събота, 25 юни 2011 г.

За Оманския държавен резервен фонд, Кооперативна търговска банка и "империята" на Кръстева/Пеевски

Вероятно не са много хората в България, които са чували за Генералния държавен резервен фонд на Султаната Оман (State General Reserve Fund, SGRF), но този фонд е направил доста инвестиции и в нашата страна. SGRF е създаден от султан Кабус бин Саид преди три десетилетия. Султан Кабус е известен като един от десетте най-богати монарси на планетата, любител на лукса и като голям реформатор. Информацията за Оманския държавен резервен фонд обаче е оскъдна. (Според различни информации във фонда има натрупани повече от 10 млрд. долара.) Всяка година в него влизат 15% от приходите от продажби на петрол и газ. През 2004 г. в София пристига делегация, водена от министъра на икономиката на Оман Ахмед Маки, който обявява, че България може да бъде вратата на Оман към ЕС.

Вероятно е интересно да се отбележи, че през 2005 г. почетен консул на Оман в България става Стоян Денчев - бивш депутат на ДПС и бивш вицепрезидент на "Мултигруп". Денчев твърди, че именно той е запознал Ахмед Доган и Илия Павлов. Бидейки преди време посланик във Финландия, Денчев получава предложение да се върне и да подсили листите на ДПС за 37-ото НС. Убеждава го Феим Чаушев, станал по-късно зам.-министър на външните работи (познат още като Петър Юриев, като агент Бисер и като партньор на президентския спонсор Людмил Стайков; последният - добър познайник на ОЛАФ).

През същата 2005 г. султан Кабус дарява 380 000 долара за възстановяване на Томбул джамия. Година по-късно изпраща дарение от 300 000 долара за пострадалите от наводненията. В разпределянето на тези пари участват лично тогавашните зам.-министри Феим Чаушев и Делян Пеевски, и консулът на Оман проф. Денчев. Сумата, според някои публикации, се оползотворила основно за джипове за министерството на бедствията и авариите (каквото ведомство имаше по време на тройната коалиция, и то бе ръководено от получилата по-късно прозвището „госпожа Бедствие” Емел Етем).

През 2006 г. в София пристига делегация от султаната Оман. Гостите разпитват за сагата със софийския боклук, за енергетика и инфраструктура. Говори се, че обмислят да вложат 1 млрд. евро в региона. На следващата, 2007 г., интересът на Оман вече е фокусиран към проекти от ранга на АЕЦ "Белене" и нефтопровода Бургас-Александруполис, изграждане на терминал за втечнен газ и на няколко газови електроцентрали. През октомври 2007 г. консулът Денчев и Феим Чаушев са заедно с тогавашния премиер Станишев и с предшественика му Сакскобургготски на тържествена "първа копка" на "Супер Боровец". Чрез регистрираното в Люксембург дружество „Bulgarian Acquisition Company II S.A.R.L” Оманският фонд притежава 67% и в мегапроекта "Супер Боровец". През 2007 г. този фонд заявява желание да се включи в строителството на АЕЦ "Белене".

В края на януари 2009 г. султанът на Оман купува част от Корпоративна търговска банка. Това е първата сделка с арабски капитали в българския финансов сектор. Купени са 30% от акциите на КТБ. Точната цена на сделката не е разкрита; според някои тя е била между 210 и 250 млн. лв. Фондът, създаден от султана на Оман, влиза в ЦКБ чрез споменатото вече дъщерно дружество – Bulgarian Acquisition Company. Това дружество е 100 % собственост на SGRF, който се попълва с приходите от продажба на петрол и служи за инвестиции на султаната Оман в чужбина. Въпреки, че за дружеството се твърди, че е собственост на Оманския фонд, никъде в регистрите няма доказателство за това. (Люксембург не е класическа офшорна зона, но позволява регистрация на фирми и фондове, които не разкриват бенефициарните си собственици.) В разпространеното от БНБ през 2009 г. съобщение до медиите се казва, че люксембургската компания е "косвено контролирана от фонд "Генерален държавен резерв на Султаната Оман".
Мажоритарният собственик на Централна кооперативна банка Цветан Василев дава също мъгляви обяснения за "косвената" връзка между оманците и люксембургската фирма. Непосредствено след финализирането на сделката той казва: "Регистрирано е по люксембургското законодателство. Държавният резервен фонд на Оман не е публична институция. Никъде няма да намерите данни за тях. Всички техни инвестиции се реализират чрез специално създадени за целта дружества." (Из интервю за „24 часа”.)

Информация за тази сделка е обявена официално и на Българската фондова борса, тъй като ЦКБ е публично дружество - около 19% от нейните акции се търгуват на БФБ. Василев казва тогава пред един друг български вестник, „Капитал”, че стратегията на оманския фонд е дългосрочна, затова се и съгласил. Тази сделка не касае според Василев само инвестицията в банката, а включва партниране в общи проекти в сферата на недвижимите имоти, енергетиката и пътното строителство. Василев заявява още, че: "Никога не е ставало въпрос аз да финансирам техни проекти в България, по-скоро обратното - те да инвестират в мои проекти". Впрочем, люксембургската фирма, за която се твърди, че е дъщерна на SGRF, също не публикува публично акционерите си. В електронния търговски регистър на Люксембург има вписани само нейните мениджъри. Те са три жени, Jamila Al-Jabri, Naima Al-Barwani и Rawan Al-Said, и са посочили за "професионален адрес" в този регистър финансовото министерство на Султаната Оман. Другите лица с право на подпис са служители в люксембургска консултантска компания.

