неделя, 22 септември 2013 г.

"Медиен стандарт"

Какво, уважаеми читатели, може да се забележи като неписан стандарт на причинноследствени връзки, зависимости и реакции в медийния бранш? Какво може да бъде хем иманентно медийно, хем анти?
.
„Медиен стандарт“ е например, когато водещи на най-гледан сутрешен блок в българския ефир си отиват от съответната телевизия заради това, че са си позволили да притеснят един премиер с прословутия въпрос: „Кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС?“ (дето още му чакаме отговора, но това е друга, макар и свързана тема). И въпреки, че иначе въпросните водещи – Виктор Николаев и Ани Цолова, са били много внимателни и умерени – те са били сменени първо с глупави филми в сутрешните часове, а после – с други водещи. И след това, без значение какво твърди или не казва самата телевизия, или дори какво твърдят или не казват самите Николаев и Цолова – това, което е съвършено ясно е, че са си отишли заради това, че са си вършели добре работата, а не защото са си я вършили зле. (За да си върши човек добре работата в тази сфера, не може все пак да е съвсем беззъб; а ако не е такъв, колкото и да се старае да внимава, все ще настъпи някой силен на деня по кокълчетата.)

Нищо особено – ще кажете може би – не са нито първите, нито последните, дето ще ходят сега да обикалят други телевизии. Че даже и техните колеги, дето ги смениха в същия сутрешен блок, и те не сгодиха много… Нищо особено, ама това все пак бяха за българските условия най-добрите водещи на сутрешен блок, и този блок беше най-гледаният в България – а добри водещи трудно се създават и лесно се превръщат (както и други преди тях, които са имали качества за такива) в подобия на самите себе си.

Втори пример за „медиен стандарт“. Водещият на едно много известно шоу в България, заедно със своите сценаристи, прави рубрика, която се нарича „Жълтата гостенка“. В тази рубрика става въпрос за публикации в жълтата преса, които не отговарят на истината. И всичко е доста забавно, дори е в някакъв смисъл светло – сценаристи от шоуто, между които и Иво Сиромахов, се шегуват, че са били уволнени от Слави Трифонов, и така, забавлявайки публиката, доказват, че не може да се вярва на жълтите вестници. То, че на жълтата преса не може да се вярва, не може – но какво става, когато тя, макар и не за всичко, се окаже права? Какво става, ако същият този много талантлив сценарист, писател, че дори и актьор, Сиромахов, по-късно изведнъж изчезне от шоуто? Какво трябва да си мисли драгият зрител? На кого по-напред – на жълтите вестници или на „Шоуто на Слави“ – да не вярва?

Трети пример за „медиен стандарт“. Да се измъкнем малко от националната орбита. (Не, че в нея не е пълно с всякакви други интересни примери, но няма да се спирам повече на тях.) Двама кореспонденти за България на световна медия публикуват материали, в които казват известни неща за влиятелна българска банка. Това, което казват те, не е ново за българската публика в голямата си част, както вече споменах. Разликата е, че се публикува в някаква световна медия, в случая – Дойче Веле. Засегнатата банка (КТБ) пише протестно писмо до съответната медия… – и какво мислите става? Ами става това, че изведнъж тия двама кореспонденти за България, Иван Бедров и Еми Барух, се оказват някакви неподозирано непрофесионални журналисти, които рушат, така да се каже, престижа на световната медия, не отговарят на нейните медийни стандарти, и затова тя се освобождава от тях. При това световната медия не си позволява да признае веднага кой точно й е изпратил протестното писмо – прави го няколко дни, след като е прекъснала договорите си с въпросните кореспонденти, и след като към същата тази медия са били изпратени други писма, в подкрепа на Бедров и Барух. Когато медията все пак излиза с официално изявление по случая, тя казва, че решението за освобождаването им е било взето „независимо от писмото от банката“… Да вярваме ли? Да вярваме ли и, че освобождаването на тези кореспонденти ще повдигне имиджа на засегнатата Корпоративна Търговска банка, както и, че то ще запази имиджа на Дойче Веле?
—————
Едно време, в Журналистическия факултет на СУ, покойният вече преподавател Дафин Тодоров казваше на студентите си, че зависимостта от икономически и/или политически интереси винаги са съпътствали медиите, откакто са възникнали. Но, че върхови постижения, добри примери, истински общественополезни неща в тази сфера са се случвали въпреки тях. Беше есента на 1989 г., Тодор Живков още не беше паднал от власт, и всички медии в България пишеха или излъчваха почти едно и също. Затова може би не искахме да повярваме тогава (или поне аз не исках, но не бях единствената), че не само тоталитарните режими могат да направят от медиите техен безличен слуга.

Сега, през 2013 г., има други концентрации на собственост и влияние над медиите в България разбира се. Партийно-държавната цензура отдавна бе заменена с икономическо-мафиотско-държавна. Но, колкото и медии да са били способни да придобият хора като Делян Пеевски и подобни нему „герои на нашето време“, досега поне сериозни чужди медии не бяха помагали на българската олигархия.

След всичко това може да превключим примерно на Бареков по ТВ7, за да си оплакнем очите в неговия “джиросан” не един и два пъти „професионализъм“… А що се отнася до българската секция на Дойче Веле, там най-добре да вземат някой кореспондент, който да е по-симпатичен на Верица Спасовска (шеф на отдела за Централна и Източна Европа, бивш началник на Бедров и Барух). И който може би ще успее да сведе българската аудитория на Дойче Веле до банкери с излъскан имидж, случайно попаднали читатели или скучаещи в работно време “калинки”.

Няма коментари:

Публикуване на коментар