Казусът втора джамия в гр. Гоце Делчев

От известно време в гр. Гоце Делчев съществува напрежение, свързано с проект за строеж на голям ислямски център, срещу който част от гражданите излязоха на протест. Какво казват протестиращите, какво поддръжниците на проекта и какво кметът на Общината по този случай може да се прочете по-надолу. Казусът засега тлее в периферията на медийното внимание, но ако за него не се намери достатъчно адекватно решение, може някой ден да провокира горещи новини и да стане повод за ненужно верско противопоставяне.

ОТ КАКВО СЕ СТРАХУВАТ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ

Според сведения, изнесени наскоро в предаване на Мартин Карбовски по ТВ 7, през 2005 г. мъж, на име Ферад Хаджи, купува два имота от частни лица в гр. Гоце Делчев. Между двата имота има общинска земя, която Ферад Хаджи купува от Община Гоце Делчев. Този първи купувач заявява намеренията си, че иска да построи културно-търговски център, за който получава одобрение. 20 дни по-късно Ферад Хаджи препродава имота на Хюсеин Одех Абу-Калбайн, управител на „Смолян Интернешънъл“ ООД. По-късно Абу-Калбайн получил според протестиращите разрешение от кмета на Общината да изготви инвестиционен проект за изграждането на джамия и културно-търговски център върху придобития имот. Проектът, който включва джамия, учебен център, помощни помещения и пр., е с обща площ няколко хил. кв. м. Проектът е разработен от арх. Анушка Костадинова, съпруга на благоевградския общински съветник от БСП Емил Костадинов.

            

 .                                    Скица от проекта. Снимка: infomreja.bg

Според граждани на Гоце Делчев, протестиращи срещу осъществяването на този проект, нещата досега са ставали „под масата“. Кметът на града Владимир Москов е твърдял, че такъв проект няма, а се оказало, че има. „Ние не сме против религията на мюсюлманите, те са наши приятели, наши братя, но има неща, които ни притесняват относно строителството на този проект – казва един от тях. – В Гоце Делчев, в Хаджидимово, Гърмен и Саточва ДПС определя кой да е общинският кмет. За тях е важно бай Асан или леля Фатме да не знаят какво се случва, но в момент, в който предстоят избори, те са бъдат изкарани и да гласуват за този, който трябва“.

Христина Попова, също от протестиращите, казва (в репортаж, излъчен на 3-ти март в същото предаване), че в този център е заявено да има училище за имами, в което да се обучават около 300 човека, общежитие, търговски и културен център и пр. „Страхувам се, че земята е продадена на мюфтийството от един арабски гражданин, който е лидер на ислямска фондация „Тайба“, за която от медиите се информираме, че се финансира от радикалисти от Саудитска Арабия. Това ни притеснява. Затова питахме и в отворено писмо до г-н мюфтията да излезе и да заяви какви са отношенията му с този човек. Ако това тук се случи, трябва ли да говорим за радикален ислям в Гоце Делчев?“.

Протестиращите се надяват да се изчистят неуредиците по документацията на този проект и са готови за нови протести, ако той се реализира. Някои от тях смятат, че решението на въпроса с джамията и културно-търговския център е в провеждането на местен рефендум. Техните протести са подкрепени, както се видя от отразяването им в български медии, от представители на националистически партии, които свързват осъществяването на проекта с ислямски дъги и неоосманистка опасност.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КМЕТА

Във връзка с проекта гражданско сдружение, наречено „Активна съвест“, което е сред организаторите на протестите, изпраща в началото на февруари Отворено писмо до кмета на града, Общинския съвет, Районното мюфтийство и медиите. В това писмо се задават следните въпроси:

„1. Как, кога и по какъв начин е придобит имота, собственост на Районното мюфтийство?

- Вярно ли е, че през 2005 г. част от имота, който в момента е собственост на Районното мюфтийство, е продаден от кмета Москов на лице от с. Дебрен?

- Защо кметът Москов продава парцел в. м. „Текето” на лице от с. Дебрен? Какви са му били мотивите?

- Вярно ли е, че първият собственик – лицето от с. Дебрен, е препродал имота веднага (21 дни) след закупуването му от общината на арабския гражданин Хюсеин Одех Абу-Калбайн?

2. Как Районното мюфтийство става собственик на този имот?

- Вярно ли е, че през 2009 г арабския гражданин Хюсеин Одех Абу-Калбайн е подарил имота на Районното мюфтийство?

 3. По приетия през 2009 г ПУП на гр. Гоце Делчев за какво е определен въпросния имот?

 4. Има ли Мотивирано искане от Районното мюфтийство до кмета на общината за изготвяне на инвестиционен проект за изграждане на Джамия и културно-търговски център, т.е. смяна предназначението на парцела?

5. След като няма писмено искане от Районното мюфтийство, защо има издадено Разрешение от гл. архитект – Анушка Костадинова за изготвяне на инвестиционен проект за изграждане на Джамия и културно търговски център? Според чл. 150 от ЗУТ издаването на такова Разрешение е в правомощията на кмета на общината, защо тогава е издадено от главния архитект? Гл. архитект – Анушка Костадинова твърди, че е издала това разрешение след съгласуване с кмета Москов, вярно ли е това нейно твърдение?

6. Вярно ли е, че издаденото Разрешение е с фалшив, несъществуващ регистрационен номер на деловодството на Общинска администрация?

- Вярно ли е, че под този номер – 8/ 11.01.2012 г. в деловодството има записан съвсем друг документ?“

и други. (Целият тест на писмото може да се прочете тук.)

Ноталиален акт за покупко-продажба на имот от Хюсеин Одех Абу Калбайн, чрез районния мюфтия Айдън Несиб Мохамед, който е упълномощен от главния мюфтия Мустафа Хаджи да извърши сделката, при който имотът се продава на "Религиозна институция с наименование "Мюсюлманско вероизповедание".

  

Ноталиален акт за покупко-продажба на имот от Хюсеин Одех Абу-Калбайн, чрез районния мюфтия Айдън Несиб Мохамед, който е упълномощен от главния мюфтия Мустафа Хаджи да извърши сделката, при който имотът се продава на “Религиозна институция с наименование “Мюсюлманско вероизповедание”. Снимка: infomreja.bg

НАСЕЛЕНИЕТО

Според последното преброяване на населението на Гоце Делчев, в града има 800 мюсюлмани, а християните (или поне номинално православните) са около 20 хиляди. Но има много мюсюлмани, които идват от околните села и работят в този град. Според Районното мюфтийство обаче, мюсюлманите в Гоце Делчев не са стотици, а хиляди. В града има една действаща джамия, в ромския квартал Комсала.  Някои от протестиращите срещу строежа на нова джамия са предприели инициатива за укрепване и разширяване на джамията в Комсала. И вече са събрали към 5000 лв. в дарителска сметка по случая. Те казват, че ще дарят тези пари на Районното мюфтийство.

