петък, 27 ноември 2009 г.

ЗА ГРАНИЦАТА ЕЗИК-ДИАЛЕКТ И ГРАДОВЕТЕ ДО ГРАНИЦА

Разговор с Рангел Чипев






Община Босилеград на картата
на Пчински окръг, Сърбия







Рангел Чипев е роден през 1984 г. в Босилеград, СФРЮ, днес Р. Сърбия. Завършва гимназия в родния си град, след което Националната художествена академия в София, специалност "Индустриален дизайн". От 2008 г. е редовен докторант в същата катедра на НХА.



- Твоят край от 90 години е извън границите на България.
- Ньойският договор е подписан на 27.11.1919 г. Почти една година след това влизат сръбските войски.
- Какво става през тази година?
- Хората се изселват. Не знам точни данни, но голяма част от семействата напускат – оставят там по един или по няколко души. А и цели семейства заминават. Но повечето са гледали да оставят някого, надявали се, че това ще е временно.
- Разказва ли се за това сега, има ли памет?
- Във всички семейства има памет. И всички знаят, че имат български произход. Даже и тези, които говорят обратното. Тези, които говорят, че са сърби, се пишат такива заради работата. Особено ако работят в полицията или в общината, да си нямат проблеми. Но при преброяването 89 % (макар че са 99 %) се пишат българи. Макар че за образование изцяло на български се записват половината деца, 15 от 30, да кажем. Но това са други проблеми, казват: “Детето ми ще учи в Сърбия средно училище, и ако учи на български основното, ще му е много трудно, трябва да остане в Босилеград, а не иска да остава”... От друга страна, който иска може да научи българския и без да учи по различни предмети на български, така че е въпрос на желание. Да не говорим колко е качествено преподаването на български. Преподавателите трябва поне на някакви опреснителни курсове да ги пращат, или поне, не знам, две седмици в България да седят.
- Има курсове, организирани от българското Министерство на образованието и науката за учители от Цариброд (Димитровград).
- В Цариброд това е сега заради гимназията сигурно.
- Цариброд не е ли по-голям?
- Ами колко е по-голям, не знам. Бил е едно време. Но всички са се преселвали в Пирот или насам, в България. В Пирот защото е по-голям градът, а пък са си и близки, те са едни и същи.
- Босилеград кога всъщност става български?
- Още при Освобождението от османско владичество, със София и Търново, даже и Пловдив не е бил освободен. И влиза в Кюстендилска околия. Не знам как е исторически административното деление, но тогава Босилеград не е бил някакъв общински център, център е било с. Извор, където сега е най-старата черква в нашия край. Всъщност още по турско време центърът е бил Извор. И може би 10 години след Освобождението, когато правят административни преустройства, Босилеград става център, и става от село град, въпреки че и преди това се е казвал по същия начин. Така че сме станали част от българската държава преди пловдивчани.
- Имаше ли при предишните политически обстоятелства проблеми с минаването на границата?
- Не, тогава всички граждани на Югославия пътуваха навсякъде. Дядо ми ми е разказвал, че в началото са минавали с пропуски. В 1920 г. когато този край е отделен, понеже са имали имоти от двете страни на границата, са минавали по този начин. Обаче от 1920 г. до 1941 г. са били с променени имена. Т.е. със същите имена, но фамилиите им са завършвали с “ич”. Абсолютно на всички българи в Кралство Югославия, сърбизирани до Охрид. И това е била една административна област не знам докъде.
- Днешна Република Македония тогава е била Вардарска бановина.
- Да, не знам дали ние сме били в нея или не. Обаче политиката е била такава, че не са били измислили още македонците. Но хората са били прекръстени. А пък и нас не са ни признавали като малцинство. Но са пускали да се преминава и съм виждал такъв пропуск на дядо ми. Там се виждаше името му, фамилията му е била Янев, записана е като Яньич. Задължавали са ги и да имат портрет на сръбския крал Александър в къщи, абсолютно всички в цялата държава е трябвало да имат по онова време такъв портрет. Тогава са ставали и много убийства, един мой прадядо е бил убит на границата... След 1948 г. до караниците на Тито с руснаците, са минавали пак с пропуски, свободно са отивали. И после са сложили границата, така че само с международен паспорт се е минавало.
