понеделник, 13 септември 2010 г.

Из записките на Йордан Йорданов Юри - 2



Тази втора извадка от ръкописни текстове на фотографа е с по-личен
и, както може да се види, поетичен характер.

Майсторът на визуалния изказ с още някои негови щрихи в света на думите.



--------------------------------------

 




30.12.1970 г.

Да стоиш пред огледалото,
обхванат от безброй съмнения –
да чакаш безропотно чаша кафе,
да се вглеждаш в гънките на яката,
да затваряш шумно вратата и
произнасяш гръмки фрази,
Не!

Пътьом, палещ цигара,
да срещащ мразовития диск на слънцето;
да стигаш задъхан до познатия вход
и с трепет да се залавяш за работа;
да мъчиш да изтриеш мръсотията,
ежедневно наслоявана;
да усещаш, че сърцето ти ще хвръкне от умора
и да продължиш до последното стъпало.
Едва тогава да спреш пред запотеното стъкло
и да въздъхнеш,
взирайки се продължително в омарата на настъпващия ден.
Да!

Това можеш да научиш от един обикновен метач на стълбище.




8.07.1974 г.

За да останеш прав и смажеш пошлостта –
кураж се иска.

За да пречупиш гордостта и следваш пътя на сърцето –
кураж се иска.





19.01.1975 г.


Необяснимо е защо
в залез изгревът превръща се,
и устните дори да парят,
остават да мълчат.




27.01.1975 г.

Студената луна изплува.
Копнеж?
Не!
Вяра?
Не!
Огледало?
За някои.
Болка?
Понякога.
Ненавист?
Да!

Луната премина разстоянието на моя прозорец.
Спокойно ще заспя.




2.09.1975 г.

Потърсих вяра,
посрещна ме безверие.
Подадох някому ръка,
оказа се мечтателна наивност.




23.03.1976 г.

Quo vadis ?

Птиците имат свой език,
на него разговарят помежду си.
Хората също имат свой език,
на него се учат на четмо и писмо,
но не винаги се разбират.
Само човешката мъка е безмълвна,
не се нуждае от никакви думи -
както песента на птицата,
загубила най-свидното.





22.04.1976 г.

След дълго отсъствие птицата се завърна.
Времето на нейната тегоба бе променило нещата.
Дървото, на което тя кацна с трепет,
бе свело клоните си по-ниско.
Кората още по-дълбоко бе врязала бръчките си,
песента на листата звучеше по-плахо.
Единствено гнездото бе останало непроменено,
достатъчно да събере отново две сърца –
твоето и моето.




3.05.1976 г.

Стръкчета здравец,
чаша хинин,
здравец на масата,
спомен един.

Стръкчета здравец,
навяващи жал,
здравец в чашата
носи печал.





14.04.1977 г.

Любовта се изразява само с едно единствено време – настояще.



10.05.1978 г.


Поне веднъж,
с пламнали очи,
в луната взирала ли си се?
Наравно със звездите
лелеела ли си безброй мечти?

Веднъж поне,
с залостени копнежи,
да изпревариш утрото успявала ли си?
И срещу настъпващия слънчев бяс
да разпилееш вишнев цвят от спомени,
поне веднъж?

Веднъж поне
сама била ли си?





31.05.1978 г.



Венец ще оплета
от онзи син синчец,
който е легнал в ливадите
зад двора.

От лятна нощ
по-син е синият синчец в ливадите,
където като деца играехме
на прескочи магаре.

От този син синчец
венец ще оплета
за теб,
мое дете.




23.06.1978 г.

Там,
върху тревата,
останал бих през вечерта,
да придружавам облаците бели само.

На птиците със смеха да другарувам
бих останал там,
под боровете,
цяла нощ.

Разпънат,
да аплодирам с овации от мечти
играта на слънчевия диск,
останал бих до утрото.

Там,
върху тревата,
до нова среща!





14.09.1981 г. – понеделник, Мексико Сити


На милата ми Катрин

Когато в очите ти грее усмивка,
единствено тогава нещата имат стойност за мен!

Вървим заедно,
докато и най-малката бръчица на съмнение
изчезва от лицето ти.
Ръката ти остава в моята
и продължава да ме пари
до прага на пътната врата,
където две врабчета в клоните
люлеят своето птиче щастие.
Държа ръката си в косите ти,
докато почувствам сигурността и спокойствието ти.
Едва тогава се решавам
и ти прошепвам нещо кратко,
което толкова продължително време пазя в себе си...
И срещам твоето мълчаливо съгласие и решителност.
Всичко това е написано с разноцветни кристалчета
в очите ти.

Поемам пътя,
без да се колебая,
мое мило дете.

Няма коментари:

Публикуване на коментар