Напоследък в България доста се говори за т.нар. електроразпределителни дружества (ЕРП), за трите компании, които доставят ток в страната – чешката ЧЕЗ, австрийската ЕВН и германската Е.ОН. За това на каква стойност купуват тока от Националната електрическа компания (НЕК), на каква стойност го продават на потребителите. За условията в приватизационните им договори (сключени по времето на правителството на Сакскобургготски), които са доста благоприятни за тях – загубите по ел. мрежата в тези договори се считат за разходи – според някои експерти те са от около 12 %, а се водят за 20 %. (Тези 20 % загуби значели, впрочем, общо около 5 милиарда киловатчаса ел.енергия и ако се преизчислят в парична стойност, струват милиони левове.) Има и други доста благоприятни за дружествата клаузи, като например тази, че е заложено да работят с печалба от 16 %. Освен това държавата има миноритарен дял в тези дружества, т.е. само наблюдателен статут. Тези дни става ясно още, че 40 % от дейностите на ЕРП-тата са аутсорсвани.
Важно е да се уточни разбира се, че Националната електрическа компания купува от всички ТЕЦ-ове, ВЕЦ-ове и АЕЦ елекроенергия на миксирана цена от 90 лв. за mWh и след това я продава за 88 лв./mWh на ЕРП-тата, а те я продават на крайния потребител за 146 лв./mWh. (Към цената на тока се прибавя разбира се и цена за доставката, поддръжката на мрежи, подстанции и пр.) За петте години работа у нас трите ЕРП-та – ЧЕЗ, ЕВН и Е.ОН, не можаха да се споразумеят с НЕК за подписване на договори за продажбата на ток. До момента дружествата оправдават покупките си от НЕК единствено на базата на фактури.
На фона на тези общи данни, които не са изчерпателни, се изкушавам да цитирам данните от една конкретна месечна сметка за ток на един потребител на ЧЕЗ България. В тази месечна фактура става дума за 2208 киловатчаса ел.енергия.
==================================================================
—— Консумирана ел.енергия от 20.02.2010 до 23.03.2010 ——
СНАБДЯВАНЕ С ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
ЕН 345099 п.ново п.старо разл. корек kWh ед.цена сума/лв/
Дневна 5700 4237 1463 1463 0.09331 136.51253
Нощна 2267 1522 745 745 0.05005 37.28725
Общо kWh: 2208
Добавка за зелена енергия (0.00212 лв на kWh): 4.68096
Акциз (0,00 лв на mWh): 0.00000
Обща стойност за снабдяване: 178.48074
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ от 20.02.2010 до 23.03.2010
услуга kWh ед.цена сума/лв/
Достъп до разпределителната мрежа 2208 0.00553 12.21024
Пренос през разпределителната мрежа НН 2208 0.04085 90.19680
Обща стойност за разпределение: 102.40704 лв.
———————————
Данъчна основа: 280.89
ДДС – 20.00% : 56.18
Стойност на сделката: 337.07
Сума за плащане: 337.07
Словом ТРИСТA ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ ЛВ. И 07 СТ.
================================================================
Както става ясно от сметката, стойността на 2208 kWh (1463 kWh дневна, 745 kWh нощна) е 173, 80 лв. Към тях се добавят 4.68 лв. за “зелена енергия”. Стават 178.48 лв. За пренос и достъп до разпределителната мрежа на 2208 kWh се дължат общо 102.41 лв. (За достъп – 12,21 лв.; за пренос – 90.20 лв.) Като се събере сумата за пренос и достъп със сумата от стойността на 2208 kWh, се получават (178.48 + 102,41) 280.89 лв. (От съотношението между двете суми излиза, че близо 37 % от общата сума на сметката е за пренос и достъп.) Към тези 280.89 лв., които се изписват като данъчна основа, се прибавя ДДС 20 % (56.18 лв.) и така се получава месечна сума за плащане от 337.07 лв.
В конкретния случай, впрочем, тези 2208 киловатчаса значат консумацията на ел.енергия за бойлер, малка готварска електрическа печка, малък хладилник, телевизор и за няколко електрически крушки. Т.е. ползването на ток за топла вода, готвене, хладилник, телевизор и осветление струва месечно на конкретния потребител 337 лв. Той няма перална машина, нито примерно съдимиялна, стои на студено в къщи и понякога си изключва бойлера с надеждата, че така ще икономиса потребление. Работи всеки ден за месечна заплата от 400-450 лв. и се чуди откъде да изкара някой лев допълнително, за да може някак си да покрие сметките за далеч не луксозния бит. Сметки, които разбира се въобще не са само за ток.
Някой би могъл да каже, че 400 лв./200 евро заплата е смешна сума. И разбира се би бил прав. Като се има предвид обаче, че минималната работна заплата в България е 240 лв./120 евро, а минималната пенсия – 136 лв./68 евро (средната – 270 лв./135 евро), цитираният пример не е частен, а достатъчно често срещан, и при всички случаи не е най-фрапиращият.
четвъртък, 15 април 2010 г.
сряда, 7 април 2010 г.
Как да обичаш родината без да мразиш държавата
Няма как.
Няма как да обичаш държава, която е състояние на перманентна криза.
Няма как да обичаш държава, в която могат да се сменят кардинално политически и мирогледни системи, но все ти казват, че трябва да се мъчиш, да търпиш, че да дойде светлото бъдеще, което разбира се не идва.
Няма как да обичаш държава, в която, както казваше покойният Стратиев, е като велосипед, който има десет кормила, но няма педали.
Няма как да обичаш държава, в която винаги може някой неен “велосипед” да те блъсне по нанадолнището.
Няма как да обичаш държава, в която “велосипедът” се превръща често във “велорикша” - и някой трябва да я дърпа тази велорикша, да й дава от своята измъчена, насилвана много пъти енергия, за да може тя да върви.
И все пак...
Все пак кого, освен теб и такива като теб, има твоята родина?
Няма как да обичаш държава, която е състояние на перманентна криза.
Няма как да обичаш държава, в която могат да се сменят кардинално политически и мирогледни системи, но все ти казват, че трябва да се мъчиш, да търпиш, че да дойде светлото бъдеще, което разбира се не идва.
Няма как да обичаш държава, в която, както казваше покойният Стратиев, е като велосипед, който има десет кормила, но няма педали.
Няма как да обичаш държава, в която винаги може някой неен “велосипед” да те блъсне по нанадолнището.
Няма как да обичаш държава, в която “велосипедът” се превръща често във “велорикша” - и някой трябва да я дърпа тази велорикша, да й дава от своята измъчена, насилвана много пъти енергия, за да може тя да върви.
И все пак...
Все пак кого, освен теб и такива като теб, има твоята родина?
вторник, 6 април 2010 г.
ПРОБЛЕМЪТ НА МАКЕДОНИЯ НЕ Е В ИМЕТО
Разговор с македонския журналист Виктор Канзуров
Виктор Канзуров е роден през 1971 г. в град Скопие. Следвал е философия в Скопския университет „Св. Кирил и Методий“. От 1999 г. е журналист във вестниците „Македонско дело“, „Вечер“, „Старт“, „Нова Македония“ и http://www.tribune-eu.com/. В момента е журналист на свободна практика. Неотдавна Канзуров влезе в остра полемика с министъра за българите в чужбина Б. Димитров.
- Миналата пролет, когато ви видях на една дискусия в София, бяхте доста по-мек. Сега изглеждате по-радикален.
- Не знам, може би някакъв друг сегмент, друго парче от моя характер е излязло на преден план. Това там беше просто една дискусия.
- Да, по повод изследване на Антонина Желязкова, Петър-Емил Митев и Горан Стойковски в Р. Македония и на полемики във в. “Култура”. Спомням си обаче как завършихте - с призив за съдействие за списание, което да представя историческата истина, общите корени и пр.
- Да, списание, което да покаже истината за историята. И не само за нея, и за настоящия политически момент.
- Преди време, доколкото знам, сте изпратил по мейл готов, страниран вариант на списанието до министъра за диаспората и до директора на Агенцията за българите в чужбина, но не сте получил дори любезен отказ.
- Това е най-малката обида. Ако Божидар Димитров не ми беше обещавал, че ще даде пари за това издание, въобще нямаше да споменавам този случай. По-голямата обида беше, дето каза, че в Македония нямам никакви проблеми с полицията и много хубаво си живея.
