петък, 6 март 2015 г.

Бела



Тя беше само едно улично куче, което просеше хляб и целуваше после ръцете ми. Имаше красиви очи, голяма захапка и невероятен спринт. Бела беше част от пейзажа на площадчето пред кварталното магазинче, където внучето на сестра ми, на връщане от училище, се гонеше с нея и й даваше неизядената си баничка или тутманик, които му дават там, и които и без това не стават за друго. Всеки път, когато го взимах от училище и се изкачвахме на баира пред кварталното магазинче, малкият й хвърляше залъчета и я гледаше прехласнато как ги лови още във въздуха.

Бела си и имаше другарче, едно по-малко на ръст и по-страхливо, безименно куче, което внучето Съни нарече Кафявко – то беше кафеникаво на цвят. А Бела беше бяла, красива и смела. И ако някое непознато куче минеше през площадчето, или пък заблудена котка се изпречеше отнякъде пред погледа й, Бела можеше да стигне до тях невероятно бързо. Въпреки годините си, които не знам колко бяха, но не беше млада, Бела имаше в себе си много живот.

Преди време Бела си имаше и стопани – едно семейство с вила в района, които обаче я изоставиха. От тях остана само името, което й бяха дали и което й отиваше. Лека-полека Бела се беше превърнала в кучето на махалата, което различни милостиви хора хранеха кой с каквото намери.

Бела и Кафявко, на което само аз и внучето на сестра ми знаехме името, бяха по едно време удостоени с внимание и от общината, която изпрати някакви хора да ги скопят и после пак да ги пуснат там, откъдето ги бяха взели. Дали някой не смяташе, че бездомните кучета не могат да станат агресивни, когато ги погне глад, и когато този глад и студът през зимата се стоварят немилостиво върху кучешкия им живот, не е ясно. Но Бела и Кафявко не бяха агресивни, те бяха две кучета, които поради липса на по-добър избор, бяха приели всички, които ги хранеха, за свои стопани.

И така... до днес.

Днес някой нахрани доверилата се на всички двуноги четиринога красавица Бела и нейният приятел Кафявко така, че те вече никога повече няма да изпитат глад. Днес, по тъмно, за да не видят другите, някой ги нахрани така, че след известна мъчитба, те са напуснали този свят. За тяхната смърт ми разказа собственичката на кварталното магазинче, която се тюхкаше, че не е разбрала навреме, че са били отровени, за да им даде мляко и да се опита да ги спаси.

Като излязох от магазина, видях до една кофа за боклук безжизненият вече Кафявко. Разбрах по-късно, че той бил добре преди това, стоял до Бела и я близал с език, а минувачите не знаели защо Бела лежи в снега. А Бела изглежда се е вдигнала от снега и с последни сили е успяла да пропълзи до парното помещение на една къща срещу магазинчето, в която живеят няколко деца, които я хранеха и обичаха.

...Не знам какво ще кажа на малкия Съни, когато се изкачим с него пак на площадчето пред кварталното магазинче, където Бела вече няма да ни посрещне. Не знам дали да му кажа, че Бела най-накрая си е намерила стопанин, отишла е при Стопанина на всички ни, където няма болка, студ, коварство и глад, или да му кажа, че за разлика от кучето Бела, не всички хора имат душа.


П.С.: Кучето на снимката не е Бела, макар че прилича на нея. Намерих тази снимка в нета, понеже нямам снимка на уличното куче Бела. Почивай в мир, Бяла красавице, и ми прости, че все бързах за някъде и нямах време да ти покажа, че хората също могат да обичат.

Няма коментари:

Публикуване на коментар