпратя един файл, по чието съдържание да ми напишеш с няколко изречения какво мислиш.


Макар и не веднага, Y се съгласява да приеме това предложение, което му помага вероятно да не събира фасове поне известно време. Минава около месец, Y не се обажда, както е обещал.


Y до Х, 15.10.11

Най-накрая успях да получа текста. Ще го прочета утре внимателно и сериозно и ще ти се обадя.


Х до Y, 15.10.11

Когато решиш, обади се.
Не е нужно, пак казвам, да бързаш да четеш и мислиш върху текста (сбирката); ако ми се обадиш след седмица, две или месец (надявам се все пак до месец), ще е нормално.



Х до Y, 13.11.11

Не исках да те притеснявам с нищо, но ти се „строши” от бързане.
Какво друго ми остава, така че, освен да ти "благодаря", че ми "даде" един външен поглед към това, което ти изпратих.
[...]
"Човекът не е остров, вътре в себе си затворен...", написал един поет* и проповедник преди има-няма четири века. Може би искаш да си такъв остров; може би не само такива далечни познати като мене си отблъсквал тъпо и последователно...



Y до Х, 14.11.11

От две седмици съм на легло и яки тъпи антибиотици. Дори до компютъра не мога да се домъкна. дори сега ти пиша с мъка и треперещи ръце.
А колкото до нападките ти...




Х не знае разбира се, че Y се е разболял. Няма откъде да знае. Тя му предлага, въпреки че си има достатъчно свои грижи, ако наистина няма кой да го погледне, да дойде да му помогне, докато е болен. Но Y e сам само духом, както по-късно се оказва. Той живее в гарсониера с двете си поотраснали деца и бившата си съпруга. Те може би са и, в края на краищата, тези, които трябва да се погрижат за него.



Y до Х, 15.11.11


От години съм сериозно болен, а, както ти е известно, в природата дори най-мощните хищници се отделят от стадото, за да са самотни в смъртта си. Никой не обича да го гледат как агонизира.


Х до Y, 15.11.11


Не бих искала нито да си болен сам, а още по-малко - да умираш сам.
Ако си бил хищник, дали щеше да си толкова беден, болен и затруднен?


p.s. (16.11.11)
Ако продължаваш да не се оправяш,
и наистина няма кой да те посети и да ти помогне,
пиши ми.



Y до Х, 20.11.11

Здравей,
събрах малко сили, за да ти отговоря.
благодаря за загрижеността ти, но как си я представяш тази помощ? Взимаш такси, идваш и звъниш на вратата на гарсониерата, а отвътре се показват бившата ми жена, синът ми и дъщеря ми и учтиво те канят в пренаселения хол, в който аз съм се проснал на леглото или в креслото?...



Скоро след това Х попада на цикъл стихотворения на Y, публикувани преди време в литературен сайт.


Х до Y, 25.11.11

Попаднах наскоро на това: (Следва линк към съответната страница от сайта** – б.а.)

Може би е част от книга, която не е издавана.
Май нито една поетична книга не си издал - жалко.

Надявам се впрочем, че няма да предадеш Богу дух
заради това, че ти е твърде малък апартаментът :)

Все трябва да си имал някакви неизмислени приятели в този живот.
Всички ли наистина са те забравили?




Y мълчи около месец.


Y до Х, 31.12.11

Здравей,
На 19-ти декември се наложи окончателно да напусна своето собствено жилище и да се изнеса на селото на майка ми.
Имах огромни проблеми с купуването на компютърна конфигурация и прокарването на Интернет. Днес, 31 декември, за пръв път имам нещо като интернет връзка - 4 мегабайта за минута (за сравнение - в София нормалният пренос е около 100 мегабайта). Ти си първата, на която се обаждам.
Желая ти светла Нова година и всичко останало. Пиша кратко и бързо, защото имам проблеми и с количеството на пренос.
Бъди щастлива през 2012-та!



Х до Y, 31.12.11

Дано да бъдеш по-спокоен и щастлив,
въпреки всичко.
И да доживееш много по-добро време за себе си.


p.s. (1.01.12)

Надявам се, че все ще се намират около тебе някакви роднини или познати, които да не те оставят сам в едни или други трудности или проблеми.


Y до Х, 03.01.12

Нямам близки роднини, нямам приятели, живея гонен и самотен като улично куче.
...отдавна не желая да ми натякват колко съм смотан и неприспособим към живота.
Искам, нуждая се до смърт, от обич - деликатна, ненатраплива и не желаеща отплата - просто обич. Няма, разбира се, да я получа.
[...]
Между другото, знаеш ли, че от много, много години не съм плакал, не съм проронвал сълза?!



Х до Y, 03.01.12

Не знам кой ти е натяквал, че си бил смотан и неприспособим, не знам кой е успял да те затвори до такава степен или почти унищожи, или защо си се оставил на нещо подобно, но никога не съм те наричала с подобни думи и не съм те смятала за подобен човек.

Чуждите грехове или грешки не мога да ги платя.

...И аз не съм особено приспособима, и сигурно за някои неща съм била и съм в някакъв смисъл смотана. Но никога не съм се оставяла, на никого не съм се оставяла, да унищожи или принизи до невъзможност вътрешната ми сила, човешкото ми достойнство. Не е трябвало и ти да го правиш. Не е трябвало, вероятно, и да се опитваш да правиш едни или други неща, за които не си. Както гласи една поговорка: „Господ с едната дава, а с другата взима”, и ако има даден човек едни видове таланти или способности, някакви други способности или са твърде слаби у него, или хич ги няма.