Цветан Василев притежава, впрочем, 57.29% от акциите на КТБ чрез "Бромак" - дружество, на което е 100 % собственик. (Отделно друго негово дружество, "ТЦ-ИМЕ" АД, в което участва "Бромак", има 1, 87 %.) Класацията на 100-те най-богати у нас поставя Василев на 24-то място със 173,2 млн. лв. Банкер на годината за 2004-а, за 2008-ма, през 2010-та отличен със специален приз за “пазарна устойчивост”. Трезорът му отчита печалба за миналата 2010 г. в размер на над 74 млн. лева. На упреците, че е станал "банка на властта", както по времето на тройната коалиция, така и сега, Цветан Василев отговаря (в наскоро излязло интервю в „Труд”) така: "Банката се развива не защото някой е вложил средства, а защото добре се управлява"; „Не съм продукт на никого!"; "Тежат ми отговорностите в банката. Да управляваш 3 млрд. лева, от които 90% са чужди пари, е жесток товар."

Корпоративна търговска банка, в която Оманският фонд инвестира, се свърза впрочем с ДПС не само заради Стоян Денчев или Феим Чаушев. Името на банката нашумя около медийната експанзия на бившия шеф на Спортния тотализатор Ирен Кръстева и сина й Делян Пеевски, зам.-министър на бедствията от квотата на ДПС в кабинета Станишев. Банката на Василев официално е партньор на Кръстева в ИПК "Родина" - печатницата на "Цариградско шосе" 113. "Нова българска медийна група холдинг", ръководен от Кръстева, притежава "Монитор", "Телеграф", "Политика", "Меридиан мач", "Засада" (преди "Експрес"), великотърновския "Борба" и други вестници, контролира и телевизиите TV7 и Би Би Ти. Изкупуването им е финансирано от Корпоративна търговска банка. (Наскоро се разбра, че и сайтовете за икономическа информация и статистика еcon.bg и stat.bg са станали собственост на компанията 3Бей.БГ, свързвана с Ирен Кръстева и сина й, депутатът от ДПС Делян Пеевски.) Медийната империя, свързана с КТБ*, явно продължава да се разраства.

Според публикация в сайта „Афера” от началото на т.г. соченият за глава на престъпната групировка „Октопод“ Николай Велков, бил извикан на разпит като свидетел в Столичната дирекция на МВР. На този разпит му задали въпроси, свързани с твърдения, които той е изказал по-рано в предаване по Канал 3. Пред известния телевизионен журналист Само Диков Велков разкрил някои подробности, свързани с банковата система в България. Ставало дума и за това, че монополист в този бранш е Корпоративна търговска банка, собственост на Цветан Василев. Според „Афера” ЦКБ имала „вземане-даване и с лидера на ДПС Ахмед Доган, както и с верните слуги на Сокола Делян Пеевски и Ирена Кръстева”.

Още през 2009 г., впрочем, вестниците „Капитал” и „Дневник” обявяват, че в Кооперативна търговска банка са парите на големите държавни фирми. Последва питане от 13 главни редактори от Съюза на издателите до финансовото министерство в кои банки са парите на тези фирми. Оказва се, че по това време 48 % от тези пари са в КТБ, която финансира медийните проекти на Кръстева. (Данни от началото на 2011 г. показват, че 70 % от парите на фирмите под шапката на икономическото министерство се съхраняват от КТБ). Следват открити писма, закани за съд срещу тези вестници от страна на Кръстева и дори изява на американския посланик Уорлик, който определя като странен факта, че „повече от 50 % от приходите в страната са в малка кооперативна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна”. (Преди две години Уорлик като че ли не беше още толкова нашумял в БГ с подобни публични коментари.) Следва и реакция на тези изявления от страна и на БНБ. От Централната банка заявяват категорично, че собствеността на нито една банка, оперираща на българския пазар, не е неясна. Това изглежда не касае, във всеки случай, инвестиралият в Централна кооперативна банка State General Reserve Fund, който не публикува книга на акционерите, баланс и отчет за дейността си, поради което е невъзможно да се установи кой е истинският собственик на капитала на инвестициите, направени чрез него. Нито люксембургското дружество, чрез което в ЦКБ се наливат пари от SGRF, което също не публикува публично акционерите си. (Публични са само някои имена на мениджъри, записани в електронния търговски регистър на Люксенбург.)


Можем само да гадаем дали примерно част от парите за изграждането на медийната империя на Кръстева/Пеевски не са дошли от Кооперативна търговска банка и през Люксембург от Оман; не само от държавните фирми, които вкарват парите си в КТБ. Това, което е ясно обаче е, че State General Reserve Fund, създаден от султан Кабус, не е публична институция, никъде не могат да се намерят данни за нея - както казва и мажоритарният собственик на КТБ Цветан Василев, когато продава на този фонд 30 % от банката. Както и това, че „малката търговска банка” КТБ има доста интересно присъствие в днешния финансов живот на държавата. Както и това, че председателят на надзорния съвет на банката и основен акционер Василев е фактор или посредник за създаването на медийната империя на Кръстева/Пеевски. (За последните разбира се отдавна е ясно, че са свързани с ДПС.)