- А по време на Втората световна война? Когато влиза българската армия?
- Те си я дочакват, тя си влиза все едно, че си е тяхна. Един от роднините ми по това време е имал някаква общинска длъжност, затова след 1945 г. нашата фамилия е имала много проблеми с комунистите. Но и не само заради това. Нашите имоти са били в центъра - за да могат да ги вземат, са си измислили всякакви неща. Всички семейства всъщност, които са били в центъра, са изгонени. Когато е трябвало да строят нови сгради на централната улица, къщата на прадядо ми е била срутена. И те се преместили, направили си една пристройка към обора. Единият ми дядо си почина там, в тази къщичка, даже чичо ми живее все още в същата постройка. Дядо е бил учител, а след 1948-1950 г., по-точно след 1950 г. всички наши учители са ги пращали в Македония. Защото там не е имало преподаватели и образователното ниво е било много по-ниско. Докато ние сме имали гимназия. По време на Втората световна война от Босилеград тръгва една делегация, която отива при цар Борис ІІІ да моли за отваряне на гимназия в града. Има между впрочем хора от нашата фамилия в тази делегация, има запазена снимка, където се виждат и трима-четирима души от нашия род. Построява се гимназия, отваря се. Наричала се “Мария Луиза”, кръстена е на сестрата на Симеон. И става една от много силните гимназии. И след това, даже по време на комунизма, това е една от най-силните гимназии в Югославия. Печелим редовно не само държавни състезания, но и световни - по химия, математика, физика, литература. Но да се върнем към... Чичо ми е роден в Щип или в някакво село до Щип, и са ходили там. Дядо ми е разказвал даже: “Те сега може да говорят всичко, но тогава макар и тайничко си казваха, че са българи”. Сега, след две-три поколения нещата вече са други, особено при младото поколение. Да не говорим, че много преселници има в Македония. Значи, не са били само българи, там са населвани сърби. Имало е политика да се разселват хората. От Босна са ги преселвали във Войводина, от Войводина надолу на югоизток, да ги омешат малко. Така че тази Македония не е онази, която е била преди.
- Решихте ли казуса с името на гимназията?
- Гимназията е без име от 1990 г. и ще си продължава без име. По-добре е така, отколкото да е с конфликтна. Впрочем, когато правеха последния й етаж – тя първо е била на един етаж, после са направили втори по време на комунизма, но беше доста тясно. Дострояваха, ремонтираха гимназията, течеше покрива, нямаше пари. Вече е направена и е на три етажа. Но като махнаха покрива, се оказа, че имало стари книги, които са били събрани там, едни списъци, документи, още от основаването на гимназията. Някой ги е запазил и ги е сложил на тавана. Работниците са ги свалили, но никой не го интересуваше да ги сложи в библиотеката или да ги събере. Аз тогава си взех една христоматия от 1942 г., още със стария правопис, с ятовата гласна. И като я взех, ми стана много интересно защото никога не бях чел български с такива букви. Беше ми странно, че една и съща дума може да се чете и с «я», и с «е». Казах си: «О, колко хубава азбука, много интересно». И я пази още тази книга, а имаше много, бяха изхвърлени като боклук.
- Никой ли не направи нещо?
- За тогавашното управление на гимназията изобщо не бяха ценни тези неща. Хората между другото си бяха посъбрали някои книги. Но специално документите, списъци с учениците, сигурно и дневници е имало, архив училищен някакъв, скрит вероятно през 1945 г. или пазен нарочно, който се изнесе и разпиля. А иначе гимназията след войната става от “Мария Луиза” на “Иван Караиванов”, някакъв комунистически деец. И след това е без име. Основното училище преди войната не знам как се е казвало, но след войната е “Георги Димитров”. И до ден днешен е така, и никой не иска да го сменя. Старите имена на улиците си стоят също, умишлено.
