Вярност

Вълкът потегли – бял и изтощен, в снега кръвта му правеше пътека. Ловецът бавно тръгна подир него и зимата полека ги обгърна. А после чу се вой – от ярост и любов, на гладна, неочаквана вълчица - късметът се обърна в този лов, снегът почервеня от страшна битка. Вълчицата намери своя вълк, подуши го и раните облиза. А някъде далече, в своя дом една жена бе станала вдовица. .

Бели коне

Тези бели коне Накъде отлетяха във времето Тези бели коне С изтънели, изящни копита Потанцувайте с мен Докоснете на вятъра стремето Отворете света И ръката на Бог ще ме вдигне Мои бели коне Мои малки пътуващи облаци Колко път извърнах А все още не мога да стигна Там до звездния пир Светлината сънува отломъци Мои бели коне В почерняла от времето снимка

Животът е един безумен сън

Животът е един безумен сън
По стъпките му секва бавно силата
А ти ме чакаш някъде извън
Извън света, във който се умира

Дали изобщо някога си бил
Дали изобщо някъде те има
Измислям те като в изгубен филм
И светлината бавно те намира

Довиждане, продрани светове
Потъпкани мечти, ненужни драми
Аз вече имам място и небе
Къде спи на зрънце любовта ми


.

Робърт Франсис Кенеди Младши и Дел Бигтри, съмнения за ваксината срещу коронавируса

Робърт Франсис Кенеди Младши (Robert Francis Kennedy Jr. - https://en.wikipedia.org/wiki/Robert_F._Kennedy_Jr.) и Дел Бигтри (Del Bigtree - https://en.wikipedia.org/wiki/Del_Bigtree) изказват съмнения за ваксината срещу коронавируса. Какви са техните аргументи, може да се чуе в това видео, което е качено в You Tube на 23 май т.г.




Робърт Франсис Кенеди младши:

Правителството в продължение на 30 години се стреми да създаде ваксина, но без резултат. В началото на 2002 г имаше три епидемии на коронавирус, тогава ги нарекохме SARS и MERS.

Първата, от SARS, имаше естествен произход, като се предаде от прилеп на човек. Другите две епидемии, изкуствено създадени, бяха вследствие на изтичане на вирус от лаборатории, заразиха се хора. Правителството на Китай и консорциум на западните правителства вложиха милиони долари, за да създадат ваксина за коронавирус. Усърдно се трудиха в периода 2002-2012 г. Създадоха 35 ваксини, като 4 от тях били особено перспективни. Те изпробваха тези четири ваксини на порове, които имат сходни с човека респираторни проблеми на горните дихателни пътища. Поровете показаха добри резултати по изработката на антитела за продължителен период от време, но после се случи нещо ужасно.

Когато ги заразили повторно, животинките се разболели много тежко. Започнало възпаление на организма и те починали. Учените си спомнили нещо, което се случило през 60-те години, когато създали ваксина за вируса RSV, който много прилича на коронавируса. Това е вирус, който засяга горните дихателни пътища. Тогава учените не направили тестове на ваксината от RSV на животни, а веднага ваксинирали 35 деца. Организмът на децата също реагирал добре и изградил устойчиви антитела. Но, когато децата се заразили повторно, се разболели много по-тежко от неваксинираните деца. Две от децата починали. Имало скандал. И когато същото се случило с поровете, те нарекли това – усилен имунен отговор.

Това означава, че след ваксинирането Ви се струва, че сте изградили антитела, но при повторно заразяване се разболявате още по-тежко. Болестта Ви завладява по-силно, отколкото тези, които не са ваксинирани. Това се случило през 2012 г. А през 2014 г. Националния институт за здраве, под ръководството на Тони Фаучи, създаде ваксина от треска Денге, при която също бяха забелязани признаците за усилен имунен отговор. По време на клиничните изпитания се е установило, че антитела се изграждат, но може да се разболеете повече, когато се изложите на въздействието на вируса. Но те игнорираха този факт и продоха ваксината на Филипините. Ваксинирани са стотици хиляди деца и, когато се появила тази треска Денге, децата се разболели. 600 деца от тях починали. На Филипините отговорните хора бяха съдени.

Опасността на ваксината от коронавирус е в това, че тя трябва да бъде тествана първо на животни, за да се избегне същият проблем – силен отговор на имунитета, който е последван от смъртоносна инфекция.

Струва ми се, че е много странно, престъпно безразсъдно, Тони Фаучи да разрешава на тези компании да прескочат тестването на животни и направо да се премине към тестване на хора.

