Политическа зима

или защо държавността не върви, а контрабандата процъфте


Много болка, много мъка има по този свят, да се чуди човек коя първо да подхване. Дали да подкрепи „свободното слово”, атентирано в офис на в. „Галерия”, или пък неуморните усилия на правителството да дере пушачите до кокал. Дали да съчувства на дребните лъжци, които ката ден се чудят как да изкарат своето, мамейки клиенти и потребители; или да подкрепи големите такива, които добре знаят, че народната „любов” се обръща само при хляб от лев и 20 нагоре. Дали да адмирира прозрението на българския външен министър, който чак сега реши, че сръбските власти не действат по европейски; или да се просълзи от умиление над всички български правителства, и преди, и сега, за които правата на българите в чужбина понякога са важни горе-долу толкова, колкото за вазовия герой Кириак Стефчов са били важни правата на сънародниците му в империята. (Империите се менят, времената се менят, защо ли не се сменят нагласите?) Дали да поверва на постоянния вопъл на Яне, че трябва нова конституция, или да поверва на съпартиеца му Семов, че трябва „сопите да отстъпят място на интелектуалците” (сиреч Алексей Петров да смени Цветанов). Дали да се бори заедно с министър Дянков и целия ЕС срещу порока на тютюнопушенето, или, вместо да се пропие от мъка, да подкрепи родната и световната фармацевтични мафии, пиейки не от кръчмата, а от аптеката. (По израза на един български психиатър, който, преди да замине за чужбина, имал на вратата си надпис: „Който не пие от кръчмата, пие от аптеката”.) Дали да поскърби, също така, защо не, примерно и с Кадафи за застрашената му Революция, бранеща се с нови кланета и жертви; или да се моли на Всевишния тия българи, дето не бързаха да напуснат Либия, да се доберат живи и здрави до не особено нормалната ни, но все пак доста по-безопасна държава.

И понеже и аз съм гражданин и патриот (и макар че червата ми рядко, по израза на Ботев, не произвеждат никаква революция), като си купя нелегални сръбски цигари за 3 лв. и легален самун за лев и 20, и аз мога да сънувам в топлата, слава Богу соба, един по-добър свят. В него съседите не затварят граници, нито ги е страх за „спокойствието на трафика” в градче като Босилеград, когато дойде 19 февруари или 27 ноември. В това градче и въобще на Балканите не се случват неща, които да пораждат заглавия от рода „Тито победи Левски”. Управляващите в БГ политици не се държат като мухльовци от криво разбран европеизъм и не дават предварително безрезервни подкрепи за ЕС, когато има крещящи поводи за резерви. Българското правителство най-накрая разбира (о, чудо!), че с безпардонно увеличени акцизи хазна не се пълни; пълнят се малко повече и без това неспособните за адекватно здравеопазване ДКЦ-та и болници. Трактора престава да се прави на общественик, доцент и „лоялен гражданин” (по израза на Борисов), както и на кандидат за управленска политическа слава. (Слава той си има достатъчно, отделен въпрос е каква.) Яне Янев вади късмет и се добира до споменатия български психиатър, който вместо да го тъпче с лекарства, го съветва да посещава редовно кръчмите на родния му Сандански. Бате Бойко престава да се прави на Тато, не открива непрекъснато детски площадки или незавършени магистрали. Не се стреми към камерите повече от фолкзвезда, нито непрекъснато ни напомня за Станишев или Доган. Управлявалият и по времето на Тато Кадафи е убит от някой достатъчно смел военен (по съвета на мюсюлмански духовници, на които, за разлика от български православни такива, не им липсва, както е в случая, кураж да мислят самостоятелно). По някакво чудо и милост на Всевишния властта в арабския свят не отива от едни тирани в други. Реколтата от българска пшеница не е толкова добра, но разни фигури в сянка не се опитват да бутат правителството (колкото и то да е нехвално) по класическия сценарий, валиден за всички страни по света, който се нарича хляб наш насущний. Европейските политици се удрят вкупом по челото и решават, че дори пушачите имат права да не бъдат обирани непрекъснато.

Накрая се събуждам, макар че нощта не е свършила. Там някъде, където и всеки вътрешен или външен емигрант има някакво място под слънцето, свои мисли, надежди и данъци, свои опити да не живее в прекършено недоволство. Може би се е променило все пак нещо, може би все пак ненапразно всеки роб, от какъвто и да било вид, в което и да било време, е трябвало да открие първо, че свободата е в самия него. Тя е право да защитиш доброто от злото и способност да различаваш едното от другото. Право да избираш като свободен човек дори в обстоятелства на несвобода. Без значение в каква държава живееш; без значение колко кириакстефчовци са се въдили в нея да те учат на морал; без значение колко алековци са били похарчени или колко байганьовци са оцелели. Без значение какво се смята за правилно, а пък не е, по една или друга причина. Може би дори онези български граждани по света, които още се чудят, защо българският модел е „велосипед без педали, но с десет кормила” (по израза на Стратиев); или защо и нормалните, въобще не нелоялни граждани разчитат на контрабандата, биха ме разбрали. Не са дорасли още тук писаните, а неписаните закони; и не „артистите” са важни, а кукловодите. А те може би са едни и същи.