- Тито, Димитров?
- Ами “Маршал Тито” е едната, по-дългата улица, и по-късата е “Георги Димитров”. Не ги сменят. Новите имена на улици, които са - “Цар Душан” и т.н. – в цял квартал около полицията има улици, които са със сръбски названия. Не знам кой кога ги е сложил, обаче е тайнично. Има стари улици, чиито имена не се сменят също, те са “Левски”, “Иван Вазов”. “Осми септември” също е една улица, кръстена по време на комунистическия период и тя си стои. Осми септември, освобождението на Босилеград от фашистите - смехория някаква, един ден преди 9-ти септември сме “освободени”. Другите са “Църноок”, такива местни названия, които е по-логично да има. Но не ги сменят, няма мотив. То и в Македония не са сменяни, стоят си старите названия.
- Те и портрети на Тито издигат още по време на избори, не е учудващо при тях.
- Така е, да, те затова толкова се дърпат. Въпреки че на югоизток, по към българската граница и по към Охрид, и диалектите се разбират повече. Даже и към албанската граница имат повече родова памет, отколкото в централни градове като Битоля, Прилеп, Скопие. За Куманово да не говорим, те вече са си направо сърби.
- И се получава например този малък триъгълник, в който от една страна е Босилеград, от друга Кюстендил, от трета Крива Паланка.
- Шопски триъгълник, да.
- Това са “ъгли” от три различни държави: в едната живеят българи, в другата - българи, които са малцинство, в третата - македонци, които нямат нищо общо с българите или поне са напълно убедени в това. Не знам точно колко километра делят тези три града.
- Почти никакво е разстоянието. Примерно в южните села диалектният говор отива вече към македонския. Ние сме тримеждие не само между три държави, но и между три диалекта. В южните села например “шт” и “жд” от старобългарския става на „ќ” и „ѓ”, макар и не винаги. Както и в Крива Паланка. В другите села, които са на запад, включително и в Босилеград, се говори не на “шт” и “жд”, а на “ч” и “жд”. И вече в северните села, които са към Трън, те вече са към торлашките диалекти и стават на “ть” и дь”, по-меки такива. Така че хората от тези села, когато беше една държава, те си ходеха в Крива паланка защото им беше близо; по-трудно им беше да идват насам в Босилеград. А дядо ми по майчина линия, който живее в с. Долно Тлъмино, досами границата с България, до ден днешен (добре, че си е извадил виза за повече месеци) си ходи на пазар в Кюстендил. Той в Босилеград не ходи, защото му е нагоре, на баир, пък и пазарът е по-малък. Много роднини имаме, между впрочем, в Кюстендил, в Перник, даже до Монтана имаме, в София да не говорим. Има изселници от нашите краища и около Враца, даже там има някакво село, което също се нарича Босилеград. И в Шумен даже са се изселвали, в Ихтиман, около Варна. С изселниците от Македония е същият случай.
- Ти си вече и български гражданин, лесно ли си получи гражданството?
- Специално аз ходех сам да си оправям документите, интересувах се какво трябва. Чаках около година и 9 месеца, а тогава около три години се чакаше. Може би студентите са ги пуснали с предимство, вероятно такъв е бил случаят. Тогава всички подаваха документите си чрез пълномощници и с уговорки, плащаха и си мислеха, че не може по друг начин да се получи гражданството. Сега хората имат повече възможности да се информират. Вече направиха и сайт, има информация, преди нямаше почти нищо, питаш от врата на врата...
- Имаш ли представа каква част от хората в Босилеград имат и българско гражданство?
- Не, защото те повечето са получили това гражданство след мен. Тези, които работеха в Културноинформационния център, те бяха с българско гражданство. КИЦ беше една структура и за двата града, която след това се раздели, стана КИЦ-Цариброд и КИЦ-Босилеград, преди това в Босилеград беше филиал. Но ние сме на толкова различни, раздалечени места. Не можем да се събираме, пътят е в много лошо състояние. И контактите географски просто не са ни лесни. Географски по-лесно се събираме в София или в Ниш.