КАКВО КАЗВА РАЙОННО МЮФТИЙСТВО

В началото на тази година районният мюфтия Айдън Мохамед обявява в Благоевград, че мюсюлманите са за построяването на нова джамия в града. По думите му съществуващата джамия в момента е малка и не може да обслужва многобройното население в района. „Нека има храмове, а не публични домове”, казва той. Районното мюфтийство в Благоевград излиза с остра декларация срещу внесено искане за референдум от съветници на ПП ГЕРБ в общинския съвет на Гоце Делчев, със следния въпрос: „Трябва ли Община Гоце Делчев да издаде разрешение за строителство на нов молитвен дом-джамия на територията на град Гоце Делчев?”, който според г-н Мохамед е бил некоректно зададен. Той казва тогава, че този въпрос „е силно дискриминационен и манипулативен“. В изявление на Районното мюфтийство, огласено през януари, се казва: „Съветниците на ПП ГЕРБ, базирайки се на закона за референдумите, се опитват да приложат прякото участие на гражданите в местното самоуправление на община Гоце Делчев по тема, касаеща изконните човешки, религиозни и граждански права на мюсюлманите, живеещи в страната. С тази инициатива те провокират нетърпимост на религиозна основа и генерират ненавист между религиозните общности в Гоце Делчев и региона.“

Според Айдън Мохамед, цитиран от Дарик нюз: „…мюсюлманите, живеещи в Гоце Делчев, които са около 4500-5000 души…  градът е регионален център, обслужващ четири общини, където живеят над 70 000 души, от които 40 000 са мюсюлмани“. Числата, които споменава районният мюфтия, се различават доста, както може да се види, от тези, които цитират протестиращите срещу строежа на нова джамия. Според районното мюфтийство, исканията им не са от скоро, а от 20 години и досега държавата и общината ги бламирала. Но в последствие „жизнените духовни тежнения на мюсюлманската общност надделяха и ние подходихме рационално към своите интереси, в резултат на което отделихме от залъка си, за да купим нов имот, и то в покрайнините на града”.

КАКВА КАЗВА ОБЩИНАТА

На въпросите и съмненията на протестиращите срещу него, кметът Москов отговаря така:

„Въпреки многократното оповестяване на фактите, свързани с намерението на Районното мюфтийство за строителство на нов молитвен дом – джамия в гр. Гоце Делчев, продължават спекулациите по темата и съзнателната дезинформация в публичното пространство. Община Гоце Делчев информира за пореден път, че няма издадено разрешение от кмета на общината за строителството на нова джамия и няма започнато такова строителство.

Община Гоце Делчев не е продавала общинска земя на лицето Хусейн Одех Абу – Калбайн. Съгласно действащия Подробен устройствен план на гр. Гоце Делчев, квартал 264 е отреден за изграждане на културно-търговски център. За да бъде построена на това място джамия, е необходимо да се приеме нов устройствен план, което може да стане само с решение на Общински съвет Гоце Делчев. До момента няма постъпило такова искане в Общинския съвет.

В идейния проект, внесен от Районното мюфтийство на 2 октомври 2012 г., никъде не фигурира застроена площ от 5000 кв.м. Твърденията за строителство на най-голямата джамия на Балканския полуостров са абсолютно неверни, неоснователни и манипулативни. Застроената площ на цялата сграда според идейния проект е 880 кв.м., а разгънатата застроена площ (включваща всички етажи на сградата) е 2800 кв.м.

След внасянето на идейния проект от Районното мюфтийство през месец октомври 2012-та година, и неговото връщане от главния архитект на общината заради множество пропуски в документацията, такъв проект не е внасян отново“. (Повече подробности за отговора на кмета могат да се прочетат тук.)

СТАРАТА КАРАДЖА ПАША ДЖАМИЯ

.                                    Караджа паша джамия. Снимка: Уикипедия

В Гоце Делчев има обаче още една джамия, която е паметник на културата. Тя не е действаща и се нуждае от основен ремонт и реставрация. Става въпрос за Караджа паша джамия, строена в периода 1480 – 1490 г. от Мехмед бей, в памет на баща му Караджа паша, чието име носи храмът. През 70-те години на миналия век джамията е обявена за паметник на културата. Караджа паша джамия е най-старата оцеляла сграда в Гоце Делчев, но в днешното й състояние е тъжно и занемарено. Части от минарето, от купола и от стените са рухнали. Красиви декорации, които някога са украсявали вътрешността на храма, се валят в прахта. Защо не към тази построена още преди векове джамия, която е и паметник на културата, са били насочени още от самото начало усилията на районното мюфтийство, вместо към строежа на нова джамия на гол терен?

Дарителска кампания „СЪЛЗИТЕ НА КАРАДЖА ПАША ДЖАМИЯ”

.               Една от стените на Караджа паша джамия. Снимка: islambgr.blogspot.com

Една НПО, учредена преди няколко месеца и наречена Европейски институт „Помак“ (ЕИ “Помак” стана известна в България с други свои инициативи, които породиха спорове, но това е друга тема), откри в началото на тази година дарителска кампания за възстановяването на Караджа паша джамия. Кампанията се нарича „Сълзите на Караджа паша джамия“. Със свое писмо от 7 януари 2013 г. от ЕИ „Помак” са уведомили министъра на културата Вежди Рашидов, кмета на община Гоце Делчев Владимир Москов и главният мюфтия Мустафа Хаджи за инициативата.

Повече подробности за нея може да се прочетат в следния цитат от изявление на ЕИ „Помак“ (eipomak.eu):

„ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ – ПОМАК” обявяват началото на дарителската кампания с която започват набиране на средства за реконструкция и възстановяване на рушащият се от години културно-исторически обект: „Джамия -Караджа паша” и намиращата се в съседство до нея прилежаща култова религиозна сграда „Теке”, които са част от бивш религиозно-образователен училищен комплекс, находящи се на ул. ”Полковник Борис Дрангов”, в гр. Гоце Делчев, обл. Благоевград.

От наличната досегашна предоставена информация, този обект в началото на 70-те години на миналия век е бил обявен за паметник на културата. В период от време са възникнали частични срутвания на конструкцията, като за укрепването й не са били взети никакви своевременни обезопасителни мерки. По спомени на местни жители, джамията е била частично разрушена от хвърлена в нея бомба през 1912 г., по времето на „Балканската война”, и в този вид, вече 100 години досега е оставена без стопанин, без надзор и без поддръжка, под разрушителното въздействие на ветрове, студ, горещини, дъждове и забрава от хората.

През 1998-2000 г. в нея е извършено археологическо проучване, осигурено с финансовата помощ на Фондация „Макс ван Бершем”, Швейцария. Според тези проучвания обектът е бил култова сграда, построена от Мехмед бей през 1480-1490 г. в памет на неговия баща, румелийския бейлербег Караджа паша. Смята се, че обектът е един от предкласическите модели на зародилото се преди това и процъфтяващо по това време на Балканите своеобразно и неподражаемо архитектурно изкуство, съчетано с развитие на ислямската култура и архитектура.

През 2000 г., след приключване на археологическите проучвания под ръководството на г-жа Бони Петрунова от БАН, швейцарската фондация приема за положително предложение идеята на екипа от археолози, сградата да бъде експонирана и адаптирана като „Музей на ислямската култура и османските изкуства” в България.

След повече от 10-годишно протакане и умуване на отговорните културно-исторически органи и институции, а и според неофициално потвърдена информация, за възстановяването на обекта са били осигурени необходимите средства, но въпреки това, поради неизвестни причини същият е оставен умишлено да се саморазруши, с което пропада и добрата идея за превръщането му в атрактивен исторически музей, което би допринесло за опазване и обогатяване културата на общностите и допълнително за развитието на културно-историческият туризъм в района на гр. Гоце Делчев и Южна България.

ИНСТИТУТ – ПОМАК отбелязват в своето уведомително писмо, че предвид на досегашното отношение и бездействието от страна на държавните власти и обществените институции, имащи връзка с опазването и функционирането на този културно-исторически обект, очакват от тях необходимото съдействие за реализация на тази инициатива, с което отправят молба до тези институции да им бъдат предоставени копие от намиращите се в тези учреждения документи, за да може да реализират тази инициатива в кратки срокове.“

Партньор на ЕИ „Помак“ в дарителската кампания „Сълзите на Караджа паша джамия“ е и Районното мюфтийство в Благоевград.

ВЪПРОСИ, ОСТАНАЛИ БЕЗ ОТГОВОР

Тук може би е мястото да отбележа, че опитите ми да се свържа с районния мюфтия, за да му задам няколко въпроса във връзка с проекта за нова джамия в Гоце Делчев и със старата Караджа паша джамия, не се увенчаха с успех. За съжаление г-н Мохамед не пожела да отговори на въпросите ми.

Затова ще ги изпиша тук, може би някой друг ще се престраши да отговори вместо него.

- Защо се разминават, според Вас, официалните данните за броя на жителите на Гоце Делчев, които изповядват исляма, и данните, които Районното мюфтийство цитира в това отношение? (В единия случай става дума за около 800 души, в другия – за 4-5 хиляди.)

- Откъде точно дойдоха парите за проекта за строежа за нова джамия и културно-търговски център в града?

- Какво мислите за стоящата все още в руини Караджа паша джамия в Гоце Делчев, която е паметник на културата? Защо според Вас не към този построен още преди векове храм, който има и културна стойност, са се насочили главните усилия на мюсюлманите в града, за неговото реставриране и превръщане в действаща джамия, а към проекта за строеж на нова джамия и нов комплекс?

- От какво според Вас най-много се страхуват християните (били те въцърковени или само номинално православни) в този град и район, и от какво най-много се страхуват мюсюлманите?

- Виждате ли изход от така създалата се ситуация, начин за потушаване на напрежението в града? Смятате ли, че идеята на част от протестиращите срещу новия проект – а именно дарителска сметка, по която те събирали пари за разширяването на съществуващата джамия в ромската махала в Гоце Делчев, би било някакво решение? И ако не би било – смятате ли, че дори да се преборите за осъществяването на проекта за голям ислямски център, това би могло да направи живота на мюсюлманите в града по-спокоен и сигурен, ако няма мир и съгласие с мнозинството жители, които изповядват друга вяра или пък са атеисти?

- Има ли място в тази ситуация и какво спомената вече Караджа паша джамия?

.

"Любовта" на електората

От вчера почти всички български медии, а и не само те, се занимават с това, което се случи вчера на конференцията на ДПС. Всякакви тези и тълкувания могат да се срещнат, но като че ли не и една, която, според мен, би трябвало да присъства също като възможен отговор на един много важен въпрос. А именно въпросът защо 25-годишният студент по архитектура Октай Енимехмедов насочи газов пистолет към главата на Ахмед Доган, пред погледите на всички делегати на конференцията на ДПС и пред телевизионните камери, отразяващи тази конференция?

Късно снощи официално бе оповестено, че газовият пистолет съдържал два звукови патрона и един, пълен с пипер. Това не попречи на членовете на ръководството на ДПС да коментират под път и над път днес, че целта била убийството на Доган. Вероятно тази теза е много удобна за някакъв опит за извисяване или героизиране на Доган. Такъв опит за извисяване или героизиране, впрочем, се съдържаше и в самия доклад на бившия вече, след вчера, лидер на ДПС, съдържанието на който доклад отиде някак на заден план, но то така или иначе беше прочетено вчера на конференцията. В това съдържание Доган бе посветил много редове на демокрацията, на заплахите за нея, на лидера на ГЕРБ като застрашаващ я в някакъв смисъл (не, че бих оспорила подобна теза) и на застрашените според този доклад права на малцинствата. Стилът на доклада беше, впрочем, по догановски извисен.

Разбира се никой нормален човек и никой нормален политик не би одобрил заплашването с оръжие на политически лидери, които и да са те. Няма как да се приеме физическото насилие или опитът за такова за способ за решение на политически цели. Но докато едни се чудят дали това не е било някаква постановка, някакво театро, а други много държат на тезата, че 25-годишният Октай Енимехмедов е искал да убие Доган, и само това, че оръжието е засякло, го е спасило от покушение, се чудя защо не се коментира и една друга, съвсем възможна според мен версия. Която се корени в далеч не винаги видимото, но постоянно недоволство сред много български граждани етнически турци, които не бяха и не са съгласни с методите на догановата политика, с неговите обръчи от фирми, с „разпределението на порциите“ в държавата, със задкулисните игри и недемократични вътрешнопартийни практики в ДПС. Подобно недоволство от непочтеността, натиска, корупцията, агентурното минало и пр. се среща разбира се далеч не само сред върхушката на тази партия, а кажи-речи сред всички партии в България. Но хич не са малко онези български турци, които много изтърпяха, преди въобще да се опитват по един или друг начин да надигат глас срещу това задкулисие и корупция в ДПС. По обясними причини. Само една от които е, че който и както и да надигнеше глас срещу задкулисните практики, веднага или скоро след това беше изключван от редиците на ДПС. Или пък бизнесът му или социалното му оцеляване в някой местен бастион на ДПС се оказваха застрашени.

Студентът във Висшия институт по архитектура в София Октай Енимехмедов, за който се разбра, че има регистрирани няколко леки криминални провинения, е, както се видя от записите на инцидента, млад, здрав мъж в разцвета на силите си. Според психолозите на МВР, които са разговаряли с него, той е искал не да убие Доган, а да покаже, че той не е неуязвим. Ако се доверим на официалната информация на органите на реда за патроните в газовия пистолет, те се оказват свидетелство за същото, и тогава може да се каже, че Енимехмедов постигна тази си цел – показа, че Доган не е неуязвим. И това, което е интересно при подобен прочит е, защо един млад мъж и студент (т.е. човек, за когото се предполага, че има знания и стремежи за реализация в живота си), си сложи главата в торбата, както се казва, отивайки на един висш форум на ДПС, пред стотици делегати и пред отразяващите конференцията телевизионни камери, за да заплаши публично Ахмед Доган с пистолет. Енимехмедов, както се оказа, дори оставил предсмъртно писмо до родителите си, което да получат ако с него самия се случи най-лошото. (Не са случи такова лошо, слава Богу, нито с единия, нито с другия. Само депутати от ДПС здравата наритаха пишман атентатора.)

Но това, което не постигна Енимехмедов, е да накара ръководството на ДПС, както и в някакъв смисъл и цялото българско общество, да се замислят за това доколко всичко, което направи Доган в своята сложна политическа (че и икономическа) кариера, е могло да бъде приемано и издържано от хората, за чиито интереси, права, свободи и пр. неговата партия твърди, че се бори вече повече от 20 години. И доколко страхопочитанието у едни, страхът у други и/или интересите на трети са били мотивация и причина за положението на Доган в собствената му партия и сред традиционния му електорат. Дали Октай Енимехмедов не е искал да покаже, че има хора, които не се страхуват от Доган? И, че освен, че има такива хора – и други, които досега са се страхували, не бива да се страхуват? (При това, ако става въпрос за заговор за политическо убийство – както твърди новият лидер на ДПС Лютви Местан и членове на ръководството на ДПС – едва ли пистолетът щеше да бъде газов, а стрелецът – левак едва ли не, да му засече оръжието, и то два пъти.)