По материали от различни медии

----------------------------------------------------------------

* На Седмата световна среща на българските медии, провела се през май т.г. в Холандия, на която се дискутират и връзките между медиите и собствеността, журналистът от БНР Петър Волгин казва следното:
„До какви уродливи резултати може да доведе срастването на медии, политици и много пари си личи най-хубаво от състоянието на една прословута медийна групировка около Корпоративна търговска банка. Аз искам да говоря тук с имена, без значение дали някой ще се обиди или не. Затова споменавам Корпоративна търговска банка, споменавам Цветан Василев, споменавам Ирена Кръстева и Делян Пеевски. Защото там има една наистина желязна схема: държавата вкарва парите на някои от най-заможните си фирми – като АЕЦ Козлодуй, като Булгаргаз, като Български енергиен холдинг в Кооперативна търговска банка. Почти 50 % от парите на държавните предприятия са там. С тези пари Корпоративна търговска банка купува вестници, медии, телевизии, мултиплекси. Съответните медии естествено хвалят правителството. И в случая изобщо не е важно кое е правителството, защото тази схема започна да се реализира още по времето на тройната коалиция и продължи да се разраства без никакви проблеми и при сегашния кабинет. [...] И няма никакво значение, че въпросната КТБ е свързана с ДПС, а пък ДПС се води ярък политически противник на ГЕРБ. [...] Сега Европейската комисия разследва България за отпускане на предполагаема държавна помощ на Корпоративна търговска банка и свързаните с нея медии.”

понеделник, 6 юни 2011 г.

Разказ за Марина

Неделя. Малка селска черква, бих казала световно неизвестна. (Ако не броим фасадната й употреба в сериали от рода на „Столичани в повече”.) Цял ден си мисля, след като излязох от местния "Св. Димитър," за едно момиче и за други като него, българи от чужбина, които понякога срещам тук; мисля си за неща, които не се виждат точно или само с очите, но са много важни. Текстът, който следва, може би е малко патетично-историчен или поетично-ироничен, или не знам какъв, но и да е така, заслугата/вината не е само моя.



-----------------------------------

Тази страна май не е точно тук, тя е навярно другаде – там, дето пръснатите й деца я пожелават в себе си. Тя има смисъл само като съхранен живот, не в похабения си от безумства слух. Тази страна започва отначало всеки път и все нещо важно губи.

Тя винаги била в Европа, казват някои. (И дошла от Азия). Руините на толкова култури, племена, народи са погребани в нея. Един заченат в древността народ я построил до Дунав; знаел как да стори държави и построил и нея.

А после Тангра бил сменен с Христос. Или с Аллах, на север – там, дето дали име на река, а не обратното. (Но Бог и без това е бил кръщаван и измислян много пъти.) А конниците, дето са създавали държави, отдавна не са в този свят, а в друг. И техните страни, култури, крепости, коне ги няма вече, включително в тази до Дунав.

И все пак, когато канът, станал княз, създал нов народ чрез буквите, дето се преумножили в книги, поникнала поредната култура и после... потеглила и тя нанякъде. Дали я поразили варвари, дали местни диваци, или все така е писано, не знам. Но чак през ХVІІІ век един самотен, величав монах се опитал с много труд да върне част от нея. И чак през ХІХ век един заспал народ успял да се събуди и да се опита да се върне в себе си.

И после, примерно през ХХ век, един човек, заровен в ръкописи, открил чрез тях една „Държава на духа”, както я нарекъл. (Пренесени, преписани, откраднати, все тая - те му прошепнали нещо.) Били поласкани в тази „Държава на духа”, даже се възгордели малко, макар че то Духът им в него време бил почти изчезнал.

Така, докато някъде към края на века дошло пак друго време - държавата им трябвало да се гради/руши отново. И почнали пак те да рушат и да градят. Но нито Тангра Синьото небе бил с тях, ни Христос. А само богът на парите - понеже или може би макар че, те нито пари, нито Дух имали.

И после, някъде през ХХІ век, едно момиче, върнало се от Ванкувър примерно, влязло в храма в родното си село. Било неделя, имало църковна служба. Жена на средна възраст седнала до момичето, почти без да го забелязва. Макар заета най-вече със себе си, тя все пак видяла или по-скоро усетила как то ту се вглъбява, ту се усмихва, ту плаче вътре може би. И така, докато някъде по време на тропара „Пресветая Богородице, помилулай нас...”, момичето (или по-скоро младата жена, но не това е важно) се обърнало и изненадващо сърдечно потърсило ръката на седящата до него непозната.

„Прощавайте – казало то след службата – развълнувах се. Не съм си идвала отдавна тук, не съм се връщала в страната”. А смръщената и изгубена в себе си жена се запитала на свой ред защо едно непознато, пълно с живот, прекрасно момиче, може на „Богородице, помилуй нас...” така искрено да те хване за ръката. И дали за България може да плачеш и се радваш; да си я открил, попил, понесъл в себе си - като Марина от Ванкувър - само ако си далеч от нея.


5 юни 2011 г.

неделя, 22 май 2011 г.

Седем отговора, един въпрос

Защо „политикът” Сидеров може да е полезен най-вече на „демократа” Доган?


1. Никой в България не може по-добре от Сидеров да направи естествената съпричастност към род и родина на посмешище. Фишизоидните му нагласи да атакува, напада, да вдига скандали и пр. го вкарват лесно (а напоследък и прекалено често) в светлината на прожекторите, в новините на български и световни медии. Но карат в същото време и мнозина българи да се срамуват, ядосват и извиняват заради „геройските” му изяви.

2. Докато привърженици на „Атака”, воглаве с лидера разбира се, се държат тъпо и скандално по чествания на баташки мъченици и петъчни молитви; и докато тази партия прекрасно служи за плашило на българските мюсюлмани - електоратът, който досега подкрепяше Доган (каквито и престъпления и далавери да извърши), може отново като нищо да остане при феодалния си вот.

