Късно снощи официално бе оповестено, че газовият пистолет съдържал два звукови патрона и един, пълен с пипер. Това не попречи на членовете на ръководството на ДПС да коментират под път и над път днес, че целта била убийството на Доган. Вероятно тази теза е много удобна за някакъв опит за извисяване или героизиране на Доган. Такъв опит за извисяване или героизиране, впрочем, се съдържаше и в самия доклад на бившия вече, след вчера, лидер на ДПС, съдържанието на който доклад отиде някак на заден план, но то така или иначе беше прочетено вчера на конференцията. В това съдържание Доган бе посветил много редове на демокрацията, на заплахите за нея, на лидера на ГЕРБ като застрашаващ я в някакъв смисъл (не, че бих оспорила подобна теза) и на застрашените според този доклад права на малцинствата. Стилът на доклада беше, впрочем, по догановски извисен.
Разбира се никой нормален човек и никой нормален политик не би одобрил заплашването с оръжие на политически лидери, които и да са те. Няма как да се приеме физическото насилие или опитът за такова за способ за решение на политически цели. Но докато едни се чудят дали това не е било някаква постановка, някакво театро, а други много държат на тезата, че 25-годишният Октай Енимехмедов е искал да убие Доган, и само това, че оръжието е засякло, го е спасило от покушение, се чудя защо не се коментира и една друга, съвсем възможна според мен версия. Която се корени в далеч не винаги видимото, но постоянно недоволство сред много български граждани етнически турци, които не бяха и не са съгласни с методите на догановата политика, с неговите обръчи от фирми, с „разпределението на порциите“ в държавата, със задкулисните игри и недемократични вътрешнопартийни практики в ДПС. Подобно недоволство от непочтеността, натиска, корупцията, агентурното минало и пр. се среща разбира се далеч не само сред върхушката на тази партия, а кажи-речи сред всички партии в България. Но хич не са малко онези български турци, които много изтърпяха, преди въобще да се опитват по един или друг начин да надигат глас срещу това задкулисие и корупция в ДПС. По обясними причини. Само една от които е, че който и както и да надигнеше глас срещу задкулисните практики, веднага или скоро след това беше изключван от редиците на ДПС. Или пък бизнесът му или социалното му оцеляване в някой местен бастион на ДПС се оказваха застрашени.
Студентът във Висшия институт по архитектура в София Октай Енимехмедов, за който се разбра, че има регистрирани няколко леки криминални провинения, е, както се видя от записите на инцидента, млад, здрав мъж в разцвета на силите си. Според психолозите на МВР, които са разговаряли с него, той е искал не да убие Доган, а да покаже, че той не е неуязвим. Ако се доверим на официалната информация на органите на реда за патроните в газовия пистолет, те се оказват свидетелство за същото, и тогава може да се каже, че Енимехмедов постигна тази си цел – показа, че Доган не е неуязвим. И това, което е интересно при подобен прочит е, защо един млад мъж и студент (т.е. човек, за когото се предполага, че има знания и стремежи за реализация в живота си), си сложи главата в торбата, както се казва, отивайки на един висш форум на ДПС, пред стотици делегати и пред отразяващите конференцията телевизионни камери, за да заплаши публично Ахмед Доган с пистолет. Енимехмедов, както се оказа, дори оставил предсмъртно писмо до родителите си, което да получат ако с него самия се случи най-лошото. (Не са случи такова лошо, слава Богу, нито с единия, нито с другия. Само депутати от ДПС здравата наритаха пишман атентатора.)
Но това, което не постигна Енимехмедов, е да накара ръководството на ДПС, както и в някакъв смисъл и цялото българско общество, да се замислят за това доколко всичко, което направи Доган в своята сложна политическа (че и икономическа) кариера, е могло да бъде приемано и издържано от хората, за чиито интереси, права, свободи и пр. неговата партия твърди, че се бори вече повече от 20 години. И доколко страхопочитанието у едни, страхът у други и/или интересите на трети са били мотивация и причина за положението на Доган в собствената му партия и сред традиционния му електорат. Дали Октай Енимехмедов не е искал да покаже, че има хора, които не се страхуват от Доган? И, че освен, че има такива хора – и други, които досега са се страхували, не бива да се страхуват? (При това, ако става въпрос за заговор за политическо убийство – както твърди новият лидер на ДПС Лютви Местан и членове на ръководството на ДПС – едва ли пистолетът щеше да бъде газов, а стрелецът – левак едва ли не, да му засече оръжието, и то два пъти.)
Никой не запита сега обичан ли е Доган от своя традиционен електорат. И ако не е обичан хич от някаква част от него, защо не е. Вместо това Лютви Местан се опита да изкара този бутафорен в крайна сметка атентат като следствие на някакъв говор на омразата в българското общество. Не, че няма такъв говор, има, и хора като Сидеров примерно, и не само, непрекъснато дават хляб за него. Но опреният в главата на Доган газов пистолет, зареден с патрони, които не гръмнаха, не е следствие на никакъв междуетнически говор на омразата. Той е следствие по-скоро от страха, натиска, задкулисието като методи за управление и политика, които Доган водеше. Като някакво „Не на страха“, извършено показно и дилетантски – не само заради негръмналите патрони. Защото този опрян пистолет в главата на Доган още дълго ще бъде тълкуван като опит за атентат и ще бъде използван за някаква форма на героизиране на Сокола. Не като неприемлив, но показателен знак за това, че може би има хора, които са искали да покажат, че не ги е страх от Доган; и че даже самият той трябва да се страхува, не те.
Без да мога да бъда разбира се сигурна, че точно такава е истината за вчерашния инцидент и точно такава е била мотивацията на извършителя му, аз все пак мисля, че такава мотивация и такава истина са напълно възможни. Тази мотивация, както вече споменах, може да е дилетантска, понеже не постигна въпроси и тълкувания за поддържания с години страх в електората, че даже и в партийния апарат на ДПС. Но това не значи, че не е възможна.
С което не искам да кажа разбира се, както вече споменах, че може да се одобрява дори опитът за физическо насилие като способ за постигане на каквито и да било политически цели. Пък бил той и дилетантски, с газов пистолет, който засича при опит за изстреля звукови патрони. (Ако приемем версията на МВР, която депутати от ДПС оспорват, че не били такива патроните. И такава опозиция се чу.) Доган е уплашен за малко, което разбира се е напълно обяснимо; после атентаторът е набит от делегати и прибран от органите на реда, за да бъде съден за деянието си. С което 25-годишният студент Енимехмедов, макар че едва ли е искал – ако приемем, че тезата, че атентатът е бил театро, не е вярна, защото и такава тема имаше – изчетка всъщност имиджа на Доган. (Тези, която смятат, че вчерашното зрелище в НДК е било театро, смятат разбира се пишман атентатора за актьор в това театро.)
Така или иначе вчерашният зрелищен инцидент е пример, който още дълго ще се коментира и тълкува защо е бил възможен. Ще се говори за имиджа на България навън, за опит за политическо убийство, за междуетническия мир, за не знам какво. Само не и за това, че този инцидент може да е бил и пример за това докъде може да стигне „любовта“ на електората към един способен политик с тъмни страни в биографията си, който неведнъж е манипулирал чувствата, и най-вече страха, на етническите турци и на мюсюлманите в България. И колкото и способен да е Сокола, и колкото и знаков продължава да е като политическа фигура, поне за част от българските граждани турци, има неща, които точно те няма да му простят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар