петък, 19 септември 2014 г.

Приказка за ламската държава

Имало едно време една малка страна, в която живеела една голяма и страшна ламя. Таза ламя имала много глави, много търбуси и много… каузи. Тя била направила така, че институциите в тази страна непрекъснато да имат каузата да възпроизвеждат удобни, некадърни, продажни и/или безотговорни министри, депутати и чиновници. Била виновна и за това, че независимата съдебна система непрекъснато имала каузата да съдопроизводства, независима от справедливостта. Както и за това, че въпреки многото политически партии, идеи и платформи, съществуващи в споменатата държава, тези партии имали каузата да възпроизвеждат по законен начин скараното със законността ламско статукво.

Ламята не изпуснала из поглед не само правителствените, но и неправителствени свои подопечни. Тези последните били толкова много, че засенчвали броя на политическите партии и на всевъзможните държавни агенции, взети заедно. Но високите граждански и политически ценности, за които казвали, че се борят всички, като ги канели за експертни речи по ТВ и радио студиа, им стигали, колкото да си сменят офисите от неправителствени в правителствени. Или, ако не това, да си намерят някой по-висок офис в чужбина.

Медиите в тази страна също имала кауза, подходяща за ламската държава, и тяхната хич не оставала по-назад. Те непрекъснато сменяли някакви неясни, продажни и съмнителни собственици с други, още по-продажни и съмнителни такива. В резултат на което били създадени такива медийни застъпници на обществения интерес и такива лъскави медийни сутеньори, че елитни компаньонки и магистрални труженички непрекъснато им завиждали и искали да станат като тях.

Разбира се в тази страна имало и граждани, които казвали, че не може така, тука има гражданското общество и то няма да се даде на ламските служби да го лъжат и заблуждават. И тези граждани имали кауза, която разбира се се състояла в това да се борят срещу корупцията, разрухата, непочтеността и несправедливостта, от които се хранела ламята. Но тази ламя вече имала толкова много глави, клонове и търбуси, че почти нямало как да не умреш от глад или да не избягаш далече, ако не си свързан никак с ламското тяло. Затова може би и гражданското общество вместо да расте, непрекъснато се самоизяждало в малки или по-големи групи по интереси. Защото я някое чревце от ламя неминуемо се показвало и сред чистите и невинни граждани; я онези, които не се били докопали до чревце, го придърпвали от онези, които вече били.

Всичко имало иначе в тази малка страна. И води имало, колкото щеш, но само за да се събират как дойде в язовири и рибарници, и да помитат по-лесно колкото се може повече къщи, хора и животни в села и градчета. И гори имало, колкото щеш, но само за да има дървета за сечене и по неизсечените още склонове, и за да не остане „дървения“ търбух на ламята по-назад от нейните търбуси, заложени в други сфери. И други природни богатства имало също в тази бедна, презряна страна – злато, сребро, мед и пр. ценни метали, но те служели само за да може ламята да има по-добри международни контакти и за това някои чуждестранни лами да се облажат и те, ако може, давайки разбира се каквото трябва на домораслата ламя.

„Не може повече така, не може…“ – жалвали се и протестирали недоизядените жители на ламската държава, които трябвало да сменят от време на време едни нейни публични глави с други, чрез свободни и демократични избори. И затова пред тях непрекъснато се появявали нови или пременени в нови партии юнаци и борци с ламята, които казвали, че ще й секат главите, и ще отърват онеправданите от многото й търбуси.

Всуе… Ламята всеки път си оставала цяла-целеничка, жива, здрава и добре преяла. Тя бъркала от време на време в някой от своите складове и трезори и изваждала от там някоя златна ябълка, която да хвърли на поредния голям юнак, който обявявал, че ще се бори с нея. И юнакът взимал дадената му от ламята златна ябълка, обикалял стъгди и мегдани, пъчел се и изричал огнени слова, почти като змей. А после и този юнак отивал нейде я в националния, я в наднационалия парламент, за да се бори там за правото на ламята да продължи да лапа чрез много си глави и търбуси, и да бълва огън по непослушните, ако въобще се намерели такива. Както и за да имат и юнаците по някоя златна ябълка за предизборните си масрафи.

„Но защо тази ламя е толкова силна?“ – казвали си понякога малкото останали незапленени от нея люде, които не били скочили под влакове, не били се хвърлили в язовири, не били се самозапалили пред фасадни ламски сгради, или не били отишли да се борят с ламите в други страни, които не били толкова силни и не всички блага и институции зависели от тях. Питали се те, питали се и не можели да се сетят, че ако те не са се предали напълно на ламята, то това е трябвало да направи някой от техните родители или близки, от техните съграждани или колеги, от техните съратници за справедливи каузи, от техните приятели и врагове.

Ламята била станала част от техните семейства и от техните професионални гилдии, от техните начини за оцеляване – за едни, или за безметежно угояване – за други. За да се преборят с такава ламя, те трябвало да намерят юнак, който да е по-силен от всичкия човешки страх, от всичката човешка алчност, от всичката човешко малодушие и стремеж за лесни облаги. Къде да го намерят този юнак, къде да го търсят? И кой ли юнак би могъл да се справи сам с ламя с толкова много глави и търбуси, ако няма и други юнаци с него, които да победят в себе и край себе си всичките изкусителни златни ламски ябълки, всичките ламски уловки по всичките ламски държавни, общински и НПО етажи, всичката ламска мощ и сила? Сила, която ламята била взела не само от техните роднини, приятели, колеги и съграждани, но в крайна сметка и от самите тях.

Имало ли въобще такъв юнак, който да се пребори с ламята, може би ще попитате?

Имало, и такъв имало, но той бил станал твърде невидим и слаб. На него никой не му давал нито златни ябълки, нито ефирно време по телевизиите, нито дори, понякога, и коричка хляб. Без него обаче била невъзможна щедростта на бедните да дават от малкото, което имат. Нито слабостта на богатите да не могат да продават душите си напълно. Без него не би останало нищо и от смелостта на смирените, да вършат работата на онези, които нищо не вършели, но все заемали първите места. Без него не би била възможна и глупостта на мъдрите, презрели лъскавата и жизненоважна прегръдка на ламята. Обаче този юнак, дето знае как да пребори ламята, мили възрастни, може да си иде и от децата.
.

Няма коментари:

Публикуване на коментар