3. Досегашното статукво, което толкова време удържа върхушката на ДПС, благодарение и на солидната подкрепа на „Атака” - на яките момчета, които, подобно на лидера си, схващат политиката като някаква постоянна готовност за бой, викове, крясъци и пр. - доста по-трудно може да бъде повлияно от хора като Корман Исмаилов например. От въвлечения във физически сблъсък в студио на Националното радио Исмаилов, който всъщност представлява неочаквана поколенска надежда за нещо различно. (Нещо, което обаче нито Доган, нито Сидеров искат.)

4. Не само лидерът на партия „Атака” прибягна до физически „аргументи” към изключения неотдавна от ДПС Исмаилов. И хора на Доган прибягнаха до такива „аргументи” към същия този „враг” и опонент на събора на Демир баба теке ден-два преди това.

5. На същия този традиционен събор при текето „крепителят на етническия мир” Ахмед Доган бе видимо доволен да изтъкне пак колко важен и необходим е.

6. За разлика от също достатъчно амбициозния, но не особено умен Сидеров, непоклатимият председател на ДПС е къде по-добър манипулатор.

7. И накрая и най вече: защото докато единият се бори за "род и родина”, а другия - „за толерантност, мир, демократични ценности" и пр. – нито единият, нито другият ще се поколебае (единият по-скоро тъпо и открито, а другият – тайно и добре премислено) да запали пожар ако трябва, за да запази досегашната си роля и власт.

събота, 30 април 2011 г.

За прехода и неговите "динозаври"

Ще успеят ли бунтарите в ДПС да разчупят хватката на статуквото?


Преди малко повече от 20 години, когато започнала политическите промени в България, бях на 20 и няколко години. Сигурно много неща не съм знаела все още, но си спомням добре искрената надежда на толкова много хора, събиращи се по площадите, които ликуваха, че един тоталитарен, потискащ режим най-накрая се разпада. Тази искрена енергия, която избухваше публично, това красиво желание за махането на „похлупака” над душите (и над думи и съвести, над свободното изразяване на мнения и позиции), беше съпътствана, впрочем, и блокирана даже от това, че много от решенията се взимаха (провокираха или зависеха) не от искрено радващи се на падането на режима и неоцапани в миналото си хора. (Както може и да се окачва.) Много решения, действия и пр. се оказаха зависещи от фигури с не особено ясно или дори опасно минало, от хора с позиции, тайни или явни, и в бившата власт.

Много български граждани не подозираха тогава за мащаба на количеството персони, свързани с бившата Държавна сигурност, който щеше да се влее в новите партии, да създава компании, фирми, медии включително, или да стои на държавна служба. Да бъде част от важни структури на обществото и държавата и след края на предишния режим. (Не излязоха веднага много от имената, а някои и още не се знаят. Още по-малко се знаеше какво точно са вършили подобни хора като сътрудници или агенти на бившите тайни служби.) Тези хора, както и техни примерно синове, дъщери, съпруги, братя и пр., както и членове на предишната партийна върхушка на БКП, се оказаха малко или повече в привилегировано положение и след 1989 г. Всичко това разбира се сега е добре известно, но не това очакваха и не на това се надява всички онези т.нар. обикновени хора по площадите, на които им бяха писнала лъжата, демагогията, страховете, ограниченията, заплахите на предишния режим. Не това очакваше разбира се и голяма част от онова поколение, на което принадлежа. Последното поколение, израсло при затворени или само „възродително” отваряни граници; последното, което позна през личен опит онази идеологическа матрица.

Много българи не знаеха тогава, впрочем, и за истинските размери на насилието в кампаниите по преименуване и натиск за отказване от вярата над българските турци, помаци и пр. (Медиите при който и да било тоталитарен режим скриват обикновено истината за подобни неща.) Но въпреки, че не знаеха, поне в началото; и въпреки че започна време, в което, освен демократичните промени, се заредиха и всякакви икономически и социални трудности и противоречия - не само през 1990 г. примерно, но и в края на 90-те хаосът в този смисъл не бе породил никакви значими крайни националистически настроения. (По това време имаше например формация, наречена Българска национал-радикална партия, и други подобни, но те бяха нещо като „един файтон хора”, които нито ги избират, нито ги гледат насериозно.) Тогава бе важен и видим най-вече т.нар. двуполюсен модел, СДС – БСП; както разбира се и „вечният балансьор” ДПС - партията, за която гласуваха и досега гласуват масово мюсюлманите в страната. Имаше достатъчно много български граждани, които бяха страдали по време на тоталитарния режим, не само мюсюлмани разбира се (репресиите над които бяха разбира се общи и масови), но и християни. Българи, турци, всякакви. Достатъчно много, ако щете, ако не пряко репресирани, то живели като вътрешни емигранти. Но честните и достойни хора по едни или други причини по-трудно се обединяват, оказва се, отколкото лесно нагаждащите се към една или друга конюнктура личности. (Отколкото играчите, хората с минало, пълно със „скелети в гардероба” - които могат да се обединят и да действат заедно поради общи „кирливи ризи” или тайни, или поради големи материални интереси; или поради и едното, и другото.)