- Като че ли в Цариброд са по-асимилирани.
- Ние и културно сме различни. Те са на главен път, това е едното. Другото е, че за разлика от нас те са много близки с Пирот, с Ниш. И до София стигат много по-лесно от нас защото нямат планини. Пускат се надолу и през Сливница са тука. Но те не са по-асимилирани, просто техният диалект и култура са много по-близки до тези в Ниш и в Пирот, така че в известен смисъл по-лесно се поддават на влияние. Ние сме по планински тип хора, по-закоравели и са пазим традициите повече. Има разлика между шопите в полето и шопите в планината, между впрочем, и тя е голяма. Така че те са от другия тип по-скоро. Не знам, и те си пазят традициите като че ли, но може би говорът им е по-различен. Аз затова казвам, че нашият говор е преходен и техният е преходен, но нашият е по-близък до кюстендилския говор, не е като трънския. А те са точно като в Трън, в Клисура, има села, които са по планината Власина – те много се преливат говорите там.
- На трънчаните не им се разбира лесно.
- Аз ги разбирам защото в нашите северни села говорят така. Има думи, които няма как да знам, но съм ги научил. Те си имат и едни падежи, ние нямаме, но ги разбираме. Изреченията ги подреждат по друг начин, но диалектните думи са близки. Сега, имаме и ние остатъци от падежи, то и македонският има, западните български диалекти абсолютно всички имат.
- Ти въпреки че се занимаваш с дизайн, имаш отношение и към езика, към диалектите.
- Ами интересно ми е. Сега наскоро даже правех карта, наложил съм картата на диалектите и върху географската карта, и всъщност се оказа, че много си пасват едната карта с другата. Значи, ако има планина, там е границата. В полетата диалектите винаги са размити. Има обаче и друго нещо: четох, че след 1945 г. тука пък заради руснаците и добрите отношения с Югославия македонските диалекти не са включени. Тях ги разглеждат като част от българските, но дотам е границата.
- Те даже правят нещо повече от това, в Благоевградско например се изпращат учители, които да учат българите на новосъздадения след войната книжовен македонски език, въвличат хората от Пиринско в същия шизофренен експеримент. А сега как е при вас ситуацията?
- Ситуацията е 10 години назад, подобна на тази, каквато е била от другата страна, в България. Сърбия закъснява с промените 10 години и там ще стане абсолютно същото, както тука. Както бяха напред, сега са назад, вървят назад. През 1995-1996 г., 1996 г. по-скоро, се пооправиха нещата. Но от 1991 г. до тогава си беше глад, инфлация. В 1998 г. Милошевич беше възстановил цялата държава, инфраструктура имаше, и вече през 1999 г. се срина абсолютно всичко. Той, както имаше една политика към албанците - и към всички малцинства между другото - по това време, не смееха много-много хората да вдигат глава. Имаше хора, които си бяха платени и се биеха в гърдите, но пък си имаше и контраатаки и ги следяха постоянно. И хората си мълчаха, за да не стават конфликти, тогава албанците се вихреха; за да не хванат и да подкарат всички малцинства. След като махнаха Милошевич, закриха заводите. И тогава много хора бяха слезли от селата, бяха си продали животните. И след бомбардировките и след като закриха предприятия, т.е. в 2000 г. - като се смени властта и дойде уж демокрацията официално - хората останаха без работа и се чудеха какво да правят. И много от тях заминаха в Сърбия, в Белград предимно. Даже и сладкарите, които са от 100 години в Босилеград, те бяха горани. Ние им казвахме албанци, защото не знаехме какви са. Чудехме защо тези горани са дошли точно в Босилеград, защо не са отишли в Сурдулица, във Враня, на друго място. Говореха перфектно нашия диалект, което беше озадачаващо за нас. И те заминаха за Белград всичките.