Снимка: Скрийншот от видео на Daystar

Дел Бигтри:

Замислете се колко е опасно това, за което учените говорят - причините за възникване на усилен имунен отговор. Те не знаят защо това се случва. Представете си, че стотици фирми участват в надпреварата по производството на тази ваксина и, ако успеят, имат печалба от 750 млрд. долара. Те работят с определен вид вирус, но коронавирусът има вече 30 мутации, при някои от тях има сериозни изменения в протеина. Какво ще стане, ако сте създали ваксина, знаейки това? А те знаят за проблема. Тони Фаучи открито заявява, че от това хората ще се разболеят още по-силно и трябва да се прави всичко много внимателно. А какво ще стане, ако на тях им се струва, че са решили този проблем и създат ваксина? Бил Гейтс осъществява мечтата си, както и Тони Фаучи, и сега целия свят ще бъде задължен да използва тази ваксина, а после изведнъж започват мутации, което ще доведе до засилен имунен отговор сред ваксинираните.

И сега проблемът е в това, че вместо 0,1 - 0,3 % смъртност, ние ще имаме – 20-30 % смъртност. При хората ще се получи същото като с поровете. Бързането да се пусне на пазара ваксината, без необходимата проверка и тестиране, може просто да унищожи нашия вид. Те правят точно това - съединиха двете най-опасни думи, свързани с ваксина – бързане и наука. Тези две думи не могат да се намират в едно изречение.

------------------------------------------------------

* Текстът на български - превод на това, което Робърт Франсис Кенеди Младши и Дел Бигтри казват, е споделен във Фейсбук и е взет оттам.

.

Без заглавие

Сам човек за никъде не е.
Сам човек по-добре да си изкопае гроба и да легне в него.

Но ако цената за това да не е сам е да няма свобода,
по-добре да разкъса оковите и да избяга.

Ако няма къде да избяга, пленникът се превръща в жертва.

Любовта и страхът не живеят заедно.

Госпожа К. и квартирантът

Госпожа К. живееше в малка къща в покрайнините на града. Тя имаше деца и пораснали внуци, които не живееха с нея и които навестяваше от време на време, и те я навестяваха. Имаше и съседки, с които се виждаше почти ежедневно. Както и квартирант, мъж около петдесетте, очукан достатъчно от живота, който бе наел малка стаичка в приземния етаж на къщата й.

Преди да дойде това чудо с коронавируса, госпожа К., макар и вече минала седемдесетте, не се задържаше толкова в къщата си. Тя често отиваше при роднините си, оставаше понякога при тях за ден-два; обикаляше и магазините в търсене на по-евтини продукти, които мъкнеше после към дома с препълнена чанта-количка.

И при квартиранта си слизаше често, в малката стаичка, където си приказваха и тя го поучаваше за едно-друго, както е присъщо на възрастните хора. Защото децата си бе по-трудно да поучава и защото тях не ги виждаше всеки ден.

Но, откакто светът влезе в спиралата на тази пандемия и държавата, която й даваше малко над 200 лв. пенсия, влезе там също, госпожа К. се промени. Тя се изолира в дома си, спазвайки стриктно всички препоръки на правителството и националния щаб за борба с вируса. Всеки ден от екрана на телевизора й звучаха поредните заповеди и мерки за борба със заразата, завършващи с бодрия призив на ТВ водещи, не останали си по къщите, „Останете си вкъщи!“. То и какво друго можеше да прави една пенсионерка в това извънредно положение, освен да си стои вкъщи, да свърши някоя домакинска работа, да гледа телевизия и да отива, макар и възможно по-рядко, до най-близкия магазин?

Госпожа К. престана да кани съседки в дома си и да ходи по техните къщи. С децата и внуците се чуваха по телефона. И те й казваха също колко важно е за възрастен човек като нея да ограничи максимално всичките си контакти. Тя си уши предпазна маска за лице (в аптеките маски нямаше), въоръжи се и с дезифектанти, гумени ръкавици и пр. Понякога излизаше на двора с маската и от разстояние си казваше по няколко думи с някоя съседка. А, когато трябваше да й даде парите за наем, ток и пр., квартирантът почукваше на прозореца й, тя го отваряше и така, внимателно, от разстояние, посягаше за парите. Поръчваше му понякога и да й купи продукти или лекарства, и после по същия начин те стигаха до нея през прозореца.

Квартирантът, от своя страна, изобщо не се прашеше от страховития вирус. Не го интересуваха ни маски, ни опасности, ни съблюдаване на социална дистанция. Това, което го плашеше и измъчваше все повече, с всеки нов ден в извънредно положение, бе собственото му печално дередже. Защото фирмичката – магазин за вещи втора употреба, в която работеше, бе една от многото, пуснала кепенци, поради мерките на правителството за борба с Covid-19. И квартирантът бе останал без работа.

Със собственика на фирмата се познаваха отдавна – не беше лош човек, напротив, нито алчен, но двамата му работници, един от които беше нашият герой, работеха при него без трудови договори. Ако имаше договори, осигуровки и пр., плюс разходите за наем за помещение, режийни и пр., дребният бизнес на собственика вероятно нямаше да издържи, доста преди настаналото извънредно положение. А, когато то настъпи и клиенти вече нямаше, на собственика му останаха не приходи, а само разходите за наем, за издръжка на семейството и децата, както и – от човешка солидарност – някакви, макар и дребни пари, за двамата души, с които работеше. Нищо, че работа вече нямаше.