Така, докато разни „кукловоди” се опитваха и често успяваха да дирижират много неща, вълни от емигранти напуснаха страната в търсене на по-добър живот. Разни политически фигури, прескачащи от партия в партия, се бореха за „идеи” - „либерални”, „консервативни”, „десни”, „леви” и пр. Или за правата и свободите примерно, или за каквото там в един или друг момент им беше удобно. За някои от тях, дето се казва цялата страна знае, че са мошеници, но на тях какво ли им пука, че всички знаят какви са. Минавайки през СДС, хора като Христо Бисеров или Йордан Цонев „кацнаха” например в ДПС (и станаха даже по-късно част от централното му ръководство). А други бивши седесари - като Волен Сидеров например, основаха по-късно националистическа формация (която не се ограничи вече с „файтона”, а влезе в парламента). Възходът и присъствието на партията на Сидеров на политическата сцена по някакъв начин бяха свързани и са свързани и с „феодализирането” на вота на мюсюлманите, с „раздаването на порции” от политически и икономически „господари”, минали някаква лична школовка точно в тайната репресивна служба на бившия режим.

Разбира се политически „динозаври” или хора с агентурно минало имаше и има далеч не само в ДПС. И не само тази партия създаде около себе си обръчи от фирми, зависимости, корупционни схеми. Но ако, както твърдят някои от основателите й - като Хюсеин Юмер например: „От Разградския район бяхме избрани четирима човека – Юлий Бахнев, Ибрахим Татарлъ, Кадир Кадир и аз. Тези тримата бяха много сериозно свързани с ДС, те бяха парашутисти, никой не ги познаваше. Само аз бях местен. Процентното съотношение е 75% към 25% в полза на агентите на ДС. Същата структура се е оформила – тогава не осъзнавах това – и в парламентарната група на ДПС” - то не е чудно, че въпреки, че през годините ДПС придоби доста значимо участие в различни структури и органи на властта, така и не се пребори за това да има конкретни осъдени за т.нар. Възродителен процес. (Цитатът по-горе е от интервю на Юмер за в. „Гласове”.) Причините за несъстоялото се съдебно възмездие са свързани т.е. може би и с това, че част от призваните да работят за правата и свободите на хората с малцинствена идентичност имат нелицеприятно минало, лични вина или отговорност за насилията, доносите, прекършените съдби. Впрочем, Хюсен Юмер смята също, че още от основаването на ДПС целта е била: „да се държат турците и помаците далеч от недоволните българи и от тяхната опозиция, макар и тя да е била манипулирана”.

Междувременно, докато се основава и сменяха партии, правителства, различни форми на икономическо стабилизиране или криза, порасна още едно поколение. Пораснаха децата на прехода или онези, които преди 1989 г. са били съвсем невръстни. И колкото и трудности да имаше и да има и по демократично време, и колкото и нелесно и да било, вероятно, за много от техните родители - част от това поколение е не само необременено и свободомислещо, то е информирано, знаещо, много по-мобилно. Дойде време и хора от това поколение да се опитват да се преборят с част от непочистените политически „авгиеви обори”, да се опитат да кажат на старите „бейове” или „динозаври”, че тяхното лицемерие, двойни игри и пр. са дотегнали твърде много. Дали младите или поне онези млади, които не са тръгнали по пътя на предишни лесно нагаждащи се по интереса всякакви фигури, могат да се преборят с разнообразните техники на манипулиране, всяване на смут, заплахи, разделение, които опитните политико-икономически играчи владеят доста добре? Дали онези млади, интересни, смели хора, които се опитаха наскоро, използвайки социалната мрежа Фейсбук, да предизвикат искрен, не фалшив или палиативен дебат за обновление и катарзис на ДПС например, могат да се преборят с хората с реална политическа, икономическа, ако щете и тайна власт в тази партия и не само? Те не искат (или поне въобще не искаха) да разцепват Движението за права и свободи; искат тази партия да очисти себе си. Искат партия без доносници и агенти, без отношения на зависимост и корупция. Дали това въобще е посилна задача? Когато ги притиснат в ъгъла – а много от тях са още членове на ДПС - те не престават да говорят това, което мислят. Изключват ги, отстраняват ги. Независимо дали са редови членове или пък хора, които са ръководили младежкото ДПС - като Корман Исмаилов. Както изключиха преди няколко месеца и една ключова фигура в партията (не, че беше първата подобна) като Касим Дал.

Бивши или настоящи членове на ДПС търсят може би водач, зад когото да застанат и който да ги води - и независимо дали ще го намерят или не в лицето на Дал - за това търсене на алтернатива, на пътища за промяна и личности, на които се доверят, има достатъчно основания, натрупвания, причини. Млади хора от разни краища на страната не само основаха една много актива група в подкрепа на Дал в социалната мрежа Фейсбук, но и се срещаха и дебатираха на живо в събрания, организирани в София и в други градове. Привържениците на несменяемия председател на ДПС Ахмед Доган направиха и те не даже една, а повече групи в негова подкрепа в същата социална мрежа, но при тях нямаше как да се случи открит, свободен, ако щете достатъчно интересен дебат. (Подобен дебат, т.е. открити и свободни, не сервилни граждански реакции и позиции просто не могат да се имитират - колкото и да се опитват някои да ги имитират не само във Фейсбук разбира се, но и на страниците на вестници, по разни пресконференции или в телевизионни и радио студия.)

Никой граждански дебат разбира се, бил той и най-интересният, не може да промени статуквото, ако енергията, която носят хората, участвали в него, не се прелее и организира в реални действия, чрез приложими на практика идеи. И хората, които участваха и участват в този дебат (или поне онези от тях, които са искрени, а те са повечето) добре знаят това. Каквото и да излезе от тяхната група, от техните идеи, позиции, инициативи, каквито и противоречащи си понякога виждания да има - стотици млади, както и не толкова млади хора, различни по етнос, вяра, пол, местоживеене и пр. накараха поне един човек, т.е. мен, да се зарадва, че има такива съграждани. (И много се съмнявам, че само за мен техните идеи, енергия, хъс и откритост са били симпатични и впечатляващи.) В страна като България, в която по обясними исторически, както и политически причини, немалко хора се опитваха и още се опитват не да лекуват, а да насаждат елементарни представи и страхове; в която някои политици още искат да си играят с електората и той да ги търпи, каквито и да са ги вършили и да ги вършат; в страна, от която разбира се заминаха достатъчно умни и предприемчиви хора; и в която днес се говори, че поколението, израсло през прехода, било едва ли не загубено поколение – има, оказва се, и такива млади хора, които са човешки капитал за всяко едно общество.

