сряда, 30 май 2012 г.

Защитен страх

Както не всички знаят от личен опит, едно време животът беше възможен и без интернет. Измислени бяха все пак телефонът и обикновената поща, за спешни случаи се ползваше телеграфът, а върхът на мобилната медийност беше... транзисторът ВЕФ. В онова време и деца, и възрастни, не се търсеха непрекъснато по джиесемите и по-често извървяха пътя до къщата на другия, до вратата на другия, до неговия дом, месторабота, училище и пр. За да го срещнат лично, да си поговорят лично, да се погледнат лице в лице. По-затворените деца не можеха да се крият за монитора на компютъра си, защото компютри почти още нямаше, а тези, които имаше, бяха допотопни в сравнение с днешните. По-затворените младежи или не толкова млади хора не можеха да си измислят всевъзможни несъществуващи самоличности, защото нямаше виртуално пространство. Дори ядосаните на едно или друго граждани или селяни (все тая) можеха да се наругаят само в лицето (в най-лошия случай по телефона) и да посрещнат ответната реакция на живо, както се казва. А не просто да влизат и излизат от чата на Фейсбук, Скайп или от страниците на някой форум, когато им скимне. Девойките не пишеха дневници (както техните баби или прабаби), а т.нар. тогава лексикони (само захаросаните или нескопосани стихчета изненадващо надживяха и това време), а думата „блог” не съществуваше, поне в българския език.

Но защо пиша всичко това? Заради носталгия по пращящия звук в слушалките на телефонните апарати с шайби или заради дългия път на писмата от един дом, офис, служба и пр., до друг/друга? Не. Никаква носталгия нямам по пращащия звук в слушалките на апаратите „ТА”, нито по невъзможните често за използване улични телефонни апарати (дори в столицата на тогавашна България); нито дори по писането с молив или химикалка. Никакво романтично чувство не ме обхваща и по пишещите машини например, на които ми се е налагало безброй пъти да преписвам редактирани варианти на чужди или собствени текстове. Пиша тези редове може би заради писмата от приятели или роднини, намиращи се далече, които човек слагаше в чекмеджето си и можеше да пази с години. Писма, които кой знае все пак успяваха да стигнат, дори когато са написани от т.нар. невъзврaщенци. Подобни писма просто нямаше как да забравиш бързо или да хвърлиш веднага, след като ги отвориш, в кошчето на електронната си кутия. Те бяха информация, стигнала през прегради и усилия. Пиша може би и заради забавния спомен как можеше да срещнеш някого на улицата, докато е тръгнал към някоя поща, за да ти се обади по телефона. Или заради това, че и до днес не обичам да общувам епистоларно. Нищо, че написаното вече стига моментално.

Спомням си, че в преломната 1989 г. бях първи курс студентка във Факултета по журналистика на СУ. Но дори в този факултет компютърната зала беше, поне в началото на 90-те години, само за парлама. Една колежка от групата ми каза веднъж в онези години, че журналистиката й помогнала да преодолее страха от другите и техните реакции, научила я да общува. Тя беше чувствителен и раним човек (и вероятно все още е),но тогава не я разбрах. Мен просто не журналистиката, не търчането по разни събития и служебният досег с всевъзможни непознати хора ме бяха извадили от черупката ми. Направил го беше, помогнал ми беше за това, някакъв друг жив човек. Направила го беше първо, разбира се, собствената ми майка с огромната си любов; направили го бяха малкото верни и искрени души (те винаги са малко, не са множество тези, които са верни и искрени, когато и да ги срещнем); направил го беше в някакъв смисъл и вироглавият темперамент, завещан от баща ми. Но и аз знам от личен опит какво значи да си затворен и раним.

Сега, бидейки на средна възраст, чета понякога във Фейсбук разни съобщения, дори лирични, от хора, които никога не съм виждала. Е, понякога ме и псуват, така да се каже, абсолютно непознати (само защото не съм била на тяхното мнение за едно или друго), но не мога дори да им се обидя. Не ме познават, не ги познавам... всякакви глупости могат да си помислят за мен, че даже и да ги напишат. Ако ме наругаеха на живо, вероятно щеше да ме заболи, нищо, че не ги познавам. Но и тези другите, които ме ласкаят понякога или пък ме ухажват (дори такива има, що ли се оплаквам ) ме виждаха в реалния живот лице в лице, дали щяха да ми кажат (напишат т.е.) точно тези думи? Едва ли.