Никой не запита сега обичан ли е Доган от своя традиционен електорат. И ако не е обичан хич от някаква част от него, защо не е. Вместо това Лютви Местан се опита да изкара този бутафорен в крайна сметка атентат като следствие на някакъв говор на омразата в българското общество. Не, че няма такъв говор, има, и хора като Сидеров примерно, и не само, непрекъснато дават хляб за него. Но опреният в главата на Доган газов пистолет, зареден с патрони, които не гръмнаха, не е следствие на никакъв междуетнически говор на омразата. Той е следствие по-скоро от страха, натиска, задкулисието като методи за управление и политика, които Доган водеше. Като някакво „Не на страха“, извършено показно и дилетантски – не само заради негръмналите патрони. Защото този опрян пистолет в главата на Доган още дълго ще бъде тълкуван като опит за атентат и ще бъде използван за някаква форма на героизиране на Сокола. Не като неприемлив, но показателен знак за това, че може би има хора, които са искали да покажат, че не ги е страх от Доган; и че даже самият той трябва да се страхува, не те.

Без да мога да бъда разбира се сигурна, че точно такава е истината за вчерашния инцидент и точно такава е била мотивацията на извършителя му, аз все пак мисля, че такава мотивация и такава истина са напълно възможни. Тази мотивация, както вече споменах, може да е дилетантска, понеже не постигна въпроси и тълкувания за поддържания с години страх в електората, че даже и в партийния апарат на ДПС. Но това не значи, че не е възможна.
С което не искам да кажа разбира се, както вече споменах, че може да се одобрява дори опитът за физическо насилие като способ за постигане на каквито и да било политически цели. Пък бил той и дилетантски, с газов пистолет, който засича при опит за изстреля звукови патрони. (Ако приемем версията на МВР, която депутати от ДПС оспорват, че не били такива патроните. И такава опозиция се чу.) Доган е уплашен за малко, което разбира се е напълно обяснимо; после атентаторът е набит от делегати и прибран от органите на реда, за да бъде съден за деянието си. С което 25-годишният студент Енимехмедов, макар че едва ли е искал – ако приемем, че тезата, че атентатът е бил театро, не е вярна, защото и такава тема имаше – изчетка всъщност имиджа на Доган. (Тези, която смятат, че вчерашното зрелище в НДК е било театро, смятат разбира се пишман атентатора за актьор в това театро.)

Така или иначе вчерашният зрелищен инцидент е пример, който още дълго ще се коментира и тълкува защо е бил възможен. Ще се говори за имиджа на България навън, за опит за политическо убийство, за междуетническия мир, за не знам какво. Само не и за това, че този инцидент може да е бил и пример за това докъде може да стигне „любовта“ на електората към един способен политик с тъмни страни в биографията си, който неведнъж е манипулирал чувствата, и най-вече страха, на етническите турци и на мюсюлманите в България. И колкото и способен да е Сокола, и колкото и знаков продължава да е като политическа фигура, поне за част от българските граждани турци, има неща, които точно те няма да му простят.

Кандидатът за патриарх дядо Кирил избира избиратели

Днес в епархиите на Българската православна църква се състояха избори за делегати на Патриаршеския събор, на който ще бъде избран новият български патриарх. В Софийска епархия този избор бе предшестван от скандал.

“Искате ли агент за патриарх?”

Това каза неотдавна в София митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, в отговор на журналистически въпрос дали би се кандидатирал за патриарх. За съжаление позицията и нагласата на този митрополит, който единствен от владиците на БПЦ, години преди да бъдат огласени досиетата на висшия клир, написа Открито писмо, в което се извини на българския народ за своето агентурно минало, не се сподели от други митрополити с досиета. Някои от които не само, че не се извиниха на никого за своето сътрудничество с бившата Държавна сигурност, но имат и амбицията да сложат патриаршеското було. Избраният след кончината на патриарх Максим за наместник-председател на Светия синод варненски митрополит Кирил, който временно оглавява и Софийска епархия, е като че ли най-сигурният претендент за нов патриарх.

Тези дни, покрай очаквания избор на нов български патриарх, се случи скандал в Софийска митрополия, свързан с кандидатите за патриаршески избиратели. Временният владика на Софийска епархия дядо Кирил предложи списък с кандидати за делегати, които не бяха одобрени от епархийския съвет след две поредни драматични заседания на съвета. Според устава на БПЦ, чл. 44, тези кандидати се предлагат във всяка епархия от съответният оглавяващ я митрополит и се определят с участието на епархийските съветници и архиерейските наместници. За Софийска епархия това не се случи. Списъкът, предложен от митрополит Кирил, не беше одобрен и подписан от епархийския съвет. Епархийските съветници и архиерейските наместници не приеха този списък, защото в него не е имало кандидати от всичките седем духовни околии в Софийска митрополия, а само от една – а именно от София град, и защото предложените в тях личности не са според тях най-подходящите. В списъка, предложен от дядо Кирил, бяха впрочем, видният византолог (и човек с агентурно досие) проф. Аксиния Джурова, писателят и академик Антон Дончев, председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров и адвокатът на Синода Мария Кьосева. Според архиерейският наместник от град. Самоков отец Петър Стоименов важно за делегатите, които ще изберат новия български патриарх, не е те да са известни личности, а да са искрено вярващи православни християни, познати за съответните духовни околии.

Въпреки неодобрения от Софийския епархийски съвет списък, днес имаше избор за делегати от Софийска епархия на Патриаршеския събор, който трябва да се проведе на 24 февруари. Варненският митрополит Кирил, който временно е и софийски владика, не сметна за нужно да се съобрази с мнението на епархийските съветници и архиерейските наместници и без тяхното съгласие наложи своята листа с кандидати за делегати от Софийска епархия. Тази епархия, като най-голямата епархия в БПЦ, има право да избере шест клирици и четирима миряни за делегати на патриаршеския събор (другите епархии имат право да излъчат по трима клирици и двама миряни). Като варненски митрополит, дядо Кирил е определил разбира се и листата с кандидати за делегати от Варненска митрополия.

Според мнение на доц. Дилян Николчев, специалист по църковно право, изказано в предаването „Вяра и общество“ на БНР вчера, изборът за кандидати за делегати от Софийска епархия е бил предварително опорочен с това, че списъкът не е бил съставен с участието на епархийските съветници и архиерейските наместници в тази епархия и не е бил одобрен от тях. Освен това според него една голяма част предложените в този списък личности нямат нищо общо с Църквата. С което директно са нарушени изисквания, залегнали в устава на БПЦ, в които се изброява какви качества трябва да притежават тези достоизбираеми за делегати представители на Патриаршеския избирателен събор. При това положение според доц. Николчев, днешният избор за делегати от Софийска митрополия не може да е легитимен.

