“Вие привидно ще мислите, че картините, изграждани от мене, ще ви достигнат, отразяващи се във вашето разбиране. Страдания на моменти, красота на трагедия, нищожна стойност в моите обятия без стойност, насочено и праволинейно, все повече отдалечаващи се и разпадащи се в ритъма на неповторимост, неизчерпаем източник, театрално впечатление, изкуствена пристройка, така реално възприемана от вас и от мене на мястото на нещо друго, което е по-страшно поради своята незабележимост, невъзможност, отметната за сметка на едно възвръщане назад, по причина, недостигаща до съзнанието, и вие ще мислите, че картините, произвеждани образно от вас, ще ви достигат, отразявайки се във вашето съзнание в невъзможност да се обърнете към предмета. Леден поглед ви изстудява, Анека тегли своята дреха за гърдите си, погледът й тежко се снишава и затваря, сънят - смърт без граници... безредието на собствения ви език отразяващо безредието на езика ми... неуловим и отражаем, чувствителен като движението на светлината, създаваща очертания, тази липса на релеф, разграниченост, това еднообразие, покриващо фразата, подсилващо се от необичайната й настройка, смесени напеви, припеви, звукове, появяващи се на интервали, първобитни гласни, крясъци, следващи се в неразкъсани редици, униформени и заплашителни, в своя бавен, но сигурен марш, преминавайки по тръпнещите мостове, разстилайки се в равнината като народ, който воюва... […] Вие привидно ще мислите... Вие привидно мислите, че картините, разкривани от мене, ви достигат, отразяващи се във вашето и моето разбиране... Стрелки от часовник, преминаващи по циферблата за секунди, непреодоляващи собствената си двупосочност, тези миражи, насочващи ме...”
Това е цитат от текст, писан през 1968 г. от един 21-годишен български младеж, намиращ се по онова време в Клермон Феран. Думите в езика на този текст носят семантични проекции по начин, по който тогава, а и доста след това вероятно никой в България не е писал. Няма такъв текст в българската литература, не само по времето, когато е писан, а може би и въобще. Ръкописът, писан в края на 60-те, не е издаван, отлежава повече от четири десетилетия. И доживява да се превърне в книга едва днес, в средата на 2010 г., когато неговият автор, Русчо Тихов, е прехвърлил шейсетте.
През 1969 г. впрочем младият автор изпраща ръкописа си на 27-28-годишната Юлия Кръстева, защитила през 1968 г. докторат по семиология в Париж, и тя му връща отговор с оценката си. В писмо до него, носещо дата 2 март 1969 г., Кръстева казва:
“Българският език, още не познал законите на рационализма, още невежа за строгата логика на класицизма, очевидно се съпротивлява на всяко “писане”, което се стреми да “изработи” анти-рационалното: логиката на подсъзнанието (грубо казано). Фолклорните опити на Радичков да въведе с “черен хумор” някакъв своего рода “поток на съзнанието” са струва ми се нестабилна още база за това изграждане, което вие предприемате. С други думи, нашият език започва от “нула” и ако иска да е на равнището на века, трябва да руши от най-високото. “Трагична участ” може би, но и единствената теоретически и политически (да не кажа “морално”) възможна. Така че, нека “родната реч” да е изнасилена (деепричастия, сег. причастия, несвършващи фрази и пр.) – щом е, за да й се влее нова логика! […]
Напълно съм съгласна с “еротиката”, с “производствения процес”, със “съда над “Аз-а” и пр. На места ми се струва все пак, че le signifié тъпче на място повече, отколкото е нужно. Формализъм без солидно signifié е въртележка. Нужен е нов мит, а митът се гради с отломки от стари.”
Защо този текст, тази книга, чака толкова дълго?
Дали той наистина достатъчно е изпреварил времето, българското си време, че инерцията му би била достатъчна да покрие всички минали междувременно поколения и години? Дали някой от читателската или критическата публика ще види чрез този текст как някой от поколението, родено в България след края на Втората голяма война, е бил част от езиковите (и от всички други тенденции и търсения впрочем) на 60-те, от едно почти митично за Европа и света десетилетие? Пишейки на български, не на някакъв друг език; чупейки структурите точно на този език или минавайки през тези структури с риск за чупещите/счупвани сетива.
Изкушеният да види дали е така читател, бил той на 20, 40 или 60, може да се опита да намери тази книга. Изкушеният пишещ брат от което и да е поколение най-вероятно ще се учуди, че някой български автор е писал така през 60-те.
42 години по-късно Русчовата “Инерция” вижда бял свят, една от малкото или всъщност единствената, която е рискувал да опише.
-------------------------------------------
Русчо Тихов, “Праволинейна инерция”, Издателство “Парадокс”, С., 2010
-------------------------------------------
http://kulturni-novini.info/news.php?sid=64
Няма коментари:
Публикуване на коментар