сряда, 25 февруари 2015 г.

Тази пролет, едвам ненастъпила




















И ми иде да вия в кресливото
Изсушено от глупости време
Но мълча и потъвам в незримото
Като сянка от нечий друг жребий

Светлината потъва в сърцето ми
Като сребърна тиха въздишка
И я крия дори и от себе си
За да мъкна товара си лишен

Оглушава от крясъци времето
Оглушавам и аз от тълпите му
Всеки крачи обратно на себе си
И се чуди защо не го виждат

И ме вика детето забравено
В оня чист, мимолетен прозорец
В който всички не знаехме нищо
Но светът беше тайнствен и виждащ

На шега си играехме с вятъра
И на слънцето шепнехме приказки
А сега знаем пътя към края
И цената на всичко излишно

Тази пролет, едвам ненастъпила
Ще ме чуе ли, въпреки крясъка
Или просто ще мина по края й
Натоварена с всичко предишно




Няма коментари:

Публикуване на коментар