Така или иначе днес, след избор, продължил пет часа, Софийската епархия одобри десетима представители, които ще участват в Патриаршеския избирателен църковен събор на 24 февруари. Сред избраните не попаднаха византологът Аксиния Джурова, писателят Антон Дончев и председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров. По неофициална информация одобрени са били деканът на Богословския университет към Софийския университет проф. Александър Омарчевски, адвокатката на Синода Мария Кьосева, преподавателят в Софийския университет доц. Иван Петев и филологът от СУ проф. Климентина Иванова. (Според устава на Българската православна църква днешния избор може да бъде обжалван. Такава заявка е дал отец Петър Стоименов от Самоков, който утре ще внесе жалба срещу този избор в Софийската епархия.)

Не само Софийска епархия, епархиите в цялата страна избираха днес своите представители за Патриаршеския събор. 15 епархии трябваше да излъчат 80 делегати. Според мнение на пловдивският митрополит Николай, изказано днес пред български медии, не бива лошите практики от политическия живот да се пренасят в Църквата. Изборът трябва да бъде обяснен не от позицията на процедурата, а от позицията на морала, заяви още той.

Точният брой на делегатите, които ще участват в Патриаршеския събор, щял да стане ясен в самия ден на събора, но приблизително те ще са около 140. 80 от тях ще са избраните днес епархийски представители. Останалите участници в Патриаршеския избирателен църковен събор са 14-те митрополити, 19-те епископи, по един представител от Рилския, Бачковския и Троянския манастири, по един монах и една монахиня от всяка епархия, и по един представител на Софийската и Пловдивската духовни семинарии.

По неофициална информация, най-вероятни кандидати за нов български патриарх ще са варненският митрополит Кирил, ловешкият митрополит Гавриил и русенският митрополит Неофит. Сред изброените трима само дядо Гавриил няма агентурно досие.

Цветни тебешири

Много шум се вдигна тези дни и много редове се изписаха по повод една конференция в Софийския университет, свързана с Людмила Живкова. Като че ли почти не остана българин и демократ по света и у нас, който чрез публикации в медиите или в коментари в социалните мрежи, да не заклейми или да не се подиграе не само с въпросната конференция, но и със самата Живкова. На тази злополучна конференция беше даден някакъв хем спонтанен, хем строен и дружен отпор.

Конференцията, вярно, не изглеждаше точно научна и достатъчно добре премерена, ако се съди по някои заглавия на докладите, записани в дневния ред. Но далеч не всички заглавия на доклади можеха да бъдат заподозрени в това. Да не говорим, че никой от протестиращите не пожела нито да ги чуе, нито пък да каже той самият, ако иска, какво мисли за Живкова на въпросната конференция. Група протестиращи отидоха там просто за да се опитат да я саботират. Тези протестиращи възразяваха изглежда срещу самата идея за подобна конференция, понеже за тях това бе вид реставрация на комунизма или опит за оневиняване на престъпния му характер.

Тази конференция бе заклеймена и от политици от Синята коалиция, която излезе със специална декларация: „Категорично сме против фалшификацията на миналото и реабилитирането на ръководни лица от БКП. Така наречената "научна конференция", която университетът организира в чест на дъщерята на комунистическия диктатор Живков, е нахален опит българският репресивен режим да бъде представен като хуманен, толерантен и отворен към света“. 

„Людмила Живкова е комунист, а не народен будител“ – гласеше пък един от плакатите на групата протестиращи, влезли за това в университета. А някои от коментарите, които последваха след разчулата се, благодарение на протестите конференция, бяха (като например този на проф. Пламен Цветков), че да се прави конференция, на която да се обсъжда ролята на Людмила Живкова, е като да се организира такава за децата на Хитлер.

Разбира се т.нар. комунистически режим не беше нито толерантен, нито отворен към света. Но и Людмила Живкова не беше все пак негов „правоверен“ представител. Дори баща й, Тодор Живков (каквито и конкретни вини да има за това, че е управлявал самовластно в режим, в който политическата репресия беше част от идеологията и практиката; или за т.нар. Възродителен процес; или за т.нар. български чадър и пр.), не може да се сравнява точно с Хитлер. С Хитлер можеше да се сравнява Сталин примерно, че даже и да го надмине, но това е отделна тема.

Темата на настоящия текст, така че, не е за Живков, който бил досущ като Хитлер. Темата не е толкова и за самата конференция, наречена от организаторите „Културно отваряне на България към света през 70-те години“.

*

Разбира се може да се спори много за това, дали и доколко въобще е било възможно културно отваряне на България в този период. Но да се спори, да се обсъжда българската история през 70-те години или целия период, наричан комунизъм, тоталитарен социализъм или просто соц, да се обсъжда ролята на една или друга личност в тази история, естествено трябва да може. Както би трябвало да може да се организира конференция примерно за ролята на Богдан Филов по време на Втората световна война. И нито тъй нареклите се социалисти, да кажем, да не изпадат във върло възмущение, по повод конференция за Филов, нито големите сини демократи да пишат протестни декларации, когато става дума за Людмила Живкова.

Не така мислят обаче, не през тази призма, не само сините политици, но и други видни демократи по света и у нас (някои от които са ми симпатични, други уважавам, а трети са ми и приятели). „Живкова е престъпник, както и Живков, и цялата върхушка на БКП. Точка“ – написа например един от тях. Както и: „За мен тази чалмалосана глупачка е вредна и престъпна личност.“ “Людмила Живкова нищо хубаво не е направила за трудовия народ - взимаше от него, за да дава на подмазвачи-тарикати, самообявили се за поети и художници; да не говорим за такива скъпоструващи щуротии, като "Знаме на мира" или изложбите за траките.“

Просто и ясно. Комунистическият режим е престъпен; всички, които са имали някакви властови роли в него, са престъпници, взимали от трудовия народ за да правят щуротии като „Знаме на мира“ или изложбите на тракийското злато.

Дали обаче подобен хъс за клеймене ангро може да отговори на простичкия въпрос за какво харчеше парите на тогавашните данъкоплатци, на трудовия народ Людмила Живкова? Дали ги харчеше така, както ги харчеха и харчат мнозина по-късно овластени? Тия същите, дето по избори дават пресконференции в НДК (защото се оказа, че тази сграда им е доста полезна), а после някои от тях отиват в частните си дворци? Дали ги похарчи, също така, тази престъпница нали Людмила, да си прави частни колекции, лично за нея, или ги похарчи, за да направи Национална галерия за чуждестранно изкуство? (Когато в тази галерия за първи бяха показани творби на световни художници, опашките пред входа бяха невъобразими. Това беше глад, естетически глад, не само любопитство. И не може да се каже, в този смисъл, че Людмила Живкова не е направила нищо за открехването на културния похлупак.)

E да, някои хора от обкръжението й си имаха частни колекции. Няма как да не се сетим за Богомил Райнов. А други, като Димитър Иванов от Шесто управление на ДС (който, впрочем, се е заминавал с това да следи не само интелектуалци или дисиденти, но и самата Живкова), си направи години по-късно също частна колекция, кой знае как придобита. И други такива примери има, и отпреди, и след 10 ноември 1989 г. Но дали самата Людмила събираше за себе си, да си го трупа, далеч от погледите на обществото? Или да го показва някъде, ако благоволи – като лична колекция? Както взеха да правят по-късно Митко Гестапото, Васко Черепа и други видни ценители на изкуството в посттоталитарна България.