Не се знаеше, обаче, докога щеше да издържи тази солидарност на собственика към квартиранта на госпожа К. В страна, в която и преди, и след обявеното извънредно положение, нямаше никаква съпричастност на управляващите към бедния, изтерзан народ, кой се интересува от някакъв си наемник без трудов договор, осигуровки към държавата, без никакво имущество и дом?

Квартирантът на госпожа К., въпреки че нямаше вече защо, продължи да става всеки ден по обичая си рано. Той се качваше в градския транспорт, свалян понякога от контрольорите, понеже нямаше пари за билети, и обикаляше после пеша с часове улиците на града. Отиваше и до затворения офис на фирмата, където се виждаха понякога със собственика. Отбиваше се и при други свои познати, търсеше изход от създалото се положение. Но работа нямаше и трудно можеше да се намери в настанилата се повсеместна стагнация. Или, ако имаше, тя беше само в криминалния сектор. А квартирантът не искаше все пак да стига дотам, въпреки че и такива мисли му минаваха през главата. Дори не можеше да се пътува вън от града, да се отиде в друг град, да се направи някой опит за търговийка, да се продаде нещо на някой битпазар. Нищо не беше същото. Работеха само магазини за хранителни продукти, аптеки и банки. А в магазините не даваха разбира се нито хляб, нито цигари, нито каквото и да било друго без пари. В банки пък нямаше въобще защо да влиза. Те не бяха за такива като него.

Квартирантът се опитваше криво-ляво да събере, въпреки всичко, нужните пари за прехрана, да плати и наема за стаичката, в която живееше, за да не остане без покрив над главата. Той се опита веднъж-дваж да спомене на хазайката си, че работа няма и пари за наем също, но тя и без друго непрекъснато повтаряше, че пенсията й е малка, че токът е скъп, че електрическата печка в стаята му (която той пускаше само нощем) харчи много.

Една вечер, докато квартирантът за пореден път си броеше стотинките, а хазайката му бе прекарала поредния си ден в гледане на сериали и новини за коронавируса, тя се почувства толкова зле, че реши да вика Бърза помощ. „Сигурно съм го хванала проклетия вирус – помисли си тя. – Не мога да дишам…“. Хазайката звънна на 112, чукна и на пода, за да викне квартиранта си, на когото каза после през прозореца, че й е зле. Квартирантът предложи да й помогне, с каквото може, но тя му каза да не влиза.

Бърза помощ дойде сравнително бързо. Докторът видя, че жената няма никакви симптоми за коронавирус, а се е уплашила дотолкова, че е обострила свои старчески болежки, и й постави някаква инжекция. Госпожа К. се успокои, но за ден-два. После пак, общувайки само с телевизионния екран, превзет от новините за опасния вирус, тя продължи да се задъхва и тревожи.

Квартирантът и той продължи по същия начин. След още седмица-две безполезно търсене на средства за препитание, се озова в компанията на стари познати, които го почерпиха с няколко чашки. И, като нямаха с какво друго да му помогнат, бидейки от неговата черга, дадоха му бутилка с домашна ракия. Квартирантът излезе от дома на познатите си, залитайки, и – в разрез с всички мерки и ограничения, наложени от правителството – седна на пейка в близкия парк.

Беше вече тъмно, нямаше хора, всичко наоколо беше пусто. Нямаше и кьорав полицай, който да го глоби с 5000 лева за нарушаване на Закона за извънредното положение. Но и да имаше някой да го глоби, как ли щеше тази държава да вземе 5000 лева от несретник, нямащ и пет лева, скътани настрана? Мъжът отвори бутилката, отпи няколко глътки, запали последната си цигара и погледът му потъна в нищото. Уж беше вечер април, а беше студено, зимата упорито не искаше да си тръгва…

През туй време, някъде накрая на града, госпожа К., изпълнила всички предохранителни мерки да не си отиде от коронавирус, се строполи на пода от инсулт. Дали от поредните новини за нарастващите жертви на вируса, дали от застоялия живот, дали от възрастта или от всичко, взето заедно, кръвното й скочи рязко и един кръвоносен съд се спука в мозъка й. Нямаше кой да се обади на 112, да уведоми роднините й. Нямаше кой да отвори вратата й и да я намери навреме.

Квартирантът прегърна бутилката и полегна на студената пейка, където неусетно заспа. Над него мина един ангел, събиращ душите, претегли добрите и лошите му дела, поколеба се за миг и реши да остави душата му в тялото до сутринта. Ако тялото издържи… Имаше по-спешен случай, който зовеше ангела към малка къща в края на града. Там, пред невиждащите погледи на премиера, министъра на здравеопазването и генерала-хирург, окупирали и този път новините, една тотално изолирана старица се гърчеше, на метър от телефона и заключената врата. От екрана на телевизора продължаваше да се чува „Останете си вкъщи“.

Без дъно

Илюстрация: Еspirited.com


Изгубена в бездънен лабиринт,

се връщам пак към себе си неясно.

Бавно се спуска черният килим,

мъгла се стеле и крещя безгласно.