Виртуалния свят превзе някаква част от ежедневието на мнозина. За добро и за зло, както е ставало с всички човешки изобретения. Но не високите технологии или каквито и да било технически изобретения са това, което може да направи човешката природа по-сигурна, отворена или балансирана. Тя само може да се опитва, както и се опитва, да си набави, да компенсира някои липси чрез сигурния, защитен свят, състоящ се от компютър, клавиатура и монитор (или просто лаптоп).

Затова ми се иска да кажа (пардон, напиша...) на всички, които не съм виждала скоро (а може и никога повече да не видя); както и на онези, чиито лица съм виждала само на снимка или и на снимка даже не - че ако за някои днешни деца или младежи е трудно да излязат от този „защитен свят”, то за родените по-рано, които не са израсли с него, има по-малко извинения, но не по-малко капани. Но стойте само в „защитения” свят, не го предпочитайте пред реалния, ако сте достатъчно здрави, за да извървите/пропътувате пътя до живите хора, които бихте искали да видите и които значат нещо за вас. (Ако наистина значат.) Не им пишете красиви неща, не си играйте на приятели или на влюбени в нета, ако това за вас е само игра. И не псувайте също така, не ругайте непознати по интернет. Това и в двата случая е защитен, разработен и удобен страх, без значение дали е бил заради добри намерения или заради лоши.

събота, 19 май 2012 г.

Краят на приказката СДС

Спомня ли си някой днес какви бяха първите седесари и защо заливаха площади, улици и избирателни урни? Дали защото бяха десни, та десни; дали защото бяха костовисти или мартиновци (то тогава, в началото, нито костовисти, ни мартиновци и пр. имаше); дали защото бяха социалдемократи, либералдемократи, земеделци, не знам какви; за какво точно? СДС не беше разбира се тогава ясна партийна структура, не беше и „ортодоксално“ дясна, както стана след това. СДС беше идея, не партия. Беше натрупване, избухнало след едно десетилетно запушване на възможността за истинска гражданска волеизява. Отворено общество без кавички (и не точно като едноименната фондация, която взе да промотира по-късно всевъзможни експерти по публично заблуждение).

СДС беше символ на агората, събудила се след няколко десетилетия чинно маршируване по жълтите павета, пред трибуната с партийните величия и мумията на някакъв отдавна починал и доста съмнителен вожд. Беше лъвчето на надеждата на усетилите какво все пак значи свобода най-различни т.нар. обикновени хора. СДС беше сбогуването с демагогията, досадната и тотална демагогия на времето преди 10-ти ноември, която само непозналите я достатъчно могат да забравят, въпреки всички дошли по-късно демагогии и клишета на прехода. Това не беше партия на десни или на леви, на консерватори или на либерали, на българи, на турци или на роми, на бедни или на богати. Това беше утопията, мечтата, рееща се в синьото небе на София по тогавашния бул. „Ленин”. Мечта, родена след краха на една съвсем друга утопия, успяла да се задържи тук 40-50 години.

Това беше и изпусната закономерно пара, събирана под здравия похлупак на партията-държава и нейните органи за сигурност. И тази пара беше красива, поне в началото, въпреки всичките доносници, ченгета или просто вечни нагаждачи, които се намъкнаха умело в структурите на синята абревиатура. (Както разбира се и във всичко друго, за което човек може да се сети.)

После обаче разбира се, случайно или закономерно, съвсем други неща се случиха. Случиха се борби, люспения и прехвърления, битка с мастодонта, който си беше сменил името, но не и опита и ресурсите. СДС трябваше да стане дясна, каквото и да значеше това в български вариант, пък и въобще, защото имаше срещу себе си една друга, достатъчно стара и мощна партия, която нямаше каква друга идеологическа мантра да имитира, освен лявата. Бившото БКП, после БПС, стана „Демократична левица”. И нямаше никакво значение това, че СДС спечели не един и два избора и с гласовете на хора, които можеха да продават само труда си. Нито това, че БСП спечели не един и два избора не само заради т.нар. червени бабички, а и заради гласовете на хора, които купуваха и продаваха, наемаха или рекетираха за милиони.

