събота, 30 април 2011 г.

За прехода и неговите "динозаври"

Ще успеят ли бунтарите в ДПС да разчупят хватката на статуквото?


Преди малко повече от 20 години, когато започнала политическите промени в България, бях на 20 и няколко години. Сигурно много неща не съм знаела все още, но си спомням добре искрената надежда на толкова много хора, събиращи се по площадите, които ликуваха, че един тоталитарен, потискащ режим най-накрая се разпада. Тази искрена енергия, която избухваше публично, това красиво желание за махането на „похлупака” над душите (и над думи и съвести, над свободното изразяване на мнения и позиции), беше съпътствана, впрочем, и блокирана даже от това, че много от решенията се взимаха (провокираха или зависеха) не от искрено радващи се на падането на режима и неоцапани в миналото си хора. (Както може и да се окачва.) Много решения, действия и пр. се оказаха зависещи от фигури с не особено ясно или дори опасно минало, от хора с позиции, тайни или явни, и в бившата власт.

Много български граждани не подозираха тогава за мащаба на количеството персони, свързани с бившата Държавна сигурност, който щеше да се влее в новите партии, да създава компании, фирми, медии включително, или да стои на държавна служба. Да бъде част от важни структури на обществото и държавата и след края на предишния режим. (Не излязоха веднага много от имената, а някои и още не се знаят. Още по-малко се знаеше какво точно са вършили подобни хора като сътрудници или агенти на бившите тайни служби.) Тези хора, както и техни примерно синове, дъщери, съпруги, братя и пр., както и членове на предишната партийна върхушка на БКП, се оказаха малко или повече в привилегировано положение и след 1989 г. Всичко това разбира се сега е добре известно, но не това очакваха и не на това се надява всички онези т.нар. обикновени хора по площадите, на които им бяха писнала лъжата, демагогията, страховете, ограниченията, заплахите на предишния режим. Не това очакваше разбира се и голяма част от онова поколение, на което принадлежа. Последното поколение, израсло при затворени или само „възродително” отваряни граници; последното, което позна през личен опит онази идеологическа матрица.

Много българи не знаеха тогава, впрочем, и за истинските размери на насилието в кампаниите по преименуване и натиск за отказване от вярата над българските турци, помаци и пр. (Медиите при който и да било тоталитарен режим скриват обикновено истината за подобни неща.) Но въпреки, че не знаеха, поне в началото; и въпреки че започна време, в което, освен демократичните промени, се заредиха и всякакви икономически и социални трудности и противоречия - не само през 1990 г. примерно, но и в края на 90-те хаосът в този смисъл не бе породил никакви значими крайни националистически настроения. (По това време имаше например формация, наречена Българска национал-радикална партия, и други подобни, но те бяха нещо като „един файтон хора”, които нито ги избират, нито ги гледат насериозно.) Тогава бе важен и видим най-вече т.нар. двуполюсен модел, СДС – БСП; както разбира се и „вечният балансьор” ДПС - партията, за която гласуваха и досега гласуват масово мюсюлманите в страната. Имаше достатъчно много български граждани, които бяха страдали по време на тоталитарния режим, не само мюсюлмани разбира се (репресиите над които бяха разбира се общи и масови), но и християни. Българи, турци, всякакви. Достатъчно много, ако щете, ако не пряко репресирани, то живели като вътрешни емигранти. Но честните и достойни хора по едни или други причини по-трудно се обединяват, оказва се, отколкото лесно нагаждащите се към една или друга конюнктура личности. (Отколкото играчите, хората с минало, пълно със „скелети в гардероба” - които могат да се обединят и да действат заедно поради общи „кирливи ризи” или тайни, или поради големи материални интереси; или поради и едното, и другото.)

Така, докато разни „кукловоди” се опитваха и често успяваха да дирижират много неща, вълни от емигранти напуснаха страната в търсене на по-добър живот. Разни политически фигури, прескачащи от партия в партия, се бореха за „идеи” - „либерални”, „консервативни”, „десни”, „леви” и пр. Или за правата и свободите примерно, или за каквото там в един или друг момент им беше удобно. За някои от тях, дето се казва цялата страна знае, че са мошеници, но на тях какво ли им пука, че всички знаят какви са. Минавайки през СДС, хора като Христо Бисеров или Йордан Цонев „кацнаха” например в ДПС (и станаха даже по-късно част от централното му ръководство). А други бивши седесари - като Волен Сидеров например, основаха по-късно националистическа формация (която не се ограничи вече с „файтона”, а влезе в парламента). Възходът и присъствието на партията на Сидеров на политическата сцена по някакъв начин бяха свързани и са свързани и с „феодализирането” на вота на мюсюлманите, с „раздаването на порции” от политически и икономически „господари”, минали някаква лична школовка точно в тайната репресивна служба на бившия режим.

Разбира се политически „динозаври” или хора с агентурно минало имаше и има далеч не само в ДПС. И не само тази партия създаде около себе си обръчи от фирми, зависимости, корупционни схеми. Но ако, както твърдят някои от основателите й - като Хюсеин Юмер например: „От Разградския район бяхме избрани четирима човека – Юлий Бахнев, Ибрахим Татарлъ, Кадир Кадир и аз. Тези тримата бяха много сериозно свързани с ДС, те бяха парашутисти, никой не ги познаваше. Само аз бях местен. Процентното съотношение е 75% към 25% в полза на агентите на ДС. Същата структура се е оформила – тогава не осъзнавах това – и в парламентарната група на ДПС” - то не е чудно, че въпреки, че през годините ДПС придоби доста значимо участие в различни структури и органи на властта, така и не се пребори за това да има конкретни осъдени за т.нар. Възродителен процес. (Цитатът по-горе е от интервю на Юмер за в. „Гласове”.) Причините за несъстоялото се съдебно възмездие са свързани т.е. може би и с това, че част от призваните да работят за правата и свободите на хората с малцинствена идентичност имат нелицеприятно минало, лични вина или отговорност за насилията, доносите, прекършените съдби. Впрочем, Хюсен Юмер смята също, че още от основаването на ДПС целта е била: „да се държат турците и помаците далеч от недоволните българи и от тяхната опозиция, макар и тя да е била манипулирана”.

