сряда, 25 август 2010 г.

ИЗ ЗАПИСКИТЕ НА ЙОРДАН ЙОРДАНОВ - ЮРИ

Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. През 1958 г. завършва средно училище по изкуствата в родния си град, а в периода 1964-68 – специализирани курсове по фотография. По-важните му изложби, отличия и участия са: Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г., Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г. Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” - “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици. Тематични поредици, финансирани от самия него, фотографът прави и из различни ромски гета и при цигани катунари, при пътуванията си в Мексико и в Испания и др. Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други. Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.


----------------------------------------------

Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, размисли на фотографа.



6.10.1983 – четвъртък

Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.



3.02.1989, София

През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
 

По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.

Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.



май 1989

Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.


4.04.1990 г. - сряда

Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.

Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.

Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.

Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи / “фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.



13.04.1990 г.

Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.



18.04.1990 г.

Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.


19.04.1990 – четвъртък

Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.

Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!

“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”



23.04.1990 – понеделник

Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.



2 септември 1990 – неделя

БНТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.

Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.



1 ноември 1990 – четвъртък

Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото - колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.

Кънтри музиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.



25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!

Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.


30 май 2001 г.

В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!

В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.

Най-примамливият модел на света е двуполюсният:

Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез...

Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.



Недатирано (вероятно 2001 г.)


Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?

Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.

“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой...



Недатирано (вероятно 2001 г.)

...Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи. Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!

Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли... Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.




---------------------------------------

ПОСЛЕСЛОВ

Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.

Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов - Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.




------------------------------------------------------------------------

"Несебър 1970",
една от знаковите снимки на Юри



неделя, 8 август 2010 г.

Паднали щъркели

Понякога само пийналите мъже в кръчмата могат да ти се зарадват. Но и това е нещо. Особено ако тези, които смяташ за най-близки, са били заети с къде по-важни неща от това да видят кога си се срутил отвътре. И така, докато слушаш поредната обикновена история, в която някой някого си набил, понеже бил го напсувал на майка, може двама-трима случайни познати да поискат със себе си да те почерпят. Не че могат да го направят, но поне си намерил с кого да си “поговориш”, някой, който ако не друго, нито иска, нито може да те нарани.

Понякога тези, които са ти духом най-далечни, ти се падат кръвни роднини. И ако воюват с душата ти по-зле от всеки друг и не можеш да ги избегнеш, най-свирепият бяс се сродява с болката и тя става единствена, перманентно замитаща всичко връзка между вас. Взимайки от тебе, тази болка може дори да ги направи горди. Тя е особен стимулант, “хранителна добавка” за онези, които наистина се хранят с нея.

Не понякога, а много пъти може да си искал всичко да свърши. Да се свърши тази убиваща бавно, постепенно (първо най-деликатните, после почти всички важни, безхитростни връзки, с които си бил свързан с живота и това, което можеш да оставиш в него) кал. Но ако никой не е знаел, никой не е чул навреме как се превръщат в дрипи крилете на толкова неродени, непораснали или бързо убити надежди, никой или почти никой няма да знае, че да убиеш дори само една птица в духа на човека е като да убиеш "щъркел", носещ няколко неродени деца.