И ми иде да вия в
кресливото
Изсушено от
глупости време
Но мълча и
потъвам в незримото
Като сянка от
нечий друг жребий
Светлината потъва
в сърцето ми
Като сребърна
тиха въздишка
И я крия дори и
от себе си
За да мъкна
товара си лишен
Оглушава от
крясъци времето
Оглушавам и аз от
тълпите му
Всеки крачи
обратно на себе си
И се чуди защо не
го виждат
И ме вика детето
забравено
В оня чист,
мимолетен прозорец
В който всички не
знаехме нищо
Но светът беше тайнствен и виждащ
На шега си играехме
с вятъра
И на слънцето
шепнехме приказки
А сега знаем пътя
към края
И цената на всичко излишно
Тази пролет,
едвам ненастъпила
Ще ме чуе ли,
въпреки крясъка
Или просто ще
мина по края й
Натоварена с всичко предишно
Няма коментари:
Публикуване на коментар