Част от младия капитал на това общество, който се опитва да се пребори за очистването на ДПС, ако не друго, се е преборил вече, независимо дали го съзнава, с предразсъдъци и елементарност - колкото и подобни неща да се хранят от причини, които не зависят от него. Този човешки капитал, и когато мисли сериозно, и когато се шегува, просто не мисли елементарно. Бих искала да кажа на всички тези хора, че каквото и да постигнат или да не постигнат, каквито и надежди да дочакат или илюзии да изгубят – това, за което всеки уважаващ себе си, почтен и просветен човек се бори (може да се каже, докато е жив), е да не оставя глупостта, невежеството, лъжата, имитацията на политически, граждански, морални, човешки и пр. ценности да се ширят и да манипулират по-наивните, слабите или не дотам просветените да работят за тях.

петък, 25 март 2011 г.

За "влъхвите", "синедриона" и плодовете на Антихриста

След медийни и други изяви, в които духовници от Българската православна църква се опитаха да ни предпазят от Антихриста, се запитах – макар бидейки само един мирянин, влязъл в храма още като дете – за отзвука, за ефекта от тези инициативи. Запитах се дали нашата Православна църква (след като преживя разколи, битки по свещоливници, убийства на свещеници включително и пр.; и след като събра достатъчно енергия да заяви по-видимо обществено присъствие) би могла да убеди съмняващите се, не дотам просветените, не особено въцърковените да й вярват достатъчно. И ако априори не може да се каже, че тя има достатъчно собствен духовен авторитет – колкото и некрасиво и тъжно е да каже това – то дали може да се очаква, че ефектът от последните й инициативи ще бъде такъв, какъвто би искала да е? Или напротив, ще е обратен на търсения.

Представители на нашата църква отвориха дебат за носителите на злото и назоваха, така да се каже, вещиците. Но никой свещеник или, още по-малко, владика на тази църква не е отворил и едва ли скоро ще отвори открит дебат за търговците в храма например, за лицемерието и комерсията, които се срещат за съжаление в немалко православни черкви и манастири. Никакъв публичен разговор няма за продаващата се в православни черкви светена вода например. Или примерно за ценоразписа на Св. Синод за требите. (Според който, когато кръщавате детето си, плащате 8 лв. за купел. Купелът, ако някой не знае, си е един и същ; когато се потопи едно детенце вътре, едва ли амортизационните отчисления, така да се каже, струват 8 лв. И това е само един от примерите, има и доста други.)

В тази църква не се случи и православните ни духовници, на които по време на бившия режим не са достигнали силите да не сътрудничат на бившите тайни служби (да не злепоставят своите братя в Христа – и така да порастват включително в йерархията), да изразят някакво публично извинение или съжаление. 20 години след края на тоталитарния режим - с изключение само на митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, владика на задгранични епархии (недолюбван може би от колегите си точно заради откритостта си) - никой друг наш владика или свещеник не каза или написа нищо от рода на: „Прощавай, български народе”. (Или примерно: „Простете, братя и сестри, трудно беше, такова беше времето, нямах сили за друг избор”.)

Някои от митрополитите, най-висшите владици на БПЦ, се показваха нерядко по „първите места по пазарите”, научиха се на PR като политиците и много държат на висшепочитанието към себе си, но дали си спомнят достатъчно онези думи на Христос, че: „Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” [Марк, 10:44]. Дали си спомнят владиците, че след като сам небесният Владика никога не се е големял, нито е имал титла или сан, или пост някакъв в каквото и да било институционална йерархия, и те самите не бива да се свенят да се грижат повече за свещениците и миряните от своите епархии. (Да не се изкушават лесно от външното началничество, а от вътрешното).

Защо все пак не първо с плевелите в собствена нива започна да се бори БПЦ? Или примерно с това да престане да стои далече от всички онези трудности и проблеми, които има този народ, това общество в последните години. (И не защото разбира се ролята на църквата е да бъде някаква социална институция, а защото едва ли може да се каже, че думите Христови: „Гладен бях и Ме нахранихте, жаден бях и Ме напоихте, странник бях и ме прибрахте, гол бях и Ме облякохте, болен бях и Ме посетихте…” [Матей, 25:35-36] не се отнасят за отците, духовниците, свещениците; че се отнасят само за миряните.)