- Имате ли сега проблеми с полицията?
- Ами достатъчно е това, че ми подслушват телефона. А в миналото многократно съм имал проблеми. Впрочем, когато в речта си на откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес отправих критики към Божидар Димитров, от присъстващите на събитието имаше думи за оставка, преди да кажа, че искаме оставката му. Не че той ще я даде, просто искаме да престане да изпълнява тази функция. Нека си е иначе жив и здрав, 150 години да живее...
- Подиграват ли ви се още някои по-крайно настроени хора в Македония?
- Има хора, които се подиграват с всичко, те със себе си нямат мир. Десет минути след като са се подиграли с мен, може да се подиграят с другиго по някакви други причини. Не се сърдя на такива, но не мога да кажа, че няма неща, които да не потискат. Псували са ме на улицата, искали са и физическа саморазправа, има достатъчно заблудени хора, които смятат такива като мен за предатели.
- Вие самият кога осъзнахте българския си произход?
- Това е много труден и емоционален въпрос. Баща ми започна да ми говори за това, когато бях 16-годишен, беше голям шок за мен. Започна отдалече, не толкова открито, но в смисъл, че с българите сме много близки, имаме общи корени, трябва да се обичаме, не трябва да има омраза. Че историческото минало ни е общо, че преди време хората в Македония много са обичали България и са се чувствали като българи.
Баща ми е роден през 1936 г. в Леринско, в едно малко село Попадия, което не съществува вече. Бил е дете по време на Втората световна война, помни как всички в селото са чакали да дойде българската войска. Тя не е идвала като официална власт на тези територии, но по границите е имало български части. Западната част на Егейска Македония остава под гръцко административно управление, но там е имало чети, ръководени от капитан Калчев, основателят на българската доброволческа организация ‘’Охрана’’* . Освен това, което също е важно, след края на Втората световна война, по време на гражданската война в Гърция, по-точно в 1948 г., баща ми заедно с част от вълната бежанци, отива в Унгария. Цялото си образование получава там. Идва в Скопие през 1968 г. като 32-годишен, завършен, оформил се като човек.
- В същото време в училище сте слушал друго, предполагам.
- Да, съвсем друго. И моето осъзнаване не се случи за един ден, изведнъж, това беше процес. Мисля, че този процес не се разбира достатъчно в България или даже въобще не се разбира. Подобно нещо не може да се случи изведнъж. И трябва много внимателно да се подхожда към обикновените граждани на Република Македония, от които по-голямата част въобще не са виновни, че не знаят каква е била етническата идентичност - хайде да не кажем на техните предци, но поне на личностите, които са обичани от официалната македонска историография.
- Каква според вас би била по-добрата политика на България към Македония?
- По-добрата политика мога да я определя и само с една дума – пари, финансиране. Сръбската, гръцката, албанската пропаганди се налагат в Македония с големи пари, и то не от вчера. Докато България не иска да пусне, дето се казва, и жълти стотинки. И след като е така, аз, като македонски българин, който живее в Р. Македония, мога да кажа, че България няма право да се сърди за антибългарските пропагандни нагласи сред хората в Р. Македония. Впрочем, Р. Македония дава, доколкото знам, 500 евро месечно на Стефан Влахов-Мицов, който се представя уж като някакъв професор доктор, да работи в македонското посолство и да търси единствено за какво да се заяде. Той освен това е публицист и коментатор във в. “Време”, всяка седмица пише антибългарски глупости там. Това е от една страна. От друга - България трябва да разбере на кои хора в Македония може да разчита – дали на някакви сътрудници на сегашната и бившата Държавна сигурност; на някакви хора, които говорят, че са българи само в България, но не и в Македония и т.н.
- Защо българската държава не се довери, не помогна на Виктор Канзуров?
- Може би защото усеща, че съм самостоятелен, че някой не може да ме дирижира, да съм нечия маша. По-важното е обаче, че в България в момента няма интерес към македонския въпрос. Може би сред някакви хора, които не са на позиции, има, но в официалните среди - не. И изборите тук не се печелят с македонската тема.
- Виждала съм обаче много пъти, било то и по форуми или в сайтове на българи в чужбина, мнения, коментари, инициативи, свързани с македонската тема. Доста искрени редове, написани не от хора на официални позиции, но пък от хора, които въобще на са безразлични към Македония и към хората с българско съзнание там.
- От една част от българската общественост, от българските граждани и от българските емигранти има интерес, как да няма. Аз самият мога да бъда пример – много искрени приятели имам в България, много пъти са ми помагали. И когато ми е било най-трудно, и сега, за мен това са приятели за цял живот. Има разбира се и много хора, които имат македонски корени, а живеят тук, и те няма как да не са свързани с Македония.
- Нещата имат и друго измерение – ценностни критерии, според които ако обявяваш историята на съседите за своя и даже, че те са ти я откраднали, ако поддържаш език на омраза към тях и пр., не можеш да бъдеш добре приет в Европейския съюз. България изразява официални позиции по отношение на Р. Македония предимно в този контекст. Тя се намесва и директно в някои по-нашумели случаи - като този със Спаска Митрова например. Какво мислите, впрочем, за защитата на Спаска?
- В гевгелийския съд, в съдебния съвет, който решаваше това дело, имаше съдийка, която е кума на семейството на Воислав Савич, бившия съпруг на Спаска. Т.е. става въпрос за близки отношения между фамилии, което представлява конфликт на интереси. Нейните адвокати можеха да поискат по тази причина делото да се води не от гевгелийския, а от друг съд – в Скопие примерно или в някой друг град. Доколкото знам, има и други детайли от съдебното дело, които адвокатите на Спаска Митрова са могли да използват. Нито мен, нито мои приятели с българско самосъзнание, които имам в Скопие и други македонски градове, някой от България ни е питал дали бихме предложили някой адвокат, да съдействаме в нещо. Аз например познавам трима адвокати – две от които са адвокатки фактически, които биха поели този случай - гарантирам по-успешно, отколкото Ставре Джиков или Любомир Михайловски. Ставре Джиков специално е антибългарски публицист, фалшификатор на българската история и страхлив човек, конформист. Като държавен прокурор той ходеше предимно по коктейли и приеми, никакво дело не заведе срещу организираната престъпност. Може би някой в България се е доверил на това, че е изпълнявал прокурорска функция, но ангажирането на такъв човек за адвокат на Митрова показва само колко малко се познава в България македонската действителност.
- Мислите ли, че Спаска все пак ще си върне детето?
- А защо да не? Аз доколкото наблюдавах бившия й съпруг в предаването “Во центар” на Канал 5, където водещият Васко Ефтов го изкара като някакъв герой, който се е противопоставил на “мощната българска държава” – той ми приличаше на човек, който е под въздействието на наркотици. Някакъв посредствен, при това, човек, използващ между 10 и 20 думи в речника си и просто с клещи трябва да му ги вадиш. Не знам откъде-накъде той е по-подходящ от Спаска Митрова да се грижи за детето. Като знаем разбира се и, че в повечето случаи след разтрогване на брак детето се дава на майката.
- Не, то беше ясно, че процесът изобщо не е справедлив. А ВМРО в България, помага ли достатъчно за българите в Македония? Някои се съмняват, впрочем, че българското ВМРО-БНД и македонското ВМРО-ДПМНЕ заслужават да носят абревиатурата ВМРО.
- ВМРО-ДПМНЕ и другите, които са с този префикс в Р. Македония, нямат нищо общо с историческото ВМРО. И сегашното ВМРО-ДПМНЕ няма нищо общо с ВМРО-ДПМНЕ от 90-те години, от времето на Любчо Георгиевски. А тука ВМРО-БНД, според мен не се занимава достатъчно със съдбата на македонските българи и въобще за тази кауза. В смисъл, правят се от време на време някакви акции, но те не са достатъчни да свидетелстват за сериозна, целенасочена грижа. Те разбира се винаги казват: “Ако не сме в парламента, ако нямаме политическо присъствие в България, ако не участваме на избори, няма как да влияем на решенията и да вдигаме шум сред българската общественост”. Не казвам дали това е правилно или не, но ако аз бих бил в ръководството на ВМРО-БНД, бих правил политиката по друг начин. Бих влагал повече инвестиции в Р. Македония, които да са и за по-интензивен културен обмен.
