сряда, 30 май 2012 г.

Защитен страх

Както не всички знаят от личен опит, едно време животът беше възможен и без интернет. Измислени бяха все пак телефонът и обикновената поща, за спешни случаи се ползваше телеграфът, а върхът на мобилната медийност беше... транзисторът ВЕФ. В онова време и деца, и възрастни, не се търсеха непрекъснато по джиесемите и по-често извървяха пътя до къщата на другия, до вратата на другия, до неговия дом, месторабота, училище и пр. За да го срещнат лично, да си поговорят лично, да се погледнат лице в лице. По-затворените деца не можеха да се крият за монитора на компютъра си, защото компютри почти още нямаше, а тези, които имаше, бяха допотопни в сравнение с днешните. По-затворените младежи или не толкова млади хора не можеха да си измислят всевъзможни несъществуващи самоличности, защото нямаше виртуално пространство. Дори ядосаните на едно или друго граждани или селяни (все тая) можеха да се наругаят само в лицето (в най-лошия случай по телефона) и да посрещнат ответната реакция на живо, както се казва. А не просто да влизат и излизат от чата на Фейсбук, Скайп или от страниците на някой форум, когато им скимне. Девойките не пишеха дневници (както техните баби или прабаби), а т.нар. тогава лексикони (само захаросаните или нескопосани стихчета изненадващо надживяха и това време), а думата „блог” не съществуваше, поне в българския език.

Но защо пиша всичко това? Заради носталгия по пращящия звук в слушалките на телефонните апарати с шайби или заради дългия път на писмата от един дом, офис, служба и пр., до друг/друга? Не. Никаква носталгия нямам по пращащия звук в слушалките на апаратите „ТА”, нито по невъзможните често за използване улични телефонни апарати (дори в столицата на тогавашна България); нито дори по писането с молив или химикалка. Никакво романтично чувство не ме обхваща и по пишещите машини например, на които ми се е налагало безброй пъти да преписвам редактирани варианти на чужди или собствени текстове. Пиша тези редове може би заради писмата от приятели или роднини, намиращи се далече, които човек слагаше в чекмеджето си и можеше да пази с години. Писма, които кой знае все пак успяваха да стигнат, дори когато са написани от т.нар. невъзврaщенци. Подобни писма просто нямаше как да забравиш бързо или да хвърлиш веднага, след като ги отвориш, в кошчето на електронната си кутия. Те бяха информация, стигнала през прегради и усилия. Пиша може би и заради забавния спомен как можеше да срещнеш някого на улицата, докато е тръгнал към някоя поща, за да ти се обади по телефона. Или заради това, че и до днес не обичам да общувам епистоларно. Нищо, че написаното вече стига моментално.

Спомням си, че в преломната 1989 г. бях първи курс студентка във Факултета по журналистика на СУ. Но дори в този факултет компютърната зала беше, поне в началото на 90-те години, само за парлама. Една колежка от групата ми каза веднъж в онези години, че журналистиката й помогнала да преодолее страха от другите и техните реакции, научила я да общува. Тя беше чувствителен и раним човек (и вероятно все още е),но тогава не я разбрах. Мен просто не журналистиката, не търчането по разни събития и служебният досег с всевъзможни непознати хора ме бяха извадили от черупката ми. Направил го беше, помогнал ми беше за това, някакъв друг жив човек. Направила го беше първо, разбира се, собствената ми майка с огромната си любов; направили го бяха малкото верни и искрени души (те винаги са малко, не са множество тези, които са верни и искрени, когато и да ги срещнем); направил го беше в някакъв смисъл и вироглавият темперамент, завещан от баща ми. Но и аз знам от личен опит какво значи да си затворен и раним.

Сега, бидейки на средна възраст, чета понякога във Фейсбук разни съобщения, дори лирични, от хора, които никога не съм виждала. Е, понякога ме и псуват, така да се каже, абсолютно непознати (само защото не съм била на тяхното мнение за едно или друго), но не мога дори да им се обидя. Не ме познават, не ги познавам... всякакви глупости могат да си помислят за мен, че даже и да ги напишат. Ако ме наругаеха на живо, вероятно щеше да ме заболи, нищо, че не ги познавам. Но и тези другите, които ме ласкаят понякога или пък ме ухажват (дори такива има, що ли се оплаквам ) ме виждаха в реалния живот лице в лице, дали щяха да ми кажат (напишат т.е.) точно тези думи? Едва ли.

Виртуалния свят превзе някаква част от ежедневието на мнозина. За добро и за зло, както е ставало с всички човешки изобретения. Но не високите технологии или каквито и да било технически изобретения са това, което може да направи човешката природа по-сигурна, отворена или балансирана. Тя само може да се опитва, както и се опитва, да си набави, да компенсира някои липси чрез сигурния, защитен свят, състоящ се от компютър, клавиатура и монитор (или просто лаптоп).

Затова ми се иска да кажа (пардон, напиша...) на всички, които не съм виждала скоро (а може и никога повече да не видя); както и на онези, чиито лица съм виждала само на снимка или и на снимка даже не - че ако за някои днешни деца или младежи е трудно да излязат от този „защитен свят”, то за родените по-рано, които не са израсли с него, има по-малко извинения, но не по-малко капани. Но стойте само в „защитения” свят, не го предпочитайте пред реалния, ако сте достатъчно здрави, за да извървите/пропътувате пътя до живите хора, които бихте искали да видите и които значат нещо за вас. (Ако наистина значат.) Не им пишете красиви неща, не си играйте на приятели или на влюбени в нета, ако това за вас е само игра. И не псувайте също така, не ругайте непознати по интернет. Това и в двата случая е защитен, разработен и удобен страх, без значение дали е бил заради добри намерения или заради лоши.

Няма коментари:

Публикуване на коментар