Преди много години на ъгъла на “К. Величков” и “Сливница” живеел художник, който мечтаел да види Париж. Той рисувал картини, които подарявал или продавал за “жълти стотинки”. Трети, сред които най-хубавите, унищожавал с ярост, реципрочна на натиска на средата, в която живеел.
Един ден този мъж, който имал много жени в живота си, срещнал момиче, което било в началото на пътя - с много здрава черупка и затворен вътрешен свят. Художникът отворил черупката и влязъл в това момиче и то влязло в него. Заживели заедно, било средата на 80-те.
Мъжът рисувал понякога и плакати с ликовете на Тодор Живков, Пеко Таков, Мако Даков и пр., за които му плащали повече, отколкото за картините. Правил агитматериали за система, в която такива като него просто нямало как да се впишат. Искал, както и мнозина други, да избяга разбира се. Най-накрая успял - отлетял за Франция като турист и останал като невъзвръщенец. И когато в едно градче се оженил за възрастна французойка; и когато я изоставил и отишъл като скитник да обикаля парижките улици; и когато бил сам и незащитен; нечия разбираща, мислеща го любов, го подкрепяла, както само любовта може да пази и подкрепя. Мъжът пишел мили,искрени писма. Обадил се по Коледа от един парижки автомат, за да каже на същото онова момиче колко много му липсва.
Минали години. В страната, в която празник бил 9-ти, но не и примерно 6-ти или 22-ри септември, станал преврат, ден след като паднала Берлинската стена. Не всички невъзвръщенци се върнали веднага, някои не бързали толкова. На ъгъла на “Левски” и “Шипка” – точно там, където двама души се разделили, те се срещнали пак след седем години. Любовта нито можела да се върне, нито се била примирила с изчезването си. И дори приятелството се преломило, не оцеляло под натиска на сложния сплит. Всеки тръгнал по своя си път.
Художникът, дошъл от “К. Величков” и “Сливница”, рисувал вече в парижкото си ателие. Част от картините продавал по интернет, чрез сайт за художници чужденци, дошли в града с митичния Монмартр. Веднъж в този сайт попаднала жена, която не търсела да купи картини, но с интерес ги разгледала. Не й се видели, между впрочем, “годни за унищожаване”. (Приличали по-скоро на лоши копия на онези, които художникът продавал в София през 80-те.) Нито любовта, нито изкуството били вече, изглежда, способни на отчаяние. Художникът обаче оцелял и животът му се подредил.
Какво станало после и защо въобще разказвам тази история, може би не е толкова важно. Може би най-накрая всеки, независимо къде живее, се уморява и буквално заспива до нечие рамо. Без обезателно да се интересува от “черупката” на другия. Без да залага себе си или да се губи заради някакви Бог знае къде отишли си чудеса, заради които художниците оцеляват, или пък оцеляват картините.
Няма коментари:
Публикуване на коментар