Коя съм аз? Защо съм тук сега?

Безкраен ли е пътят ми в трънака?

Защо не срещнах нийде милостта,

нито живот безбеден, устоим на мрака?



.

В полите на бурята

Илюстрация: Facebook, Santiago Borja


Нощта върви по своя вечен път,
разпуква се кълбото на зората,
а аз съм там, в танцуващата смърт
на две стихии, срещнали съдбата.

Дали ще има за кого да спра,
кого да браня, от кого на бягам?
Понякога приятел е врагът,
понякога приятелят е яма.

Нощта кънти от тайни светове,
от свързани светилища и драми,
а аз вървя и паля ледове,
за да не стане пак сърцето ми на слама.


.

БЯЛА ИЗМИСЛИЦА

Видео "триптих" на Дарина Проданова по стихове на Мариана Христова

"Горчива цигара"
"Влажно и тихо е..."
"Бяла измислица"

БЯЛА ИЗМИСЛИЦА from Dari Prodanova on Vimeo.

Феята на облаците

Илюстрация: Enfant Video Fete Photobooth

Имало едно време една Фея на облаците, която се родила в едно село на края на света като обикновено наглед момиченце. Когато била дете, Феята на облаците танцувала с вятъра и се носела в облаците, но й било трудно да ходи по земята. Когато пораснала, Феята на облаците продължила да танцува с вятъра, да гледа света през облаците и да помага на хората с всякакви чудновати вълшебства. Защото това за това се била родила тя и това било нейното предназначение. Но и като възрастна Феята на облаците не можела да стои здраво на краката си, често се спъвала, падала и губела, и никой нито знаел, нито можел да знае защо се случва това. А Феята можела да помага на хората най-вече от висотата на крехките бели облаци, на които се носела, въпреки земното притегляне. Не и когато, с кръста на човешката си форма, ходела и се спъвала по земята.

Феята на облаците живеела във време, когато вече никой не вярвал във феи, вълшебства и пр. измислени чудеса. И дори да вярвал някой в чудеса и вълшебници, те били едни такива добре пресметнати, режисирани и рекламни. Дори и за чудесата имало регламенти и ценоразписи, кое чудо колко може да трае, кой може да си го позволи и колко ще му струва. Феята на облаците не вярвала в подобни пресметнати чудеса, те били срам за занаята и за тайната гилдия на вълшебниците, която въпреки всичко все още не била напълно изтребена от стоящи здраво на краката си подражатели и всевъзможни мошеници и факири.

Един ден Феята на облаците, която все по-трудно стигала до тях, защото все по-трудно й било да оцелее, докато стъпвала по земята, се обърнала към неколцина от своите земни приятели да й помогнат да пусне един голям, цветен балон, пълен с думи, който да потанцува с вятъра и облаците. Той й бил нужен, за да помогне на уморените й, невидими криле да се вдигнат.

„Защо ти е този балон? – казал един от земните й приятели. – От такива балони няма никаква полза.“ „Е, пускай го, като искаш – казал друг. – Но защо ме занимаваш с това?“. „Иди при търговците на балони и при разносвачите на думи, които имат сметка от подобни неща“ – казал трети. Четвърти пък въобще не разбрал за какво точно стана дума. Пети бил зает с къде по-важни неща от някакъв си цветен балон. Шести й се разсърдил, че балонът, който искала да пусне, не съдържал точно такива думи, каквито той би искал да съдържа. Седми я насърчил, макар че и той не направил нищо. „Пусни балона – казал й. – А, ако ти е трудно, потърси помощ свише.“

Никой не знаел, че Феята на облаците е фея, тя била обикновена наглед жена, от която се очаквало отдавна да се е научила да стъпва здраво по земята. И нейните земни приятели, и те не знаели това. Те даже малко й се ядосвали, че е някак си не съвсем благонадеждна, това ги разочаровало и ги карало леко да я презират.

Феята на облаците се натъжила. Тя знаела, че ако стои твърде дълго само на земята, земното притегляне за нея ще стане много по-голямо, отколкото дори хората, които не се били родили вълшебници, могат да понесат. Това била цената да си Фея на облаците, която може да променя света, когато се издигне в облаците и всичката земна прах и кал нямат власт над вълшебствата, което е намислила. Знаела също, че крехките й крила са вече прокъсани от многото издигания, падания и въздействия на тайни и явни стихии, които била понесла през живота си. Знаела, че всеки дар свише е и товар, повод за завист или причина за наказание. Феята на облаците не могла да пусне сама балона с разноцветни думи. Тя можела само да го напълни.

Наближавал краят на поредната земна година, когато Феята на облаците се отказала да се бори със земното притегляне. То вече било толкова голямо за нея, че тя не гледала вече към облаците, не искала да създава балони и й било все по-трудно да помага на хората. Тя не можела дори да подари и съвсем обикновени, не вълшебни подаръци за Коледа, на две близки на сърцето й деца, които вярвали, че митичен Белобрад старец тръгва всяка година от Лапландия и ще донесе подаръци и за тях. Тя разбира се знаела, че Дядо Коледа не съществува още от времето, когато богатият отвън и отвътре Никола от град Мир в Ликия престанал да ходи по земята и се преселил в отвъдното. Знаела и, че Дядо Коледа може и да не дойде при децата, ако техните близки не стъпват достатъчно здраво на земята, за да им купят подаръците, които пожелаят.

