събота, 28 март 2009 г.

Думите са като тесто,
всичко може да се направи с тях.

Могат да се пресолят, препекат, да останат сурови,
да не бухнат - маята им да не е читава.

Могат да се разтеглият на тънки кори,
да се омесят с канещи съдържания.

Могат да се приемат с охота като топъл хляб
или да се прокарват едвам като сухи залъци.

Могат се точат и размотават в еднакъв вид
или да престоят в нощвите за друго време.

четвъртък, 26 март 2009 г.

Кило портокали

Ако някой се чуди кое винаги може да е от полза за държавния бюджет, независимо от това има ли, няма ли криза, има ли, няма ли излишък, какво правителство е на власт и пр., то едно такова нещо е пушачът, този вече толкова немоден субект. В името на когото се печатат милиони лепенки с надписи от рода на “Тютюнопушенето води до рак”, “Тютюнопушенето уврежда спермата и намалява оплодителната способност”, “Пушачите умират по-млади” “Потърсете помощ, за да спрете да пушите”“ и т.н. И понеже работата не може да си остане разбира се само с подобни надписи (възпиращи пушачите точно колкото и надписи от рода на “Сайтът е за пълнолетни, не влизайте, ако сте под 18 години” възпират непълнолетните), има едно друго, достатъчно модно нещо, наречено акциз.

Пушачът, ако още е жив нали - въпреки всички смъртоносни никотини и катрани, топлофикационни, електроразпределитени и водни дружества; въпреки прокапалия си таван примерно, който все не стига до ремонт и т.н. - плаща, освен дължимите си други данъци, и един непрестанен, невидим уж данък, с всяка своя кутия цигари. Е, не само държавата го “възпитава”, облагайки го с допълнителни налози; изтиквайки го, донейне напълно основателно, от публичните пространства. (Ако е възпитан човек, той понякога и у дома пуши на стълбището.) Но няма по-лесен начин, изглежда, да се пълни бюджетът (в частност може би и абонамента за хлабави разправии с правораздаването на някой бивш директор на Булгартабак) от изисквания от пушача все по-прогресиращ “цигарен налог”. И докато всякакви социални групи се гневят за едно или друго, докато фермери, студенти, малцинства, полицаи даже не спират да протестират за пари, за права, за това или онова, на пушачът и през ум не му минава да протестира. Загрижени за неговото здраве, политици, министри, всякакви овластени и/или монополизирани продължават си играят с неговата зависимост, знаейки, че именно поради нея той ще преглътне всяка нова цена, колкото и раздута да е тя.

Европейски стандарти, европейски цени... - не се уморяват да повтарят политиците. Европейски цени на тока, европейски цени на цигарите, европейска и световна разбира се тенденция да се спре с тия вредни навици, дето тровят човешкото здраве. И пушачът отива в кварталното магазинче, купува си един стек цигари примерно, останали още по старата цена, замисля се, че се опъва, къса се вече до пръсване домашния му или личен бюджет... Отнесен от усещане за безизходица, сяда още във входа, на стълбището, и какво мислите прави? Като всеки “средностатистически” пушач по света, пали и силно и истински гълта.

Пушачът може и да не знае или да не се е замислял, че решенията откога и с колко да се увеличат цените на цигарите в рамките на страните от Европейския съюз са решения на самите правителствата, въпреки че има разбира се общи нормиращи тенденции и решения в това отношение, които по-новите или по-бедните страни-членки гонят. Може да не знае и, че след три години примерно, в началото на 2012 г., минималният акциз върху цените на цигарите в България е определен, по сегашните разчети, на 64 евро на 1000 къса. (Най-евтината кутия цигари би струвала тогава около 4 лв.) Според същите разчети през 2014 г. размерът на акциза би трябвало да е 75 евро, което било, при това, както се твърди, с 15 евро по-малко от предишното предложение на Еврокомисията. Във всеки случай, това, което така или иначе непрекъснато се случва в продължение на не знам вече колко години, са все по-скъпи, все по-раздути цени на цигарите, вероятно не само заради акциза.

Впрочем, като се има предвид, че средната работна заплата в България днес е от порядъка на 550 лв., лесно би могло да се изчисли, че “средностатистическият” - не бедният или някой под средното социално ниво пушач - би трябвало да отдели по днешните цени примерно една пета от заплатата си. (Ако пуши, да кажем, по кутия “Виктори” на ден, масов тип цигари т.е., това прави 3.50х30, 105 лв. месечно.) Какво би излязло, ако пуши две кутии, няма да изчисляваме, това върви някак си към почти половин заплата... Ако е от по-бедните пушачи, и най-евтината марка да пуши, би му излязло доста по-солено разбира се. (Питам се, между другото, каква точно част от заплатата си отделя един “среден” германец или един “среден” французин, или един “среден” испанец за някоя масов тип марка цигари в собствената си страна? Въпреки че май този тип въпроси, поне в България, хич не е моден.)

Ами да ги откаже, какво чака? – нали това трябва да се приеме за верния, “релевантен” отговор. Нали затова се вдигат цените именно на такива артикули, понеже са вредни, не жизнено необходими? Да се откаже - обаче този тип, пушачът, не точно това ще направи. А без какво може да мине всъщност един пушач, истински пушач? Без какво може да мине, с други думи, идеалният донор за подразбиращи се от само себе си приходи на “модерната”, “загрижена” за него държава?

Може да откаже все пак някаква част от цигарите (но не точно, когато вдигат цените, не тогава). Може да мине, да се настрои и нагласи - когато цигарите не са в центъра на съзнанието му - от две или кутия и половина на една. (То въобще, за да пуши две кутии на ден трябва или да е или съразмерно заможен или съразмерно отчаян.) Може да мине без излизане късно вечер, да кажем, когато е уморен и вече не му се излиза, за да си купи хляб (ще си свари макарони, какво толкова). Без топлина - от затоплена стая в неотоплена т.е., и да остане в нея, нищо, че това, към което всъщност се стреми, е мъничко комфорт.
Може да мине (като нищо) без одобрението на колеги, приятели, близки, любима жена, любим мъж и т.н, които да го сметнат за слабоволен, редкопръст, безотговорен и т.н. Може да мине, както неведнъж е правил, противно на себе си, без закуска. Без билети в градския транспорт, пътувайки на риск. Без книга, която харесва, но тя, примерно, две-три кутии цигари “ще му струва”. Без билет за спектакъл, на който наистина иска да отиде. Без нови обувки, панталони, шапки, шалове, ризи, каквото искате, от които наистина има нужда. Без пресни зеленчуци напролет, когато цената им е по-висока. Без кило портокали, които струват примерно 20 къса.

Портокали ли казах? Това не се брои.
Още от времето на предишния акциз.