Ама тя, ако не беше дъщеря на Тодор Живков, никаква кариера нямаше да има и нищо нямаше да направи. Сигурно е така. Ако не беше дъщеря на бившия Първи, Людмила Живкова нямаше да стане председател на тогавашния Комитет за култура. Нямаше да може да прави каквито и да било проекти, зад които да застане малко или повече самата държава. Но колкото е вярно това, толкова е вярно и друго. Че само да си дете на еди кого си, пък бил той и първи секретар на партията-държава, също може нищо да не значи. По отношение на това, че може нищо да не излезе от тебе, никаква кариера да не направиш. Най-лесният пример за сравнение е брат й, Владимир Живков. Който се прочу най-вече с гуляйджийската си, да не кажа и по-лоша слава, и колкото и да се искаше на баща му да го направи не знам какъв си, нищо не излезе от Владко. (Излезе това, че партията-държава беше заета по едно време да замазма гафовете му, да прикрива даже някои негови престъпления, за които много се говореше навремето, или поне такива слухове се коментираха под сурдинка.)

Та какво друго „лошо“ направи Людмила Живкова? А, да – повярва в т.нар. Жива етика, в идеите на Рьорих, в мистиката на Изтока. И вместо да събира деца само от соцлагера примерно, искаше всякакви деца да събира, от разни краища на света. Беше събрала и колекция от камбани, също от разни краища на света, с различен вид и големина, с които не знам какво стана после. Дали не се окрадоха и разпиляха. Но имаше една местност край София, която се нарече Камбаните. И тези Камбани бяха близо до т.нар. Детско градче. На същото място днес ни камбани има, ни детски асамблеи. Има частни „градчета“ на новобогаташи - но и това е отделна тема, макар и свързана.

Спомням си, че по времето на Живкова, на организираните от нея асамблеи, българските деца рисуваха по асфалта, в дворовете на училищата. Не всички можеха да участват в самата асамблея, там сигурно са били избрани, но децата от различни училища рисуваха в училищните дворове с цветни тебешири. Което не беше никак лоша идея, трябва да кажа. Те можеха да видят как примерно училищното им игрище се превръща в голяма, пъстра рисунка, направена от тях самите, с десетки слънца, цветя, балони, къщи, дръвчета, русалки и принцове... Децата се забавляваха, докато рисуваха. И училищният двор, мястото, средата, която обитаваха, ставаше празнична, ставаше друга.

Едно от тези деца бях и аз. Не бях на възраст, когато въобще да помня или да ме интересува какво значи „Знаме на мира“, кой организира това, защо го организира и пр. Но помня изпъстрения с шарени рисунки асфалт на основното училище, в което съм учила. И не мога да кажа, че този мой спомен е като едни други спомени, в които учителите стояха пред главния вход и режеха панталоните, ако им се видеха широки, или полите, ако им се видеха къси, с ножица. Нито като спомените за връчването на сини или на червени връзки, за възгласите „Рапорт даден!/ Рапорт приет!“ или за всички други задължителни дивотии, с които тогавашната система се опитваше да възпитава в правоверна идеология всяко едно поколение.

Впрочем, може би е редно да кажа, че едно време никак или почти никак не се интересувах от Людмила Живкова. Спомням си, че не харесвах особено леко дрезгавия й глас и приповдигнатия тон на речите, които включително тя държеше. Защото може би дори тогава съм усещала, че красивите неща са крехки, не издържат много на патетика. Но и самата Людмила Живкова беше в някакъв смисъл крехка. Тя беше – по това съм мислила доста по-късно – не правило, а изключение от правилото. В едно време, в което атеизмът беше държавната „религия“, и всички, а най-вече децата и младите, трябваше да се учат да богоговеят пред портрети на партийни вождове и пред мумията на Димитров - едно от децата на първия човек в държавата, порасналата дъщеря на Т. Живков, се беше осмелила не само лично да вярва, че не всичко е материално, но и да се опитва да прокарва някакви подобни идеи в публичността на тогавашна България. Повече от наивно е да смятаме, че това е могло да се хареса на много хора от тогавашната българска, включително и на съветската, партийни върхушки.

Сега, с днешна дата, някои, смятащи се за православни, могат да се направят на много правоверни и да кажат, че идеите, в които Людмила Живкова е вярвала, са били само една опасна заблуда. (Това в какво е вярвала и дали се е заблуждава Людмила, също е отделна тема.) Може също, както и едно време, едни или други хора да се подиграват на тюрбана й, не разбирайки нито тогава, нито сега, че това е доста недостойно. Но може би българското общество, българската история (включително и нейните бивши сътрудници или приятели), дължат на Людмила Живкова едно по-обективно изследване за ролята й в онова общество. И не само това - може би и едно по-обективно разследване за причините за внезапната й смърт. (Има хора, работили с нея и познавали я отблизо, които дълбоко не вярват в официалната версия за смъртта й, която е инсулт, нито в евентуалната версия за самоубийство.)

*

„С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Прочетох това евангелско изречение преди много години в едно томче с Новия завет, което баба ми пазеше в дома си. Властта гонеше децата от храмовете, особено по големите християнски празници, присмиваше се на вярата в Бога и на свещениците, следеше вярващите хора, но в крайна сметка и това се оказа временно. И комунизмът се оказа временен, да не говорим за идолите му, както временен се е оказа доста преди него и „хилядолетният“ райх.

Не знам обаче защо в сегашното уж толкова различно време, когато написах на стената на един приятел във Фейсбук, че не може да се очаква обективна оценка за личността на Людмила Живкова с елементарни заклеймяващи нагласи, той ми цитира (въпреки, че е атеист) онзи разказ от Библията за Мойсей, който трябвало 40 години да води евреите в пустинята, за да забравят за робството. Той смяташе вероятно, че тези, който не са заклеймили в дружния прогресивен хор Людмила Живкова, не само, че не са забравили робството (комунизма), ами са му едва ли не и фенове.

Но аз не смятам, така или иначе, че ако всички така да се каже правилно мислещи са се запътили в някаква посока, тя обезателно е вярна. На това ме научи в някакъв смисъл  самият комунизъм. Понеже този строй много ценеше „единствено правилната посока“, а „громенето“ в него беше широко застъпено. Научи ме по-късно и всичко онова, което видях в политическия „битпазар“ на българския преход. Научи ме и вярата, най-вече тя, според която доброто и злото, предразсъдъците и разсъдъкът, заблужденията и откровенията никога не са преставали да се борят в душите на хората. Без значение кога, къде и в каква точно политическа дивотия или „политическа коректност“ им се случи да живеят.

За Рафаело, Рубенс, Тициан, Кранах, ван Дайк, Дега, Дали, Миро, Шагал... и един странен български колекционер

Невероятни неща се случват в една варненска галерия, се разбра тези дни. Частна колекция на Георги Барбудев, съдържаща творби на, забележете: Рафаело, Рубенс, Тициан, Кранах, ван Дайк, Дега, Енгр, Пикасо, Шагал, Дали, Хуан Миро, Тулез-Льотрек, Вато, Брак, Кандински и пр., е изложена там.