Феята на облаците била обикновено момиче, което, както и Спасителят, се родило в бедност и носело кръст от небесна мая. Но дори Спасителят не успял да научи хората да не убиват това, което не разбират, и да не предават това, което не бива да се предава. Камо ли една такава обикновена, изгубена фея, която понякога, само понякога, може да прави чудеса.

.

Протестиращите в България днес: Не искаме оставка, а смяна на системата

Днес протестни шествия на колони от автомобили с надути клаксони и национални знамена се случиха в различни градове на България - Сливен, Добрич, Перник, Монтана, Русе, Хасково и др. Протестиращите искат не просто и само оставка, а смяна на системата, по която се управлява страната. Искат повече пряка демокрация, нова изборна система, изграждане на друг тип институции, управление, което наистина да се интересува от проблемите на обикновените хора, на спопяващата се българска нация.

Въпреки лошото време, и площадът пред Народното събрание в София се изпълни с хора. Протестът в столицата продължава.

Видеа от протестите, споделени от участници в тях на стените им и в групи във Фейсбук:











Видео с арестуван вчера протестиращ в Троян:

Оседлаване на Пегаса

Имало едно време един кон, който живеел на края на световното село.

Колко пъти го били, колко пъти го гонели и обиждали, колко пъти оставал и гладен, и жаден, не е за разправяне.

„Ти си впрегатен кон, трябва да мъкнеш товари и да не се дърпаш и пръхтиш, когато ти слагаме юлар и капаци на очите“ – му казвали едни.

„Ти си състезателен кон, трябва на носиш ездачи на гърба си, които да те ръгат в ребрата, за да тичаш по-бързо“ – му казвали други.

„Ти не си никакъв кон, ти си едно инатливо магаре, което не иска да влезе в правия път“ – му казвали трети.

Но той не бил нито едното, нито второто, нито третото.

Бил само един кон, който можел да мъкне невидими за хората товари. Да носи на гърба си невидими небесни ездачи. Да търси наистина правия път между всичките, добре утъпкани от хората криви пътища.

И можел да лети. И това можел. В редките случаи, когато се намирал ездач, роден на земята, който да усети тоновете на сърцето му.

Един ден този кон, посивял и изтръпнал от всичките земни каруци, се отказал да носи невидимите небесни товари. И започнали да измират децата на фермерите. Друг ден конят, отвратен и останал без дъх от неумели жокеи, се отказал да качва невидимите небесни ездачи. И семействата на търговците се разпаднали. Накрая конят се отказал да търси и правия път между всички добре утъпкани от хората криви пътища. И светът се напълнил с магарета на високи управленски позиции.

Той бил само един кон с невидими небесни криле. И бил пратен между хората, за да се научат да различават по-добре доброто от злото. И да летят заедно с него, ако успеят да усетят великия, скрит, недостъпен, сложен и вечен двигател, частица от който се намирала в сърцето му. Но те искали от него само това, което можели да видят. Не знаели, че крилете на Пегаса не винаги се виждат, и че, когато се впряга крилат кон или когато се оседлава, без да усетиш сърцето му, светът задължително става по-беден, празен и жалък, отколкото е.

Прага. Дипломация „като по учебник“

Карта на района, в който се намира Българският посолски комплекс в Прага

В престижния квартал Дейвице в Прага се намира българският посолски комплекс, построен през 80-те години на миналия век от БОДК на терен, предоставен от чешката държава за нуждите на българските дипломатически служители в Прага. Земята е чешка собственост, сградите - българска. През 80-години, след построяването на комплекса, в който, освен резиденцията на посланика, има пет жилищни блока и още една сграда, са живели към 200 души. Сред тях, освен служителите в посолството, са били и български представители в Международния студентски съюз, в бюро на Съвета за икономическа взаимопомощ /СИВ/ и др. Сега в комплекса целият дипломатически, консулски и технически състав е може би към 20 души, като може и толкова да не са, заедно със семействата им. Комплексът е ограден с ограда и има разбира се дипломатически статут.

Дипломатическият комплекс, според наши сънародници в Прага, се простира на площ от 7-8 декара, освен сградите, в него има и много зеленина. Общо в този комплекс има повече от 100 апартамента, като не броим резиденцията на посланика. Освен петте жилищни блока и резиденцията, има и още една сграда, в която се помещава Българското училище в Прага.

Снимка от сателит от района на Посолския комплекс. Сградите от комплекса се виждат в средата на снимката.