Междувременно, докато се основава и сменяха партии, правителства, различни форми на икономическо стабилизиране или криза, порасна още едно поколение. Пораснаха децата на прехода или онези, които преди 1989 г. са били съвсем невръстни. И колкото и трудности да имаше и да има и по демократично време, и колкото и нелесно и да било, вероятно, за много от техните родители - част от това поколение е не само необременено и свободомислещо, то е информирано, знаещо, много по-мобилно. Дойде време и хора от това поколение да се опитват да се преборят с част от непочистените политически „авгиеви обори”, да се опитат да кажат на старите „бейове” или „динозаври”, че тяхното лицемерие, двойни игри и пр. са дотегнали твърде много. Дали младите или поне онези млади, които не са тръгнали по пътя на предишни лесно нагаждащи се по интереса всякакви фигури, могат да се преборят с разнообразните техники на манипулиране, всяване на смут, заплахи, разделение, които опитните политико-икономически играчи владеят доста добре? Дали онези млади, интересни, смели хора, които се опитаха наскоро, използвайки социалната мрежа Фейсбук, да предизвикат искрен, не фалшив или палиативен дебат за обновление и катарзис на ДПС например, могат да се преборят с хората с реална политическа, икономическа, ако щете и тайна власт в тази партия и не само? Те не искат (или поне въобще не искаха) да разцепват Движението за права и свободи; искат тази партия да очисти себе си. Искат партия без доносници и агенти, без отношения на зависимост и корупция. Дали това въобще е посилна задача? Когато ги притиснат в ъгъла – а много от тях са още членове на ДПС - те не престават да говорят това, което мислят. Изключват ги, отстраняват ги. Независимо дали са редови членове или пък хора, които са ръководили младежкото ДПС - като Корман Исмаилов. Както изключиха преди няколко месеца и една ключова фигура в партията (не, че беше първата подобна) като Касим Дал.

Бивши или настоящи членове на ДПС търсят може би водач, зад когото да застанат и който да ги води - и независимо дали ще го намерят или не в лицето на Дал - за това търсене на алтернатива, на пътища за промяна и личности, на които се доверят, има достатъчно основания, натрупвания, причини. Млади хора от разни краища на страната не само основаха една много актива група в подкрепа на Дал в социалната мрежа Фейсбук, но и се срещаха и дебатираха на живо в събрания, организирани в София и в други градове. Привържениците на несменяемия председател на ДПС Ахмед Доган направиха и те не даже една, а повече групи в негова подкрепа в същата социална мрежа, но при тях нямаше как да се случи открит, свободен, ако щете достатъчно интересен дебат. (Подобен дебат, т.е. открити и свободни, не сервилни граждански реакции и позиции просто не могат да се имитират - колкото и да се опитват някои да ги имитират не само във Фейсбук разбира се, но и на страниците на вестници, по разни пресконференции или в телевизионни и радио студия.)

Никой граждански дебат разбира се, бил той и най-интересният, не може да промени статуквото, ако енергията, която носят хората, участвали в него, не се прелее и организира в реални действия, чрез приложими на практика идеи. И хората, които участваха и участват в този дебат (или поне онези от тях, които са искрени, а те са повечето) добре знаят това. Каквото и да излезе от тяхната група, от техните идеи, позиции, инициативи, каквито и противоречащи си понякога виждания да има - стотици млади, както и не толкова млади хора, различни по етнос, вяра, пол, местоживеене и пр. накараха поне един човек, т.е. мен, да се зарадва, че има такива съграждани. (И много се съмнявам, че само за мен техните идеи, енергия, хъс и откритост са били симпатични и впечатляващи.) В страна като България, в която по обясними исторически, както и политически причини, немалко хора се опитваха и още се опитват не да лекуват, а да насаждат елементарни представи и страхове; в която някои политици още искат да си играят с електората и той да ги търпи, каквито и да са ги вършили и да ги вършат; в страна, от която разбира се заминаха достатъчно умни и предприемчиви хора; и в която днес се говори, че поколението, израсло през прехода, било едва ли не загубено поколение – има, оказва се, и такива млади хора, които са човешки капитал за всяко едно общество.

Част от младия капитал на това общество, който се опитва да се пребори за очистването на ДПС, ако не друго, се е преборил вече, независимо дали го съзнава, с предразсъдъци и елементарност - колкото и подобни неща да се хранят от причини, които не зависят от него. Този човешки капитал, и когато мисли сериозно, и когато се шегува, просто не мисли елементарно. Бих искала да кажа на всички тези хора, че каквото и да постигнат или да не постигнат, каквито и надежди да дочакат или илюзии да изгубят – това, за което всеки уважаващ себе си, почтен и просветен човек се бори (може да се каже, докато е жив), е да не оставя глупостта, невежеството, лъжата, имитацията на политически, граждански, морални, човешки и пр. ценности да се ширят и да манипулират по-наивните, слабите или не дотам просветените да работят за тях.