Живописните платна били събирани в продължение на десетилетия от Барбудев – пише варненският сайт Мoreto.net. В Мoreto.net може да се види и пълният списък с имена на световни художници, чиито произведения станали притежание на доскоро напълно неизвестния като колекционер бивш собственик на ТВ „Евроком“. (За подобни произведения вероятно могат да му завидят Боян Радев примерно или дори Васил Божков – Черепа.)

Ето го и пълният списък с имена на художници:

„Диерик Бутц (1415), Лукас Кранах (1472), Рафаело Санти (1483), Тициан (1485), Гуидо Рени (1575), Рубенс (1577), Франсиско де Сурбаран (1598), Антъни Ван Дайк (1599), Соломон Ван Рьойсдал (1602), Ян Бот (1615), Карло Долчи (1616), Вилем Калф (1619), Айзък Ван Остаде (1619), Алберт Кейп (1620) , Паулус Потер (1625), Якоб Ван Рьойсдал (1628), Антоан Вато (1684), Франсоа Буше (1703), Джошуа Рейнолдс (1723), Жан-Батист Грьоз (1725), Томас Гейнзбъро (1727), Антони Рафаел Менгс (1728), Жан Доменик Енгр (1780), Кандит Блейз (1795), Камий Писаро (1830), Едгар Дега (1834), Алфонс Муча (1860), Алексей фон Явленски (1864), Анри дьо Тулуз-Лотрек (1864), Пол Синяк (1865), Василий Кандински (1866), Хулио Гонзалес (1876), Франсис Пикабиа (1879), Пол Клее (1879), Казимир Малевич (1879), Пабло Пикасо (1881), Фернан Леже (1881), Жорж Брак (1882), Оскар Кокошка (1886), Марк Шагал (1887), Хуан Грис (1887), Льо Корбюзие (1887), Жан Дюфи (1888), Джорджо де Кирико (1888), Любов Попова (1889), Хуан Миро (1893), Рене Магрит (1898), Ив Танги (1900), Вилфредо Лам (1902), Салвадор Дали (1904), Ханс Хартунг (1904), Джаксън Полък (1912), Карел Апел (1921), Антъни Тапиес (1923), Рой Лихтенщайн (1923), Анди Уорхол (1928), Кийт Харинг (1958), Жан-Мишел Баскиа (1960).“

Moreto.net осведомява още, че концепцията за тази изложба, наречена „Изкуството преди Утре. От Рафаело до Уорхол” е „специално разработена за представяне в галерия “Графит” – Варна и има за цел да покаже неизвестни до сега и непоказвани в България произведения от частната колекция на Георги Барбудев“.

Като кураторът на шармантната експозиция е посочена Пламена Димитрова–Рачева (от катедра „Изкуствознание” към НХА). Картините могат да се видят в галерия „Графит“ – Варна до 19 август. (Ако се доверим, впрочем, на плаката на изложбата, качен в сайта на галерията , тя би трябвало да се случва с медийното партньорство на Дарик Радио и в. „Черно море“.)

Невероятната сбирка от творби на велики майстори, изложени от Георги Барбудев в тази галерия, щеше да изглежда разбира се, повече от прекрасно, ако не беше резонният въпрос: как такива творби на такива световни художници, всяка от които вероятно струва цяло състояние, са станали негова собственост? По какви точно пътища ги е придобил и оригинали ли е придобил или копия? Ако е придобил копия, защо творбите са представени като оригинали? И ако е придобил оригинали, то откъде, аджеба, са се появили у нашенския, световно неизвестен, поне досега, ценител, такива платна?

На тези въпроси вероятно трябва да отговорят специалистите. (Или поне кураторката Димитрова–Рачева – която обаче едва ли би могла да каже, че са фалшиви, след като е излязла с името в организирането на тази изложба.) „Експозицията включва селекция на 80 живописни картини, като следва хронологичният принцип на представяне на шедьоври на западноевропейско изкуство от ХV до ХХ век, достойни образци от съкровищницата на световното изкуство. Следвайки развитието на историята на изкуството на фона на хронологията историческите събития и процеси, творбите въвеждат зрителите в Домът на музите – MUSEUM“ – така е представена изложбата в галерия „Графит“.

Колкото до собственика на картините Барбудев, той казва за в. „24 часа“, следното: „Нося каталози на “Сотбис”, които показват творби на тези майстори в конкретните им периоди. Те дават отговор дали картините във Варна са копия, или фалшификати“. „24 часа“ информира още, че Барбудев „притежава около 800 творби. Някои е открил натрошени и в окаяно състояние. Други имат дупка в историята и затова са купени на по-ниска цена“.

Така, значи, ги е придобил… „Натрошени и в окаяно състояние“ картини на велики художници от разни векове, страни, стилове в изкуството, са чакали г-н Барбудев да ги открие и реставрира. Няма как да не е вярно… А други имали „дупка в историята“. Каква ли ще е точно тази дупка? Да идат и други ценители да се наредят покрай подобни дупки, може пък я платно на Рубенс, я на Тициан, я на Шагал, че и на Рафаело да изскочи… С „дупка в историята“ или „в натрошено и в окаяно състояние“. Възможно е, що да не е?

Кой, впрочем, е Барбудев?

Георги Барбудев беше известен като собственик на телевизия „Евротком-България“, която в един момент продаде. През 2009 г. с Решение № 72/ 03.08.2009 г. на Комисията по досиетата името му е извадено като агент на ДС с псевдоним „Хари“. Това става при проверка на собственици на електронни медии, а по-късно – и в качеството му на член на УС на Съюза за стопанска инициатива на гражданите (в който съюз е и небезизвестният Алексей Петров – Трактора). Барбудев е роден през 1957 г. в гр. Смолян.

Агент „Хари“ обаче е вербуван на 26 октомври 1989 г., само две седмици преди преломната дата 10-ти ноември. Вербували го за структурата на ОУ на МВР-Пловдив-ДС. В интервю за в. „Марица“ от август 2009 г. той отрича да е бил агент. И с оглед датата на вербуване, само две седмици преди 10-ти ноември, а и поради други причини, това може би е така. За записания все пак като агент „Хари“ в архивите на ДС Георги Величков Барбудев няма данни за снемане от оперативен отчет, но има данни „за унищожаване с протокол № 41/ 21.05.1990 г. делата на агент „Хари“.

Агент или не, Георги Барбудев, с неговата невероятна сбирка от картини (или с нахалството си да обявява копия за оригинали), е на път да произведе сензация, която, кой знае защо, медиите, които информират за варненската изложба, са приели като нещо напълно нормално. Намерил си някъде този нов голям български меценат платна на световни художници, забравени и в окаяно състояние, реставрирал ги и ги показва сега, за радост на публиката…

Легенда за произхода

В началото Бог създал човека безсмъртен, незнаещ и невинен. И за да бъде цял, ги създал двама, две половини. Тези първи половинки не били готови за плода на познанието, но понеже били любопитни повече от всички деца от родени по-късно поколения, вкусили от този плод.

И после всичкото или почти всичкото знание, което първите хора и многобройните им потомци придобивали за света и за себе си, идвало с мъка, проби и грешки. И животът на хората станал кратък, но въжделенията, чувствата, стремлението към нещо много по-голямо от някакви си 50 или 70 или 100 години (или който и колкото и да живеел) останали.