Сградата с разчупения син покрив в горния край на снимката, с форма на сложен многоъгълник, е резиденцията на посланика. По-надолу вляво са три 4-етажни жилищни блока – два с бели и една със син покрив. Вдясно е бившата търговска сграда, с бял покрив, където днес е училището, както и другите два жилищни блока, които също са с бели покриви. Комплексът е ограден от улиците „Милнеровка“, „На Мичанце“, „На Фичерце“ и „Рихтарска“.

Понастоящем, според наши сънародници в Прага и според други източници, едно 90 процента от апартаментите в Българския посолски комплекс не се заемат от служители на Българското посолство в Прага (което разбира се си има отделна сграда, комплексът в квартал Дейвице е само за жилищни нужни). Защото служителите в посолството са малко и дори, заедно със семействата им, могат да заемат малка част от тези апартаменти. Посланикът пък си има резиденция в комплекса и на него апартаменти в жилищните блокове не му трябват.

Какво се случва с тези апартаменти, в които не живеят служители на българското посолство в Прага? Тези апартаменти в комплекс с дипломатически статут просто се дават под наем. И това е започнало още от началото на 90-те години насам, като постепенно, с намаляването на дипломатическия състав на посолството, са се увеличавали и свободните за даване под наем апартаменти. Въпреки че разбира се това се е случвало и се случва в явно нарушение с Виенската конвенция за дипломатическите отношения*, не позволяваща сгради и жилища с дипломатически статут да служат за търговски цели. Освен това, именно поради дипломатическия статут на комплекса, българската държава в лицето на Външно министерство не плаща никакви данъци на чешката за тази си търговска дейност.

Комплексът си има и управител, счетоводителка, каса, в която наемателите да плащат наемите за наетите апартаменти. Договорите се сключват в последните години по Образец № 4 – Приложение към Инструкция за ползването на имотите извън страната, одобрена със Заповед № 95-00-112/20.03.2015 г. на министъра на външните работи (ако съдим по датата на заповедта, подписал я е Даниел Митов). Според този образец наемателите плащат, освен определения наем, и разходите за ток, вода и пр., както и ако направят някакви ремонти по жилищата, които обитават, за своя сметка. Кварталът е престижен и наемите за апартаментите в комплекса не са евтини.

На снимката по-долу може да се види част от съдържанието на един от тези договори. Живеещи под наем в комплекса са изглежда най-вече български граждани, които работят в Прага или имат някакъв бизнес там. Приходите от тези наеми на апартаменти, които се дават от началото на 90-те години до днес и вече са в доста значителни размери, отиват в държавния бюджет на Р. България. А чешката държава знаела за това нарушение на Виенската конвенция, но само напомняла дипломатично от време на време, че това не бива да се случва.

Отдаването под наем на апартаменти от Посолския ни комплекс в Прага става чрез договори, сключвани по Образец № 4, който е Приложение към Инструкция за ползването на имотите извън страната, одобрена със Заповед № 95-00-112/20.03.2015 г. на министъра на външните работи.

На фона на тази дългогодишна търговска дейност и печалби от отдаване под наем на жилища от посолския комплекс, в нарушение на международна дипломатическа конвенция, българското Външно министерство реши да изгони от сградата на Българския дом в Прага на ул. „Америцка“ № 28 няколко български организации, които обитават този дом. Това се случи по времето на мандата на сегашния ни посланик в Прага, г-н Лъчезар Петков, по чиято инициатива, според запознати със случая, е започнала тази твърда линия за изгонване и съдебен процес срещу българските организации в Дома на „Америцка“. И, бидейки поредният български посланик в чешката столица, осъществяващ търговска дейност с апартаменти от дипломатическия комплекс, г-н Петков и различни управляващи екипи на Министерството на външните работи, защитиха, ако може така се каже, своята твърда позиция за изгонване на българските организации от Дома на ул. „Америцка“ включително и с това, че те били печалбари и извършали нередна търговска дейност в сградата на Българския дом. Другото, което изглежда помогна за тази твърда линия, са някои нередни неща, случвали се в миналото в Дома, които бяха преекспонирани и дори превърнати в клише за оправдание. Както и съществуващите от години противоречия между различни български организации в Прага и Чехия.

Част от фасадата на Българския дом на ул. „Америцка“ в Прага

Междувременно след като МВнР реши твърдо, че ще гони обитателите на Българския дом, механата, която се намира на „Америцка“, и в която членовете на тези организации са се събирали да празнуват по различни поводи, не и без давление от страна на българското посолство, бе затворена. Освен това Посолството започна да дублира или саботира събития на българските организации, с които МВнР се съди. Нещо повече: и представителите на различни български институции, от различни партии, въпреки своите различия, застанаха едва ли не като един зад тази политика на изземване и дублиране на събития, която посолството направи. Така го разпознаха държавния интерес не само от Външно министерство, но и от ДАБЧ, от Президентството, от разни министерства – всички на събитието в Микулчице, организирано от посолството, за дублира и изземе събора, организиран от най-старата българска организация в Чехия.