- Колкото до културния обмен, има например един Български културен клуб (БКК) в Скопие, който подема различни инициативи, изявления и пр. Този клуб иска например да преиздаде дълго инкриминирания в миналото Алманах “Македония”. Той бе преиздаден в България, но в Македония до него все още почти няма достъп. Във връзка със Спаска Митрова БКК излезе също така с декларации, писа писма до европейски институции и пр.
- ВМРО-БНД преиздаде алманаха в България. Колкото до това той да стигне до повече хора в Македония, подкрепям напълно тази идея. Българският културен клуб в Скопие има, впрочем, уеб сайт, но няма офис, няма и клонове в други македонски градове. Клубът всъщност няма и бюджет, доколкото знам, и в този смисъл ръцете му са вързани.
- Какво стана, впрочем, с Мирослав Ризински, още ли е в затвора?
- Още е в затвора в Скопие, макар че понякога го пускат за уикенда в къщи. България – въпреки, че има договор между двете страни за трансфер, а той е с двойно гражданство – не успява да накара македонските власти да го трансферират. Мисля, че най-добрият вариант е за Мирослав Ризински да не се шуми, а българската държава да издейства някак македонските власти да го трансферират. Но и Македония има право да иска трансфер в подобни случаи.
- А има ли такива? Не. Да ви известно на някой от ОМО Илинден да са му спретнали нещо...
- Вероятно Македония го прави по по-хитър начин, защото и в случая с Ризински, и със Спаска Митрова по-скоро поантата тука в България е да се чува кои са хората, които ги защитават, а не дали са защитени.
- Не, не мисля, че това е поантата.
- На Божидар Димитров това му е поантата.
- Божидар Димитров е от няколко месеца министър за българите в чужбина. Преди това нямаше въобще такъв министър в българските правителства.
- Но той се появяваше винаги за македонския въпрос, беше просто дежурен.
- Не знам дали знаете, че имаше много интелектуалци тук, които непрекъснато го критикуваха, защото бяха, как да кажа, в другата крайност. Някои бяха толкова либерално мислещи, че смятаха патриотизма за изостаналост, нещо като провинциален комплекс, така да се каже. В тази връзка не мисля, че Божидар Димитров имаше кой знае каква конкуренция. А имаше и продължава да има достатъчно хора, които смятат, че България няма никакво право да се меси в Македония, че това са някакви наши комплекси, че Македония си е нещо напълно отделно и ние какво правим там.
- Да, разбирам, но ако вие бяхте наклеветена, че сте част от паспортната мафия, че посредничите за гражданство и че сте професионална българка...
- Изобщо не оправдавам това. Възможно ли все пак е някой да го е подвел?
- Не е изключено, но защо не се е извинил досега? И защо от Агенция “Фокус”, която тиражира неговите твърдения, не потърсиха и мен? И как бихте се чувствали вие - сложили сте си там главата в торбата - а тука, в тази държава, която обичате и която смятате, че поне някакво приятелско отношение би трябвало да има към вас, ресорният министър изговаря такива клевети?
- Няма да се чувствам добре разбира се.
- Освен това Божидар Димитров се опита да направи блокада по медиите. Обаждал се е в Нова телевизия и псувал редакторите, които допуснаха да гостувам в “Здравей, България”. Извинявайте, но според мен да критикуваш такъв човек въобще не е крайна позиция. Досега не съм забелязал нито един редактор, коментатор, журналист да напише някаква статия, в която може и мен да ме критикува, но да напише все пак, че Виктор Канзуров не е паспортен мафиот, не е посредник за гражданство, защото няма доказателства за това - не е подал документи за нито едно друго лице и самият той няма българско гражданство. Докато например, когато България призна Косово, някаква група български интелектуални излезе с публична декларация като съпротива на това решение. Което е тяхно право разбира се.
- Опитах се да ви кажа, че трудно някаква група български интелектуалци би излязла с някаква декларация за Македония или за македонските българи. Не знам дали разбрахте защо.
- Разбирам и смятам, че сте абсолютно права. И ние го чувстваме това като проблем.
- На откриването на бюста паметник на Иван Михайлов във Велес казахте, че най-големият проблем на Р. Македония не е в името, а в това, че не може да признае обективно историческия си генезис.
- Проблемът на Р. Македония е по-различен от проблемите на други бивши комунистически или псевдокомунистически страни. Защото главното съдържание на македонизма като водеща характерна черта на тази държава не е толкова в това, че той фалшифицира и краде чужда история, а в непрекъснатото му състояние на конфликтност. Македонизмът е еквивалент, синоним на конфликтност. За да съществува, той постоянно се храни с конфликти отношения със съседите. Най-много с България, но и Гърция, Албания и Косово - също. Пък и със Сърбия, но това е едно малко по-деликатно отношение на странна комбинация между сърбоманство, уж някакъв нов, античен македонизъм... По много начини този македонизъм е свързан с великосръбската идеология, неговото състояние на конфликтност е фактически придобито от нея. И управляващият елит във всички сфери – културни, писателски, политически, бизнес и пр. се нуждае от такава конфликтност, за да може да манипулира общественото мнение и да се явява като защитник на този македонизъм. А проблемът в България е, че тези, които се занимават с македонския въпрос, колкото и да знаят историческите факти, не живеят в Македония, нито са живели там по времето на т.нар. социализъм и от прехода насам, и просто не познават психологическата структура на македонизма. Впрочем, когато се позволява на хора, които сами по себе си освен с конфликтност, няма с какво друго да се появяват в медийните среди, те стават като някакви спаринг партньори на този македонизъм. Понякога имам чувството, че някакъв антибългарски център много добре дирижира обстановката - а това е Македония постоянно да е противопоставена на България и да няма почти никакво българско присъствие там. От всички съседни страни на Македония българското присъствие е несравнимо най-малко.
В Македония се случват много странни неща. Например в шовинистичното антибългарско предаване “Во центар”, за което вече стана дума, на пропагандиста (не мога да го нарека журналиста) Васко Ефтов се излъчва реклама на българската застрахователна компания Евроинс. Тази компания има представителства в Македония и в други държави. Аз разбирам и икономически интереси, и всичко, но с частна компания от друга държава такова нещо не може да се случи. Евроинс всъщност финансира антибългарската пропаганда в Р. Македония. Когато се обадих на Янко Николов, директор на филиала на компанията в Македония (Николов е от България, работи в момента там), той каза, че това е икономическият интерес на фирмата. Когато го попитах дали е редно да се дава реклама в предаване, което непрекъснато излъчва антибългарска пропаганда и антибългарски шовинизъм, повиши тон и отказа да отговори. Преди това този директор не изрази никакво желание да участва поне с реклама в едно списание, което ще се опитва да намери общите точки между България и Македония. Не знам дали можете да разберете точно в какво положение сме. Тука можем да влезем и в някакви теории за заговор - макар че аз въобще не съм привърженик на такива теории, скучна ми е подобна литература.
- Струва ми се, че съответните служби от другата страна по-добре си вършат работата. Повече енергия влагат може би, средства, усилия, хватки.
- По-добре си я вършат защото повече се интересуват от тяхната идея-кауза. Аз понякога се страхувам дали няма някаква уговорка - двете служби си играят много добре, във финансовите неща печелят и едните, и другите; и само ни подхвърлят някакви дребни “монети” за подкукуросване. Същата компания, Евроинс, рекламираше и може би още рекламира и във в. “Нова Македония” - вестник, който държи фронта на антибългаризма. Хайде, да кажем, че това е случайно, “Нова Македония” въобще не е най-тиражният и най-четеният вестник. Но когато от България няма никаква помощ за българите в Македония, за някакви техни културни прояви, когато не се правят опити български филми, български театри, български художници повече да присъстват там, повече писатели да се публикуват...
- Това ми напомня за един текст, публикуван в македонския вестник “Дневник” наскоро, чийто автор е писателят Жарко Куюнджиски. В него се казва, че е дошло време македонците да се отърват от своите комплекси и с научни средства да докажат на България колко бърка по отношение на миналото.
- Жарко Куюнджиски ми е приятел, но той хабер си няма от историята.
