събота, 18 февруари 2012 г.

Мъжка задушница

„Научих, че когато новороденото хване палеца на баща си,
това е завинаги.”


Габриел Гарсия Маркес



Седи мъжът, с когото животът ме събра, сипва вино от бутилката в чашата, после прелива от чашата капки на пода, гледа някъде извън всичко видимо и мълчи.

Днес, на поредната Мъжка задушница.

Вместо заупокойна молитва звучат руски "блатни" песни, вместо запалена свещ гори цигара, забравена в пепелника.

Знам за кого мисли сега този мой спътник и камък на шията, знам, въпреки че още доста трябва, за да се отключи езикът.

„Не тъгувай – бих му казала обаче - не се гневи. Те ще ти простят, че пак си далече, твоите мъртви. Ще простят на блудния син, който отдавна е напуснал дома, и който и да се върне сега, няма кого да намери. Ще простят, понеже ги носиш в ума и сърцето си, и точно там гори за тях твоята „свещ”.”

(Ще простят бащата и майката, чиито души са високо и чиито гробове няма кой да посети, ни един от синовете. Както само родителите, дори когато вече ги няма сред нас, могат да прощават...)

Ще му простят сигурно (не, че има за какво - освен за това, че е останал жив) – сещам се после - и онези незавърнали се от Африка почти сто мъже от секретния батальон, който в началото на 70-те Народна република България (или тогавашният Голям брат) праща в джунглите на Ангола. В една от онези горещи точки на Студената война, за които почти нищо тук не се знае, отиват 101 млади български живота; само няколко се връщат. А върналите се, дори и остарели, не забравят. Ще му прости и онзи млад войник, когото е носил на гръб, а наоколо са свистели куршуми. Че не е успял да го спаси, въпреки че е тичал и той ранен в крака, а на тежко простреляния приятел са му били броени минутите.

Ако не беше бутилката с вино (плюс „патрончето” с водка, което може би е изпил преди това) не би проговорил и за тях.

„Бог да ги прости – казва обаче накрая, след „Будь проклета, ты, Колима...” и мълчанието – да прости прегрешенията им”. (Човек като него, който със зор влиза в черква дори и по Великден, успява да отрони подобна фраза.) Знае някъде вътре в себе си, знае разбира се, че и те не са били невинни. И те е трябвало, налагало се е да отнемат живот. Изборът да заминат не е бил техен, но пушките или автоматите – да.

После отмества бутилката, чашата, пепелника, цигарите. Дискът с „блатните” песни е престанал да се върти. Пада мрак под клепачите, спомените потъват в съзнанието. „Блудният син” е допил бутилката, той вече спи и не плаче.

"Дали обаче синът ти ще ти прости... - питам наум заспалия вече мъж. - Дали ще прости това, че те е изгубил не в африканската, а в българската социална джунгла? Дали може да прости, че ти все пак си имал баща като стълб, на който, пораствайки, да се опреш, а той - не?"

*

Може би някой ден синът, който и сега вече е мъж, ще запали по същия начин, на някоя Мъжка задушница, свещ в душата си, свещ на болка и памет. Ще твърди може би, твърдоглаво като баща си, че може с всичко да се справи сам, че не му пука... Но ако случайно го познавате и сте някъде около него, не му вярвайте. Ще скърби, макар че - а може би тъкмо защото - неговият баща му е липсвал повече, отколкото може да липсва всеки един баща на синовете.