Така го разпозна и Председателският съвет при Народното събрание, който не разреши командировка за Прага и Чехия на членовете на една подкомисия, създадена към Комисията по политиките за българите в чужбина, която трябваше да отиде тази пролет на място и да разговаря с всички местни български организации. Защото можело, видите ли, някой депутат от подкомисията да отиде и на събора, организиран от своя традиционен организатор, а не на дублирания събор, организиран от българското посолството.

И това се оказа „държавният интерес“, около който председателите на различни парламентарно представени партии се обединиха. В държавния интерес въобще не влезе това, което се случва с българската общност в Чехия, че тя допълнително се разделя; нито това, че някои наши сънародници там са се чудили на кой точно събор да отидат; нито това, че разбира се два български събора в Микулчице си е чиста излагация пред чешките власти и общественост.

А по-късно делото между Външно министерство като собственик на сградата на ул. „Америцка“ и българските организации, които я обитават, мина на първа инстанция и чешкият съд реши, че те трябва да напуснат сградата. Предстои гледане на това дело и на по-висша инстанция, която може да реши същото като първата, защото няма уредени юридически отношения между собственика на сградата – Външно министерство, и българските организации, обитаващи Дома.

Може би е добре да се знае, че сградата на ул. "Америцка" 28 е била собственост на Никола Георгиев Ангелов и Юлия Георгиева Николова, родолюбиви българи в Прага. След тяхната смърт, наследниците им Величка Димитрова Георгиева и Юлия Николова Славова, също вече покойници, изпълнили желанието им да дарят сградата на "Америцка" на българската общност в Чехия. Начинът тази сграда да бъде за българите в Прага по времето, когато е била дарена, е била тя да стане собственост на НР България тогава. НР България е дала на дарителите Величка Георгиева и Юлия Славова скромна сума, като награда за направено дарение, с което сградата е станала собственост на българската държава. Дарената сграда не е била в настоящия си обновен и ремонтиран вид. В нейното ремонтиране и обновяване са участвали с доброволен труд наши сънародници, студенти по това време в Чехословакия, някои от които живеят в Прага и Чехия и днес.

Десетилетия по-късно, българската държава, в лицето на Външно министерство, най-накрая ще успее вероятно да изгони от Българския дом в Прага няколко български организации: Асоциацията на българските сдружения в ЧР (както се нарича сега най-старата българска организация в Прага и в Чехия, имаща свои клонове в различни чешки градове); Българския културно-просветен клуб, Българската православна общност в Чехия (отправила неотдавна апел към българските институции, останал без ответ); българското списание "Роден глас", чиято редакция е там; смесения хор „Гласове от България”, имащ репетиционни зали на "Америцка", библиотеката, ателието за изписване на икони и пр. Защото така го видяха, за съжаление, нашите дипломати българския държавен интерес - да се провеждат съдебни процеси и да се гонят български организации от една емблематична за историята на българската общност в Чехия сграда. А така го видяха не само те - зад тази политика, дали с мълчание и незаинтересованост, дали с подкрепа, застанаха и представители на други български институции.

Съществуващите от години противоречия между различни български организации в Прага и Чехия, включително и негативни междуличностни отношения, помогнаха също за тази очаквана некрасива развръзка. Защото има и такива организации или поне личности сред нашите сънародници в Чехия, които одобряват това, че МВнР се съди с други български организации, заради сградата на „Америцка“. Но българската държава, в лицето най-вече Външно министерство и посланика, вместо да работят за туширане на тези противоречия и за сплотяване на нашите сънародници в Чехия, които са емигранти от различни поколения и са с различни политически възгледи, се опря едва ли не на тези противоречия, за да защити и проведе твърдата си линия към онези български организации, с които се съди.

Българският дом на ул. „Америцка“, впрочем, няма дипломатически статут. И, ако Външно министерство даваше под наем помещения от сградата на Българския дом, която е публична държавна собственост на Р. България, то за тази търговска дейност то трябваше да плаща данъци на чешката държава, защото сградата няма такъв статут. Но то не дава под наем помещения от Българския дом, нито разговаря с българските организации, обитаващи този дом. То „води разговори“ с тези организации в последните години чрез чешки адвокати и съдилища, като се обосновава с това, че е собственик на имота, и че неговите обитатели са едни меркантили, които нямали почти никаква култура дейност (като се стигна, както вече споменах, дотам посолството ни в Прага да дублира и да саботира техни събития), че нямат въобще право да са там. Затова пък от много години насам българската държава, в лицето пак Външно министерство, се оказва, че дава под наем апартаменти в посолския комплекс в кв. Дейвице, в нарушение на Виенската конвенция за дипломатическите отношения, и без да плаща никакви данъци на чешката държава за тази своя печеливша търговска дейност.

