Болничен лист

Имало едно време един лекар, който лекувал всякакви хора безплатно. И такива, които наистина имали сериозни проблеми, и такива, които го търсели най-вече от суета. Цял ден този лекар се занимавал с какви не случаи и заболявания. Чак в края на деня започвал да се занимава и с едни по-специални пациенти, които имали нужда да им отдели много повече време и внимание от останалите, и били готови да си платят за това. Когато тези пациенти го питали колко ще им струва лечението, той обикновено се чудел какво да им каже, но каквото и да кажел, то било скромно. Било му неудобно да каже друго, а и макар, че бил беден, знаел отдавна, че талантите и знанията му не са такива, че да ги мери с пари.

Имало обаче дни, когато нашият доктор се оказвал максимално зает. Търсели го откъде ли не, за какво ли не, пишели му и му се обаждали от разни краища на света, и той гледал ако може на никого да не откаже. В такива дни обаче привечер, когато трябвало да отдели време за по-специалните си пациенти, той понякога бил толкова уморен, че изпускал някои детайли, колкото и да се стараел да не бъде така. При това, дори когато бил много уморен, той никога не бъркал за важните неща, но се случвало в такива моменти да пропусне някои дребни детайли.

И така, един ден, един от неговите по-специални пациенти, който при това бил един от любимите му (докторът го харесвал много и затова без този пациент да го е молил, направил за него повече, отколкото за други), се разочаровал от него. Понеже той бил пропуснал някакви дребни детайли в неговото лечение, на които пациентът много държал. След като разбрал за това, пациентът решил, че този доктор не заслужава уважението му и се скрил от него. Скрил се и решил, че това е най-добрият начин да си уредят отношенията. При това бил смел човек или поне приличал на такъв, и не му приличало някак си се крие.

Разбрал докторът, че този пациент изглежда няма смелост да му каже в очите какво мисли за него, както и, че не иска повече да го лекува. Разбрал и му станало някак тъжно. Тъжно заради това, че знаел, че ако не е давал толкова от себе си за всички, които го търсят, е щял да има достатъчно сили и за най-дребните детайли. Тъжно и заради това, че никога не започвал сутрин с по-специалните пациенти, а с тези, които били най-спешни и имали нужда от това първо на тях да обърне внимание. Тъжно и заради това, че ставало дума за един от неговите по-специални пациенти, когото той наистина харесвал и на когото се бил постарал да помогне за нещо много съществено.

Но това не било важно. Важни били дребните детайли, за които този по-специален пациент го наел. Освен това пациентът искал да се докаже пред някакви зяпачи, че вече е напълно излекуван и върху неговото здраве не може да се намери и най-малкото петънце.

Тогава лекарят разбрал, че този пациент още не е опознал напълно себе си. И, че ще продължи да се състезава за своето 100-процентово максимално здраве с други болнѝци, от които бил, от една страна, много по-болен, а от друга, много по-здрав. Но няма да ги надмине, докато не се научи да не се спъва така лесно в дребните камъчета, мъчейки се да вземе и отстрани от пътя всяко едно от тях.

Но това вече не било работа на бедния стар лекар и той просто трябвало да сложи някъде тази своя поредна житейска тъга, преди да продължи да прави това, което правел и преди. И като нямало къде да я сложи, така че тя да не му тежи много, я написал на един „болничен лист“ и залепил листа на един прозорец. На процореца на една негова лична стая, където и той, бидейки човек като всички други, се спирал понякога, за да лекува себе си.

-----------------------------------------------

* Илюстрация: Дюрер, "Меланхолия", фрагмент