Известно е, че плетеницата между различни страни, етноси, вери, езици и пр. на Балканите, в която всеки дърпа чергата към себе си, не е изчезнала и днес. Нещо повече: след толкова конфликти, кръвопролития, етнически и други противоборства; след две световни, няколко локални, както и някои граждански войни през ХХ век; след установяването на комунистически режими и тяхното падане; и след като една част от балкански страни са вече страни членки на Европейския съюз, а останалите са кандидати за такива – пропагандите, опитите за нови етнически или езикови спекулации не са престанали, оказва се. И така, ако едно време в Османската империя, едни от завладените балканци са били гърци, други българи, трети сърби и т.н.; едни са били християни, други мюсюлмани (приели са исляма драговолно или под натиск, за да запазят живота си); днес освен, че през втората половина на ХХ век се създаде нов етнос, нов народ – македонският, който по времето на империята не е съществувал, може би ще се появи и още един – помашкият. И ако за отделната македонска идентичност, народ, език, азбука в различен вариант и пр. доста е писано и се пише в България (и не само там разбира се), за опитите от помаците да се създаде отделен етнос, с отделен език – не толкова или почти не се пише.
Помаците (на гръцки: Πομάκοι, Помаки, на турски: Pomaklar, Помаклар), дълго бяха определяни неточно и некоретно в България като българомохамедани. Днес някои ги наричат българи мюсюлмани, но една значителна част от нашите помаци не приемат това определение. Сред помаците има различни общности, живеещи в България, Гърция, Р. Македония, Албания, Косово и Турция, чиито диалекти са български в основата си. Но това, което най-вече ги определя и на което най-вече държат, е верската им идентичност, принадлежността им към исляма. (Названието “помаци” се използва впрочем, макар и по-рядко, и за общности, чийто майчин език не е български, а е гръцки, сръбски или влашки, но тези общности обикновено имат други определящи ги названия в страните, в които са. Като валахиди в Гърция, бошняци в Сърбия и в бивша Югославия и т.н.)
Известно е разбира се, че помаците в България са претърпели много натиск и насилие. В резултат на това насилие някои от тях се обиждат от това да бъдат свързвани по какъвто и да било начин с българския етнос. По отношение на тяхната идентичност натискът, влиянията и пропагандните не са преставали, струва ми се, от различни страни, от десетилетия насам. Заради опитите за влияние и натиск, те са, обяснимо, по-недоверчиви и ревностни към специфичната си култура и традиции. Случва се обаче, колкото и да е “екзотично” или парадоксално, за някои от тях да е по-лесно да повярват, че са потомци на араби (каквито версии и дори “апокрифни” книги се разпространяват сред тях); за други - че са турци, въпреки, че често им се налага да учат турски, за да го разбират; за трети – че са потомци на албанци или други, по-малки етнически групи, каквито много има на Балканите. Нерядко така или иначе всякакви други, с всякакъв други етнически корени или връзки, само не и с български.
Държавните граници на Балканите претърпяват, както е известно, в последния век и повече не една и две промени. Едни българи стават сръбски/югославски поданици, после и граждани (след има-няма 90 години някои от тях говорят най-вече на сръбски и в ежедневния си език). Други стават “южни сърби” и после македонци като съвсем отделен народ. Трети стават т.нар. славяногласни гърци, и за тях гръцката държава и до ден днешен никаква друга политика няма, освен асимилация, незачитане на никакви малцинствени права. От т.нар. славяногласни гърци днес едни се смятат за македонци, други, по-малко, за българи, а трети – за “чисти” гърци. (Всички те са или се водят за християни, православни християни. И “кой знае защо” някои православни владици, забравили същността на вярата, която изповядват, участват в тази двулична политика на асимилация без никакви скрупули.) В други страни на Балканите и по-специално в България, едни турци стават български поданици и после граждани и се стига до там българската държава да иска от тях изтриване на самоличността и вярата им. Едни помаци претърпяват същото, защото са мюсюлмани и защото, макар че говорят на български, носят традиционно турско-арабски имена. На юг или на запад от тях, в границите на други държави, живеят други помаци, които имат същата вяра и почти същия език или диалект/диалекти. (В които, както и в други диалекти и езици на Балканите, има разбира се доста думи, втъкани в тях от османския период.)