- Един депутат от Скупщината каза наскоро, че имало две огнища на напрежение във вашите краища – едното било в Прешево-Буяновац, другото било в Босилеград.
- Това са несериозни неща. Първо, в Югославия ние сме се водили като най-интелигентното малцинство. И никога няма с такива средства да се занимаваме, никога няма да тръгнем на война, на пушки. Това се вижда и от България, в България положението е абсолютно същото. България даже и през войните е гледала колкото се може по по-нормален начин да мине, не се е сражавала както сърбите. Те се вдигат и се бият, не мислят за последствията. Докато тука държавата първо мисли, както и ние. Просто манталитетът е такъв, че никога няма да се вдигнем да... Също и унгарците, а те са на брой почти колкото албанците.
- Как си обясняваш тази манталитетна между сърби и българи?
- Манталитетът, честно казано, не може да се дели така. Той примерно в Ниш и надолу е един, македонците имат друг... Даже тука в София и в шопския край, е един и същи. Тези по на северозапад във Войводина са други. За сърбите даже и до ден днешен от Ниш надолу, на юг, все едно им е мъртва част, там не влагат особени усилия. И по-интелигентна част е на север-северозапад, надолу ги водят “диваци”. То това деление е свързано малко и с влиянията в бившите периферни територии на Османската и на Австро-унгарската империи.
- Все пак спомена, че българското малцинство било най-интелигентното.
- Обаче е мудно, то не предприема нищо. Е, то и в България какво се предприема? Вижда се какво е положението. Впрочем, голямо впечатление ми направи тук песимизмът на хората. Там всичко е заредено с оптимизъм. Може да умират от глад, така е устроено, че... не знам, то отвътре си ти идва винаги да мислиш за това, хубавото, което ще дойде. Докато в България като че всички настроения са за нещо лошо, гадно. То и до ден днешен е така. Един песимизъм, който е заложен вътре в хората и си продължава. И друго нещо има. Примерно българинът мисли, обмисля всичко, докато сърбите действат. Те не знаят какво ще стане, не знаят дали ще стане, но го правят, правят нещо. Няма значение, че не е на еди какво си ниво, важното е да се действа. Но сега, в последните години те са според мен точно по пътя на България. Не знам дали така трябва да се влиза в Европейския съюз, но се срива всичко. Системата, която при тях все още има остатъци от едно време, от югославската система, още стои донякъде, там беше всичко направено, измислено. И законите им закони, и всичко, без вратички. Въпреки че стана вече еднонационална държава - тя беше многонационална доскоро, докато не се отдели от Черна Гора – беше се запазила старата система. Законите бяха за всички и общи, и сръбският народ нямаше повече права от малцинствата, всички бяха равни. С новия закон сръбският народ стана главен, законодателен и преди другите. И кирилицата е главна, защото преди беше и латиницата, двете азбуки бяха равностойни. Даже през последните 20 години в училище ни молеха любезно да пишем на кирилица, не на латиница.
- А вие предимно на латиница пишехте.
- Аз никога не съм писал с латиница защото не я харесвах. В основното училище не им даваха да пишат, но в гимназията по сръбски и по български си пишеха на кирилица, но по всички други предмети – математика, химия и т.н. - с латински букви. Защото по-бързо се пише, по-лесна им е. Първо се учи кирилицата, от втори клас е латиницата. Това е останало от предишната система.
- Това не обърква ли малко децата?
