вторник, 30 юни 2009 г.

МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ - 1

За Христо Ботев и Коста Рацин


“Кой не знай Чавдар войвода, кой не е чувал за него?”, за Ботев знаят все още всички,
но за Кочо Рацин от Велес например едва ли. Макар че си е отишъл и той млад и от куршум, дето още му търсят причините; макар че и неговите песни - пълни със самодиви и самовили, тегло и мъка колкото щеш; макар че и той за първомайстор поетичен се води в нечия литература. (Е, по майсторство на поетичния изказ Кочо Рацин е все пак доста далече от добре познатия нам Ботев изказ, но не за това иде реч тук.) И така, Коста Рацин, роден по времето, когато Вардарска Македония е бановина, област в Кралска Югославия, кръстосвал и той немил-недраг в битка за правда и свобода, според както ги виждал и разбирал, и него гонели врази народни и т.н. Успял и той поне една книга своя да издаде приживе, “Бели мугри”* (“Бели мъгли”).

Отваряли ли ли сте някога “Бели мугри”? Най-вероятно не. Е, ако имате в рода си преселени от Македония българи или пък някакъв подчертан интерес към македонската литература от последните десетилетия, може и да познавате произведенията на Рацин, но колко ли хора в България познават наистина този автор? А кой ли и би се заинтересуван от него днес, когато, както някои смятат, и Смирненски и Вапцаров “не ни трябват вече”, заради пустите идеали на комунизма, а какво остава за Рацин. Комунист, поет с левичарски идеи като Смирненски и Вапцаров, партизанин, убит от “своите” (може би сръбски, може би македонски) другари.


Но какво може да се види все пак в тия “Бели мугри” въпреки мъглите, оплели “различните” езици и самовили, “различните” народни песни и мотиви, нееднаквите времена и еднакви сравнения?


Из “Балада за непознатиот”
Коста Рацин


Натаму – во поле Битолско
чемрее върба проклета
под върбата гроб незнаен,
в гроб лежи войник непознат.

Лежи от война световна,
лежи - и веке земьосал –
силна го тага изела,
задека тука загинал.

Никой край него немаше
вишното небе връз него –
земята скришна под него
над гробот върба сгушена.

А таде - в гори зелени
В сума гробища лежаа
делии - одбор юнаци
за татковината паднали.

В полнок се над нив дрвjaта
от жалба силна свиваа –
горските бистри езерца
силна светлина светеа.

И от ним – самовилите
една по една идеа –
от гроб до гроб го дигаа
jунак до jунак - на оро.

И кога сите минеа
покрай върбата сгушена –
делии се запираа
незнаен брат си викаа:

“Я стани, море, jaбанец
на оро со самовили!
Зора се зори – петлите
скоро ке в село пропеат!”

А той от гробот тепкаше
дума връз дума чемерна:
Минете бракja, вървете,
не сум ви лика-прилика!

Кой умре за татковина
и за човешки правдини –
каде вас, братко, не гинел
со вас до векот живеел.

и т.н.


Да ви излизат тук асоциации с нещо добре познато,
с някои мотиви от “Хаджи Димитър” например?


Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"



С какво можем да продължим? - примерно с едно “Прощаване” на Рацин, в което са вплетени по някакъв начин чувства и нишки, сходни на някои от мотивите в Ботевото “До моето първо либе” или даже в Ботевото “На прощаване”.


Из “Проштавање”, Коста Рацин



Не ли ти кажав, не ли ти кажав,
не ли ти реков на проштавање?
Ич не ме чекај, ич не ме пекај
Белград е ламња, во Белград ја роб
снага по туѓи палати оставам,
снага во усти несити клавам,
и дома – дома не ќе се вратам,
не ќе ги пијам очите твои,
не ќе ја галам снагата твоја –
далеку негде сувата рака по тебе,
Вело, пустата мака пуста ќе остане...

Знам оти ѓердан веќе не нижеш,
знам оти чеиз и ти не везеш,
знам, Вело, пусто остана сичко –
не ли си и ти аргатка клета?
Тутуни садиш, тутуни нижеш,
тутун таговно у монопол редиш,
ме споменуваш и ем се жалиш
денови – крепи тешки си редиш –
Величко, мори, другачко златна!

Но почуј, Вело, што ќе ти кажам!
Не ми се, Вело, жали и клети!
Подигни очи – очи засвети
онија очи, што душа горат!

Тој што ни, Вело, однесе сичко –
тој ни остави од темно темен
веков за мака – но и за борба.
Има на овој свет како нас многу!

Има ги, има – мачат се, копат,
копачи копат по темнината,
копачи копат и тунел дупат.

И има, има – радост голема,
радост длабока во темнината:
да светиш, Вело, жар да се стопиш –
во борба гроб ти душа не зема!



Из «До моето първо либе»,
Христо Ботев


Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова -
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

[…]

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти - ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, - свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...

Там... там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!



В поетиката и изказа на Рацин, точно както и при Ботев, присъства разбира се съвсем осезаемо ритмика и образност, присъща на народните песни. Единият е роден през 1848 г. в Калофер, другият през 1908 г. във Велес. Ботев е убит през 1876-та, Рацин – през 1943-та. Едно по-късно македонско вплитане на поетиката на “гори зелени” и “води студени”, на недовършеното освобождение в поетичния вик на един гражданин на ХХ век след един гражданин на ХІХ-ти.



Из «Елегии за тебе»,
Коста Рацин


1.
«Чернеj горо, чернеj сестро...»


Вчера си појдов, наминав
низ таја гора зелена
под тија буки високи
по ќилим сенки широки.

Одев со глава замаен
наведната, мртов, зачмаен,
одев со грутка на срце
и каракамен на гради.

Деј гиди горо зелена!
Деј гиди водо студена!
Пилците пеат – ти плачеш,
сонцето грее – ти темнеш.

Ако ги криеш коските
на дели млади јунаци
тука што лежат по тебе
за тија темни дубрави –
зошто ги таеш песните?
Зошто по тебе дрвјата
и на дрвјата гранките
и на гранките лисјата
шумолат скришно таговно?


Какво мога да добавя към това? - нещо съвсем не литературно. В един текст като този, чиято цел не е точно литературни проекции, въпреки че точно тях използва, това надявам се ми е позволено. Прочетох “Бели мугри” на Рацин благодарение на човек, който от мен получи текстовете на някои от произведенията на Ботев. За него те бяха точно толкова познати, колкото стиховете на Рацин за мен.

Това сигурно е само една много малка част от незнание или непълно знание, породено от културни разделения, последвали политическите разделения на бурния ХХ век. Заради които примерно музиката на македонската група “Леб и сол”, една много популярна преди време група, изнасяла концерти къде ли не (само не и в България, неслучайно, за разлика примерно от добре познатата ни Лепа Брена) бе чута от мен чак през 2009 г. Годината, в която и някои млади хора в Македония чуха за първи път “Девойко мари, хубава” между впрочем...



-----------------------------------------------------
* Стихосбирката “Бели мугри” може да се види на адрес: http://belimugri.digimak.org/





Няма коментари:

Публикуване на коментар