…Не искам да чуя или да разбера по някакъв начин, че и ти, като немалко други хора в последните години, си отишъл курбан на нечия лична или на общата простотия, алчност, несигурност, хаос, егоцентризъм или както искаш го наречи. И понеже на практика нищо друго не мога да направя за теб, освен да ти пиша или да отговоря на писмата ти – се опитвам да намеря някакви думи, с които да отместя, дето се казва една йота, от собственото ти неверие. От болката и несигурността ти.

Във всеки случай не бива да смяташ, че не си ценен. Че не си талантлив. Че не си много способен даже човек. Всеки човешки живот е ценен, и всеки талант е ценен, и хора като тебе са даже по-ценни, затова и по-големи беди и злини може да им се случат. Дори и да не се справиш – а условията, в които си, а те изглеждат доста невесели – не вярвай, че всяка твоя вътрешна болка или пък невъзможна да излезе отвън сълза не се знае и отчита някъде.

Вероятно не смяташ, че има възмездие за всичко, че има висша, далеч не винаги видима справедливост, но аз съм още жива и ще бъда такава, докато ми е писано, както се казва, заради това, че вътрешната ми сила, вяра или надежда, колкото и пъти да са били и да са на кантар, са свързани с тази висша сила и справедливост. С любовта и силата на онези неведоми за хората вселенски закони и сили, които нито ти, нито аз, нито който и да било друг човек, от което и да било поколение или народ, са създали или пък могат да унищожат. Не знам как се обяснява вътрешен опит, изглежда глупаво и невъзможно да направи човек подобно нещо – но има Бог за всички. И както има висше добро, така има и висше зло, което също се опитва да лови души от памтивека. Чувствителните, добри и талантливи души са му били и са му вероятно, извини ме за шеговития тон, "любим десерт"...


Y до Х, 03.01.12

Благодаря за огромното ти писане! Казвам го съвсем сериозно. Предполагам, че си права за всичко, което казваш. Проблемите обаче са мои и трябва да се справя с тях. При обстоятелствата около мен ще ми е адски трудно, но вярвам, че ще успея. Благодаря ти отново, засега бих желал да съм сам. Ще ти се обадя, когато съм готов.


Х до Y, 09.01.12

Не искам да те безпокоя, но пиши все пак от време на време по ред-два.
Заради неизвестността.
Неизвестността за някого, който казва, че всички са го изоставили,
не е много приятна мисъл.



Y не отговаря.
Както се казва, един Бог знае какво се случва с него. Дали има дърва или студува в разгара на зимата; дали, и да има дърва, е в състояние да ги нацепи и да ги сложи в печката; дали има пари да си купи най-необходимото?
И дали има някой, който и да било, който да почука на вратата му, или е наистина съвсем сам в селската, както преди в градската, човешка пустиня?



-------------------------------------


ПОСЛЕСЛОВ

Y така и никога не написва на Х какво мисли за ръкописа, който му е бил изпратен.
Но разбира се не това е важно. Важното е, че Х не знае дали Y не е станал още по-зле от положението, в което е бил.

Може би, ако не дай Боже, Y свърши житейски си път сам и забравен в някаква селска къща, все някой ще се сети да напише за него някое прочувствено In memoriam, в което да се казва колко талантлив, способен и еди какъв си е бил Y, какви книги е издал, къде е работил и пр. Може би ще се сетят за него тогава, ако прочетат подобна вест, и бившите му колеги и приятели. Може би и децата му все някога ще се сетят, ще разберат, когато обаче станат доста по-възрастни, колко много ги е обичал баща им. Може би и бившата му съпруга ще престане да преследва висоти на духа само в поезията.*** Може би... А може и не.

Но ако Y е още жив в някаква стара къща, в някакво плевенско село, по-добре е все някой да се сети за него, докато още и въпреки всичко бие сърцето му. Защото красивите думи, които можем да напишем постфактум за някого, който вече го няма, или пък някой и друг жест, който можем да направим постфактум, вече няма да му трябват - те ще трябват на нас. За да спасим собствения си мир, не неговия, когато е бил най-застрашен. И ако някой предишен приятел, колега или пък роднина на Y го припознае в този текст, може би не е зле сега, а не постфактум да се сети за него.

„Не питай за кого бие камбаната”, пише преди много време Джон Дън. Камбаната на Дън, която бие за всеки, който може да я чуе, бие в случая заради един български журналист, писател**** и преводач.




-----------------------------------------------------------------------------

* Джон Дън (1572-1631), английски поет и англикански проповедник. (Едно от най-известните му стихотворения, израз от което се цитира в кореспонденцията, е източник на заглавието на "За кого бие камбаната?" на Хемингуей.)


** Цикълът стихотворения е публикуван в Bukvite.bg.
Едно от тях е следното:

Господи/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло,/ крачи жена ми по белия свят/ и е хубава като всяко начало.
Господи,/ крачи жена ми,/ стъпка по стъпка мъже я следят/ и по дирите тръгват нахални -/ няма ли за нехайните съд,/ за ботушите кални присъда?
Тя/ е докоснала първа снега,/ първо на нейното рамо е падал -/ спря да дими очарован градът/ и жена ми премина във бяло.
Триста погледа дебнат сега/ и умират от глад и от ярост -/ триста зависти да ги преклонят/ пред нозете на нейната/ цялост.
Господи,/ вън е снегът,/ вън е студът и е бяло -/ крачи жена ми по белия свят,/ тя самата - начало.



*** Бившата съпруга на Y e автор на няколко поетични книги.


**** Y е издал няколко книги в различни жанрове, между които „Homo movens: Космолог. теория за движещия се човек”, „Кой кой е в Илиада и Одисея (История на древните цивилизации)”, „Ересиархно житие на отшелника Иван, отпосле светец Рилски”, Теа и мързеливия магьосник Бо-ян” и др.