- То ни обърква това, че учим сръбски и български едновременно. И то правописът е такъв, че понеже сръбският език е звучен, изговаря се по друг начин - така, както го чуваш, така го пишеш - докато в българския не е така. И «с» и «з» има, и «т» и «д» и т.н. И до 12 клас реално ученикът или научава единия език, или другия. И има хора, които не знаят книжовен български, не могат да говорят. Всъщност ние си говорим на диалект, нито сръбски, нито български говорим. В часовете, които са на сръбски, говорим на сръбски; в часовете по български говорим на български. Но разговорният куца, все едно учим два мъртви езика. Набавяме го от телевизията, защото от 1990 г. насам предимно българска телевизия гледахме. Тогава имахме само първа програма сръбска, първа и втора. Трета програма дойде в 1998-1999 г., удариха бомбите, и спря и тя. После кабелните и всичко навлезе, но реално български телевизии гледахме, ние и руска телевизия, ОРТ, сме гледали през България. А сега всичко се хваща през кабела, имаме кабелна телевизия от 2000 г. някъде. В момента около половината от каналите, които гледаме, са български, а имаме и сръбски, хърватски, македонски, босненски канали, един цял букет. Ние сме на 12 км по пътя до прехода, но реално градът е на 1-2 км, най-много 3 км от границата.
- А какво мислиш за българските институции, имащи отношение към българите в чужбина?
- Ами специално за Агенцията за българите в чужбина, те за гражданството издават документ за произход. Преди се издаваше в КИЦ, сега само тука се прави. Не знам как го доказват този произход с актове за раждане, доколко е така и доколко не е, това е отделен въпрос. Но винаги са помагали – примерно преди като нямаше интернет, нямаше никаква информация за записване във вузове, всичко минаваше през КИЦ. И другото, паралелно, което направиха – там Демократичния съюз на българите в чужбина, ДСБЮ, който после се разпадна, сега вече има много партии. То е и трудно – едната част от българското малцинство е горе, на север, другата е доста по на юг; в Цариброд си имат и някакви други партии. Не знам, не ме интересуват партиите. Но има примерно Матица на българите в Сърбия, която направиха, където са и царибродчани, и ние, и тя иззе тези функции на Културно-информационния център. И например в.”Братство” го сложиха към Матицата, за да им се махне от Министерството на културата и му даваха някаква субсидия, която после спряха. Казаха: “Оправяйте се, плащайте си вестника. Вие си го четете, вие си го издавайте”.
- Все пак са го поддържали толкова време.
- Е, поддържаха го преди за други цели, но като почне да се пише свободно вече, това не ги устройва. Почнаха да излизат неща, които явно... Защо да плащат нещо, което не е в тяхна полза.
- Какво мислиш за проекта “Югославия”?
- От една страна ми харесва. Не ми харесват политическите гонения, не ми харесва частта с комунистите и техния тип приказки, но в цялото това нещо то е малък процент. И началото е било... значи, 50-те и 60-те години са били тежки, гадни. Докато млъкнат всички се усмирят страстите. И след това се живееше много спокойно. И никого не интересуваше дали си македонец, дали си словенец, всички живееха като едно. Ходеше се навсякъде, имаше всичко. И няма значение, че всеки си говореше на диалекта. И това е особеност - значи, ние сме запазили до голяма степен диалекта си, защото там никой не те е карал насила да говориш на книжовен език, както е в България.
- Не е пречело, ако не говориш на книжовен език?
- Ами не пречи защото... Когато отидеш на друго място, е хубаво разбира се да говориш книжовен сръбски или книжовен български език. Не е пречело в Босилеград. Също така във Враня говорят на техния си диалект и до ден днешен, в смисъл запазени са диалектите. Докато в България е срамно да говориш на диалект. Говорят си по селата, в градовете не. Сега, примерно в Кюстендил говорят предимно книжовно. Е, има едни лекичко такова нагласяне, което според мен не е диалект, от което си личи, че си в Западна България. Докато там говорят на най-страшния диалект. Не можете да си представите, че във Враня, в Лесковац, те си говорят на техния си диалект. Както говорят в селата, така се говори и в центъра на града. И никой не им се е присмивал, не им е казвал, че не трябва да говорят така. И това става и в други градове, които са достатъчно големи, и в тях са дошли хора отвсякъде. Хората, които идват отстрани, учат диалекта - който отива в Ниш, почва да говори на местния диалект. Но казах, че не им пречело, разбирали са се. Сега, словенци и македонци не са се разбирали, защото е страшна разликата. Сърбите не разбират словенците даже. Словенците ги разбират защото са учили сърбохърватски, македонците разбират защото са учили и те. Обаче сърбите от Ниш нагоре например, те не могат да разберат, да асимилират абсолютно нищо от македонски. Даже сега наскоро делегацията, която дойде, с преподаватели от Белград, аз трябваше да превеждам...