- Куюнджиски казва разбира се някакви нови, симпатични неща. Че досега македонците почти нищо не са знаели за българската култура, за българското кино, за музикалните групи в България; че знаят за българската литература толкова, колкото и за узбекистанската. Че предметът Българска литература късно е бил въведен в образователните стандарти. Че защо толкова се пънем към съседите нали, а не отворим повече портите си към тях. Споменава и, че Любомир Левчев щял да получи голямата награда на Стружките вечери на поезията, което е жест на приятелство от македонска страна. И че този жест би бил оправдан, ако някой македонски автор, пишещ на македонски език, получи най-високата литературна награда в България. (Такава няма, впрочем.)
- А дали някой ще заслужава?
- Това е отделен въпрос. Във всеки случай тази завъртяна, зле преподавана история, винаги ще пречи.
- Да, винаги ще пречи. То всъщност моята идея с това списание е бъдещите генерации в Македония да не бъдат вече толкова отровени с фалшива, пропагандна история.
- Как въобще би могло да се реши това, като то е стълбът на отделната македонска нация?
- Ами според мен какво лошо има ако се каже, че отделна македонска идентичност съществува от средата на ХХ век? Ще спре ли слънцето ако се каже? Това е реалното, обективното. И това не го казваме ние, българите, казва го световната историография. Всички специалисти за ХІХ, за ХХ век, даже и най-добронамерените към отделния етнически македонизъм, казват, че той съществува като идея от 30-те години на миналия век, и се реализира със създаването на македонската държава като част от югославската федерация.
- А какво мислите за македонските емигрантски организации в чужбина?
- Ами тези, в които членуват хора, емигрирали след Втората световна война, от вече създалата се република Македония, в по-голяма част вероятно са македонистки. И може би от тях, а още повече от организациите на егейските македонци (на бежанци след Гражданската война, по чието време Гръцката комунистическа партия вече има възможности за по-голяма македонистка пропаганда), е идеята за буцефалисткия македонизъм, античния македонизъм, който нищо странно да е подхвърлен и от гръцките специални служби просто като една постановка Гърция по-лесно да се бори срещу новата отделна македонска идентичност.
- Така или иначе спорът се пренася и в емигрантските среди. Някои емигранти от Македония смятат, че имат български корен, други – че са македонци, които нямат нищо общо с българите.
- Който както иска, нека си се чувства. Доколкото знам в МПО, Македонската патриотическа организация, защитават историческата истина. Това са семейства на емигранти, които са заминали някои може още от времето на турския период или преди Втората световна война и те защитават историческата истина. И вероятно не само те, има и други емигрантски организации. Дружество “Тодор Александров” в Брюксел например. Трябва да се направи някакво изследване на македонската емиграция, за да се види по-добре цялата картина.
- Една друга, пренебрегвана или позабравена тема, е свързана с Егейска Македония. Макар че Гърция отдавна е член на Европейския съюз, правата на славяномакедонците там, или не знам вече точно как ги наричат, не се спазват.
- Славяногласни.
- В Р. Македония има като че ли много повече интерес към тези хора, отколкото в България.
- След Втората световна война българската държава подписва някакви споразумения, според които се подразбира, че тя се обвързва да не иска никакви права за българско малцинство в Гърция. От 1964 г. имаше българо-гръцки споразумения; мисля, че и Тодор Живков е подписвал. И просто това е изтрито - не от паметта на българския народ - но официалната политика преди 10-ти ноември 1989 г. се опитваше да изтрие от колективната памет въпроса за съдбата на бежанците и за тези, които все още са българи там. В Беломорска Македония и в Одринска Тракия има още българи. Там също е имало етническо прочистване и репресии. И това се чувства и днес - ето например нашият сънародник Никола Стоянов от Воден има много големи проблеми - много пъти е бил бит на улицата, имало е кражби в неговия дом. Той се опитвал по законен път да получи позволение за огнестрелно оръжие, но властите не са му разрешили. След толкова побои, кражби и атаки към неговото семейство, жена му и детето му се принуждават да се преселят на друго място. Стоянов си купува на черно оръжие, за да може да се защити. И сега го съдят, осъден беше на 2-ри март, в деня срещу българския национален празник - което не смятам, че е случайно - и трябва да плати 8000 евро глоба, иначе ще бъде откаран в затвора. И ето например, Спаска Митрова се защитава, тя има и българско гражданство. Но гръцкият закон не позволява двойно гражданство. Стоянов има само гръцко гражданство, но все пак той е етнически българин. Не чувам политици от българска страна да се опитват да издействат нещо за него пред гръцките власти. И това дава храна на македонистите в Р. Македония да казват: “Ето, гръцко-български заговор” и “Ето, двойни стандарти”. Което е вярно, впрочем.
- Проблемът, който разделя двете страни не започва и не свършва с една или с друга личност. Той има достатъчно сложен исторически генезис, в който от едната страна се случват едни неща, от другата – други. Имало е и периоди, в които контактите са били почти никакви.
- Аз знам, че когато се създава една държава, тя си изгражда някакви козметични исторически нагласявания, някакви митологии. Аз всичко това бих приел в Македония – нова държава, македонизъм и т.н. Но просто в Македония се прекалява с антибългарския момент.
- Върху това се е извършило отделянето...
- Но трябва все пак да има някаква граница. Ето, ние можем да приемем, че в историческото ВМРО е имало идея за някаква македонска държавна идентичност, но някак си по друг начин да го направят. Не знам, дори за самият македонизъм е по-полезно да се честват общите дати в историята. Аз самият имам някаква граница - не мога да приема толкова гнусно фалшифициране. Продължаването на политиката на исторически фалшификации показва, според мен, колко дръзка е Македония към България, както и това, че няма ежедневна, постоянна българска политика към Македония.
25 март 2010 г., София
-------------------------------------
* Опълчение на българите в Егейска Македония по време на Втората световна война.
петък, 19 март 2010 г.
БЕЗ ФАНТАЗИЯ
Преди много години на ъгъла на “К. Величков” и “Сливница” живеел художник, който мечтаел да види Париж. Той рисувал картини, които подарявал или продавал за “жълти стотинки”. Трети, сред които най-хубавите, унищожавал с ярост, реципрочна на натиска на средата, в която живеел.
Един ден този мъж, който имал много жени в живота си, срещнал момиче, което било в началото на пътя - с много здрава черупка и затворен вътрешен свят. Художникът отворил черупката и влязъл в това момиче и то влязло в него. Заживели заедно, било средата на 80-те.
Мъжът рисувал понякога и плакати с ликовете на Тодор Живков, Пеко Таков, Мако Даков и пр., за които му плащали повече, отколкото за картините. Правил агитматериали за система, в която такива като него просто нямало как да се впишат. Искал, както и мнозина други, да избяга разбира се. Най-накрая успял - отлетял за Франция като турист и останал като невъзвръщенец. И когато в едно градче се оженил за възрастна французойка; и когато я изоставил и отишъл като скитник да обикаля парижките улици; и когато бил сам и незащитен; нечия разбираща, мислеща го любов, го подкрепяла, както само любовта може да пази и подкрепя. Мъжът пишел мили,искрени писма. Обадил се по Коледа от един парижки автомат, за да каже на същото онова момиче колко много му липсва.
Минали години. В страната, в която празник бил 9-ти, но не и примерно 6-ти или 22-ри септември, станал преврат, ден след като паднала Берлинската стена. Не всички невъзвръщенци се върнали веднага, някои не бързали толкова. На ъгъла на “Левски” и “Шипка” – точно там, където двама души се разделили, те се срещнали пак след седем години. Любовта нито можела да се върне, нито се била примирила с изчезването си. И дори приятелството се преломило, не оцеляло под натиска на сложния сплит. Всеки тръгнал по своя си път.
Художникът, дошъл от “К. Величков” и “Сливница”, рисувал вече в парижкото си ателие. Част от картините продавал по интернет, чрез сайт за художници чужденци, дошли в града с митичния Монмартр. Веднъж в този сайт попаднала жена, която не търсела да купи картини, но с интерес ги разгледала. Не й се видели, между впрочем, “годни за унищожаване”. (Приличали по-скоро на лоши копия на онези, които художникът продавал в София през 80-те.) Нито любовта, нито изкуството били вече, изглежда, способни на отчаяние. Художникът обаче оцелял и животът му се подредил.