И защо ли, освен всичко друго, когато нашата църква, владиците на БПЦ подаряват библии, и този „помен” правят с „чужда пита”? (Например чрез някоя фондация, на която даряват пари протестанти примерно, която отпечатва православни библии в Китай примерно, и подарява тези библии на нашите православни владици включително. А това, което прави в случая нашият Св. Синод, е да качи на сайта си благодарствено писмо от дарителя на библиите, който благодари за това, че е дал, обещавайки, че още ще даде.*)

Ако нашите владици и свещеници не разбират, че авторитет сред един много лъган, скептичен, недоверчив народ не може да се гради само върху сана (или, че невъцърковените, само номинални православни едва ли биха се приближили повече към Православието и едва биха се доверили на тази църква достатъчно, ако клирът не се опита да почисти първо собствения си двор), то би било жалко. Тази църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят, но докато не отстрани фарисейския квас, плевелите в своята собствена нива - и когато е права и има достатъчно искрени намерения, може почти никой отвън да не я чуе.
И така, докато наши православни духовници се стремят да ни предпазват от лъжепророците (които, ако става въпрос за Дънов и Ванга, не са някакви, така да се каже лесни за оборване цели – понеже нито сан са имали, нито някакви външни основания за авторитет в своето земно битие); докато някои от тях наричат в прав текст по телевизионни студиа католиците сектанти (демонстрирайки култура на общуване с давност от времето на Великата схизма); докато един иначе много симпатичен, искрен монах **, завършил Международни икономически отношения, прави докторантура в Богословския факултет, свързана с Петър Дънов (прочитайки доста неща от това, което се свързва с Дънов, в нерядко елементарен или извън контекст); или докато една външно много хрисима богословка*** играе роли на водещ и модератор в беседи, в които владиците (може би неслучайно) не присъстват – никой представител на БПЦ не организира никакви публични дебати за някои не особено симпатични (да не кажа антихристови) практики в самата църква. Практики, от чието преодоляване би зависело всъщност много повече въцърковяването, привличането към Православието на всички онези номинално наричащи се православни, които влизат само по големи празници в черквите. И като влязат, често не знаят какво да правят там.

Хубаво е разбира се, че макар и години след освещаването на храма в Рупите, се заговори на по-висок глас за „иконите” и стенописите на Светлин Русев, които са всичко друго, само не и православни икони и стенописи. Хубаво е, също така, и желанието да се предпазят хората от твърде многото врачки, баячки, гадателки и пр., към които доста хора се обръщат в мъката си. Хубаво е въобще това желание да се запази чистота на вярата, да се просвещават миряните и пр. Не е хубаво обаче, когато - ако освен духовник си и изследовател, и изследваш определени учения или личности - да не правиш разлики между понятия като окултно (скрито) знание и черна магия примерно; или между пророкуване и викане на духове. (Ако обикновеният християнин не прави такива, пишещият книги докторант трябва да може да ги прави.) Или ако не си даваш сметка за понякога твърде значимите разлики между символичен и буквален контекст. Или ако си способен да четеш, сравняваш, анализираш в един-единствен контекст; просто, лесно и ясно…

Ако се разглеждат нещата в изкушаващо лесен, един-единствен или само буквален контекст, то тогава каквои биха казали атеистите примерно за историята за Адам и Ева? Че християните вярват в някаква митична история, в една приказка? Смята ли някой впрочем, че злото не е достатъчно интелигентно, че да не може да си играе с всякакви смисли, контексти, нюанси, несъвършенства на човешкия разум така, както си е поиграло с разума и светоусещането на еврейските първосвещеници във времето, когато идва обещания Месия? Или в средните векове– с разума и светоусещането на някои католически свещеници? Може би все пак само Висшият, Божият разум, който единствен знае всичко; и който, що се отнася до пророците и лъжепророците ни е оставил „маркер”, че: „По плодовете им ще ги познаете” [Матей, 7:16]; който е оставил и послания като: „Имам и други овци, които не са от тая кошара” [Йоан, 10:16] - може би само Той знае защо на този свят има не само различни култури и различни езици, но и различни пътища към Него. Във всеки случай ако самият Творец на всичко видимо и невидимо четеше, така да се каже, всичко в един-единствен контекст, какво биха правили влъхвите пред яслите на Спасителя? Тези източни звездобройци – и магьосници, в крайна сметка, ако ги прочетем буквално – дето, за разлика от еврейските първосвещеници, Го припознават за такъв, изминават много път, за да Му се поклонят, и не Го предават на светски управници. Впрочем, ако спомним пак за Антихриста – това, което не бива да се забравя за него е, че за разлика от благовестения според църковния календар на днешния ден Спасител, той ще поиска да завладее не само душите, но и цялата земна власт.


________________________________

* Дарителят в случая е проф. Дечко Свиленов, председател на фондация „Приятели на България“

**
Йеромонах Висарион, автор на книгата „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на Антихриста“

***
Десислава Панайотова, директор на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. Св. Кирил и Методий“ към столичния храм „Св. Св. Кирил и Методий“

сряда, 23 февруари 2011 г.

Политическа зима

или защо държавността не върви, а контрабандата процъфте


Много болка, много мъка има по този свят, да се чуди човек коя първо да подхване. Дали да подкрепи „свободното слово”, атентирано в офис на в. „Галерия”, или пък неуморните усилия на правителството да дере пушачите до кокал. Дали да съчувства на дребните лъжци, които ката ден се чудят как да изкарат своето, мамейки клиенти и потребители; или да подкрепи големите такива, които добре знаят, че народната „любов” се обръща само при хляб от лев и 20 нагоре. Дали да адмирира прозрението на българския външен министър, който чак сега реши, че сръбските власти не действат по европейски; или да се просълзи от умиление над всички български правителства, и преди, и сега, за които правата на българите в чужбина понякога са важни горе-долу толкова, колкото за вазовия герой Кириак Стефчов са били важни правата на сънародниците му в империята. (Империите се менят, времената се менят, защо ли не се сменят нагласите?) Дали да поверва на постоянния вопъл на Яне, че трябва нова конституция, или да поверва на съпартиеца му Семов, че трябва „сопите да отстъпят място на интелектуалците” (сиреч Алексей Петров да смени Цветанов). Дали да се бори заедно с министър Дянков и целия ЕС срещу порока на тютюнопушенето, или, вместо да се пропие от мъка, да подкрепи родната и световната фармацевтични мафии, пиейки не от кръчмата, а от аптеката. (По израза на един български психиатър, който, преди да замине за чужбина, имал на вратата си надпис: „Който не пие от кръчмата, пие от аптеката”.) Дали да поскърби, също така, защо не, примерно и с Кадафи за застрашената му Революция, бранеща се с нови кланета и жертви; или да се моли на Всевишния тия българи, дето не бързаха да напуснат Либия, да се доберат живи и здрави до не особено нормалната ни, но все пак доста по-безопасна държава.

