събота, 13 април 2013 г.

Защо българските избиратели в чужбина не бива да се предават

Тези дни стана известно, че в резултат на усилията на самоорганизиралите се временни Обществени съвети на българите във Франция, на активността на български граждани в тази страна, за предстоящите парламентарни избори изборни секции ще има в Париж, Страсбург, Лил, Лион, Марсилия, Ница, Тулуза и Бордо.

Това е постигнато въпреки опитите на ЦИК да ограничи гласуването на българите в чужбина, въпреки някои безумни условия и дописването на Изборния кодекс в последната минута, въпреки медийното затъмнение и пълната липса на официална информационна кампания сред българите във Франция.

В сравнение със секциите, открити в тази страна за българските президентски  избори през 2011 г., секциите за изборите сега са двойно повече. За първи път ще има избирателни секции в градовете Бордо и Ница.

Поздравявайки българите във Франция за тази забележителна активност, се надявам, че българската държава, в лицето на някои нейни служители и управленци, няма да успее, въпреки всичко, да отчужди активните, глобални българи в чужбина от политическия живот в Родината. Както и че въпреки доста съмнителния избор, който имат всички български избиратели на тези парламентарни избори, ще успеем да изберем ако не друго, то поне по-малкото зло…

Надявам се също така, че всички онези активни българи, живеещи в други страни, част от които също са членове на временните Обществени съвети на българите в чужбина – които активни българи също положиха доста усилия за откриването на избирателни секции в градовете и страните, в които живеят, няма да престанат да вярват в това, че всички граждани на България, където и да се намират по света, могат да правят заедно  едни или други неща за страната, дори когато държавата България нищо или почти нищо не прави, за да улесни този процес. И дори когато определени служители на тази държава не само не помагат, ами дори пречат…

Може българската държава само да се кани или да обявява при един или друг кабинет или президент създаването на поредна стратегия за диаспората, или на поредни опити за политика в това отношение, която наистина, а не на думи да отговаря на предизвикателствата на времето, и после “здравите сили пак да победят здравия разум” – но българската нация не се състои само от онези, които са останали да живеят в България, а и от поне част от онези, които са я напуснали физически, но не и в ума и в сърцето си. И тези, които имат такива вътрешни нагласи и желание, имат пълното право не само да участват в избирането на президент или депутати в Родината си, но и да бъдат избирани като такива.

Избирани, при това, не от един или друг български министър-председател, за участие в чийто кабинет хора като Милен Велчев или Симеон Дянков пристигат от чужбина и стават министри - според правото на всеки български премиер да избира министрите си. Това, че еди кои си “ценни кадри” са пристигнали от Лондонското Сити или от Световната банка, въобще не ги прави непременно ценни и най-подходящи да управляват страната, както сами се убедихме от министерстването на посочените две конкретни лица.

Но по-важното, демократично и правилно в случая е друго – все някога трябва да се постигне това онези българи в чужбина, които биха се върнали в страната да участват пряко в нейното политическо управление, да могат да бъдат избирани пряко от българските граждани в страната и в чужбина, не от досегашния политически елит, който непрекъснато се опитва да възпроизвежда себе си, в колкото и провали да се е забъркал. Самите избиратели, гражданите на страната да решават на кой български гражданин, бил той в момента на избора живеещ в България или в друга страна, да гласуват доверие, и на кого – не. Да престане двойното гражданство да бъде пречка за това. И не само.

Да престанем да избираме политици, депутати и пр., които дори дори един Изборен кодекс като хората не могат да направят, от страх да не изгубят собствените си позиции. Да престанем да избираме управленци, неспособни да се грижат за хората, които уж представляват – били те българи или български граждани в България, или диаспора по света, сред която в момента се раждат повече деца, отколкото в самата България.

Ако има нещо, което да се нарече национален характер, колкото и относително вярно да е всяко обобщение – то едва ли може да се каже, че българският национален характер, когато и да било е имал проблеми с отварянето си към света. Този характер не с това има проблем. Той има проблем по-скоро с това да отсее сред себе си онези хора, които наистина стават за водачи. Не може или поне не бива най-крадливите, най-гъвкавите в морално отношение, а понякога дори най-посредствените и склонни към всякаква парвенющина, да се оказват “елитът” на тази страна.

Докато това е така, децата, родени в България, ще продължават да я напускат, а българските деца, родени в чужбина, никога няма да се върнат в нея. И България ще изгуби бъдещето си дори само по демографски, да не говорим за икономически или други причини.

Няма коментари:

Публикуване на коментар