В Рая, откъдето първите хора били изгонени, нямало дисхармония. Нито стрес, напрежение или агресия, глад или жажда, пек или студ. Но това бил друг свят. Свят на една приказка за възможна хармония между хора, животни, растения, жива и нежива природа. Свят, в който човекът все още не можел да пречи на своя Създател.

Много глупости извършили по-късно хората, изгонени отдавна от райската градина. Много убийства „в името на Бога”, жестокости, падения и престъпления. А после, понеже, освен изначалната си способност на творчество (което носили иманентно, бидейки част от същия този Творец), натрупали, поколение след поколение, достатъчно (поне според тях самите) знания, за да смятат, че вече знаят всичко - някои решили, че те самите са богове. Богове в един „обезбожествен” свят. Приказките за сътворението - предадени така, че да ги разберат далечните им предци (които нямали знания за атоми, протони, неутрони, фотони, строеж на галактики, дезоксирибонуклеинова киселина и пр.) не ги устройвали вече. Затова те решили, че Бог няма.

Но какво знаели хората за това, което наричали Бог (или Господ, Аллах, God, Йехова, както искате)? Много от тях не приемали дори, че името на Създателя е различно на различните човешки езици. И щом на техния език или вяра името било еди как си, казвали си те, то техният единствен Бог не бил единствен Бог и за еди кои си други. Получавало се така, че и за единобожните Бог не бил един...

Боговете обаче били много само по времето, когато хората припознавали природните и не само природни стихии като богове. Бог на вятъра, на водата, на гръмотевиците, на войната, на не знам какво. Или богиня на любовта, на мъдростта, на лова, на домашното огнище, на милосърдието, на справедливостта. Много богини и богове. Само че тези богини и богове често пъти не били нищо повече от статуи и символи. А заради постоянните си метафизични и чисто житейските страхове, трудности, слабости и обърканост, хората от най-различни племена, народи, култури, географски пояси и политически системи, имали нужда от по-дълбока котва, за която да се хванат.

Затова само някои „котви” останали с течение на времето. И тези котви били не на Посейдон, Нептун, Марс, Зевс, Диана или Афродита. Това, поне за т.нар. цивилизован свят или за половина от него, била „котвата” на единственият, сложен и непознаваем, обединяващ стихии, видими и невидими светове Създател. Той бил невидим като невидимите им чувства, мисли, стремежи. Бил едновременно вътре в тях, във всички тях, и извън. И в Него било всичкото изначално, повсеместно и огромно знание; всичката сила, мощ, съзидание, справедливост, хармония, взаимосвързаност, което те нямали. Или пък имали само малко – както винаги, каквото и да постигнели, само мъничка част...

В един от разказите за Него се появил даже предречен в старите ръкописи Месия, който се опитал да научи всички народи и поколения на това да бъдат синове и дъщери на Всевишния. Стига да не мислят само за себе си, стига да приемат и изпълнят един от най-важните, изначални закони на Творението, който бил да се обичат и да служат едни на други.

Но, както може да се очаква, повечето продължили да се кланят на т.нар. Златен Телец. И не само на златото, на всевъзможните материални придобивки и богатство се кланяли хората. Те продължили да се „кланят” на омразата, невежеството, завистта, гордостта, тщеславието, интригантството и пр. И правили това, мнозина от тях, независимо с какво точно име наричали изначалният Създател или от това каква точно приказка за неведомата му, невидима природа, била приета или развита в тяхната традиционна култура.

Мнозина вярвали, впрочем, че Творецът иска от тях да са жертви и роби. Или, че обича само тях. Или, че си има име само на техния език. Че иска от еди кои си най-правоверни да убиват или да мразят всеки, който не споделя точно техните представи за Него. Затова те убивали и разрушавали част от живата или неживата природа, отнемали много живот, който не са създали. Убивали т.е. някаква част от същия този свой Създател, смятайки при това, че така изпълняват Неговите заповеди. При това повечето постъпвали така не по свое усмотрение, а по заповеди или тълкувания на високопоставени духовници, важни владетели и разни други господари.

Господарите, за разлика от Господ, имали нужда от роби. Или от жива сила, която да осигури придобиването на нови територии, богатства, пазари, ресурси; или нова жива сила, нови паства или просто евтина работна ръка. Господарите (както и не само те разбира се) често забравяли, че те също са гости в света, части от който искат да завладеят. Те рядко се интересували от това какво мислят и чувстват слугите или подчинените. Господарите не съзнавали или не разбирали, че чувствата и мислите на слугите и робите може да стигат по някакви причини по-бързо до „ушите” на невидимия Създател. Не знаели, че колкото по-малко земна власт или избор има човек, толкова по-голямо отражение може да има властта на вътрешния му свят върху неведомите причини за едно или друго, което се случва.

Бог се опитал да направи хората не само мислещи и способни на творчество. Не само свободни, любопитни и търсещи. Не само сложни и издръжливи. Но и незабравящи за свързаността на всичко видимо и невидимо. А хората, бидейки някакви свърхминиатюрни копия на енергията и знанието на Създателя, започнали да искат, или поне много от тях, да бъдат всеки единствен център, господар и пр. на част от света (а някои - дори на целия видим свят). Затова те непрекъснато воювали да доказват не само лично кой от тях е по-велик, но и кое племе или кой народ е по-велик, или коя вяра е по-велика, или кой пол е по-велик. Дори и половинките взели да спорят т.е., по едно време, коя от тях е по-велика, понеже едната твърде дълго обяснявала света само през себе си, а другата не винаги могла да й покаже къде точно бърка.

Хората не искали или не можели (или нямало кой да им припомни, че могат), не толкова да осезават свързаността на всичко, те не искали да се съобразяват с тази свързаност. Това било някакво „мътно” знание едва ли не, вложено в тях по рождение, което не им трябвало. По-умно било да се измислят най-различни идеологии и доктрини, чрез които да се упражняват във важност или красноречие (или в измислени форми за справедливост). Или пък да се осланят на готови, сдъвкани или опростени форми и правила за това как трябва да се живее, какво трябва да се прави и какво не.

Но само чрез осезаването и осъзнаването на множеството невидими връзки, преплитащи се непрекъснато в живата и неживата природа, човекът можел да бъде част от извора и течението на живота; само така можел да се движи в него, че даже и да го направлява отчасти, без постоянно да го замърсява или затлачва. Само така можел, чрез непознаваемата си докрай вътрешна същност да отвори вратата (не, че тя не била изначално отворена) към тънката, космически бърза, неизчерпаема и непроницаема, но осезаема все пак същност на своя Създател.

Човекът продължил и продължава да дъвче „райската ябълка”, заради която остава да живее вън от Рая. Той продължава да научава нови и нови неща, и да забравя или игнорира някои най-важни, неслучайни, непреривни закони. За разлика от животните и дори растенията, на които самият той, човекът е дал имената, и които са му подвластни, поради това, че не притежават неговите възможности, той не живее като част от цялото, не иска да е част от него. Нещо повече – той отдавна харчи по-развития си интелект и енергия за това да убива, разрушава, унищожава, покорява природата и себеподобните си. Човекът убива не, за да се нахрани, и е единственото живо същество на тази планета (която, каквото и да си говорим, единствена познаваме що-годе), което в резултат на своите изобретения, желания и игри с природата е на път да застраши оцеляването на своя вид.