Какво станало после и защо въобще разказвам тази история, може би не е толкова важно. Може би най-накрая всеки, независимо къде живее, се уморява и буквално заспива до нечие рамо. Без обезателно да се интересува от “черупката” на другия. Без да залага себе си или да се губи заради някакви Бог знае къде отишли си чудеса, заради които художниците оцеляват, или пък оцеляват картините.
Един ден този мъж, който имал много жени в живота си, срещнал момиче, което било в началото на пътя - с много здрава черупка и затворен вътрешен свят. Художникът отворил черупката и влязъл в това момиче и то влязло в него. Заживели заедно, било средата на 80-те.
Мъжът рисувал понякога и плакати с ликовете на Тодор Живков, Пеко Таков, Мако Даков и пр., за които му плащали повече, отколкото за картините. Правил агитматериали за система, в която такива като него просто нямало как да се впишат. Искал, както и мнозина други, да избяга разбира се. Най-накрая успял - отлетял за Франция като турист и останал като невъзвръщенец. И когато в едно градче се оженил за възрастна французойка; и когато я изоставил и отишъл като скитник да обикаля парижките улици; и когато бил сам и незащитен; нечия разбираща, мислеща го любов, го подкрепяла, както само любовта може да пази и подкрепя. Мъжът пишел мили,искрени писма. Обадил се по Коледа от един парижки автомат, за да каже на същото онова момиче колко много му липсва.
Минали години. В страната, в която празник бил 9-ти, но не и примерно 6-ти или 22-ри септември, станал преврат, ден след като паднала Берлинската стена. Не всички невъзвръщенци се върнали веднага, някои не бързали толкова. На ъгъла на “Левски” и “Шипка” – точно там, където двама души се разделили, те се срещнали пак след седем години. Любовта нито можела да се върне, нито се била примирила с изчезването си. И дори приятелството се преломило, не оцеляло под натиска на сложния сплит. Всеки тръгнал по своя си път.
Художникът, дошъл от “К. Величков” и “Сливница”, рисувал вече в парижкото си ателие. Част от картините продавал по интернет, чрез сайт за художници чужденци, дошли в града с митичния Монмартр. Веднъж в този сайт попаднала жена, която не търсела да купи картини, но с интерес ги разгледала. Не й се видели, между впрочем, “годни за унищожаване”. (Приличали по-скоро на лоши копия на онези, които художникът продавал в София през 80-те.) Нито любовта, нито изкуството били вече, изглежда, способни на отчаяние. Художникът обаче оцелял и животът му се подредил.
Какво станало после и защо въобще разказвам тази история, може би не е толкова важно. Може би най-накрая всеки, независимо къде живее, се уморява и буквално заспива до нечие рамо. Без обезателно да се интересува от “черупката” на другия. Без да залага себе си или да се губи заради някакви Бог знае къде отишли си чудеса, заради които художниците оцеляват, или пък оцеляват картините.
вторник, 23 февруари 2010 г.
СПИСЪКЪТ НА СЕМЕЙСТВО N *
Семейство N живее в полите на Витоша, далеч от комплексите с човечарници (както наричаше панелките един мой вече покоен роднина). Съпругът бизнесмен е един от немалкото нови български богаташи. Съпругата, дарила го вече с наследник, не е нито бивша манекенка, нито бивша фолкпевица, затова пък е дарена с амбицията да бъде идеална стопанка на дома. Семейството, което явно има добри приходи от някакъв, едва ли перфектен бизнес (такъв просто не съществува, особено в страни като България), има сходство в характерите по отношение на перфектно подредения, перфектно чист дом, перфектно изгладените ризи, перфектно излъсканите обувки и т.н.
Това тричленно семейство обитава дом с разгъната площ от около 1000 кв. метра, с няколко големи тераси, бани, спални, гаражи, зала за бодибилдинг, просторни холове и сервизни помещения. Френски прозорци, прекрасен панорамен изглед, джипове 4х4. Дрешници, пълни с тоалети, обувки, заемащи цели стелажи. (СОТ, няколко 120-килограмови бодигардове.) Семейство N има обаче един проблем по отношение на къщата си. Домашните помощнички, които наема, въпреки значителната конкуренция, дебнещата отвсякъде безработица и пр. «кой знае защо» не издържат дълго.
Госпожа N смята, че проблемът е в тях разбира се. Те все пропускат нещо или пък не им стига времето за едно или друго. Ако биха могли да се погрижат за всичко в тази прелестна и просторна, добре обзаведена къща, те биха изкарали едни нелоши пари. Защо си тръгват все пак, рискувайки да нямат средства за собствените си, макар и несравнимо по-скромни, нужди?
Списъкът
Това е автентичен списък с необходимите задължителни дейности по поддържането на дома на семейство N. Този списък ми попадна случайно преди време. Прочетох го с любопитство и с известно съчувствие към всички онези, на които е бил даван. (Ако изпитате известна умора, докато го четете, и не го прочетете целия, може и да разберете защо не се задържат помощнички при семейство N.)
“I. При необходимост – колкото пъти е нужно:
1. Почистване на камина;
2. Гладене – на първо място са бебешките дрехи, после са костюмите и ризите на... (следва името на съпруга – б.а.);
3. Пране;
4. Почистване и прибиране на носените обувки;
5. Чистене на плочките в сутерена (при нужда);
6. Изхвърляне на боклука от кухнята и от всички бани (3 на брой);
7. Подреждане и изтупване на възглавниците на канапето в хола, подреждане на самото канапе;
8. Кухня – избърсване, почистване (отвън) на шкафовете, керамичен плот, хладилник (разчистване и подреждане и отвътре), измиване на пода;
9. Почистване и подреждане на зеленчуците в хладилника – да са готови за готвене;
10. Миене на съдове, подреждане на миялната, ако има достатъчно чинии, а ако има чисти чинии в миялната – подреждане;
11. Подреждане на цялата къща;
12. Подреждане на дрешника (последен етаж).
ІІ. Два пъти седмично почистване на цялата къща:
1. Прахосмукачка – под – навсякъде;
2. Бани – измиване – веднъж седмично основно и веднъж за поддръжка;
3. Прах – забърсване;
4. Всички плочки на пода – измиване;
5. Забърсване на столове и маса за хранене (вън и вътре).
ІІІ. Веднъж седмично:
1. Тераси – метене, измиване, избърсване на парапети, включително площадката пред кухнята;
2. Почистване на фурната;
3. Смяна на кърпи и чаршафи;
4. Обиране на паяжини в цялата къща;
5. Почистване на кабинката на охраната – само след указание на г-н... /следва името на съпруга – б.а./ или г-жа... /следва името на съпругата – б.а./;
6. Забърсване на паркета.
ІV. Веднъж на две седмици:
1. Почистване пред вратите на гаражите и на фитнеса;
2. Почистване на контактите и ключовете със сприт и памук;
3. Таванско помещение – прахосмукачка и обиране на паяжини.
V. Веднъж месечно:
1. Миене на прозорци, врати, рамки и брави;
2. Почистване на шкафовете в гаража отвън, отвърте;
3. Подреждане и забърсване на шкафовете и отвърте навсякъде;
4. Забърсване на вратите на гаражите и на фитнеса – отвън, отвътре и отдолу;
5. Подреждане на гардероба за външните дрехи и обувки; махане на излишните закачали (ако е необходимо);
6. Чистене и подреждане на склада и шкафовете в мокрото и изхвърляне на всичко ненужно;
7. Плочки – стени – баня.
VІ. Веднъж на три месеца:
1. Лампи и градински лампи.
VІІ. Пролет и есен:
1. Каменен цокъл с препарат – къща и ограда;
2. Почистване с влажна кърпа на дървената ограда;
3. Вдигане на скарите пред кухнята и почистване под тях (ако има кой да ги вдигне);
VІІІ. Други задължения:
1. Метене на пътя;
2. Отваряне на вратата и посрещане на гости;
3. Записване на необходимите за домакинството неща (препарати, кофи, парцали и т.н.);
4. Оправяне на багаж след пътуване; почистване на чатни и куфари;
5. Почистване на количките на бебето; столчета, играчки;
6. Вденъж годишно пране на пердета, щори, завивки, калъфи, въглавници, платната на перголата;
7. Зашиване на нещо дребно, например копче.»