Защо обаче са ни тези сини спомени сега? Какво значение има колко „сини идеи” са влезли в търбуха на Тагарински примерно, в сметките на Антоан Николов или на Любо Пъпката, в „славните дела” на Багера Бакърджиев, в адвокатските пледоарии на Стоянов, в самотните амбиции на Командира? Има ли значение сега, че най-вероятно след следващите избори ни Костов, ни абревиатурата СДС ще видят вече депутатски банки?

Докато се водеха битки обаче кой кой да е в родното дясното, се пробваха и разни други, отвсякъде либерални играчи. Пробва се царят, сложи и той демоса за известно време в своята кой знае защо (може би поради липса на друг свободен цвят) жълта раковина. После, след известно време, изгря и Бат Бойко на сцената. (Но този Бат е сам по себе си тема, която непрекъснато се експонира. Затова не е зле да го забравим за малко.) Пробваше се през цялото време и „хидроинженерът” Доган, когото никой не можа да катурне от мястото му на вожд на авторитарно-либералното (извинете за оксиморона) ДПС. Неговата партия, впрочем, продължава да управлява не само пари. Тя управлява „правата и свободите” на достатъчно много български граждани, несвободни от страхове.

Не можеше често да разбере обаче препатилият (бивш) син избирател коя точно дясна партия (щото каква друга, освен дясна? – другата бе и си е само БСП) евентуално да понесе. Но ако беше пролетарий – какъвто нерядко се случваше да бъде – не можеше да избере и „демократичната лява”. Която, едно, че му беше невъзможна за преглъщане, но второ и немаловажно – и тя не беше точно за пролетарии.

Либералният свят беше докарал или отгледал тук, впрочем, всевъзможни публични ментори. „По-малко държава и всичко за продан” (кражба, приватизация, ликвидация, както искате) се чуваше толкова пъти от ТВ студиа, дебати, конференции. И после защо, след поредната, този път свръхлиберална утопия, стигнахме до Волен Сидеров примерно, до рефлекса на разпадащата се нация в неговия рисково-патриотарен вариант?

И така, докато от здраво затворена в соцлагера малка балканска държава се превърнахме в разграден (отворен) балкански (европейски) двор, се превърнахме и в страна на социалните пропасти. Превърнахме се в общество, пълно с колкото искате бедни, отритнати, неграмотни, безработни и пр. „маргинали”, както е прието да се казва. И тези маргинали, които не можеха да припознаят модерната лява партия за свой представител (едни отпреди си я мразеха, други после ги разочарова, докато управляваше с царя и ДПС), тръгнаха след Сидеров или след примерно Яне Янев. И вървяха след тях, докато не се чу онова леко „хлъз”, характерно за политически трупове, които още не знаят, че са такива. Но всички по-важни политически играчи, освен БСП разбира се, продължиха и продължават в тази страна на големи социални контрасти да искат да доминират в т.нар. дясно политическо пространство; не в лявото. Понеже дясно в българския преход се оказа или се тълкуваше като априори съвременно и демократично, а ляво – като априори анахронично и неадекватно.

Затова и днес, докато последните управляващи ни, т.нар. Граждани за европейско развитие на България се бият в гърдите колко са европейски, десни и не знам какви, увеличавайки славно броя на бедните и отчаяните, същите тези бедни и отчаяни (т.е. лузърите, както ни казаха, че се казваме) могат да гласуват по сърце за вечната лява, само ако са пролетаризирани червени бабички. А сините, жълтите или каквито и да било други пролетарии смениха не една и две надежди и „месии”, но, последно, и на Бат Бойко не вярват.

Много от тези сини, жълти и пр. пролетарии се заметоха отдавна разбира се по чужбина. Основаха български махали и колонии в Испания, Гърция (нищо, че сега последната се разпада), Италия, Германия, къде ли не… А родителите им не чакат „финансовият гений” Дянков да им осигури хляба насъщни. Те копаят градинките си по забравени от Бога села, където нито родното дясно ги стига, нито родното ляво. Ни залеза на Командира, ни магистралната пустота на Бойко; ни „левите” амбиции на Първанов, ни „социалните” копнежи на Станишев. Кой се интересува днес от забравената Синя приказка или от „славната” червена утопия? Те нямаше как да родят нито Меркел, нито Оланд.