събота, 5 юни 2010 г.

Инерцията на едно непознато за публиката начало



“Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Страдания на моменти, красота на трагедия, нищожна стойност в моите обятия без стойност, насочено и праволинейно, все повече отдалечаващи се и разпадащи се в ритъма на неповторимост, неизчерпаем източник, театрално впечатление, изкуствена пристройка, така реално възприемана от вас и от мене на мястото на нещо друго, което е по-страшно поради своята незабележимост, невъзможност, отметната за сметка на едно възвръщане назад, по причина, недостигаща до съзнанието, и вие ще мислите, че картините, произвеждани образно от вас, ще ви достигат, отразявайки се във вашето съзнание в невъзможност да се обърнете към предмета. Леден поглед ви изстудява, Анека тегли своята дреха за гърдите си, погледът й тежко се снишава и затваря, сънят - смърт без граници... безредието на собствения ви език отразяващо безредието на езика ми... неуловим и отражаем, чувствителен като движението на светлината, създаваща очертания, тази липса на релеф, разграниченост, това еднообразие, покриващо фразата, подсилващо се от необичайната й настройка, смесени напеви, припеви, звукове, появяващи се на интервали, първобитни гласни, крясъци, следващи се в неразкъсани редици, униформени и заплашителни, в своя бавен, но сигурен марш, преминавайки по тръпнещите мостове, разстилайки се в равнината като народ, който воюва... […] Вие привидно ще мислите... Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране... Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме...”


Това е цитат от текст, писан през 1968 г. от един 21-годишен български младеж, намиращ се по онова време в Клермон Феран. Думите в езика на този текст носят семантични проекции по начин, по който тогава, а и доста след това вероятно никой в България не е писал. Няма такъв текст в българската литература, не само по времето, когато е писан, а може би и въобще. Ръкописът, писан в края на 60-те, не е издаван, отлежава повече от четири десетилетия. И доживява да се превърне в книга едва днес, в средата на 2010 г., когато неговият автор, Русчо Тихов, е прехвърлил шейсетте.

През 1969 г. впрочем младият автор изпраща ръкописа си на 27-28-годишната Юлия Кръстева, защитила през 1968 г. докторат по семиология в Париж, и тя му връща отговор с оценката си. В писмо до него, носещо дата 2 март 1969 г., Кръстева казва:

“Българският език, още не познал законите на рационализма, още невежа за строгата логика на класицизма, очевидно се съпротивлява на всяко “писане”, което се стреми да “изработи” анти-рационалното: логиката на подсъзнанието (грубо казано). Фолклорните опити на Радичков да въведе с “черен хумор” някакъв своего рода “поток на съзнанието” са струва ми се нестабилна още база за това изграждане, което вие предприемате. С други думи, нашият език започва от “нула” и ако иска да е на равнището на века, трябва да руши от най-високото. “Трагична участ” може би, но и единствената теоретически и политически (да не кажа “морално”) възможна. Така че, нека “родната реч” да е изнасилена (деепричастия, сег. причастия, несвършващи фрази и пр.) – щом е, за да й се влее нова логика! […]
Напълно съм съгласна с “еротиката”, с “производствения процес”, със “съда над “Аз-а” и пр. На места ми се струва все пак, че le signifié тъпче на място повече, отколкото е нужно. Формализъм без солидно signifié е въртележка. Нужен е нов мит, а митът се гради с отломки от стари.”



Защо този текст, тази книга, чака толкова дълго?

Дали той наистина достатъчно е изпреварил времето, българското си време, че инерцията му би била достатъчна да покрие всички минали междувременно поколения и години? Дали някой от читателската или критическата публика ще види чрез този текст как някой от поколението, родено в България след края на Втората голяма война, е бил част от езиковите (и от всички други тенденции и търсения впрочем) на 60-те, от едно почти митично за Европа и света десетилетие? Пишейки на български, не на някакъв друг език; чупейки структурите точно на този език или минавайки през тези структури с риск за чупещите/счупвани сетива.

Изкушеният да види дали е така читател, бил той на 20, 40 или 60, може да се опита да намери тази книга. Изкушеният пишещ брат от което и да е поколение най-вероятно ще се учуди, че някой български автор е писал така през 60-те.

42 години по-късно Русчовата “Инерция” вижда бял свят, една от малкото или всъщност единствената, която е рискувал да опише.


-------------------------------------------
Русчо Тихов, “Праволинейна инерция”, Издателство “Парадокс”, С., 2010




-------------------------------------------
http://kulturni-novini.info/news.php?sid=64

Няма коментари:

Публикуване на коментар