неделя, 23 април 2017 г.

Вятърна мелница за думи



Имало едно време едно голямо наше село, което се било разселило по разни краища на земята. В единия края на това голямо село живеели Гюро и Марко, а в другия – Пънчо и Добри. Когато Пънчо и Добри живеели от тая страна на селото, те не се познавали с Гюро и Марко. То и въобще никой от тях не познавал никого от останалите, когато се родили и отраснали в тоя край на глобалното село, от който и днес, уважаеми читатели, хората продължават да бягат.

Пънчо и Добри заминали и те, когато били все още млади. И като поживели и пошетали по света, взел да им липсва нещо онзи край, от който заминали като млади. Пънчо създал една вятърна мелница за думи, в която да мели словесно брашно и да после пече хляб като онзи, който бил останал в родния край, в родния дом, в родния език. А Добри, който не можел да лекува души и тела в родния си край, се посветил да спасява хора на другия край на световното село.

Гюро и Марко пък, от тая страна, опъвали каиша на живота в тоя край. Те също били преживели много. И били граждани на света не по-малко от всички онези, които се разселили по него. Но пътищата им саморасли не ги отвели далече в пространството, отвели ги далече по друг начин.

Един ден се случило така, че Пънчо и Гюро се срещнали случайно в паралелния свят на глобалното село, което си било произвело виртуално копие. И Гюро, който поначало си бил самият той една въртоглава вятърна мелница, се наел да върти и той мелницата за думи, дето била собственост и дело на Пънчо. И като се емнали тия двамата, завъртели по едно време мелницата здраво от разни краища на света, защото двама винаги са повече от един и защото светът наистина не може да се побере цял в ничие село. Зажужал паралелният свят, завъртели се мелничните камъни и смелили доста брашно и опекли после хляб да нахранят разни гладни души из това голямо световно село, в което хората от тоя забравен от Бога край се били разселили.

Така един ден, покрай вятърната мелница, Пънчо се запознал с Добри в оня край на селото, а Гюро срещал своя другар Марко в тоя край. Добри също бил добър в меленото на словесно брашно, той, дето се казва, си го имал това на сърце. А Марко също можел да прави много неща. Толкова бил сръчен, умен и схватлив, че само с каквото не се бил захващал, само него не владеел добре.

И тези четиримата наши герои се сбрали в един момент от двете страни на глобалното село и създали заедно една много красива шарена черга от думи, в която били втъкани цветовете и нишките на десетки техни сънародници, и на техните собствени, малки, отделни вятърни мелници.

Човек би помислил даже, че поговорката „Хубава работа, ама българска“ не е вярна; и че в тоя край на глобалното село, който се нарича България, и в оня край, в който българите са се населили - всички заедно, с дружни усилия, могат да правят и добри неща.

Но не би…

Междувременно Пънчо и Гюро, както си му е редът за всички родени и пораснали в прекрасния, забравен от Бога край (където и да са отишли после), престанали да мелят брашно заедно и се скарали. И то така се скарали, че вече не искали и да чуят един за друг.

Всеки тръгнал сам по своя път. Но Гюро, като един истински Гюро Михайлов, продължил на върти мелницата от думи на Пънчо, който хем не искал вече Гюро да му върти мелницата, хем не можел вече сам да си я върти. Тя даже вече почти не го интересувала.

Марко продължил да опъва каиша на собствените си дела. Добри продължил да лекува души и тела, и тук-там да мели думи.

Завъртяло се още веднъж земното кълбенце около старото, почти вечно слънце.

И се събрали пак много думи, от всякакви вятърни мелници, чийто словеса се стичали към мелницата на Пънчо, нищо, че той вече почти не се вясвал в нея. Гледал ги тия словеса Гюро, гледал ги, пък накрая ги спретнал и подредил. А Добри гледал отстрани, гледал и вече не вярвал в нищо. Но един ден не му издържало сърцето, не изтраяло, включил се и той. И веднага Марко не останал и той по-назад. Намерили се и други гюро-михайловци и марко-тотевци, които решили, че това дело не е съвсем изгубено. Изградена била кула, висока кула от думи. Спасена била още една „българска работа“ от разпадане.

А след като станало ясно, че е спасена, Добри се вдъхновил даже за нова, по-голяма вятърна мелница, в която да се стичат словеса от вятърните мелници на разни разселници по света. И не само да се стичат, ами да се закачат направо с цели чували слово за мелене за вятърната мелница на Пънчо.

Но скърцала вече старата, малка, изоставена вятърна мелница, в която Гюро бил почти напълно сам. Скърцала и се въртяла вече като на магия. Как от такава разклатена, паянтова постройка да съградиш нова, по-широка и по-голяма? Как да спасиш словото, с което дори, както се казва в Светото писание, е бил създаден светът?

Защото, уважаеми читатели, Словото все пак може да създава и да спасява, само когато хората, които го носят в себе си, не са избрали да изрекат най-лошите от всички лоши думи, с които нищо не се ражда, а може само да се убива. И когато никой не иска да унижи, да смаже другия, само защото не може да го подчини на своето собствено несъвършенство. Другият си има друго, свое собствено несъвършенство. И не бива да бъде мразен и наказван заради това, което е. А ако не сме разбрали кой какъв е и само си мислим, че знаем – то е заради нашето собствено несъвършенство, не заради чуждото.

Какво станало накрая с мелницата, може би ще попитате? Събират ли се още там словесни зърна, мели ли тя още брашно, за да има хляб, с който да се възраждат душите, вместо да се смаляват?

Не знам, да ви кажа. Не знам дали още е там мелницата. Знам само, че думите, които спасяват, винаги са крехки, те никога не стават по шаблон. А грозните,  грозните са твърди и устойчиви.



----------------------------------------------

Илюстрация: Gallery-Victoria.com



Няма коментари:

Публикуване на коментар