събота, 19 май 2012 г.

Краят на приказката СДС

Спомня ли си някой днес какви бяха първите седесари и защо заливаха площади, улици и избирателни урни? Дали защото бяха десни, та десни; дали защото бяха костовисти или мартиновци (то тогава, в началото, нито костовисти, ни мартиновци и пр. имаше); дали защото бяха социалдемократи, либералдемократи, земеделци, не знам какви; за какво точно? СДС не беше разбира се тогава ясна партийна структура, не беше и „ортодоксално“ дясна, както стана след това. СДС беше идея, не партия. Беше натрупване, избухнало след едно десетилетно запушване на възможността за истинска гражданска волеизява. Отворено общество без кавички (и не точно като едноименната фондация, която взе да промотира по-късно всевъзможни експерти по публично заблуждение).

СДС беше символ на агората, събудила се след няколко десетилетия чинно маршируване по жълтите павета, пред трибуната с партийните величия и мумията на някакъв отдавна починал и доста съмнителен вожд. Беше лъвчето на надеждата на усетилите какво все пак значи свобода най-различни т.нар. обикновени хора. СДС беше сбогуването с демагогията, досадната и тотална демагогия на времето преди 10-ти ноември, която само непозналите я достатъчно могат да забравят, въпреки всички дошли по-късно демагогии и клишета на прехода. Това не беше партия на десни или на леви, на консерватори или на либерали, на българи, на турци или на роми, на бедни или на богати. Това беше утопията, мечтата, рееща се в синьото небе на София по тогавашния бул. „Ленин”. Мечта, родена след краха на една съвсем друга утопия, успяла да се задържи тук 40-50 години.

Това беше и изпусната закономерно пара, събирана под здравия похлупак на партията-държава и нейните органи за сигурност. И тази пара беше красива, поне в началото, въпреки всичките доносници, ченгета или просто вечни нагаждачи, които се намъкнаха умело в структурите на синята абревиатура. (Както разбира се и във всичко друго, за което човек може да се сети.)

После обаче разбира се, случайно или закономерно, съвсем други неща се случиха. Случиха се борби, люспения и прехвърления, битка с мастодонта, който си беше сменил името, но не и опита и ресурсите. СДС трябваше да стане дясна, каквото и да значеше това в български вариант, пък и въобще, защото имаше срещу себе си една друга, достатъчно стара и мощна партия, която нямаше каква друга идеологическа мантра да имитира, освен лявата. Бившото БКП, после БПС, стана „Демократична левица”. И нямаше никакво значение това, че СДС спечели не един и два избора и с гласовете на хора, които можеха да продават само труда си. Нито това, че БСП спечели не един и два избора не само заради т.нар. червени бабички, а и заради гласовете на хора, които купуваха и продаваха, наемаха или рекетираха за милиони.

Защо обаче са ни тези сини спомени сега? Какво значение има колко „сини идеи” са влезли в търбуха на Тагарински примерно, в сметките на Антоан Николов или на Любо Пъпката, в „славните дела” на Багера Бакърджиев, в адвокатските пледоарии на Стоянов, в самотните амбиции на Командира? Има ли значение сега, че най-вероятно след следващите избори ни Костов, ни абревиатурата СДС ще видят вече депутатски банки?

Докато се водеха битки обаче кой кой да е в родното дясното, се пробваха и разни други, отвсякъде либерални играчи. Пробва се царят, сложи и той демоса за известно време в своята кой знае защо (може би поради липса на друг свободен цвят) жълта раковина. После, след известно време, изгря и Бат Бойко на сцената. (Но този Бат е сам по себе си тема, която непрекъснато се експонира. Затова не е зле да го забравим за малко.) Пробваше се през цялото време и „хидроинженерът” Доган, когото никой не можа да катурне от мястото му на вожд на авторитарно-либералното (извинете за оксиморона) ДПС. Неговата партия, впрочем, продължава да управлява не само пари. Тя управлява „правата и свободите” на достатъчно много български граждани, несвободни от страхове.

Не можеше често да разбере обаче препатилият (бивш) син избирател коя точно дясна партия (щото каква друга, освен дясна? – другата бе и си е само БСП) евентуално да понесе. Но ако беше пролетарий – какъвто нерядко се случваше да бъде – не можеше да избере и „демократичната лява”. Която, едно, че му беше невъзможна за преглъщане, но второ и немаловажно – и тя не беше точно за пролетарии.

Либералният свят беше докарал или отгледал тук, впрочем, всевъзможни публични ментори. „По-малко държава и всичко за продан” (кражба, приватизация, ликвидация, както искате) се чуваше толкова пъти от ТВ студиа, дебати, конференции. И после защо, след поредната, този път свръхлиберална утопия, стигнахме до Волен Сидеров примерно, до рефлекса на разпадащата се нация в неговия рисково-патриотарен вариант?

И така, докато от здраво затворена в соцлагера малка балканска държава се превърнахме в разграден (отворен) балкански (европейски) двор, се превърнахме и в страна на социалните пропасти. Превърнахме се в общество, пълно с колкото искате бедни, отритнати, неграмотни, безработни и пр. „маргинали”, както е прието да се казва. И тези маргинали, които не можеха да припознаят модерната лява партия за свой представител (едни отпреди си я мразеха, други после ги разочарова, докато управляваше с царя и ДПС), тръгнаха след Сидеров или след примерно Яне Янев. И вървяха след тях, докато не се чу онова леко „хлъз”, характерно за политически трупове, които още не знаят, че са такива. Но всички по-важни политически играчи, освен БСП разбира се, продължиха и продължават в тази страна на големи социални контрасти да искат да доминират в т.нар. дясно политическо пространство; не в лявото. Понеже дясно в българския преход се оказа или се тълкуваше като априори съвременно и демократично, а ляво – като априори анахронично и неадекватно.

Затова и днес, докато последните управляващи ни, т.нар. Граждани за европейско развитие на България се бият в гърдите колко са европейски, десни и не знам какви, увеличавайки славно броя на бедните и отчаяните, същите тези бедни и отчаяни (т.е. лузърите, както ни казаха, че се казваме) могат да гласуват по сърце за вечната лява, само ако са пролетаризирани червени бабички. А сините, жълтите или каквито и да било други пролетарии смениха не една и две надежди и „месии”, но, последно, и на Бат Бойко не вярват.

Много от тези сини, жълти и пр. пролетарии се заметоха отдавна разбира се по чужбина. Основаха български махали и колонии в Испания, Гърция (нищо, че сега последната се разпада), Италия, Германия, къде ли не… А родителите им не чакат „финансовият гений” Дянков да им осигури хляба насъщни. Те копаят градинките си по забравени от Бога села, където нито родното дясно ги стига, нито родното ляво. Ни залеза на Командира, ни магистралната пустота на Бойко; ни „левите” амбиции на Първанов, ни „социалните” копнежи на Станишев. Кой се интересува днес от забравената Синя приказка или от „славната” червена утопия? Те нямаше как да родят нито Меркел, нито Оланд.

Няма коментари:

Публикуване на коментар