Какво толкова? – може би биха казали някои. Вероятно има не хиляди, милиони по-заможни семейства по света, които биха могли да изискват и изискват такива услуги от слугите, пардон помощниците, в дома си. Това обаче, което семейство N не разбира, е, че за подробни изрядно изпълнени услуги ще им трябва не една или дори две домашни помощнички, които да идват почасово два пъти седмично, а слуга/слуги, които непрекъснато да са на разположение.
Последното все пак може би това обичащо перфектната чистота семейство ще го разбере, макар и доста трудно. Дали обаче някой ден г-н N ще разбере например, че не е чак толкова нужно да си сменя обувките по няколко пъти на ден? Или пък г-жа N ще успее някога да си каже, че грижата за перфектния вид на къща, колкото прогимназия, могат да те превърнат в иконом на собствения ти дом? Който освен, че не разбира защо си тръгват слугите, може да се превърне и в човек, който гледа най-вече дали няма някое петънце по многобройните плочки, паркети, прозорци, тераси; дали винаги има свежи зеленчуци в хладилниците; дали винаги са чисти и подредени баните, спалните, гаражите; дали винаги са изрядно изгладени ризите и костюмите, и т.н. и т.н. И не толкова дали примерно не е "кацнало" в небето пред него някое облаче, дали слънцето е сменило вече цветовете на покривите на кварталите в дълбокия хоризонт, който се отваря пред къщата. Там, от склоновете на планината, приютила вече не един и двама перфектно уредени, перфектно устремени новобогаташи.
----------------------------
*Фамилията на семейство N не започва с буквата “н”, ако използваме кирилица. Семейство N e просто едно от всичките n на брой по-заможни семейства, които покриха със скъпи, големи сгради склоновете на Витоша.
----------------------------------------------------------
http://www.eurochicago.com/2010/02/spisakat-na-semeystvo-n/
Това тричленно семейство обитава дом с разгъната площ от около 1000 кв. метра, с няколко големи тераси, бани, спални, гаражи, зала за бодибилдинг, просторни холове и сервизни помещения. Френски прозорци, прекрасен панорамен изглед, джипове 4х4. Дрешници, пълни с тоалети, обувки, заемащи цели стелажи. (СОТ, няколко 120-килограмови бодигардове.) Семейство N има обаче един проблем по отношение на къщата си. Домашните помощнички, които наема, въпреки значителната конкуренция, дебнещата отвсякъде безработица и пр. «кой знае защо» не издържат дълго.
Госпожа N смята, че проблемът е в тях разбира се. Те все пропускат нещо или пък не им стига времето за едно или друго. Ако биха могли да се погрижат за всичко в тази прелестна и просторна, добре обзаведена къща, те биха изкарали едни нелоши пари. Защо си тръгват все пак, рискувайки да нямат средства за собствените си, макар и несравнимо по-скромни, нужди?
Списъкът
Това е автентичен списък с необходимите задължителни дейности по поддържането на дома на семейство N. Този списък ми попадна случайно преди време. Прочетох го с любопитство и с известно съчувствие към всички онези, на които е бил даван. (Ако изпитате известна умора, докато го четете, и не го прочетете целия, може и да разберете защо не се задържат помощнички при семейство N.)
“I. При необходимост – колкото пъти е нужно:
1. Почистване на камина;
2. Гладене – на първо място са бебешките дрехи, после са костюмите и ризите на... (следва името на съпруга – б.а.);
3. Пране;
4. Почистване и прибиране на носените обувки;
5. Чистене на плочките в сутерена (при нужда);
6. Изхвърляне на боклука от кухнята и от всички бани (3 на брой);
7. Подреждане и изтупване на възглавниците на канапето в хола, подреждане на самото канапе;
8. Кухня – избърсване, почистване (отвън) на шкафовете, керамичен плот, хладилник (разчистване и подреждане и отвътре), измиване на пода;
9. Почистване и подреждане на зеленчуците в хладилника – да са готови за готвене;
10. Миене на съдове, подреждане на миялната, ако има достатъчно чинии, а ако има чисти чинии в миялната – подреждане;
11. Подреждане на цялата къща;
12. Подреждане на дрешника (последен етаж).
ІІ. Два пъти седмично почистване на цялата къща:
1. Прахосмукачка – под – навсякъде;
2. Бани – измиване – веднъж седмично основно и веднъж за поддръжка;
3. Прах – забърсване;
4. Всички плочки на пода – измиване;
5. Забърсване на столове и маса за хранене (вън и вътре).
ІІІ. Веднъж седмично:
1. Тераси – метене, измиване, избърсване на парапети, включително площадката пред кухнята;
2. Почистване на фурната;
3. Смяна на кърпи и чаршафи;
4. Обиране на паяжини в цялата къща;
5. Почистване на кабинката на охраната – само след указание на г-н... /следва името на съпруга – б.а./ или г-жа... /следва името на съпругата – б.а./;
6. Забърсване на паркета.
ІV. Веднъж на две седмици:
1. Почистване пред вратите на гаражите и на фитнеса;
2. Почистване на контактите и ключовете със сприт и памук;
3. Таванско помещение – прахосмукачка и обиране на паяжини.
V. Веднъж месечно:
1. Миене на прозорци, врати, рамки и брави;
2. Почистване на шкафовете в гаража отвън, отвърте;
3. Подреждане и забърсване на шкафовете и отвърте навсякъде;
4. Забърсване на вратите на гаражите и на фитнеса – отвън, отвътре и отдолу;
5. Подреждане на гардероба за външните дрехи и обувки; махане на излишните закачали (ако е необходимо);
6. Чистене и подреждане на склада и шкафовете в мокрото и изхвърляне на всичко ненужно;
7. Плочки – стени – баня.
VІ. Веднъж на три месеца:
1. Лампи и градински лампи.
VІІ. Пролет и есен:
1. Каменен цокъл с препарат – къща и ограда;
2. Почистване с влажна кърпа на дървената ограда;
3. Вдигане на скарите пред кухнята и почистване под тях (ако има кой да ги вдигне);
VІІІ. Други задължения:
1. Метене на пътя;
2. Отваряне на вратата и посрещане на гости;
3. Записване на необходимите за домакинството неща (препарати, кофи, парцали и т.н.);
4. Оправяне на багаж след пътуване; почистване на чатни и куфари;
5. Почистване на количките на бебето; столчета, играчки;
6. Вденъж годишно пране на пердета, щори, завивки, калъфи, въглавници, платната на перголата;
7. Зашиване на нещо дребно, например копче.»
Какво толкова? – може би биха казали някои. Вероятно има не хиляди, милиони по-заможни семейства по света, които биха могли да изискват и изискват такива услуги от слугите, пардон помощниците, в дома си. Това обаче, което семейство N не разбира, е, че за подробни изрядно изпълнени услуги ще им трябва не една или дори две домашни помощнички, които да идват почасово два пъти седмично, а слуга/слуги, които непрекъснато да са на разположение.
Последното все пак може би това обичащо перфектната чистота семейство ще го разбере, макар и доста трудно. Дали обаче някой ден г-н N ще разбере например, че не е чак толкова нужно да си сменя обувките по няколко пъти на ден? Или пък г-жа N ще успее някога да си каже, че грижата за перфектния вид на къща, колкото прогимназия, могат да те превърнат в иконом на собствения ти дом? Който освен, че не разбира защо си тръгват слугите, може да се превърне и в човек, който гледа най-вече дали няма някое петънце по многобройните плочки, паркети, прозорци, тераси; дали винаги има свежи зеленчуци в хладилниците; дали винаги са чисти и подредени баните, спалните, гаражите; дали винаги са изрядно изгладени ризите и костюмите, и т.н. и т.н. И не толкова дали примерно не е "кацнало" в небето пред него някое облаче, дали слънцето е сменило вече цветовете на покривите на кварталите в дълбокия хоризонт, който се отваря пред къщата. Там, от склоновете на планината, приютила вече не един и двама перфектно уредени, перфектно устремени новобогаташи.
----------------------------
*Фамилията на семейство N не започва с буквата “н”, ако използваме кирилица. Семейство N e просто едно от всичките n на брой по-заможни семейства, които покриха със скъпи, големи сгради склоновете на Витоша.
----------------------------------------------------------
http://www.eurochicago.com/2010/02/spisakat-na-semeystvo-n/
четвъртък, 11 февруари 2010 г.
