неделя, 14 февруари 2016 г.

Дойдох само да ти кажа, че те обичам

13 февруари, вечерта

Тя се опитва да изпие една малка чаша с твърд алкохол и да се шегува със себе си.

– Утре е св. Валентин, ден на влюбените, дали някой ще се сети да се обади и да ми каже, че ме обича? „I just called to say I love you…“ и пр.

– Стига с тоя св. Валентин – казва един стар приятел, с когото се познават отдавна. Плюшена сърца, вечеря на свещи, дрън-дрън. Хайде пий, че то какво друго ни остава.

– Е, що пък? – продължава да се шегува тя. – За любовта нали няма граници. А може и чек, деликатно сложен до свещите :)…

После престават да си говорят глупости. Тя отпива от своята чаша, но някак си се обръща и чашата се накланя, изсипвайки част от съдържанието на пода.

– Дали някой не си го поиска? – пита се тя, вече сериозно. – Знам, че имаше едно такова поверие. А може би си внушавам?

– Внушаваш си – казва старият й приятел, който е останал вече може би единственият човек, на когото може да разчита.

Тя си тръгва, а чашата й остава недопита. Този порок никога не й е бил присъщ.
5cf0c395dc4631978528ee70f1e5aad5

14 февруари, сутринта

Тя сънува, че се е изгубила някъде, в някакъв непознат град, и не може да намери пътя. И по някое време го вижда – този, който никога не й е казвал, че я обича на някакъв си ден на св. Валентин, нито й е предлагал вечеря на свещи и още по-малко глупави плюшени сърца. Този, когото не може да прегърне, понеже се е преселил вече е в друго измерение, на което живите казват „оня свят“ и нищо не знаят за него.

– Значи наистина си ме обичала – казва той, докато я прегръща силно.

– Да, но такава ли трябваше да е цената? – казва тя, защото и в съня си знае, знае добре, че прегръща някого, който завинаги си е отишъл. От него е останало само едно яке, взето за спомен като неподвластна на умиране вещ. Знае, че тялото му всъщност лежи в земята на някакво глупаво гробище, далеч от нея, където даже не може да отиде.

– И татко ти също иска да знае дали го обичаш… – казва той. И после сънят се стопява.

Тя се събужда. Поплаква си малко. Става, облича се и излиза от къщи. Вижда избелелия некролог, залепен на външната врата за поредната годишнина от смъртта на баща й, целува снимката на него и казва: „И тебе те обичам, татко“.
.

Напишете по-долу своите коментари

вторник, 2 февруари 2016 г.

Сбогуване




Човек не може да се сбогува напълно с най-важните неща и най-важните хора в живота си. Сбогуването е твърде уморително.

През 1986-та се сбогувах за първи път с някого, който бе станал част от мен и аз от него. Той трябваше да избяга от страната, управлявана тогава от друг вид простаци, защото нямаше да оцелее в нея. И това, че избяга, беше правилно решение. Единственото, което не беше правилно, е, че макар и след години, забрави напълно един свой верен приятел, който го беше подкрепял с цялата си душа.

През 1990-та се сбогувах за втори път. С нещо може би твърде силно и твърде красиво, за да е възможна любов. Човекът, с когото се сбогувах тогава, не постъпи правилно. „Най-важното не се вижда с очите“ – какво се казва в „Малкият принц“, а той избра видимото. Години след това умря сам, изоставен и забравен. А беше човек, обичан от много хора и заслужаващ много. Но само една позната, която той не избра през далечната 1990-та, се сети за него в края на дните му.

Има и едно друго сбогуване, за което няма как да забравя. За него някак си не мога да повярвам, че се е случило напълно, въпреки че оттогава минаха повече от 20 години. Не знам дали то беше правилно или неправилно, знам само, че синовете не винаги трябва да слушат своите майки.

И накрая, последното сбогуване, което ми се случи съвсем скоро. Това сбогуване не беше по избор - смъртта дойде и го сбогува с мен. Смъртта не пита никого, когато сбогува. И пиша този текст заради него, защото нямам вече време за сбогуване. Да се сбогуваш с някого, с когото си живял 19 години и който е успял да те понесе и приеме какъвто си, както и ти него, не е лесно.



Надявам се това сбогуване наистина да е последно. Понеже животът е кратък дори само за едно важно сбогуване. А ако има дори само още едно – надявам се не аз, а другият да се сбогува. И ако има някой, на когото да му пука за мен до края на дните ми, това да не е само някой, забравен от мен, когото не съм избрала навреме.