Свещ на вятъра

Имало едно време едно Бяло момиче, бяло, та почти прозрачно от самота.

После Бялото момиче станало Алено от прилив на чувства и грешки, като кръвта, която може да носи живот и смърт едновременно.

Но понеже любовта не му донесла ни живот, нито смърт, то само почти изгоряло в нея.

И се превърнало в жена.

Жена, която можела да се примири с неща, с които нито Бялото, нито Аленото момиче биха се примирили.

За някои тази жена може би изглеждала горда и непристъпна, за други – улегнала и успокоена. Но тя продължавала да бъде сама със себе си, понеже само онази любов, която носи живот, може да прекъсне подобна самота.

Животът, носен сам за себе си, не можел да я прекъсне. Той можел само да я превърне в...

Сива жена. Като студена пепел в огнище или като цветове на дъгата в черно-бял филм.

А после, после Сивата жена се превърнала в Черна. Като страниците на изгоряла книга, в която можело да има всякакви много интересни истории, но никой вече не можел да ги прочете.

И Черната жена продължила да диша, докато не избелели не само косите, но и спомените й, и вече нищо нямало значение.

Тя знаела, че някой ден пак ще стане Бяла. Като запалена свещ на вятъра, заровена свещ, която едвам се вижда.

И можел ли някой да каже дали тази свещ вече е упокойна, или е част от един вечен смисъл, отнесен там, където едно Бяло момиче танцува с онази Любов, която няма ни начало, ни край.

Дори на онзи свят може обаче да не намерим най-силно обичаните от нас хора, и още по-малко – онези, които не сме успели да намерим навреме.