И понеже и аз съм гражданин и патриот (и макар че червата ми рядко, по израза на Ботев, не произвеждат никаква революция), като си купя нелегални сръбски цигари за 3 лв. и легален самун за лев и 20, и аз мога да сънувам в топлата, слава Богу соба, един по-добър свят. В него съседите не затварят граници, нито ги е страх за „спокойствието на трафика” в градче като Босилеград, когато дойде 19 февруари или 27 ноември. В това градче и въобще на Балканите не се случват неща, които да пораждат заглавия от рода „Тито победи Левски”. Управляващите в БГ политици не се държат като мухльовци от криво разбран европеизъм и не дават предварително безрезервни подкрепи за ЕС, когато има крещящи поводи за резерви. Българското правителство най-накрая разбира (о, чудо!), че с безпардонно увеличени акцизи хазна не се пълни; пълнят се малко повече и без това неспособните за адекватно здравеопазване ДКЦ-та и болници. Трактора престава да се прави на общественик, доцент и „лоялен гражданин” (по израза на Борисов), както и на кандидат за управленска политическа слава. (Слава той си има достатъчно, отделен въпрос е каква.) Яне Янев вади късмет и се добира до споменатия български психиатър, който вместо да го тъпче с лекарства, го съветва да посещава редовно кръчмите на родния му Сандански. Бате Бойко престава да се прави на Тато, не открива непрекъснато детски площадки или незавършени магистрали. Не се стреми към камерите повече от фолкзвезда, нито непрекъснато ни напомня за Станишев или Доган. Управлявалият и по времето на Тато Кадафи е убит от някой достатъчно смел военен (по съвета на мюсюлмански духовници, на които, за разлика от български православни такива, не им липсва, както е в случая, кураж да мислят самостоятелно). По някакво чудо и милост на Всевишния властта в арабския свят не отива от едни тирани в други. Реколтата от българска пшеница не е толкова добра, но разни фигури в сянка не се опитват да бутат правителството (колкото и то да е нехвално) по класическия сценарий, валиден за всички страни по света, който се нарича хляб наш насущний. Европейските политици се удрят вкупом по челото и решават, че дори пушачите имат права да не бъдат обирани непрекъснато.

Накрая се събуждам, макар че нощта не е свършила. Там някъде, където и всеки вътрешен или външен емигрант има някакво място под слънцето, свои мисли, надежди и данъци, свои опити да не живее в прекършено недоволство. Може би се е променило все пак нещо, може би все пак ненапразно всеки роб, от какъвто и да било вид, в което и да било време, е трябвало да открие първо, че свободата е в самия него. Тя е право да защитиш доброто от злото и способност да различаваш едното от другото. Право да избираш като свободен човек дори в обстоятелства на несвобода. Без значение в каква държава живееш; без значение колко кириакстефчовци са се въдили в нея да те учат на морал; без значение колко алековци са били похарчени или колко байганьовци са оцелели. Без значение какво се смята за правилно, а пък не е, по една или друга причина. Може би дори онези български граждани по света, които още се чудят, защо българският модел е „велосипед без педали, но с десет кормила” (по израза на Стратиев); или защо и нормалните, въобще не нелоялни граждани разчитат на контрабандата, биха ме разбрали. Не са дорасли още тук писаните, а неписаните закони; и не „артистите” са важни, а кукловодите. А те може би са едни и същи.

сряда, 22 декември 2010 г.

Вместо коледен разказ

Коледа значи да отвориш сърцето си, не вратите на мола за коледна консумация.
Но свито е сърцето на бедняка, не заради всичката многотия, която примамва минувачите в мола, а заради онова мънично и важно, което няма да купи и на най-близките си.

Коледа значи да се огледаш около себе си, да погледнеш за малко и към по-периферни за тебе хора, които обикновено не забелязваш. (Може някои от тях да са точно тези, които най-много имат нужда от мъничко внимание и любов.) Но как може човек да има очи за скритото вътре в очите на периферните нему „ближни”, ако и за най-близките и най-ближни не е ясно дали ще му стигне светлина за това?

Коледа значи да се върнеш за малко към детeто в себе си. Да се оставиш, поне в някои моменти, на онзи чист, отворен, почти вълшебен поглед, който си имал за много неща. Но как ли може човек да се остави, дори и за малко, на чистия, наивен, но и вълшебен извор, ако този извор постоянно е бил затрупван не само в него, но дори в най-близките нему деца?

Коледа значи да се оставиш на светлината, особена и специфична, която така или иначе идва. Но тя е толкова крехка, толкова ненатрапчива и невидима (и толкова пъти е била обърквана с нещо друго), че дори когато въобще я усетим във и покрай себе си, се питаме само, ако изобщо се питаме, дали това е заради многото окичени елхи и лампички по прозорците, или е заради искрите от изстрели и пиратки, трещящи през една иначе толкова тиха, особена нощ.


------------

„Рождество Твое, Христе Боже наш, возсия мирови свет разума...”