Посланик Лъчезар Петков вече е към края на своя мандат, прекаран в красивата резиденция в кв. Дейвице, която според запознати е една от най-хубавите български дипломатически резиденции в Европа. Той вече е пред пенсия и неговият мандат в Прага ще е вероятно последната му месторабота. „Венец“ така да се каже, в неговата кариера. Може би, обаче, все някой ден този случай, с Българския дом на ул. „Америцка“ в Прага, заради който Външно министерство се съди с български организации в Чехия, с активното съдействие на своя извънреден и пълномощен посланик, като в същото време се саботират културни събития на тези организации, ще влезе в учебниците на бъдещите български дипломати като пример да това как НЕ СЕ прави дипломация. И може би все някой в нашето Външно министерство ще си даде сметка, че при наличието на такава разработена търговска дейност с апартаментите в българския посолски комплекс в Прага, тази политика на годене и съдебни дела срещу обитателите на Българския дом на ул. „Америцка“, понеже те били нали търгаши, звучи още по-неубедително.

Какъв бе този „държавен интерес“, който защитиха посланик Петков и различни управляващи екипи на МВнР? Интерес за една сграда, която трябва да е разбира се за нуждите на нашите сънародници в Прага, не за това българската държава да има задължително някакви финансови приходи от нея, понеже е собственик на имота. И не за това да се гонят едни, пък после примерно да се настаняват други. Собственикът можеше да ги събере всички или поне да се опита да ги събере. И да им каже даже ако трябва кой кое помещение да заеме. Да им покаже, че българската държава не ги дели по някакви политически или други признаци. И, че не се радва на тези разделения. Че не сградата е важна, като финансова стойност, въпреки че това е един скъп имот, важни са хората, сънародниците, които трябва да пълнят този Български дом, не да го напускат, нито да се мразят заради него. Че Майка България иска да ги събира, не да ги разделя. Че мисли първо за тях, после за имоти, приходи, наеми и пр. И, че те също трябва да помислят за общите си интереси, не за това кой с кого се мразел, още докато били състуденти в бившата Чехословакия. Но българската държава нищо подобно не показа.

Сградите, които Р. България притежава зад граница, не могат и не бива все пак да имат за основна цел носенето на финансови приходи, били те от продажби или от отдавания под наем. Те би трябвало да служат най-вече за други приноси, политически и национални, които се изчисляват по-трудно и не винаги се виждат, но са много важни. С това мислене и нагласи, с които се гледа на българските имоти зад граница, и в което мислене не влязоха за съжаление, в случая с Българския дом в Прага, нито чувствата на наши сънародници там, нито културната роля на тия местни български организации, с които българската държава се съди, нито задълбочаването на разделенията сред българската общност в Чехия, едва ли можем да сме оптимисти за бъдещето. Защото се оказва, че българската държава може да е добър търговец, включително и с дипломатически имоти, но добра дипломация не се прави от търговци. Нито от дипломати, които оставят адвокати на друга държава да решават вътрешнобългарски спорове.

Следващият български посланик, който дойде в красивата резиденция в кв. Дейвице, може да продължи политиката да сключва договори за наем на апартаменти в посолския комплекс, ако чешката държава продължи да толерира това нарушение на Виенската конвенция. Може да продължи ако иска и политиката на сегашния да общува с едни местни български организации, а с други – не. Но ако това ще е и занапред политиката на българската държава в Прага и в Чехия, то жалко, първо, за българската общност в тази страна, която не е голяма, но е достатъчно разделена. И жалко, второ, за всички онези достойни български дипломати, каквито имаме в други държави, които се опитват да работят за престижа за България и за добруването на българските общности в държавите, в които са изпратени. Защото не стигат само те, въобще не стигат само те, за да се работи за авторитета на българската държава зад граница. И защото всяка българска общност зад граница има нужда от дипломати, били те на място или в министерството в София, които да се интересуват живо от това, което се случва в съответните български общности; какво е добро за тях, за всички, не само за тези или за онези, каквито и противоречия да имат; да се знае на какво се дължат тези противоречия, да се мисли как да се стимулира обединяване, а не задълбочаване на разделенията; какви събития правят местните български организации в съответната страна, как да ги подкрепят тези събития и дейности, вместо да ги изземват, дублират или неглижират.

Красива дипломация не се прави само с красиви резиденции, построени по времето на соца, не се прави и от „антикомунисти“, които са били най-вероятно по времето на същия този соц „комунисти“, а после е трябвало да доказват какви големи „демократи“ са. Красива дипломация не се прави и от министри, зам.-министри или главни секретари, които предпочитат да „разговарят“ със свои сънародници зад граница чрез чужди адвокати и съдилища. Не се прави и от добри търговци на държавна служба, в което и ведомство да се намират те. Не се прави и от парламентаристи, които не са в състояние да направят нищо различно от това, което прави изпълнителната власт. Но не само красива, а и никаква дипломация нямаше в последните години по отношение на Българския дом в Прага, който, впрочем, също е една красива сграда. Дипломатите абдикираха от дипломацията.

Мариана Христова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Виенска конвенция за дипломатическите отношения е приета през 1961 г. Влиза в сила на 24.04.1964 г. Ратифицирана е в България с Указ на Президиума на Народното събрание № 766/ 19.10.1967 г.., влиза в сила от 15.02.1968 г. Обнародвана е в ДВ, бр. 28/9.04. 1968 г.

Mariana

http://stranitzi-stannitzi.blogspot.com/