вторник, 2 февруари 2016 г.

Сбогуване




Човек не може да се сбогува напълно с най-важните неща и най-важните хора в живота си. Сбогуването е твърде уморително.

През 1986-та се сбогувах за първи път с някого, който бе станал част от мен и аз от него. Той трябваше да избяга от страната, управлявана тогава от друг вид простаци, защото нямаше да оцелее в нея. И това, че избяга, беше правилно решение. Единственото, което не беше правилно, е, че макар и след години, забрави напълно един свой верен приятел, който го беше подкрепял с цялата си душа.

През 1990-та се сбогувах за втори път. С нещо може би твърде силно и твърде красиво, за да е възможна любов. Човекът, с когото се сбогувах тогава, не постъпи правилно. „Най-важното не се вижда с очите“ – какво се казва в „Малкият принц“, а той избра видимото. Години след това умря сам, изоставен и забравен. А беше човек, обичан от много хора и заслужаващ много. Но само една позната, която той не избра през далечната 1990-та, се сети за него в края на дните му.

Има и едно друго сбогуване, за което няма как да забравя. За него някак си не мога да повярвам, че се е случило напълно, въпреки че оттогава минаха повече от 20 години. Не знам дали то беше правилно или неправилно, знам само, че синовете не винаги трябва да слушат своите майки.

И накрая, последното сбогуване, което ми се случи съвсем скоро. Това сбогуване не беше по избор - смъртта дойде и го сбогува с мен. Смъртта не пита никого, когато сбогува. И пиша този текст заради него, защото нямам вече време за сбогуване. Да се сбогуваш с някого, с когото си живял 19 години и който е успял да те понесе и приеме какъвто си, както и ти него, не е лесно.



Надявам се това сбогуване наистина да е последно. Понеже животът е кратък дори само за едно важно сбогуване. А ако има дори само още едно – надявам се не аз, а другият да се сбогува. И ако има някой, на когото да му пука за мен до края на дните ми, това да не е само някой, забравен от мен, когото не съм избрала навреме.

Няма коментари:

Публикуване на коментар