Между помаците, живеещи не само в различни страни, но дори и само в България, има специфични различия. Но това, което ги свързва, по което си приличат, е не само общата вяра, но и общата или подобна съдба. И така, в името на едни или други държавни политики или аспирации, ако някои преди са се опитвали да ги християнизират или да им променят имената, други се опитват да ги накарат да повярват, че турският е техен единствен и дори майчин език, а трети – да им създадат отделен помашки език. И то не защото, както например в македонския случай, целта е отделяне или обособяване. В случая с помаците обаче, за създаването, за “измътването” на отделен общ? помашки език се искат, струва ми се, повече спекулации, отколкото дори тези, които послужиха за създаването на македонския.
Ако не знаете или не сте чували как може да изглежда подобен език, може да отворите например следния линк *. Това е видео клип с новини на помашки език, който “език” не знам колко се нрави или се вижда “автентичен” на самите помаци, или най-малкото на тези, които живеят в България. Продуцирането на новини на помашки език, както може човек лесно да се досети, като види и чуе видео материала, е част от гръцка в случая инициатива. Инициатива, идваща от страна, която освен, че е православна и, че там е доста по-трудно, за разлика от България примерно, може да се построи нова джамия, е страна, която първа от балканските страни стана член на Европейския съюз.
Ако между български и сръбски е макар и не толкова лесно, но все пак възможно да се правят опити за смесване на езици и диалекти, да се отделя един български диалект, и от него да се направи - както и се направи в средата на ХХ век - отделен македонски език (с прибавки от сръбска лексика, със заемни от западни езици, които звучат различно на български и на македонски; с отделен вариант за азбука, от която изваждаш някои “неудобни” букви, като “ъ” например, и слагаш други, от сръбския вариант за кирилица, създаден през ХІХ век) - то от опитите да вкараш гръцка лексика и произношение в диалекти, които са свързани с език от съвсем друга езикова група; и вместо с друг вариант на кирилицата, да се опиташ да го оразличиш опита за нов “език” с латиница (щото не може все пак гръцката азбука да използваш за тази цел), е в известен смисъл по-“смел”, по-интересен в манипулативността си езиков експеримент.
Балканите разбира се са от векове контактна зона между различни култури, вери и пр. Те са и онази поизостанала в средновековието част от Европа, която стана по-късно едновременно фитил и жертвено агне за големите европейски (и световни) конфликти на ХХ век. Преживял толкова смърт и разрушения, т.нар. стар континент реши да отвори границите, вместо да ги охранява; да съхранява и диалогизира културните, езикови, етнически и пр. различия, вместо да потиска или пък изкуствено да ги създава. Създаде една обща европейска мегаструктура, която прокламира общи ценности, освен икономическите, политически и пр. връзки. Но и тази мегаструктура, която присъедини и част от онези страни, които малко или повече бяха повлияни от съветския първообраз на тоталитаризъм, както и част от онези, които преживяха създаването и разпадането СФР Югославия, едва ли ще попречи, както и досега не е пречела, в някои нейни страни членки да заплитат нови етнически или езикови “черги”, които нищо общо нямат с ценностите, стоящи в основата на тази уж обединена Европа. На фона на големите предизвикателства на световната икономическа криза или пък на парливия стар въпрос да стане ли или не Турция член на Европейския съюз; на фона на не толкова лесната интеграция на емигрантските малцинства, които не от векове, а от десетилетия само населиха доста европейски страни – някои нови/стари балкански “инженерства” (започнали в известен смисъл още по време на Османската империя), едва ли би заинтересувала особено Страсбург или Брюксел. Подобни въпроси не интересуват вероятно и повечето български депутати и евродепутати. А ако интересуват някого, това са само някои националисти - които, от която и народност да са, имат обикновено един “родилен дефект” - искат да изтрият, не да приемат различията. И макар че е пълно, от друга страна, с всякакви правозащитници, либерално мислещи и пр. и пр. – те, от своя страна не винаги могат да различат “зърното от плявата”. Борят се да няма двойни аршини, но сами понякога ги създават.
---------------------------------------
* http://www.dailymotion.com/video/xdplce_ilk-pomakca-haber_shortfilms
Няма коментари:
Публикуване на коментар