ПРАВОСЛАВНИ? КАЗУСИ
Първо частно православно гробище
Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца, и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).
Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквото беше учредена преди години, с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т.е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т.н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.
И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно... българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)
Свети Иван или свети Йован
Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживяла 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.
Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия - на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.
В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, окачвано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия.) Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.
Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа....” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.
Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава - имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.
За "единството на духа"
Отскоро, което разбира се е похвално, Българската православна църква има сайт (http://www.bg-patriarshia.bg/). В него между другото може да се прочете и изявлението на Св. Синод във връзка с неговата среща с бившия вече Западноевропейски митрополит Симеон, който Синодът отстрани в началото на декември м.г. със синодална наредба. В подкрепа на митрополит Симеон, между впрочем, наши емигранти, живеещи в различни краища на Европа, от различни енории на Западноевропейската епархия, написаха десетки писма. Поводът за тези писма беше точно отстраняването на митрополита, критиките към неговия викарий епископ Тихон (който според нашите владици твърде много се сближил с католиците), както и изпращането за временно управляващ Западноевропейската епархия на старозагорския митрополит Галактион. (Известен с това, че има агентурното минало, както и с това, че в разрез с каноничните правила на БПЦ произведе преди три години Слави Бинев за архонт в катедралата “Санта Мария Маджоре” в Рим.)
В изявлението на Св. Синод по повод срещата с владиката Симеон се казва: “С радост известяваме за братолюбивата среща на Св. Синод с Негово Високопреосвещенство бившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, състояла се на 18.12.2009 г. в гр. София, в сградата на Синодалната палата. По време на срещата бяха засвидетелствани любовта и грижата на Св. Синод за здравословното състояние на дядо Симеон, а така също и за душеспасението на богоспасяемата Западно- и Средноевропейска епархия. В края на срещата дядо Симеон получи заповедта си за освобождаване и взе обратно писмата, които той и Епархийският съвет са писали до Св. Синод след издаването на Синодалната наредба. Св. Синод изразява увереност, че дядо Симеон като монах и дългогодишен клирик на св. Църква ще прояви послушание и ще се съобрази и изпълни добронамерените решения и постановления на Св. Синод за благото на св. Църква и душеспасението на всички.”
Какво ни остава, освен да се надяваме, че по молитвите и благодарение на послушанието на дядо Симеон, Западноевропейската епархия ще излъчи в законен избор и срок владика, на когото, както на владиката Симеон, да повярват и да се доверят живеещите в диоцеза на тази епархия български емигранти. За такова доверие, между впрочем, не стига само традиционния благообразен изказ на висшия клир в официално приетите от него документи.
Такъв благ изказ има разбира се и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м.г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”
Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците, или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.
Наскоро Знеполският епископ Йоан, викарий на Софийския митрополит, заедно с архимандрит Григорий, протосингел на Софийската епархия, осветиха в столичния квартал Бояна храма на първото частно православно гробище в страната. Храмът, чийто патрон е св. архангел Михаил, е бил построен за около година и три месеца, и е напълно завършен и изографисан (за това досега са отишли 2,5 милиона лв.).
Словосъчетанието “първо частно православно гробище” ми напомня малко за “ортодоксалната банка” на името на св. Никола, каквото беше учредена преди години, с участие на Св. Синод на БПЦ. Не знам какво стана после с тази банка, но във всеки случай епитетът “ортодоксална” не й отиваше особено. Подобно на това и частното “православно гробище” е малко като “частно православие”, което, прости ме Боже, е “възможно” само в някои аспекти – т.е. красива “частна” църква, добре подредено частно гробище, възможност да те опее някой владика, когато си идеш от този свят и т.н. За спасението на душите обаче нито частните “православни” банки помагат, нито частните гробища.
И така, докато за обгрижването на частни православни гробища изглежда няма никакви проблеми, за обгрижването на изоставени деца и бездомни хора, оставени на бедните плещи на отец Иван от Нови хан например, в неговия приют тип “дядовата ръкавичка”, може би ще помагат примерно... българските масони. (Имаше, във всеки случай, някакви подобни изявления от тяхна страна.)
Свети Иван или свети Йован
Покрай красивия, богато украсен храм, дарен на Софийската митрополия, в който новопредставлените по-първи жители на Бояна ще поемат в едни по-други селения, когато им дойде времето, се сещам и за един друг храм, намиращ се в едно малко, бедно село. В един край, който преди девет десетилетия е бил част от Софийската света митрополия, и който става част от друга митрополия и друга държава. Храм, който също е новопостроен, но продължава да е неосветен. За който, за нейна чест, Българската православна църква е дала пари. Храм, чийто патрон е св. Иван Рилски, и се намира в с. Паралово, Босилеградско, на няколко километра от границата с България. Българите, които живеят там, доживяла 90 години след един договор, сключен след края на Първата световна война в Ньои, да имат храм, в който един “непослушен” свещеник иска да служи литургии на родния им език.
Тези българи неведнъж са се обръщали за съдействие към владиците на Българската православна църква. Молели са за помощ, застъпничество пред “техните братя в Христа” от Сръбската православна църква, за да може храмът да бъде осветен. Всуе. Сръбският епископ Пахомий (в чиято енория е храмът в Паралово), който вече два пъти отказа да освети храма, бе придумван само от представители на светската власт – от министъра за българите в чужбина Божидар Димитров например. Пахомий обаче, както можеше да се очаква, би осветил този храм ако в него се служи само на сръбски език и ако служи свещеник, който е напълно предан на добре позната асимилационна политика над българското малцинство в Сърбия - на която политика, за съжаление, Сръбската православна църква съдейства напълно.
В името на “православното братство” между различните православни църкви българският патриарх Максим, митрополитите, Св. Синод на БПЦ запазиха, окачвано, мълчание, по въпроса с неосветения храм в Паралово. (Те си мълчаха, очаквано, и когато към тях се отправяха призиви по други поводи – като например случая с Македонската православна църква, която реши да “придърпа” към себе си името на известната исторически Охридска света архиепископия.) Отец Йоан, свещеникът на храма в Паралово, на когото до голяма степен е заслугата за построяването на този храм, беше обвинен от владиката Пахомий в непослушност към местния епископ, в неизпълнения на задълженията, в носене на нагръден кръст без благословия. Имаше и искания към името на храма в Паралово – да се напише като св. Йован, не като св. Иван, Рилският Чудотворец.
Според много местни българи обаче, ако отец Йоан би бил напълно послушен на епископ Пахомий, това би значело ни повече, ни по-малко да бъде послушен и на сръбските специални служби. “Сръбският епископ Пахомий няма морално право да се позовава на църковни канони, защото СПЦ в нарушение на всички канони и християнски принципи е дошла на окупирана българска земя, от която предварително са прогонени или избити българските свещеници, и не за да служи на Христа....” Това се казва в едно обръщение, изпратено миналата есен, от председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов до Св. Синод на БПЦ.
Непослушният отец Йоан продължи да служи на български, охраняван по неволя, докато служи, от местни българи. Охулван и притискан от светската и църковната власт на страната, чийто гражданин е. Оказа се, освен всичко друго, че и днес един православен свещеник може да е поставен в казус, какъвто не би трябвало да има, поне в този век. За разлика от някои сръбски православни свещеници например, които служат на родния си език в населени места, които не са част от сръбската държава - имайки разбирането на съответните светски и църковни власти за техните права и пълната подкрепа, разбира се, на Сръбската православна църква.
За "единството на духа"
Отскоро, което разбира се е похвално, Българската православна църква има сайт (http://www.bg-patriarshia.bg/). В него между другото може да се прочете и изявлението на Св. Синод във връзка с неговата среща с бившия вече Западноевропейски митрополит Симеон, който Синодът отстрани в началото на декември м.г. със синодална наредба. В подкрепа на митрополит Симеон, между впрочем, наши емигранти, живеещи в различни краища на Европа, от различни енории на Западноевропейската епархия, написаха десетки писма. Поводът за тези писма беше точно отстраняването на митрополита, критиките към неговия викарий епископ Тихон (който според нашите владици твърде много се сближил с католиците), както и изпращането за временно управляващ Западноевропейската епархия на старозагорския митрополит Галактион. (Известен с това, че има агентурното минало, както и с това, че в разрез с каноничните правила на БПЦ произведе преди три години Слави Бинев за архонт в катедралата “Санта Мария Маджоре” в Рим.)
В изявлението на Св. Синод по повод срещата с владиката Симеон се казва: “С радост известяваме за братолюбивата среща на Св. Синод с Негово Високопреосвещенство бившия Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, състояла се на 18.12.2009 г. в гр. София, в сградата на Синодалната палата. По време на срещата бяха засвидетелствани любовта и грижата на Св. Синод за здравословното състояние на дядо Симеон, а така също и за душеспасението на богоспасяемата Западно- и Средноевропейска епархия. В края на срещата дядо Симеон получи заповедта си за освобождаване и взе обратно писмата, които той и Епархийският съвет са писали до Св. Синод след издаването на Синодалната наредба. Св. Синод изразява увереност, че дядо Симеон като монах и дългогодишен клирик на св. Църква ще прояви послушание и ще се съобрази и изпълни добронамерените решения и постановления на Св. Синод за благото на св. Църква и душеспасението на всички.”
Какво ни остава, освен да се надяваме, че по молитвите и благодарение на послушанието на дядо Симеон, Западноевропейската епархия ще излъчи в законен избор и срок владика, на когото, както на владиката Симеон, да повярват и да се доверят живеещите в диоцеза на тази епархия български емигранти. За такова доверие, между впрочем, не стига само традиционния благообразен изказ на висшия клир в официално приетите от него документи.
Такъв благ изказ има разбира се и в отношенията с другите православните църкви и в частност със Сръбската православна църква, за чиято неотстъпчивост и неразбиране към правата на православните българи, живеещи в Сърбия, вече стана дума. Както се казва в посланието на българския патриарх Максим до черногорския и приморски митрополит Амфилохий от 19 ноември м.г., по повод кончината на предишния сръбски патриарх Павле, владиците от двете църкви отстоявали заедно “единството на духа чрез връзките на мира”. “С особена признателност и дълбока благодарност си спомняме неговото (на патриарх Павле – б.а.) братолюбиво отношение в дни на изпитания за единството на светата ни Църква и повереното ни паство. Както с личното му участие, така и в общите ни трудове ведно с представителите на почитаемата йерархия на Сръбската православна църква отстоявахме „единството на духа чрез връзките на мира" (Еф. 4:3) за опазване чистотата на светата ни вяра и за добро свидетелство пред света.”
Както гласи евангелският израз, “по плодовете им ще ги познаете”, [Матей, 7:16]. Мълчанието на клириците, или пък официалните благи думи далеч не винаги са достатъчни за “опазване чистота на вярата” и за “добро свидетелство пред света”.
вторник, 15 декември 2009 г.
ПРАВО НА ОБУЧЕНИЕ ИЛИ ПРАВО НА ДАЛАВЕРА
Вече няколко години в България се организират курсове по български език за учителите, работещи в гимназията и в основното училище в Димитровград (Цариброд). На тези курсове, които се провеждат в гр. Варна от преподаватели на Шуменския университет или неговия клон - ДИПКУ - Варна, отиват обаче твърде малка част от тях. Може би не всички служители, преподаватели и пр. от различни ведомства и институти в България, които по един или друг начин са свързани, ангажирани с тези курсове знаят, че в Димитровград българският език е почти изгубен. Казано накратко, и майките често не говорят на майчин език. Имало и може би все още има доста трудности, страх сред хората с български етнически произход в този град да си записват децата да учат т.нар. майчин език. Натиск, който далеч не винаги е открит, който е стар, напластен отдавна, така че тези родители далеч не толкова лесно записват децата си за подобно обучение. Другият проблем е, че и учителите в този град, както и повечето му жители, не владеят добре книжовните норми на българския език. И така, българската държава, Министерство на образованието и науката (МОН, или МОМН, както е сега) в частност, съвместно с Шуменския университет и Община Варна приемат за около две седмици някакви групи от Цариброд, които би трябвало да са съставени, поне в мнозинството си, от учители, от педагогически кадри в гимназията и основното училище в града.
На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.
Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.
И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.
Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.
Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.
-------------------------------------------------------
Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско
Право на обучение или право на далавера
http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari
На практика обаче не отиват точно тези, които би трябвало, а доста наистина случайни хора. На разноски на българската държава, и по специално на МОН (МОМН), до Варна пътуват и отсядат приятели, роднини, съседи, пазачи и пр. на хората, които организират тези курсове, които контактуват със съответните български ведомства и институции. Организаторът всъщност най-вече е директорката на гимназия "Св.св. Кирил и Методий" в Димитровград (Цариброд) Снежана Симеонова, която, за разлика от повечето си колеги в гимназията в Цариброд, добре знае български. Завършила е преди време Българска филология в Софийския университет. Но за курсовете за по-добро владеене на майчиния български език тя дори не уведомява предварително учителския състав, а прави списъците за това кой ще отиде на тях по свое усмотрение, пращайки на безплатна почивка всяко лято доста приятели, роднини, приближени, приближени до нея служители, роднини на приближените и т.н.
Това наранява, дразни разбира се учителите, които биха искали да усъвършенстват владеенето на български език, а нямат тази възможност. И макар че времената като че ли са други, променили са се малко или повече към по-добро, макар че като че ли политиката на натиск към хората с български етнически произход не е такава, каквато и била преди, това така или иначе са хора, които се страхуват, които знаят, че рискуват, ако се опитат да се оплачат открито. Въпросната директорка, заемаща между впрочем, този пост от доста време, неведнъж е оплювала България публично и те са били свидетели на това, но тя на всичкото отгоре е отличена през 2008 г. с грамота за опазване на националната самобитност от Държавната агенция за българите в чужбина. Това отличие е дадено на директорка, който дълго време не се интересувала особено от обучението по майчин език в съответното училище, нито е обезпечавала по-качествено ниво на преподаването му. А просто е съхранявала себе си, битието и кариерата си, в една наистина трудно отминаваща политика на асимилация на хората с българска етническа принадлежност в Димитровград.
И когато тези хора виждат, че дори и от българска страна, от страна на някакви български ведомства или служители не винаги има достатъчно адекватно, добре запознато отношение към техните проблеми; когато виждат, че хора, които най-малко заслужават, казано с други думи, въобще не заслужават, получават и награди от български институции, те разбира се се обезсърчават допълнително. Нито в Сърбия се оказва, че има на кого да разчитат, нито в България.
Получава се така, че когато се срещнат например държавните глави на Р. Сърбия и Р. България, когато например Борис Тадич и Георги Първанов обсъждат помежду си въпроси, свързани с правата на българското малцинство в Сърбия, с обучението по майчин език и т.н., никакви проблеми няма. Президентите на двете страни нямат разногласия по въпроса, имат или поне не веднъж са изразявали пълното си желание нещата в това отношение да бъдат в духа на цивилизационните стандарти на времето, в което живеем. В крайна сметка разбира се и Р. Сърбия има своите малцинства в други страни и също е заинтересована от това правата на тези малцинства, тяхното положение да бъде напълно в духа на едни общоевропейски ценности.
Но някъде по-надолу или по-надълбоко, извън официалния пласт на напълно коректни отношения, някои хора, служители, личности може би на местно ниво, ако не на централно, продължават някак си по инерция или по убеждение да се отнасят към обучението на майчин език на българското малцинство с манталитет на двуличие и скрито неприемане, който като всеки манталитет много по-трудно може да бъде преодолян. Или пък продължават да гледат на правото за съхранение на майчиния език и култура като на нещо, от което могат да се облагодетелстват, било то и чрез дребната далавера безплатна почивка на море. В България пък се оказва, че далавери от подобен тип някак твърде лесно минават за “чиста монета”. Тази двойна невъзможност за по-адекватно, по-честно отношение към подобни проблеми продължава да работи в ущърб на правата на българите в Димитровград. В ущърб на по-спокойното и свободно отношение към въпроса за обучението по майчин език сред родители и деца. В ущърб на това учителите да не се чувстват неудобно, че не са могли да придобият достатъчно квалификация, ниво на владеене на български език, а трябва да учат на него своите ученици.
-------------------------------------------------------
Курсовете в България за опресняване на български език за учителите от Димитровградско
Право на обучение или право на далавера
http://www.niubratstvo.info/index.asp?temi_i_komentari
Абонамент за:
Публикации (Atom)