- “Дизайн без граници”, за тази конференция ли говориш?
- Да, “Дизайн без граници”, която организира НХА, аз превеждах докладите на сърбите на български. А българските не им ги превеждах. Те хората са и ерудирани, разбират, учили са и руски. И книжовните сръбски и български са много по-близки. Основните корени на думи и думите, които се използват в двата книжовни езика, са близки или еднакви. Които думи не разбират, се допълват от английския и от руския. За разлика от книжовния македонски, който е направен наскоро, те пък са се старали толкова да е различен, че умишлено е различен. Между другото, терминологията за техника, за каквото и да е, е от сръбски, няма как да е друга. Както в българския е от руски. Защото по това време е навлизала. Както при нас примерно названията на електроуредите в диалекта, той е български диалект, обаче електроуредите се знаят на сръбски. Защото по-късно са навлезли, в 60-те години - телефони, телевизори и т.н. Те са едни и същи де, но има и различия. Впрочем, и до ден днешен при нас казват: “Защо не взеха шопския диалект или какъвто и да е, някакъв по-западен диалект за книжовна норма?”
- Този въпрос ми го зададе и един мой познат от Македония. Защо, когато се кодифицира книжовният български език, за норма се приема един източен говор, великотърновския, не някой западен български говор. Явно този въпрос отеква и до днес.
- Е, ако беше западният, много лесно щяха да направят сръбско-българска федерация.
- Това далеч не се решава само от езикови норми...
- Аз се радвам, че не е станало, защото щяхме да се бием и да се изколим, както всички други. Да се избием за територията от Ниш до София, точно за нея. Както се избиха сърбите и хърватите пак за едно парче територия, както за Босна се биха и т.н.
- То не че и по този начин е минало без травми.
- Да, травми е имало, но не е имало толкова кръв. Онова вече, гражданската война е нещо много по-страшно.
- Смяташ ли, че разбираш как се чувстват турците в България?
- Ами да, разбирам ги напълно. Щом се намират в пределите на една държава, те са нейни граждани и трябва да се чувстват като част от нея. За да не се стигне до внасяне на външни неконтролируеми фактори, държавата трябва да обмисли по-добре политиките си в това отношение. Обучението на турски език и изучаването на турската култура би създало едни по-образовани граждани, които да не са лесно манипулируеми. Трябва да се промени и отношението на българския етнос към турския. Не може един гражданин на една държава да мрази друг гражданин поради някакви митологични, остарели възгледи. Защото те в Турция са чужди. Както и ние в България сме чужди до ден днешен. И в Сърбия винаги сме чужди. Въпросът е самите турци по някакъв начин да ги приобщават. Това не е интеграция, то си е едно приобщаване – защото с т.нар. възродителен процес точно обратното се направи, отблъскване.
- Интелигентните решения не могат да се направят на такова политическо и мирогледно равнище, което имаше режимът тогава. Той можеше да измисли това, можеше да измисли репресия. Значи ти все пак не се чувстваш тука свой?
- Аз се чувствам, затова съм тука. Но не ме чувстват другите.
- Кои не те чувстват?
- Ами хората в България. Чувстват ни българи, но някак си не съвсем. От друга страна, няма някакво отблъскване, в смисъл – приобщаваме се. Даже и в Сърбия когато сме, никой не казва, че е сърбин там, казваме, че сме българи. То няма как и да го скриеш, името и фамилията ти са български.




----------------------------------------------------------------
Б.а:
Същото интервю в по-кратък вариант и с друго заглавие може да се види и на:

http://www.kultura.bg/bg/article/view/16387

Няма коментари:

Публикуване на коментар